Просто, спокойно и обично

Преди години вървяхме с баща ми из един от сивите столични квартали, гледахме така наречената архитектура на блоковете и си приказвахме как някои от тях са били вдигнати не само грозни, ами и криви. Попитах го как е станало така, че сме израснали сред тези сиви постройки и сред още купища сиви неща, а пък те, нашите родители, израсли в същото, са успели да възпитат у нас вкус към красивото. Ако познаваш само сиво, няма ли да се чувстваш неудобно в ярко зелено? Ако си израснал с посредствена музика, кога точно ще харесаш Чайковски? В същото време кой определя критериите за добър вкус? Да, има обективни дефиниции за красота, но по коя формула да изчисля колко по-грозен е високият блок, който гали облаците и гледа на света отдалеч, пък макар и сив, и кривичък, от едноетажното имение за милиони, което се стели по земята, като че се крие от хорските очи?

Приемам, че добрият вкус е като добрия човек – за едни e добро да нахранят бедния на улицата, а за други е да му посочат къде се търсят общи работници. Както и добрият живот за едни е животът без стрес и без цели – лежерно носене по повърхността, а за други е животът, в който всеки ден изниква ново предизвикателство, нов въпрос, нова планина за катерене – неуморно надскачане на себе си.

За мен с годините се разкри красотата на високите сиви блокове. Защото с годините започнах да виждам зад фасадата на нещата. А в един висок блок има толкова много топли кухни, дървени маси и хора, които всяка вечер се събират около тях, готвят мусака, пият греяна ракия и гледат заедно „Новините“. Зад фасадата на високия сив блок има истории, има шум, има купища живот. Мога да стоя пред него и с часове да си фантазирам сюжети и диалози, да си измислям аромати, да рисувам тапети, да виждам през панела прегръдки и да чувам смях. За някой друг животът в кривата панелка сигурно е ад. Представата за мусака и греяна ракия – нищета! Отглеждането на семейство в кутийка, облепена с тапети, без никакви велики амбиции – падение! Животът също е въпрос на вкус. Внимавам да не давам оценки на чуждия вкус, а и нямам идея по каква скала се измерва добрият живот. Ако за мен са вкусни писането, пътуването, мусаката и обичането, за друг може да са по-сладки колите, шопингът, стридите и нощните клубове. Внимавам с оценките и гледам моментално да се лишавам от осъдителните мисли, в случай че ме сполетят. Желанието ми да обикалям света с нищо не ме прави по-добра от някого, който желае да затвори дните си в имение с осем басейна. Дори да звуча саркастично, аз искрено се запитах какво означава да имаш вкус за живот...

Когато бях малка, ми бяха вкусни очевидните неща – пържени филийки и бухти, сладкиш Агнеса, дъвки „Идеал”, руски кукли, народна топка, смешни бели булонки, да кисна в морето с часове, да се крия в библиотеката по цели следобеди, да хвана погледа на сладкото момче от съседния клас, мечтаните „прани” дънки, някой постер на Патрик Суейзи, първият сняг по „Солунска”, да ме пуснат на екскурзия, да викаме духове, по-малко домашни, нови VHS-ки в кварталната видеотека – изобщо огромен асортимент от сладости! Уж в сивото сме живели, а пък гледам назад и виждам само шарено. И ми става вкусно. Става ми вкусно от начина, по който баба ме будеше всяка сутрин – точно в 7 без 10, когато по радиото започваше детското предаване. До 7 без 10 тя беше ошетала къщата, изтупала чаршафите (правеше го всяка сутрин без нито ден изключение), беше сложила закуска на масата (пет вида закуски за всеки от петте учебни дни) и ми беше приготвила дрехите за училище. Но най-вече ме беше научила да ставам в 7 без 10 и да ми е сладко от новия ден, от най-обикновената циганска баница с олио и шарена сол, от спокойствието й и от сигурността, че и утре ще е така. Не съм знаела тогава колко хубаво детство ми е сервирано. Чак сега си спомням вкуса му, защото ми липсва. Защото съм голяма и защото за нищо не съм сигурна, че ще е така и утре. Тогава не знаех, че като порасна, ще меря щастието с именно тази семплота. И че улицата, по която минавам всяка сутрин, ще е вкусът на детството, който ще остане най-дълго по небцето ми. „Солунска” ставаше красива зимна приказка, когато цялото бяло на небето се изсипваше върху дърветата й. Детските ботушки хрупаха по бялото поле под тях, а в по-палавите дни ангели оставяха следи по тротоара. Така беше вкусно това опитване на зимата на път за училище! Дори не подозирах, че този вкус ще остане с мен завинаги. И ще се превърне в мой критерий за живот. Да бъде просто, но топло, спокойно и обично. Да погледнеш назад и да си благодарен. Да погледнеш напред и да изпитваш надежда.

Детството и домът на моята баба ми зададоха координати в живота. Те възпитаха моя вкус за живот. Всичко беше скромно, но величествено в своята проста доброта. Съзнавам колко наивно звучи това днес, когато в стандартите за добър вкус са изключени циганските баници и детската наивност, но за мен те са рамка, в която винаги съм търсела своята цялост. Те са символ на най-чиста радост, синоним на съвършено съществуване. Винаги ще ги търся – дома, в който бях защитена дори от собствените си слабости, и времето, в което всяка зима беше смях и розови бузи – без тревога, без неизвестности, без самота.

А вкусът за живот – труден на дефиниции, се ражда някъде в нас, независим от кривите сиви блокове и от мястото ни на раждане, от бедността или богатството. И ако веднъж са ни били вкусни пържените филийки и бухти, може след време да се окаже, че по-питателен е бил моментът, в който сме ги яли, поднесени от ръцете на човек, който вече го няма, но който ни е научил на всичко онова, без което животът нямаше да има никакъв вкус – обичта.




М.И.