Солунска 16

Прерисувай тъмното, Любов

Нали няма да пуснем времето, цялото в тъги?

Днес разгръщах страниците на нашите дневници и тъгите полепнаха по мен. Върнаха се като песен, като парфюм, като лятото. Веднага потърсих очите ти. Целите любов. Погледнах зад тях. Цялото тъга.

Не искам да ме гледаш повече, като че вече ме изпращаш. Не искам да ми казваш, че ще бъда щастлива някога, с някого, защото и ти го можеш. Ако беше вярно, щяхме ли да пускаме тъгите толкова надълбоко?

Не искам да пускаме тъгите да стават по-големи от нас, по-силни от малките ни чудеса. Не ги искам върху възглавницата, в драсканиците, не ги искам в жестовете ти, в начина, по който понякога протягаш ръце към мен и ме прибираш – като за последно, като за „достатъчно ли е да се обичаме още малко”.

Защо са й тъги на светлината ни? Защо не ни оставят на мира? Защо ни карат да не забравяме бъдещето? Защо не ги убиеш? Моля те, дръж ги далеч от нас.

Спри тъгите. Доведи светлината. Напиши началото вместо мен и не ми позволявай да се връщам повече в тъмното.

Прерисувай тъмното, Любов! Потули го, ако можеш.

Текстът е част от съвместния проект на Мила Иванова и фотографа Красимир Андонов "Дневници на безкрая", който на 17 февруари 2014 започна като изложба в столичното SOHO.

Текстовете в него са реални писма и дневници, писани от Мила и фотографирани от Красимир. Още по-красноречивата част от проекта обаче са черно-белите фотографии на Красимир - страници и истории от най-безкрайния дневник - Живота. Някои от тях можете да видите и на сайта му: www.krasimirandonov.com.

Очаквайте следващата спирка на Дневниците.

Защото безкраят няма край

Facebook страница на Солунска 16
Facebook страница на Красимир Андонов

Дъжд

Вървя под дъжда

и мисля за теб

Дали вървиш под дъжда

и дали мислиш за мен

Дали вървиш под този дъжд

или си под някой друг

Дали вървиш или си спрял

да чакаш дъжд... и мен

Дали дъждът ни свърши

или предстои

А може би това е този дъжд

сега и днес, единствен, нов и лек

дъжд за двама

за тези двама – теб и мен

Вървя във мойта част на този град

влизам във дъжда

и чакам го да ми подскаже

Дали вървиш във твойта част, във твоя град

Тръгваш ли или пристигаш

чакаш ли

или валиш ме бавно

Валиш

по мен

във мен

за мен

отвяваш...

Чакам и валя.

Очаквайте следващата спирка на Дневниците.

Защото безкраят няма край

Facebook страница на Солунска 16

Facebook страница на Красимир Андонов

В храма на сърцето всеки ден е Великден

След като миналата година публикувах текст за Великден, получих няколко много скъпи обаждания и писма. Така звучаха думите ми, които бяха развълнували хората тогава:

„Последните 40 дена не спазвах пост, но през последните няколко години си избрах стил на живот. Избрах надеждата всеки следващ ден да е велик. И смирението, че това няма да е така. Избрах старанието да заслужавам идването на този следващ ден. Избрах любовта – волевата, жилавата, неизтощимата любов. И продължавам да се възпитавам в способността да празнувам еднакво и Великден, и най-обикновения миг живот.”

Една година по-късно стоя зад всяка от думите си, но днес те имат много по-силно значение за мен. За това време животът ми се стече така, че трябваше да възпитам способността си да празнувам еднакво не само празниците и обикновените мигове. Трябваше да се науча да ценя еднакво и щастливите, и нещастливите дни. Днес думите ми от преди година звучат само като теория. Да, вярвала съм ги, чувствала съм ги, но не съм знаела колко по-сложен е животът от представата за него.

И се замислих колко често го правим, как теоретизираме свободно на тема живот и си мислим, че сме прочели целия учебник. Уверени сме, че знаем много за себе си, докато не се окажем лице в лице с неочакваното. Тъпчем се с мантри и положително мислене, уверени сме в таланта си да бъдем щастливи, разтягаме сърцето си като локум в изречения и обрамчваме намеренията си с красиви думи. Философстването е фасулска работа, оказва се. Живеенето философски – ежеминутна борба. Не съществува философия, която да бетонира сърцето. Животът не се побира в един учебник, в един празник, в една сила. Днес сърцето може да говори, че никога няма да прескочиш някои планини. И тази увереност те прави спокоен и щастлив, защото ти е добре да си там, където всичко е познато. Утре това сърце може да стане трепетен роб на голяма любов, и да прескочиш не само планините, но и да разбереш как се лети отвъд и как се възкръсва. Любовта може да те направи едновременно най-неспокойният, но и най-щастлив човек на света. Това не е ли великденско? Не е ли самият живот един ежедневен Великден? Непрестанно възкресение, и стремеж към спасение?

