Къде отиват думите?

Любов,

Знаеш ли къде отиват думите? Пращам ти думи всеки ден, те спират за малко при теб, а после поемат някъде. Дали ще прецъфтят като лалетата? Дали ще станат есен като пролетта? Дали ще се върнат при нас и какво ще ни кажат след пътя си? Имат ли думите живот след обръщането на страницата? Ще имаш ли нужда от тях и утре, когато те вече ще бъдат прочетени?

Може би думите ми търсят дом – дом, в който да ни скрият от тъгите. Може би избират къща, в която влиза само слънце и винаги е само утро, и никой не задава въпроси за утре, и всеки живее с това, което имаме днес. Ще намерят ли думите улица, на която е написан адресът им? Ще открият ли ключ, който да отвори вратата на тяхното вкъщи? Ще има ли къде да разопаковат големия си уморен куфар? Ще намерят ли място, където няма непотърсено ехо, а само безкрайно домашно безвремие... и малко копнеж? Ще си намерят ли думите дом или ще отлетят към някое място без бряг?

Любов, понякога се връщам в писмата си и търся отново думите. Те са там, но сякаш писани от друго момиче. И добре, че са там, за да пазят момичето, което съм била тогава. Защото всеки ден съм нова. Думите ми до теб ме отглеждат, поливат, доказват. Думите ми до теб са коренът, от който раста днес. Ставам различна всеки път, когато думите ми до теб ме намират. Откривам се, откривам теб във себе си, търся нас утре. Всъщност думите правят всичко това. Те не са средство, аз съм средство на думите. Те са истината на този единствен момент. Те са безкраят му. Защото безкраят се случва сега, точно в този миг. Не можем да чакаме безкрая, защото той няма начало, няма и край. Безкраят е в извивката на ръката, която протягаш към мен, за да ме прибереш от вятъра. Безкраят е в мисълта ти, която пробива всички разстояния, за да ме настигне и погали. Безкраят е в душата ти, която срещам и в поле от бели теменуги, и в мистични знаци по скалите, и в светлината, с която всяка нощ оцветяваш луната само за мен. Тези моменти. Тези безбройни СЕГА. Кратки късчета безкрайност. По-силни и вечни от всеки обет, от всяка мъчителна невъзможност.

Безкраят е сега.

Пътят, който поемаме.

Утрото, в което сме еднакви.

Табелата, на която се срещаме.

Океанът, който преплувам сама, но не и без теб.

Летището, на което ми носиш цялата пролет.

Камъкът, на който лягаме.

Звукът на кавала, който идва от небето.

Картата, която рисуваме.

Полетът, който не пускаме.

Нощта, в която ни няма.

Безкраят е ти, аз, Всичко в едно. Един миг.

Сега - единствен дом на безкрая.

Писмото е част от съвместния ни проект с фотографа Красимир Андонов "Дневници на безкрая", който на 17 февруари 2014 започна като изложба в столичното SOHO, а на 13 юни намери втория си дом в чудната Къща за гости и бистро "Горски път" в Пирдоп.

Текстовете в него са реални писма и дневници, писани от мен и фотографирани от Краси. Лично моята любима част от изложбата обаче са неговите черно-бели фотографии - парченца от безкрая на неповторимото. Можете да видите някои от тях и на сайта му: www.krasimirandonov.com. 

С Краси избрахме неслучайно Пирдоп за втора спирка на безкрая. Историята на баба Мими, която вдъхнови някои от страниците на Дневниците, започва именно в балканското градче. 

Запечатвам днешното писмо в плик заедно с няколко кадри от откриването в Пирдоп - топло, домашно, вкусно, лятно, безкрайно... и с незаменимото участие на баба Мими, разбира се :)
Изложбата ще бъде в зелените ръце на Горския път до 6 юли.