Азбуката на една любов

Божури. Камбанария. Обет. Жив. Стрък. Път. Ти. Чувствам. Скърца. Театър. Дъжд. Чедо. Сънчо. Букви. Рибка. Бръмбар. Рее се. Хвърчило. Чардак. Капчук. Простор. Благ. Обичам. Мога да продължа да се целувам с думи до безкрайност. Уж всички са еднакви, съставени от букви, а всяка сама по себе си има силата да те изпрати на пътешествие до различна дестинация. Божурите превръщат в същински аромат спомена за най-трепетната пролет. Театърът скърца с необяснимо вълнение в края на клавиатурата ми. Капчукът ме завива с родопско одеяло в дъждовна неделя. Бръмбар каца на чардака. Ято гъски се рее в простора, а децата пускат хвърчило по склона. Думи и картини се нижат благо под пръстите ми и ме пращат по път широк, обратно към... себе си. Мога да събирам думите и да правя любов с тях до дъното на значението им.

Преди няколко години един популярен психотерапевт ме нае да му направя рецензия на романа, който щеше да излиза на европейския пазар. Срещахме се няколко пъти и разговаряхме за него и за книгата. Той ми разказа, че историите в нея били измислени. След като била публикувана, започнали обаче да му се случват една по една. Силата на писменото слово - в нея вярваше той. А аз повярвах в него. И написах на една приятелка, че ще правя рецензция, за която ще получа хонорар. Бях в майчинство и парите все не стигаха, постарах се здраво. Но писаното слово до моята приятелка не помогна. Известният психотерапевт изчезна и не ми плати за труда. Аз също вярвам в силата на думите, но само на онези, които идват от сърцето. Всички други са летливи съчетания от звуци и могат да послужат за представи, лъжи и илюзии, но за да се преродят в реалност, е нужно нещо повече от думи. Защото няма по-грозни от думите, които зазвучават красиво, за да им повярваш, а след това потъват, подли, в нищото. В нечия страхливост, в нечия обърканост, в нечия сбъркана идея за истина.

Другите, които никога не лъжат и са по-красиви от всички поеми, от всички прошепнати в унес слова, са думите на действието. Аз съм човек на думите, но след като се сблъсках няколко пъти с амбулатнти търговци на думи, предпочитам да общувам на другата азбука. И със сигурност предпочитам да обичам на нея. Дали знам всичките й букви, времето ще покаже. Виждала съм хора, които сричат думите на обичането до далечна старост и други, които умеят само кратки, вели изречения. Трети никога не срещат човек, с когото да говорят думи от един език. И до края вярват, че такова говорене няма.

На мен обаче такова говорене ми се случи. Срещнах човек, с когото разговарях, преди да го видя. А той ми отвръщаше. Дълго не питаше нищо. Аз пък плачех нощем, защото не знаех какво ми казва в безсънието. Не виждах какво означават посланията му в тишината. Само усещах съществуването им. Много по-късно с усърдието на новородени аз и той събрахме буквите от нашата азбука. Дали това е цялата азбука? Едва ли, но от нея тръгнахме...

...

Обичам да чета по теб. Още сричаме и двамата, но сме залегнали с любов над ученето да се прочитаме. Обичам това обичане. Колкото повече разлистваме, толкова по-интересно и безкрайно е повествованието. Това обичане понякога се пише с малки букви, малки като нежността, с която се случва отдаването. Друг път поставя многоточие или забравя да си сложи точка. Това обичане търси бъдещи думи и не обича завършеците. Но най-често това обичане се случва с главни букви:

А като аскетът, който е тази любов. Тя няма нужда от хора, от вещи, от думи, а само от време

Б като брега, който тя едва ли ще стигне, защото не търси закотвяне. По й подхожда да разгръща платната все по-навътре в Голямото синьо

В като времето, което спира да отмерва живота, когато сме заедно, но никога не е достатъчно

Г като гъски – птиците, които ти ми нарисува, а после открихме, че тези птици остават заедно завинаги

Д като дърво. Попитах те коя е любимата ти дума. Каза „дърво”

Е като енергията, която инжектира в крилете ми твоята ръка, когато ни води. А тя води, откакто ни има

Ж като живота, който започна отначало, в топлия скут на Смисъла

З като зеленото ти – друга вселена от гори, височини и усещания, която ми е липсвала винаги, без да го зная

И като имаш ме

Й като йероглиф за Всичко

К като карта. Нашата карта с гари, спирки, океани, пътища, улици, полета, летища, безкраи

Л като лекотата, с която това обичане ни превежда през моментите, в които си мислим, че не можем повече

М като морето ни, което никога преди теб не е било в множествено число

Н като нося те у мен – виждам чрез теб, чувствам чрез теб, движа се, спирам, мога, вярвам, копнея, силна съм, защото имам тази буква

О като облак. Каза, че освен дърво искаш и облак

П като патладжан, писмо, палатка, пътеводител, пишмание, птици. П като обичаме едни и същи неща

Р като релсите на влака край Гара Бов. Изглеждат, като че никога няма да се срещнат. Само ние знаем, че това не е вярно

С като съм-повече-с-теб

Т като твоя

У като ухание на липи. И на смокини. И на борови клонки. И на тухлен таван. Събрали сме цял свят само от У-та

Ф като фар, фенер, фотоапарат, фосфор, фон, фойерверк, фитил, филм, физика, фигура, факла. Защото всичко е светлина. И всичко угасва, когато си тръгнеш

Х като неизвестното от живота – като бъдещето. Х като очакването. И надеждата. Х като изхода от липсата ти

Ц като цялост. Крехка, уязвима, потребна. Ц, която продължава с Ч

Ч като чадъра от първата ни среща. И червената врата, пред която ме Целуна

Ш като шепота, дори когато сме сами. Особено тогава

Щ като „ще дойда”, „ще бъдем”, „ще те обичам”

Ъ като рядко срещана буква. Ъ като ценност. Ъ като повече, отколкото думите могат. Изпитвам няколко Ъ-та към теб

Ю като юни, когато съставихме първите срички от нашата азбука

Я като тази азбука няма Я, защото тази азбука няма край




М.И.