А аз ще те целуна и ще ти обеля дъвка...


Помниш ли как се заключихме на тавана и нашите ни търсиха? Бяхме заспали и не ги чухме, че тропат. Цяла нощ обикаляли града, събудили всичките ни приятели. Май изядохме боя на сутринта, а? Не помня, защото бях толкова щастлива! Бях спала цяла нощ, загърната в твоята риза. Беше ни трудно да не се разхилим, докато ни четяха конско. Опитвахме се да изглеждаме виновни, а всъщност изобщо не съжалявахме. Ти винаги ми даваше чувството, че нищо лошо не може да ме стигне, щом си там. Не знам защо ти разказвам това, като ти дори няма да го прочетеш. След като излязох от живота ти, прекъсна всякакъв контакт. Понякога виждам някоя ваша снимка във Facebook – на теб и семейството ти. Имаш красива жена и красив живот вероятно. Надявам се да е така! Съвсем различен е от моя – изглежда подреден, с ясни очертания и здрави опори. Кой да предположи?! Аз бях „отличничката“, а ти – черната овца на училището. Аз търсех Любовта, единствената, ти сменяше момичетата като дъвки, когато ти омръзнеха. А я виж какво стана с нас днес! Ти си семейният тип, градският човек, за когото биха писали хипстърските медии, трупаш и надграждаш, имаш костюм, халка, усмивка и сигурност. А аз съм някъде между детската наивност и тъжната зрялост. Още трупам болки и влюбености, не притежавам обувки на ток, профил в Linkedin, нито бутилка от новото божоле. Още търся себе си и Любовта, продължавам да нося къси панталони и кецове и вместо да се изпълвам с увереност, се сдобивам с все по-дълбока плахост.

Гледах „Дъвка за балончета“ и нямаше как да не се сетя за теб (не че за дълго те забравям). Бяхме същите като тези четири деца, но малко по-големи. Все гледахме да врътнем някоя щуротия. И като говоря за щуротии, се сещам за „онзи“ Созопол... помниш ли? На мен ми беше лошо, минахме покрай един фризер със сладолед и аз за първи път от три дена поисках да ям нещо. Не съм лигла, но не можех да помръдна оттам, без да си получа сладоледа. Продавачът обаче го нямаше. Завъртяхме се, разпитахме къде е, никой не знаеше. Ти и момчетата започнахте да съчинявате наказания за него, а аз се смутих, че ви карам да чакате. Тогава на теб ти писна, застана на мястото на продавача, отвори фризера и ми подаде най-големия сладолед отвътре. Бях шокирана... Ама как така?! Крадем сладолед в центъра на Созопол! Но когато и тримата се строихте зад фризера и започнахте да продавате напълно сериозно, аз вече се търкалях по улицата от смях. Чак заформихте опашка.

Грижеше се за мен по най-милия момчешки начин. Търсила съм тази грижа много пъти след теб, но се оказа, че малко момчета я владеят. Ти толкова ме свикна на тази грижа, че до днес се случва, когато ми е тежко и самó, да викам по теб: „Нали обеща, че ще ме пазиш винаги? Къде си сега по дяволите?!“ Колко наивно! Да ти повярвам, че винаги ще си наоколо, дори да не мога да те видя. Че когато тръгна да се омъжвам за друг, ще дойдеш и ще ме „откраднеш“. Защото никое момиче не обичало като мен... Същите думи чух в „Дъвка за балончета“ - малкият Калин, влюбен в малката Биляна, фантазира: „...и после с коня те намирам, ти си вързана и те пазят. Аз им прерязвам гърлата и те спасявам!“ А тя: „После аз идвам и те целувам... Ще се ожениш ли за мен, като пораснем?“

Никога не сме си обещавали, че ще се оженим, нито че ще пораснем. Но си обещахме по-големи неща. Имахме имена за децата ни. Добре де, аз имах, но когато разпалено ти ги изброявах, ти ме гледаше с онзи най-топъл поглед, който казваше повече от всички думи. Исках да кръстим нашата дъщеря на баба ти. На жената, която ме научи да правя палачинки и да обичам, както малко хора могат. Виждах в тях с дядо ти нас с теб. Добре, че не останахме заедно, защото нямаше да понеса да се превърнем в нещо различно от тях двамата...