Пак със сложни сравнения се опитвам да кажа, че не сме подготвени за живота. Особено неподготвени ставаме, когато животът се понатрупа. И като подкрепа на това се натъквам на цитат от Бегбеде: „От раждането до смъртта животът ни е включен на автопилот и трябва нечовешка смелост, за да промениш курса. На 20 години си въобразявах, че зная всичко за живота. На 30 разбрах, че не зная нищо. Прекарал бях десет години в учене на всичко онова, което в последствие трябва да отучвам.”

Миналата година написах, че всеки ден живот трябва да се чества като велик, и малко след това животът ме предизвика да докажа, че го мога. Той ме постави в ситуации, в които думите ми за Великден щяха да дрънчат кухи, ако не бях намерила силите да ги отстоявам. Той подложи на изпитания способността ми да откривам величие и в тъгата, и в самотността, и в безнадеждието. Не е учудващо, че на думи беше много по-лесно. Учудващо е, че успях да защитя думите си със сила, за която не подозирах, че дреме в мен. Бях на много ниско и бях на много тъмно, можех да остана там и да се откажа от думите си за Великден. Можех да се влюбя в болката, вместо да воювам срещу нея. В някои моменти най-лесно щеше да бъде да се откажа да вярвам. Разделих се със стотици надежди, но някаква твърдоглава светлина в мен не ми позволи да се откажа от вярата си. Много пъти се случи да казвам, че не мога да формулирам на какво се надявам, но през цялото време знаех в какво вярвам. И ако Възкресение е празник на вярата, то дните, в които умираш жив, са нейни апостоли. Нищо не може да въздигне вярата така, както страданието. Затова, ако преди година съм писала, че чествам радостта от светлината всеки ден, тази година искам да напиша, че чествам вярата, родена в тъмнината на всяка болка. И двата пъти говоря за любов. Избереш ли да преминеш през всичко до силата на любовта, Великден е и в радостта, и в тъгата. Великден е днес. Великден е утре. Всеки ден е велик, ако избереш любовта – трудната, невъзможната, но единствена, и единствена, способна да възкреси цялата ти сила.

Наскоро отидох в един будитски храм в Чикаго. Беше ми интересно, направих го, за да задоволя туристическото си любопитство. Когато един мъж ме въведе в храма и ми показа как да се поклоня пред статуята на Буда, изпитах тревога. Това дали не обижда вярата ми в Исус Христос?

Много бързо изметох глупавия въпрос от главата си. Влязох в този храм със сърце, пулсиращо от любов. По същия начин влязох по-късно в католическата катедрала и в ортодоксалната църква. Неизтощима любов – защото всичко друго не е любов. Неизтощима колкото пулса на сърцето. И през нея, и през сърцето са влизали и излизали тревоги и надежди, зверове и ангели, съмнения и чудеса. Вярата – тя единствена никога не е напускала и променяла своя храм.

„...защото Той, като претърпя разпятие, със смърт смъртта разруши.”

photo@gauyo

Рисувай, докато ни има

Лю, пиша ти, за да ме имаш и върху хартия. Ако искаш, може да ме сгънеш и да направиш от мен самолетче. Може да ме изпратиш надалеч или да се качиш до мен и да продължим заедно. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Знам, не можеш да бъдеш до мен, затова по-добре ме скрий. Пъхни ме в някоя дебела книга. И да знаеш, че дълго ще ви чакам там. Светлината, теб, следващата страница. Може и да пишеш върху мен. „Обичай се”, написа ми скоро. „Обичам те”, нарисува ми на улицата... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случва.

Пиша ти всеки ден, а това е рядко. Мисля за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мисля за нещо друго. Пиша ти не със сърцето си. Пиша ти самото сърце и всеки ден ти го пращам на части. Ден след ден сърцето изтича, обезумяло, в думите и си търси мястото. Не точно при теб... при теб няма място за него. Но пътува към теб, търси теб, само теб, където и да си, то тича по безкрайно дългия път между двама ни. Когато е наблизо, не го изпускай. Хвани го, ако можеш. Хвани го, докато е цялото твое. Имай го, докато е само любов. Почувствай го, преди да се умори. Преди да се свие. Преди да пусне тишината в твоето.

Пиша ти, за да го пазя. Сгъвам сърцето в страниците и това го пази от равно, обикновено и празно туптене. То се спуска между редовете и аз забравям, че сред тези страници има и последна. Пиша ти, за да дам още време на илюзията. Пиша ти, защото един ден нас няма да ни има и тази любов ще остане само в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят ще е минало, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз ти пиша сърцето си.