Казват, че първата любов не се забравя. Даже го доказаха научно. Мисля, че е заради това колко чисти, наивни и вярващи сме първия път. Сякаш току-що пробудени, родени без болка. Току-що влезли в първия учебен час, където на дъската пише: „Ученици, добре дошли в Рая! Тук единственото ви задължение е да бъдете щастливи!“

И ние бяхме. Но после дойде вторият срок и материалът стана по-труден. Трябваше да се научим да пускаме. А също и да вярваме, че някога, с някого ще бъде отново красиво и лудо. Че някой друг също ще се събуе и ще скача с нас в локвите, и че ще избяга, за да хванем заедно теснолинейката, и че ще ни държи здраво за ръката, когато скочим от влакчето и се затъркаляме надолу по преспите... Трябваше да се научим да вярваме, че някой отново ще измисля с нас имена на дъщерите ни и ще ни свири на китара, докато всичко наоколо се разпада... Трябваше да се научим да имаме доверие в бъдещето, при положение, че то идва само когато успеем да се разделим с детството. Моето детство са няколко преспи сняг и топлината в очите ти.

Може би те търсех във всяко момче след това и понякога дори те намирах. Така и никога не завързах здраво обувките си, за да тичам в пълна сигурност. Тичах и падах, крещях от болка, но после пак ставах и отново поемах с детинска упоритост към свободата да обичам, както аз си знам. И утре отново ще тръгна за Дома на киното, под краката ми ще хрупат спомените за най-белите ни дни, ще седна тихо в тъмния салон и ще те потърся на екрана... див и чист, топъл, закрилящ, непокорен и стихиен. И ти ще влетиш в киносалона, ще ме намериш сред всички други притихнали, пораснали деца и ще ме отвлечеш. А аз ще те целуна, ще ти обеля дъвка и ще хукнем да бягаме от всичко, което не се случи, както го очаквахме...






М.И.
Трейлър на филма "Дъвка за балончета", който събуди тези и още много заспали емоции..

Между вдишването и издишването



Забавна функция има Facebook да те връща към спомени от минали години, към това как си изглеждал, какво си мислил и чувствал, кои са били хората, важни за теб. Сякаш гледаш филм по собствения си живот. Хванах се, че единствените спомени, които с радост срещам всеки път, са спомените за това колко малко е било детето ми. Нищо друго не ми изглежда важно днес. Да не кажа, че всичко ми се струва смешно. Дори не мога да се позная в някои статуси и снимки от преди пет години. Откривам толкова наивност в миналото, че се плаша. Какво ми се е случило, та да нямам място за мъничко наивност днес?

Променяме се. Дори нямам нужда от Facebook, за да видя, че момичето, което бях миналата година, го няма. А дали след година момичето, което съм днес, отново ще ми изглежда наивно и непознато? Най-вероятно да. Чувствам се като фигурка от пластелин, част от грамадния пластелинен свят на някакво много игриво дете, което постоянно променя формата ми и формите на фигурите около мен. Тази седмица му харесва да сме с големи глави и обувки на цветя, следващата това му омръзва и сплесква главите ни, а обувките откъсва и прави на крилe. Сменя местата ни в играта, променя ролите ни, обръща ни с гръб едно към друго или ни събира с фигурки от друг материал и нечия друга веселба. Понякога ни оставя да чакаме ужасно дълго в ъгъла, друг път ни спуква от игра. Никой от нас не знае каква фигурка ще бъде утре. Може на детето да му хрумне да ни смачка и превърне в нещо ново – например в птица или къща. А може просто да ни направи на топче – от онези бозавите, с неопределен цвят, амалгама от вече несъществуващи цветове, и да забрави да ни върне в играта. Никой от нас не знае дали ще харесва фигурката, която ще бъде утре. Детето не е последователно с нас. То обича да внася безредие и не е ясно кое къде ще се намира след днешния ден. Само едно е сигурно - колкото повече ни мачка и променя, толкова повече истинските ни цветове се загубват.

Последния път, когато бях топче в ъгъла, наивността ми се претопи в някакви неясни цветове. Не че е лошо. Понякога да те забравят в ъгъла означава да погледнеш на всичко отстрани. И погледнах... Видях хора, които бях величала - видях ги от друг ъгъл, от моя ъгъл на объркан пластелин, и ми се сториха толкова малки и обикновени. Който ме познава, се усмихва: „Тя постоянно си намира хора, които да качи на пиедестал. Обича да се възхищава, но крайният резултат винаги е трагичен.“ Така е, обичам да се възхищавам. Обичам да гледам нагоре и там да откривам хората и нещата, а не долу, не в ниското. И сигурно понякога сама ги вдигам, за да застанат високо, без да им е там мястото. Това е моята пластелинена игра. Аз не я строя на земята, аз я качвам в облаците. Аз умея да създавам цели съзвездия и да виждам в тях нечовешки създания, лишени от недостатъци. Аз умея да създавам перфектните хора – те са винаги високо над мен, високо над всички - там където само ангелите могат да стигнат. Аз умея да поставям хората по-високо, отколкото те могат да издържат да останат. А когато се срутят и ги погледна отблизо, боли. Не тях – те са си същите. Мен ме боли, защото аз не съм същата, когато гледам надолу.

Толкова съзвездия се срутиха пред очите ми, че сега ме е страх да погледна нагоре и да изпитам възхищение. Перфектните хора се превърнаха в перфектните разочарования. Голямата любов се превърна в гигантската болка. Заради моята наивна вяра в нея тя летя, необезопасена, и падна като угасващ фойерверк. Тъжна опаковка от нещо, което е било предназначено за радост.

А всеки път, щом падне ангел и се пръсне до частите на най-обикновен смъртен, у мен угасва огънче. И днес съм поугаснала. И съм сърдита на хората и любовта за това, че не са силни и перфектни. Сърдита съм им, че не са необикновени. Че не са Дядо Коледа, който въпреки всичко съществува. Че не са конят Шарколия, който може храбро да те преведе през тъмното. Уча се да ми е добре и в такъв свят – без герои и без чудеса, но колкото повече свиквам да съжителствам с хора в ниското, толкова по-самотно ми става. Имам нужда от хора в облаците. Имам нужда от хора, които ме карат да вярвам в невъзможното. Имам нужда от хора, към които да се протягам с копнеж. Които да преоткривам и с които да раста. Крилете ми се показват, само ако трябва да летя нагоре. Това е единствената посока, в която пускам щастливата си лудост. Долу е толкова пренаселено, толкова мрачно и агресивно. Не искам да бъда мрачна и агресивна. Не искам да се конкурирам с никого за нищо. Нямам нужда от малки разговори и големи обещания. От малки приятелства и големи на теория любови. Нямам нужда от нищо дребно, от нищо половинчато, от нищо паднало.

Но понеже много пъти падах, борбата днес е между това, което искам, и това, което виждам, че е възможно. Всеки ден излизам от вкъщи с намерението да погледна трезво на света и да не ме боли от него, защото е какъвто е. И всеки ден не успявам. Излизам и виждам в локвата отражението на облаците, а в окапалите листа – обещание, че в следващата игра листата ще са зелени и ще пърхат върху дърветата. И ме боли, жестоко ме боли, когато, загледана в облаците в краката си, някой ме блъсне и наругае. И всеки ден очите ми треперят от грубостта на този свят и неговите хора. Вероятно, като прочета тези думи след пет години, ще се смея на наивността си, но не съм сигурна, че искам да се променям. Има достатъчно много хора, загледани в калта.