А ти? Можеш ли да ми нарисуваш този краткотраен свят? Този миг от вечността, когато всичко е любов и всичката е за нас. Чак вярваме, че може и да трае вечно... Хвани го с четката си, докато е красив за рисуване, докато пулсира от възбуда. Нарисувай света, в който сърцето ми пътува всеки ден към теб. В който и сенките са светли, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай ми пътя, по който стигнахме толкова високо. Толкова високо, че около нас има повече ангели, феи и духове, отколкото живите могат да видят. Нарисувай ми живота, докато той си струва платното и боите ти. Докато в него са ценни думите ми. Докато ни лъже безкраят му. Докато не сме го ранили. Докато не сме станали чужди. Докато не сме забравили колко красиво беше това обичане. Докато не сме смазани от тъгата на безразличието. От празнотата на следващите страници.

Нарисувай го, докато ни има, Бов. Нарисувай го, преди да се уплашим от него.

М.И.

Очаквайте следващата спирка на Дневниците.

Защото безкраят няма край

Facebook страница Солунска 16

Facebook страница Красимир Андонов

Необикновената Йоли: Животът е и сладък, и солен, и кисел, но никога безвкусен

Фотограф: Красимир Андонов

www.krasimirandonov.com

Това беше едно от най-ценните интервюта, които някой ми е давал. Смях се, плаках и през цялото време изпитвах възхищение в титанични дози. Всъщност очаквах точно това от разговора с нея.

Срещата ни с Йоли се случва часове преди броят да влезе в печатница. Заредена съм до върха на пръстите с думите и енергията й, със силата й, със светлината й най-вече. Минути след като се разделяме, разбирам, че записът е изтрит. Късно е за нов, Йоли хукна по задачи. В първия момент изпитвам истински шок. Той прелива в яд към техническата ми тъпота. Пускам ядът да ме гризе няколко секунди, но бързичко решавам. Ще я разкажа! Ще ви разкажа тази необикновена жена. Няма място за тръшкане, продължавам към редакцията с усещането как лошото се е случило с добра цел. Йоли току-що ми беше преподала от първо лице този урок. Има уроци, които всички добре знаем, но удобно скатаваме в папка „клишета”, докато не стигнем сами до истините им. Наскоро Йоли преживя голямото лошо и днес ми каза: „Да, много ме боли, но знам, че ще дойде ден, в който ще разбера защо е трябвало да се случи така.” Надявам се да ви разкажа Йоли, макар че тя трябва да бъде усетена, да бъде вкусен не само нейният неустоим галет с патладжани, но преди всичко нейният дух и необикновената й сила.

Дори обичайните биографични щрихи не са скучни при Йоли. От 19 години Йоланта Делибозова работи като артист-оркестрант в Софийската филхармония. Музиката наистина е голямата й любов. Ето ви още нещо, което звучи като клише, но за което след срещата с нея съм от сърце убедена. От седем години Йоли има собствен кулинарен блог, който постепенно се е превърнал в едно от най-посещаваните местенца с родното web кулинарно пространство. Преди три години неин колега от филхармонията случайно попада на блога й и е изумен, че тя твори всички тези неща – от сготвянето на храната през украсата, та до снимките, направени с най-обикновен стар фотоапарат. Съпруга на този колега е Милена Будинова, която по онова време е продуцент на „Денят е прекрасен” по bTV. Ето така се случва Йоли да се сдобие с първата си телевизионна рубрика. Тя е петминутна, в миниатюрна кухничка, където може да покаже само някои студени ястия, сосове и подобни. Но нещата се получават чудесно. Предаването обаче не подновява договора си с телевизията и е време за следваща стъпка. Отново всичко се случва случайно. В България тръгва аржентинският канал „Ютилисима” и Йоли вече има не рубрика, а цяло предаване. Това е страхотен опит за нея, защото тя не е нито професионален кулинар, нито тв водещ. От телевизията майка имат строги правила за визията и посланията на предаването – то трябва да е обучаващо, да тече бавно и обяснително, облечено в много цветове, панделки и финтифлюшки. Но това не е Йоли. Който е гледал новото й предаване, вече го е разбрал. „Много съм благодарна на 24Kitchen, че ми се довериха и че позволиха да бъда себе си в това предаване. Дадоха ми пълна свобода”, казва Йоли. „Домашни рецепти с Йоли” върви от няколко месеца в ефира на кулинарния канал, а снимките са осъществени в невероятна къща в Балкана, построена от естествени материали и докосната към природата от всички страни. Когато миналоло лято екипът поема към снимките, от апартамента на Йоли тръгва цял бус, пълен с нейните лично отгледани на балкона зелени подправки и тежки гювечи с посеви. Йоли се гордее с градската си градинка. За 30 дена заснемат 30 предавания. Има дни, в които приключват работа след 22 часа, но екипът и атмосферата са толкова зареждащи, че Йоли помни този месец като великанско удоволствие.

Макар да ухажва струните на челото цял живот, при това от най-високата за целта сцена в България – тази на Софийската филхармония, Йоли става популярна именно с кулинарния си блог и предаване. И понеже зная колко скромни са заплатите на оркестрантите ни, я питам не е ли мислила да направи готвенето основно препитание. „Това няма да го направя никога! Музиката наистина е голямата ми любов! Готвенето е за оставащото време.”

Връщам се почти година назад, когато се запознах с Йоли в село Бела речка на фестивала на спомените „Козе мляко”. Тя беше там със съпруга си и с приятели-колеги, класически музиканти като двамата Делибозови. Тяхната формация „Амара +” така подпали вечерта в читалището с жарки танга, че не селото, ами целият Балкан затанцува. Познавах Йоли и от блога й, и от предаването, и я спрях, за да й кажа колко харесвам всичко, което прави. Нали знаете онези първи срещи, в които чувството, че подаваш ръка не на чужд, а на много близък човек, е странно, магично и неустоимо. Иска ти се да го прегърнеш. След месеци й писах съобщение във Facebook по някакъв работен повод, напълно убедена, че няма как да ме помни. „Разбира се, че те помня, Миленце...” Това е Йоли. Сърдечна и открита, изваяна от любов. Очите й прегръщат и преди ръцете да са успели да го направят. Най-изумителна обаче е липсата на каквато и да било преграда, на каквато и да било предпазна клетка у нея.

Днес се виждаме за втори път, тя не знае нищо за мен, но ми споделя всичко за себе си. Няма друга рецепта да можеш да преглътнеш такова топло доверие, освен да поднесеш същото. След един час приказки над две кафета тя знае за мен повече, отколкото хора, които ме срещат всеки ден. След един час интервю с нея аз знам, че в живота ми вече има още един необикновен човек, когото с благодарност мога да нарека приятел. Нека ви обясня това с приятелството, с възхищението, въобще продължавам с опита да ви разкажа Йоли.

Точно преди три месеца тя се прибира у дома и разбира, че светът й е катастрофирал. Съпругът й – нейната голяма 23-годишна любов, си е отишъл внезапно. Видях ги двамата в Бела речка. Те са от онези двойки, за които се чудиш току-що ли са се запознали и влюбили, или съдбата е била изключително щедра към тях и ги е избрала за ролята на Любовта и Хармонията. И не, няма да говоря за тях в минало време. Йоли също няма усещането, че Цанко го няма. „Сякаш е заминал на турне и всеки момент ще се върне” – с такова чувство живее в дома им тя днес. Техният син усеща присъствието на баща си по същия начин. Духът на маестро Цанко Делибозов не ги е напуснал. „Неслучайно преди 21 години кръстих и сина ни Цанко – казва ми. – Гледам го сега, същият е като баща си, носи неговите черти, неговия дух.”

Когато преди три месеца Йоли написа на страницата си във Facebook, че е загубила другарчето си, изпитах шок и тъга като за най-близки приятели. Йоли обаче не остави никого да скърби по онзи потъващ начин, на който може да ни научи само подобна загуба. С тъжната вест тя написа също: „Усмивката ми се е позагубила, но пак ще я има, защото съпругът ми не ме познаваше друга. Радваше ми се, гордееше се с мен, обичаше ме безкрайно. Ще продължа да го радвам, защото знам, че ме вижда, чува и подкрепя. Във всичко! Така, както го е правил цели 23 години.” И тя наистина продължи да се усмихва. Днес ми казва, че изживява болката в себе си, но не си позволява да падне и за миг. „За болката трябва да се говори, а не да се крие, не да се преструваме, че сме силни и че сме герои, и че не изпитваме нищо. Но трябва да се живее напред. Времето ми минава ужасно бавно. Няма го от три месеца, а сякаш са минали 30 години.” Очите й ту се насълзяват, ту се пълнят с чиста и млада любов, сякаш току-що го е срещнала, а не загубила. Разказва ми колко много са пътували, как е обичал всичко приготвено от нея, как се е гордеел с нея. Много й е мъчно, че не е успяла да се сбогува с него. Малко след като той си отива, излиза втората й кулинарна книга „Сладки ноти” (издание на „Сиела”). Тя му я посвещава и очите й отново се гмуркат в тъгата, че маестрото не е успял да я види. Но пък е опитал всичко от нея, нали? „О, да! Всичко и по много пъти”, усмихва се веднага Йоли.

След загубата тя не престана да свири, да пуска рецепти, да отговаря с усмивка на всеки, който й пишеше във Facebook. През тези месеци мислех за нея често. Дори всеки ден. Най-вече заради спомена за нея и Цанко, които видях в балканското село за няколко кратки минути. Ето ви още една красива баналност – те приличаха на две половини от една вселена, търкулнати от добра ръка да се намерят във вечността си. Не можех да си представя как тази озарена жена продължава като счупена на две вселена сега... Имаше дни, в които надничах в профила й и винаги откривах, че тя е там – не се е скрила, не се е счупила всъщност, не е потънала в мъгла от спомени и самота. Четях разговорите й с хората – много хора й пишеха. Много! И на всички всеки ден от най-тежките си месеци Йоли показваше сила и великанска борба за живот.