Да, променяме се. Да, светът е студен и враждебен. Хората са перфектно несъвършени. Единственото сигурно нещо е промяната и... това, че всеки ще те разочарова. Ти също си разочарование за всеки човек в живота си. Тежко, но факт. Тук обаче може да скъсаме с драмата. Има хора, които превръщат разочарованията в свой характер. Те са точно толкова лоши, колкото и самите разочарования. Не искам при тях! Тръгвам си... бягам... продължавам да тичам в посока на красивото. Търся невъзможното добро. Протягам се към концентрираната надежда. Аз съм друга, но и същата. Любовта е болка, но и всичко, от което имам нужда. Колкото и да се променям, на дъното ми се търкаля капсула с незнайно съдържание, която продължава да ме държи на няколко крачки над земята. Правя се, че не я забелязвам, но тя е там и не ме изоставя. Поочукана, но цяла. Смешно упорита и дяволски красива. Може би пази ДНК на онази сладка наивност, която дърпа непрестанно погледа ми към вратата, уверена, че Дядо Коледа ще дойде. Че ще дойде онази Коледа, в която ще събера цялата си чупливост и сила в една обич - неизменна и моя - без опаковка, без фойерверки и без край.

В човешкия живот състоянието на непроменливост е илюзия. Ако някой си въобразява, че нещо е същото каквото е било преди малко, то неговата сетивност е по-слаба дори от тази на изкуствения интелект на Facebook. Докато вдишаме, сме едни, когато издишваме, вече сме други. Иска ми се да мисля, че съществува невидимо моторче, което ни позволява между вдишването и издишването да се движим винаги в посока нагоре. И то е там. То е волята да търсим тази посока, куражът да не затъваме в другата. Това моторче е вярата в следващия миг. Вярата – еднакво мъдра и наивна. Вярата – въпреки разочарованията и точно поради тях. Вярата – всичко, което имам днес.




М.И.

Октомврийското утро на едно 40-годишно момиче


Когато бях малка и татко казваше, че есента е любимият му сезон, се чудех как е възможно. Премълчавах недоумението си, за да не го обидя. Един вид „аз харесвам пролетта, защото съм млада, а ти харесваш есента, понеже не си вече млад“. Е, сега съм точно толкова „немлада“ колкото него тогава и... обожавам есента. И колкото да не ми се иска да го призная, май има нещо общо с годините. Когато си млад, всичко е недвусмислено. Последните песъчинки се изсулват из пръстите на краката ни, които примирено влизат в сиви чорапи и тежки обувки и това е... раздяла. Листата падат, изнемощели и нерадостни, върху калния асфалт и това е... край. Вечерта ни затрупва, още преди да успеем да излезем от задъханото ежедневие, улиците се препълват със сърдити хора, става все по-трудно да изпиташ ентусиазъм и това е... мъка. И това е есен.

Но после порастваш и започваш да объркваш сезоните. Понякога есента идва най-неочаквано в средата на някоя година. И дори листата отвън да са млади и крехки, а пръстите на краката ти да шляпат в отворени сандали, есента покрива всички белези на другите сезони и довежда остри ветрове. Друг път, точно като сега, есента е само сезон, цифра в календара, и въпреки умиращите листа на мен ми се струва, че всичко цъфти в блажено спокойствие и щастлив подем.

Изобщо с годините времето неусетно променя значението си. Не мога да определя дали го губи, или към очевидното му значение се прибавя ново. Когато бях толкова малка, че да не виждам радостите на есента, си мислех, че тези, 40-годишните, са изпята песен. Днес съм на 41 и всяка сутрин се събуждам с чувството, че тепърва ще пея. Сякаш досега всичко беше само подготовка. Плъзгане по нотния лист с очите на начинаещ. Генерална репетиция за истинското, осъзнато живеене. Живеене с новозараждащо се вълнение. Живеене с току-що пръкнал се смисъл. Живеене като това, заради което е бил създаден Животът. 40 отново е само цифра, годишнина на тялото. Духът ми е на друга възраст.