Признавам й, че много рядко се случва да поканим лицето за корицата и по него да измислим темата на броя. Този път беше така. Заради Йоли се роди темата „Вкус към живота”. Силата, която тя показа след голямата си загуба, беше впечатлила много хора, които следят публикациите й. И както очаквах, тази сила не е измислена, тя не е поза. Йоли си е такава. Дава ми да докосна болката й, а след миг ми дава да разбера как се бори с нея: „Има хора, които нямат и три години толкова щастие и любов, колкото аз съм имала с него в продължение на 23. Мога само да съм благодарна и да чакам да разбера защо се случи така. Всяка нещо си има причина, нали? А самотата не е следствие от обстоятелствата. Тя е състояние на духа. Аз никога няма да бъда самотна. Имам приятелите си, сина си, работата. За мен приятелството е най-важното нещо на този свят и точно в такъв момент разбираш кои са истинските хора.”

Чувала съм от наши общи приятели, че тя често готви в огромни количества за празниците на всички свои близки. Питам я какво би направила набързо, когато й дойдат неочаквани гости. Ще ми се да измъкна от нея някоя коронна и лесна рецепта. „Такива неща най-много обичам да правя – притаявам дъх. – Наричат се изпразни хладилника.” Жалко, няма рецепта. Но пък има огромни усмихнати очи, които ме уверяват, че най-хубавите ястия стават от остатъци. Наскоро например се оказала само с кисело мляко и малко нахутено брашно и набързо свила от наличните продукти ролки, които са типични за индийската кухня и се наричат Khandvi. Сладичкото обаче й е слабост, а и вярва, че кулинарно най-добре изразява твореца. Обича шоколадови неща с ядки и с повечко масло. Даже мисли, че е преродена французойка с тази страст към маслото. Йоли не е маниак на тема продукти без консерванти, биопроизводство и други али-бали. Смята, че и без това нямаме гаранции как са гледани уж здравословните продукти. И макар да знам отговора на този въпрос, я питам какво би избрала да си купи – нови обувки или нов тиган. „Хо-хо, разбира се, че тиган, даже току-що видях едни такива чудни купи...”

Чудно леко е да се говори с Йоли. А всъщност си тръгвам от срещата с чувството, че съм прочела някоя много дебела книга. Дебела, светла и мъдра книга. Дори само заради тези думи:

„Аз обичам живота, много го обичам! И не, това не се е променило, защото ми се е случило нещастие. Животът е и сладък, и солен, и лют, и кисел, но никога безвкусен. От нас зависи как ще балансираме вкусовете. В живота е като в готвенето – всъщност голямото майстроство е да балансираш вкусовете, добре е да има по малко сол в сладкото и по малко сладко в лютото. Животът е вкусен. Никога не си поръчвам какво да ми сервира. Но винаги очаквам сервираното да е хубаво.”

вяра

бях мъничка и вярвах

сега не вярвам и съм мъничка

photo@anka zhuravleva

Откъсни си парченце от мен. Направи го от любов

Когато винаги пишеш за любов, дори темата да е друга, и веднъж трябва да пишеш точно по темата „От любов”, седиш половин ден пред белия монитор, а пръстите ти се държат като парализирани. Какво да напиша за любовта, което не съм писала? Кое не съм почувствала още, къде в любовта не съм била? Докато чакам пръстите да се събудят, мисля за нещата, които не съм сторила от любов все още. От любов не съм скачала от хеликоптер. Не съм написала книга от любов. Не съм сменила името си от любов. А бих направила всичко.

Преди време направих чийзкейк от любов. После от любов не го харесах. Казаха ми, че бил прекрасен, но когато обичаш, нищо не е достатъчно прекрасно за най-прекрасния, нали? Не зная дали харесвам това чувство, или всъщност то ме вбесява. Жалката недостатъчност на човешките способности да изразят цялата ни любов. Дори не знаем колко е това „цялата”. Как се мери любов, която извира от всеки релеф на света, от всеки твой кръвоносен съд, от всяко нервно окончание, дори от мъртвите клетки на епидермиса? Тя избухва от всеки милиметър вдишване, от всяко трепване на птица в другия край на света. Как да я измериш?! Толкова е грамаданска, че вероятно ще се пръснеш, ако не я споделиш, ако не я раздадеш. Макар че, когато ти позволят да даваш любов, ти започваш да произвеждаш в пъти повече от нея. И да искаш обаче, не можеш да я извадиш на показ цялата, не можеш да я изкрещиш, защото правенето на чийзкейк или думите, които разказват за нея, не са равни на тази любов. Тя е твърде необятна, за да може да се побере в чинийка или в изречение. Тези неща не могат да я облекат и да я покажат на света вън от теб, защото са малък размер за тази любов. Всичко е малък размер за тази любов, ти самата дори.

Когато обичам, се задушавам от мъчителната ограниченост на думите, на кулинарията, на тялото, на времето и на гравитацията. Изтощителна е невъзможността да бъдеш великана, който твоят човек заслужава. Който ще пасва на твоята любов. Чувството, че си недостойно малък и немощен дори за собствената си любов, също е изумително. Сякаш тази любов не е част от теб, резултат от това колко си дал на сърцето си да порасне, колко смело си прескачал страховете си, за да можеш да изпиташ толкова титанични чувства! Гледаш любовта си като зрител, като участник, но не и като неин създател. Влюбен си в нея, дори тя да те разкъсва от болки. Влюбен си в любовта си, защото тя прави всичко да изглежда грандиозно, възможно и безкрайно. Теб дори – теб, малката. Оглеждаш се в собствената си любов и това е единственото твое отражение, което ти харесва. Само в това огледало си растяща величина – растяща с размера на нещата, които можеш да направиш от любов.

Това е може би любимото ми определение от всички определения за любов – когато обичам, аз раста с размера на онези парчета от себе си, които съм готова да откъсна и да раздам.

Вероятно това означава, че от любов съм готова на всичко. А в същото време знам, че той, ако ме обича, ще ме обича и с чийзкейк, и с препечена коричка хляб.

Любовта се радва и на малко, но не разбирам хората, които се задоволяват да дадат от любов само колкото им поискат. Хората, които нямат импулс да обърнат хастара на времето и посоката на земята, за да дадат не всичко, а повече, и да летят в любовта си не на високо, а отвъд всички безкраи. Понякога любовта спира до нас като влак без ясно разписание, без обещана максимална скорост и без гаранция за крайна цел. А някои не посмяват да прекрачат и да се качат във влака, защото ги е страх или им се струва безумие. Или просто не са си приготвили достатъчно голям куфар с кураж и вяра. Да не скочиш в любовта като за последно, е престъпление към собствения ти живот и убийство на любов. Защото влаковите релси може да останат, но никога повече влак да не спре на твоята гара. Тогава ще чакаш угнетен до сетния миг слънце и единственото, което ще пропуква непосилната ти самота, ще бъде кънтенето на куфара. Защо не го напълни по-рано с кураж и вяра? Защо остави влакът да отмине? Не видя ли неговата обида, не почувства ли желязната тъга на твоя влак? Защо го пусна, защо го пусна празен? Защо не направи от любов всичко, но навреме? Влакът вече го няма...

От любов към любовта не съм пускала влака празен никога. Няколко пъти се оказах в не моя влак, но няколко пъти бях точно в него. И макар че трябваше да сляза по своя път, за да почакам следващия влак, никога не съм съжалявала за пътешествията, и за кратките дори. Защото всяко качване на моя влак ме е превеждало напред. Признавам, докато съм пътувала, съм правила и страшни глупости от любов. Непотребни неща, далеч по-незначителни от чийзкейка и думите. Благодарна съм за всяко сторено от любов.

Бях малка, но исках да обичам едно момче като голяма. Веднъж той ми се довери да го подстрижа. Никога не бях подстригвала, но аз и не бях обичала преди него така. Затова реших, че ще се справя. Е, не се справих. Хубавото момче стана хубаво момче с кофти подстрижка. Не остана доволно момчето. И взе, че ми го показа (мисля, че то още не се беше научило как да ме обича). Толкова зле се почувствах и най-вече безсилна да поправя глупостта си. Импулсивно реших, че глупост глупост избива, и тръгнах да режа и своята коса. Докато момчето изтръгне инструмента на глупостта от ръцете ми, ножицата направи дълбока рана върху моето рамо. Пазих този белег дълго. Не съм се гордяла с него видно, само тайничко в себе си. Защото няма как да се научиш да можеш всичко от любов, ако не минеш през няколко такива глупости.

След години вече бях голяма. Обикнах друго момче като... знам ли като какво, тук пак опирам до слабостта на думите, до тяхната импотентност да бъдат на нивото на чувствата. Обикнах титанично! Бях и малка, и гигантска, и устремена, и изплашена, и пълна с вяра, и празна от най-елементарни надежди. Всичко бях, но най-вече бях готова да дам всичко на тази любов. Дори да си тръгна от нея, ако това е най-доброто, което мога да й дам. А всъщност тя даде толкова много на мен...

Разказах на момчето за белега. Един ден той пожела да го види. Потърсих белега, но белег вече нямаше. Не съм мистик, но вярвам в чудесата от любов. И мисля, че любовта на това момче излекува белега ми от предишното.

...