Ама някой казал, че след 40 е късно да имаш дете. Да се влюбиш като за първи път. Да започнеш отначало. Да се държиш като хлапак. Късно е само за онези, които спъват хоризонта си на възрастта, в която не разбирах родителите си. Късно е за скованите от страх и за колекционерите на оправдания. За всички останали времето може да е препятствие, но не и знак за задънена улица. И някой казал, че времето е пари. За някои хора то е пари. За мен е любов. Времето е всичко, от което се нуждая за любов. Да бъда със съществата, които наричам „мой живот“. Да бъда по пътищата, които ме изпълват с адреналин и със възторг. Да бъда по стъпките на всяко чудо, което ме разтуптява. Да бъда будна и трансформираща се. Времето е любов, а годините са неговите стрелки. В 3 без 15 ще се науча да се гмуркам, за да покажа на детето си и на мен самата, че страховете са по-слаби от нас. В 7.25 ще издам книга, за да мога да я подаря на мама и татко. В 12 ще простя на любовта, за да имам чистото сърце да й повярвам отново. Стрелките обикалят в равномерен ритъм, а ние ту се издигаме с тях нагоре, ту се спускаме надолу. Да, понякога се уморяваме от катеренето, друг път ни боли от спускането, но докато часовникът работи, времето е наше и единствено ние решаваме като колко годишни да го живеем.

Наскоро една приятелка ми каза, че й е мъчно, че е срещнала мъжа си чак на 40, защото ще има по-малко време с него. Какво да кажат тези, които още не са срещнали мъжа си? А тези, които са го срещнали и са го загубили на 40? Никой от нас не знае с колко време разполага. Притежатели сме единствено на настоящия миг. И веднага го губим. Наивно е да се притесняваме за времето и още по-лошо – да разчитаме на него. Времето минава през нас неусетно – не докосва, не продумва, а променя всичко... Някои хора се срещат на 20 и на 40 с изненада откриват, че са изчерпали онова, което могат да си дадат. Разделят се и започват да отброяват времето от начало. Или пък живеят заедно до края като брат и сестра, като съквартиранти, а някои дори като противници. Като клетка един за друг. Заключени в изчерпаните си отношения заради децата, заради това какво ще кажат другите, заради общия кредит, навика, удобството, инертността, страха, предразсъдъците и най-често заради сгодните илюзии. Има и късметлии, които живеят заедно по половин век, изпълнени с любов и благодарност към всеки миг, в който човекът до тях вдишва. Такива, чието общуване е толкова наситено с хармония и съдържание, че не могат да пуснат ръцете си дори когато те вече треперят и са студени от времето, протекло във вените им. За съжаление тези двойки са по-рядко срещани от еднорози. Любовта е най-неустойчива на време. Повече от тялото, повече от омразата дори. Тъжно е, но има нещо по-тъжно от това – животът без любов, животът – компромис. Да, времето нанася щети. То убива хора и любови. Но това, че ще умрем, означава ли, че трябва да живеем уплашено и предпазливо? Това, че ще се разделим, означава ли, че трябва да обичаме стиснато и пресметливо?

Последния път, когато обичах, имах на разположение само четири години, но за тези четири години любовта ми изживя толкова екстаз и красота, колкото някои хора не натрупват за цял живот заедно. Пропътувахме километри и места, които някои двойки не могат дори да си представят. Правихме любов, за каквато един ден няма да повярвам на спомените си. Изживяхме колосално щастие, което трудно се побира само в една връзка. Благодарна съм! Мога дори да кажа, че времето ни беше достатъчно. И отново 4 е само цифра. Изживяното беше дълго като безкрай. Някои хора имат по 50 години заедно, други имаме безкрай.