Празникът на Свети Валентин не буди никаква емоция у мен освен може би лека досада от прекаленото розово навсякъде. Но не съм и от тези, които ще посипят с престорена насмешка желанието на хората да си подаряват плюшени мечета и спа уикенди за така наречения празник. Всеки повод да дадеш, да празнуваш, да направиш нещо от любов е добър. Защото, погледнете назад. Ама наистина, моля ви! Бръкнете в задния джоб на изминатия дотук път. Имаше ли смисъл в нещо, което направихме без любов? Имаше ли безусловна радост от постижение, несвързано с любов? Бяхме ли способни на красиво, преди да сме способни на любов? Този път не е ли даден, за да вървим от любов, за да дишаме и издишваме с едничката цел да бъдем любов?

Така мисля. Може би защото мисля от любов.

И всяка прашинка от Вселената е празна и мъртва, ако не лети към онзи следващ миг, в който и птиците в другия край на света ще узнаят, че те обичам, и ще притихват, когато успявам да намирам и рецептите, и думите, за да го прошепна и да ме чуе целият свят. Тоест да ме чуеш ти.

Началото на безкрая

Когато работата за списанието ме срещна с Красимир Андонов, той снимаше „Съдилището” - новия филм на Стефан Командарев с Асен Блатечки в главната роля. Асен щеше да е лице на корицата ни, но все не успяваше да се измъкне до София за интервю и снимки, а сроковете ни за печат изтъняваха притеснително. Един ден го попитах дали пък някой от екипа няма да се навие да го снима за нас. „О, не си казала! Нашият оператор е страхотен!” Честно казано, мислех за някой асистент по-скоро. Чудесно съзнавах, че „Съдилището” е кинопроектът на годината – мащабна продукция със сериозни амбиции. Нямах никакво съмнение, че Командарев е събрал каймака на киногилдията, за да надмине успеха дори на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде.” Стори ми се невъзможно операторът на такъв филм да се съгласи да прави сесия на Блатечки за някакво женско списание. Снимаха в сурови условия на границата. Къде ще се вместим ние в делата на седмото изкуство?! А и като знам колко надменни са някои кинаджии... Дори да се съгласи, никога няма да можем да му платим. С тези тревоги дочаках следващото обаждане на Асен. Когато звънна, той ми продиктува телефона на Красимир Андонов и каза, че няма проблем, Краси щял да го направи.

Имам навика, когато се притеснявам в разговор по телефона, да снова в кръг напред-назад като диво животно, затворено в клетка. Христина казва, че някой ден ще изтъркам пода на редакцията. Онази вечер обаче щях да изтъркам пода в кухнята ми. Беше 13 ноември 2012 г. и аз май бях сбъркала в предварителната си преценка. Да, операторът наистина беше съгласен да снима, но не, той нямаше никакви финансови условия. Тогава нямаше как да знам, че дори няма да дойде да си вземе хонорара. Беше мил и попита какви са ни изискванията за корицата. Звучеше спокоен и, без да усетя, бях спряла да търкам пода на кухнята. Казах му, че ще му изпратя няколко наши корици, за да види как изглеждат обикновено. Даде ми имейл, от който разбрах, че има личен сайт. Когато затворихме телефоните, веднага погледнах в сайта. Тази първа среща с фотографиите му... Да кажа, че са ми харесали, ще бъде обидно слабо. Във всяка от снимките на този непознат човек откривах късчета от светлина, която до този момент мислех, че виждам само аз, тоест, че не съществува. Във всяка фотография чувах разкази от мои, макар и неизживявани, истории. Никога до този момент не бях срещала визуален артист, чиято топлина да бъде толкова осезаема и приветлива за докосване. При това от пръв поглед.

Има изумителни творци. Аз съм способна да се удивлявам и възхищавам до крайност. Но за първи път, докато разглеждах работите на този непознат, виждах реализиран света, на който винаги съм искала да принадлежа. Той беше нарисувал реални картини от една до този момент съществуваща само в илюзиите ми действителност. Чистота, светлина, крилатост и честност. Никъде не докоснах творческа страхливост, нито суета, нито дори съзнание за това, че е толкова добър. След месеци в някакъв имейл му разказах това: „Помня онази вечер, в която видях за първи път твоите фотографии. Вълнението беше непознато, а аз познавам доста вълнения. Твърде неочаквано. Сякаш скочих в друг свят, много подобен на света, в който искам да бъда. Твоите снимки ме запратиха на път шеметен и светъл като безкрая на синьото ми. Прииска ми се да пътувам по този път дълго. „Мъчително малко са” – тогава за първи път си го казах, а после се случи да го кажа и на теб веднъж, помниш ли?

Снимай. Обикаляй този свят, той явно те обича, рисувай го и го показвай. Раздавай го. Ти го правиш по-красив. Нека хората видят в колко красив свят съществуват. Така и те ще са по-красиви. Снимай и тях, нито ден не спирай! Твоите снимки и филми трябва да останат и да обикалят много, след като нас вече ни няма. Не всеки човек има шанса да остане толкова дълго по земята. Ти го имаш. Използвай крилете си и не спирай – мечта след мечта, мечта след мечта.”