Та така... С времето се оказа, че времето не е сезон, календар или мярка за продължителност. За някои то е чудовище, което краде от гладката структура на кожата им, за други времето е спътник, който носи техния безценен куфар със спомени. То е магистралата, по която стигаме до по-зрялото си и по-добро аз. То е книгата, в която пишем историите си и в която трупаме благодарност и благородство.

Времето ми е благородно и аз опитвам да съм благородна с него. Ставам и му благодаря, че е там... Напъхвам се във вълнен пуловер, пускам топлото и докато котката и кучето се боричкат кой да се свие, позамръзнал, в краката ми, слагам на лицето си бронзовия руж от лятото. Слагам и колието си с корабче. Леко е хладно, но отново пуска морето в гърдите ми. А после тръгвам да диря следи от детството си из квартала. Минали са години, но октомврийското слънце огрява по същия начин старите сгради. По същия начин котките протягат лапи из сънените дворове. По същия начин аз шляпам с палто и със сандали, по детски развълнувана от настъпването на един съвсем нов ден.




М.И.


Разбий сърцето си! Дай му живот


Тази вечер е особено красива. Вкъщи имам три деца, които кряскат щастливо от другата стая като чайки, съзрели пасаж от тумбести рибки. Готвя им нещо любимо и в кухнята ми ухае на онова лято, което всеки от нас носи в джоба на скъсаните си на коленете панталони, независимо на колко години е станал. Котката Лула аристократично протяга бедра от скрина. Излегнала се е върху една брошура за приключение в пустинята. Котките са пазители на мечтите. Кучето Добър следва всяко мое движение из кухнята. Лапите му - върху босите ми пръсти, очичките – в черпака. Още е мокър от тичането във вечерната трева. Сякаш самото детство се е свило на топка в краката ми.

Днес е денят, в който светлото и тъмното за последно са поравно. Това го прочетох. Всъщност ми се струва, че слънцето през цялото лято не е било толкова амбициозно. Ръждиво-златната му среда пробива мощно клоните на дървото под прозореца. Прави опит да не залезе изобщо. Никога не съм го виждала така решително. Това ми дава друга сила някак... Джазови класики изтичат тихо заедно със златото в небето. Още от училище тази музика омекотява всеки вид действителност. Носи нежност и пълнота. Деликатност. Търпение. Обещание за същия сладък ден някога, с някого, танц може би, в подобна мека вечер, пълна с аромати и съвършена простота.

Особено красива вечер. Изпитвам удоволствие дори от начина, по който кожата ми се среща с хладината на пода. Мънички радости, които обикновено не забелязваме. Обичайности... и не съвсем. Знам, че тази вечер е толкова красива, защото стигнах трудно до нея. Платих я с дълъг път, по който многократно губих способността си да се радвам. Дори мисля, че сe преборих за нея, заслужих я! С дързостта си да правя грешните избори, но все пак да вървя, а не да спирам, с безумната си вярност към някого и към илюзиите ни за бъдеще, с детинския си устрем да скачам без наколенки и без да са ми обещавали криле, с откаченото си доверие в една любов, на която просто не й беше писано. Вечерта е толкова красива, защото аз си я създадох. Защото аз изчаках да се случи. Защото пропадах и се вдигах, но никога не се дадох на баналния комфорт на разума. Защото аз позволих сърцето ми да бъде толкова наранено... толкова наранено, че да роди така красива вечер.

Наскоро го разбих наново. Обикновено го чупя в илюзии и този път не изневерих на традицията. Преди няколко месеца в живота ми се върна мъжът, когото съм обичала повече от самия живот и който ме е обичал повече от своя. С него не можехме да бъдем заедно, защото той вече беше мъж на друга жена. Бях правила опити да приема тази болезнена невъзможност трилион пъти и най-после бях успяла. Бях се примирила и бях взела от нея уроците и обещанието за безкрайност в любовта. Бях простила на миналото и вече дори изпитвах нови надежди за бъдещето. Настоящето ми беше пълно с радости – семпли, но радости. Тогава той се върна, решен да бъде с мен. Знаех, че не трябва да го допускам обратно. Знаех, че ако остане, рано или късно ще ме намрази, понеже заради мен е наранил друг човек. Казах му да си тръгне и да ме остави да бъда жената, която ще обича винаги. Защото единствният начин да бъда тази жена за него, е да ме няма. Казах му, че ако бъдем заедно, несъзнателно ще ме наказва заради болката на другата жена и заради избора си да си тръгне от нея. Казах му, но той не ми повярва. Каза, че не може да не бъдем заедно. Каза, че сме стигнали твърде далеч, за да се отказваме сега. Каза, че ще се справим. И аз му повярвах. Знаех, че ако остана, той ще ме свали от небесния пиедестал, който ми беше построил заради невъзможността да бъде с мен. Знаех, че когато ме види като реална възможност, няма да съм толкова ценна за него повече. Знаех, че си играем с огъня и резултатът е предначертан, и въпреки това скочих. Въпреки ясните сигнали на здравия разум реших да опитам. Да стигна до края на тази история, пък ако ще това да съсипе цялата й красота и неповторимост. Да срине самата нея от пиедестала й на епична история за любов.

Сбъднаха се всичките ми страхове. Всички пиедестали бяха срутени. Епосът се превърна в най-банална проза. Където можа, омразата поникна. Аз бях причина за болката на друг човек и той ми приписа цялата вина за нея. Той беше причина за загубата на най-милите ми мечти и аз му приписах цялата вина също. Омразата – пряк наследник на любовта, и всичката вина, избухнала като плантация от ужаси и загуби, ме смъкнаха долу, силно долу. В позорното нищо. До вчера любовта ни беше невъзможна, но красива. Днес беше възможна, но грозна. Обикновена! Пошла! Точно като нас.

Невъзможността за нашата любов не успя да разбие сърцето ми, но нейното обезобразяване го направи. Край! Финито! Баста! Холокоста за красотата. Любов ли?! Мръсна и банална ярост. Позорно разсъбличане на илюзиите.

Сърцето ми се скърши. Обезчестена чистота.

Така разбих сърцето си. Срутих всичко до основи, за да мога да градя наново. Днес излизам изпод останките и отгоре всичко ми изглежда по-значимо и по-красиво отвсякога. Толкова великолепно всъщност, че ми иде да извикам на някой минувач по улицата: „Хей, човече, разбий сърцето си! Разбий го, струва си и носи щастие!“

Разбий сърцето си, за да разбереш какво е да не можеш да дишаш от минало. Какво е спомените да вървят по теб и да не дават да очакваш нещо хубаво оттук нататък. Да не пускат и най-мъничката сладост да те срещне. Разбий го и остани заклещен на границата между миналото и невъзможното бъдеще. Дай на спомените да те завлекат до дъното и остави тъгата им там. А после се изстреляй обратно и позволи на изживяното да е стълбичка в намирането на новото ти аз – онова, което ще бесува от лекота в своето сега и ще се разстила уверено към мощното си утре.

Разбий сърцето си, за да ти е трудно да простиш. Извърви всяка стъпка до прошката. Тя не може да е истинска, ако се случи без бой. Разходи се до всяка локва кръв, която си пуснал от любов. Усети колко близо си до омразата. Дай на това сърце да опита цялото възможно огорчение, да плаче, да рита, да се моли. Каквото и да ти коства, след това издрапай до прошката и няма да може да познаеш това свое сърце. То ще е станало толкова голямо и чисто, колкото голяма и чиста е способността ти да обичаш.

Разбий сърцето си, за да разбереш себе си. За да научиш къде е твоят праг на болка и какво се случва, когато стъпиш на него. За да усетиш колко малък си – не в света, нито във Вселената, а пред собствената си слабост. Малък и беззащитен като неродено. Защото никой не се е родил наистина, преди да е изпитал болка. Мини оттам, за да знаеш, че именно твоята болка е най-силната ти защита. Тя е тази, която ще те научи да се браниш, да цениш и да бъдеш щастлив. Никой не е по-добър от болката си. Но ти можеш да си по-силен от нея и точно това ще те срещне с личната ти любов към живота.