Разказвам това, защото все още се чудя как година и нещо по-късно моите драсканици попаднаха до фотографии като неговите. През онази ноемврийска вечер пратих на Краси само няколко думи. Написах му, че съм видяла нещата в неговия сайт и да му показвам как правим ние корици е като да дават на Ван Гог за пример как рисуват в 8 клас. Корицата с Асен Блатечки беше една от най-добре приетите от нашите читатели и до ден днешен не сме успели да създадем по-добра.

Другото типично нещо за Красимир е неговата безобразна скромност. След като приключиха снимките на „Съдилището”, го увещавах да ми даде интервю за списанието. Ей, много трудно беше, никой не ми се е дърпал така. Защото според него нямало какво интересно да каже. Вече от година „безинтересните” неща, които ми разказа в това интервю, са сред най-четените в блога ми. Когато се разделяхме при първата ни среща, а именно след интервюто, той каза: „И, хайде, можем да измислим някакъв общ проект.” Май вече беше минавал през „Солунска 16". Почудих се какъв пък би могъл да бъде този общ проект. Как моите драсканици могат да застанат до неговите вселени. Реших, че го казва от любезност, но това не ми попречи да си пожелая да порасна толкова, че да срещна някоя и друга своя дума с неговите светлини.

Останалото са поредица от неслучайни случайности. Краси се съгласи да застане начело на един проект на „Всичко за жената”, който осъществяваме заедно с негови студенти от НАТФИЗ. Обсъждали сме и други идеи за общи начинания, но аз винаги съм знаела, че имам още път, докато мога да бъда достоен партньор на неговото изкуство. Е, да, ама се яви една чудесна Люба Христова, която съкрати този път драстично. Създателката и стопанка на SOHO преди около месец ме срещна с покана да посвети на моята „Солунска 16" една цяла вечер от поредицата Creative talk в SOHO. Знаех, че преди е канила и Краси за изложба и й разказах историята, която описвам тук. „Значи правим изложба на негови фотографии и твои текстове!” И въобще не се шегуваше, дори веднага забоде в тефтера 17 февруари - 21 март. Краси също отсече, че го правим. Нямахме концепция. Просто и тримата знаехме, че срещаме два много близки свята. Още нямам никаква представа какво ще излезе от тази среща, но толкова събития и хора дотук я предизвикаха, че коя съм аз да им се противопоставям. Никога няма да виждам в текстовете си достатъчност, че да пътуват из света редом до тези фотографии, но може би именно затова ги изпращам да повървят заедно. Думите ми могат да научат много от неговите снимки. Могат да помъдреят и със сигурност там никога няма да им липсва светлина.

Всеки от текстовете в изложбата е писан с намерението да бъде прочетен от един човек само. Някои от тях са още по-еднолични. Текстовете в „Дневници на безкрая” са наистина извадени от лични дневници и писма и не съм предполагала, че някога ще излязат от там. Ако кажа, че лесно ще ги извадя, ще излъжа. Но ето че след три дена те ще имат вече свой живот и ще пътуват до фотографиите, които на 13 ноември ме пуснаха в нов свят. Фотографиите, за които пожелах на Краси да обикалят света и след като нас вече ни няма. Дали нашите текстове и фотографии ще срещнат своя безкрай, не зная. Няма да бъда в края на безкрая. Но се надявам да бъда в началото му.

И ще ми простите клишето, но безкраят не се случва без хора. Нашите хора го пишат и рисуват заедно с нас и ако пропусна да благодаря на някого от тях, ще е неволно. На първо място благодаря на Краси, че намира място за моите думи в рамките на своите картини. На Люба благодаря, че ги събра под покрива на SOHO. На Христина, че се вълнува за нашия безкрай като за свой. На Капка Кънева, че постави първата красива рамка на дневниците и създаде за нас постерите и картичките. На колегите ми от „Всичко за жената” и на фотографите от „Красиво за жената”, че през последните дни хвърчат из София с тези постери и картички и правят пътя на безкрая толкова дълъг и шарен. На Боги за подаръка-изненада и за вдъхновението й всеки ден! На момчетата от Brazz ViliDJ, които ще подарят на дневниците своята музика, както и на едни други момчета, които ще разлеят вино върху вълнението ми на откриването. Благодаря на майка ми, която е винаги до мен, но незабележима – най-добрата учителка по любов! Благодаря на вас, най-честите обитатели на моята „Солунска 16"! Без вас тук ще е празно. Благодаря на моето търпеливо, умно и прегръщащо дете, което почти всяка вечер е само, защото мама пише, все пише. И въпреки това всяка нощ, преди да заспи, а аз му казвам „Обичам те”, то отговаря „Аз те обичам повече!”

Благодаря и на една специална жена, без която нищо от това нямаше да се случи – съпругата на Краси. Маргарита, благодаря ти!

"Животът"

фотограф Красимир Андонов

Част от изложбата "Дневници на безкрая"