Разбий сърцето си, за да узнаеш колко хилави са били радостите ти до този момент. Разбий го, защото, когато си цял и винаги си бил, щастието е евтино, а ти си инвалид, неспособен да стигне до най-простата радост и до най-гигантската също. Ако не вярваш, ела във вкъщи и ме виж! Обикалям около печката като младоженка на късното лято. Влюбена до болка във всяко парченце от настоящето си. В аромата на печените чушки, в изсветлелите крайчета на снимките по стените, в лепкавата сърцевина на тази напълно обикновена вечер. Влюбена и в неясното бъдеще, пълно с добри обещания. Най-после му вярвам. На бъдещето. Седя пред него като ученичка, разтворила устни в очакване на целувката му. Разбий сърцето си и прави любов със своето бъдеще!

Разбий сърцето си, за да видиш колко неблагодарна е любовта! Какъв играч е, какъв консуматор! Любовта не е сладка самодива, която ще люлее с дни внезапната ти свръхчувствителност. Тя не е благороден делфин, който ще обикаля вечно из нежните ти намерения. Любовта не е перото от птицата, нито мекото на вятъра. Любовта е сила, която ще те приласкае, прободе, угнети и разобличи до най-фината ти слабост. Тя ще те хвърли не в облаци от приспивна пяна. Тя ще те хвърли в огньове от най-диви страхове. Разбий сърцето си и в пепелта от тези страхове ще откриеш кулминацията на смелостта си да обичаш отново.

Разбий сърцето си, не се страхувай. Болката ще се опита да те сломи, но по някаква причина ние сме устроени несломими. Ако щеш вярвай, но преди един месец ми се искаше да бъда заличена от нея. Да свърши с мен най-после и край! Сега ми е по-леко, но тогава болката беше ударила ножа до кокала. Е, оказа се, че сърцето няма кокал. Колкото и дълбоко да го пронижат, то си намира пътя обратно. Сърцето винаги търси светлата пътека. Понякога ние го отклоняваме по следите на черната луна, то се прави, че ни следва, пък после внезапно ни задърпва отново към ясното слънце. Не знам как функционира това. Ако тази вечер в кухнята ми беше Алексис Зорбас, сигурно щях да получа някакъв живописен отговор. Всъщност нямам нужда. Вечерта е прекалено красива, за да бъда ненаситна за обяснения. Знам само, че съвсем наскоро позволих на сърцето си да бъде разбито и оттогава нищо вече не е обикновено.




М.И.


Знаеш ли как да обичаш тази жена?


Онзи ден чух по радиото една стара песничка на Браян Адамс - „Някога обичал ли си истински жена“. Пускахме я понякога, когато бяхме малки – беше от онези класики, на които момчетата се добираха по-близо до нас и успяваха да ни опипат. Макар че съм я чувала до втръсване, никога не съм обръщала внимание на текста. Сигурно защото още не съм била жена. Сладникава песничка е, но в онзи ден ме намери – като пъпчив тийнейджър, който се доближава до теб и те кани „на блус“. Виждала си го всеки ден, но той е бил момче като всички други. Сега ти шепне нещо в ухото и изненадващо става момчето, различно от останалите. Та и с песничката така - докосна ме. Дори успя да попие в очите ми и да ги изпълни с глупава, момичешка тъга.

Танцувайки с думите й, се сетих за разговора с приятел, който наскоро ми каза, че наистина не разбира жените. Всеки път, като се скарвали с приятелката му, тя го молела да си тръгне и да я остави сама. И той изпълнявал желанието й. После обаче ставало по-лошо и тя спирала да му вдига телефона с дни. Последния път дори му върнала отговор на едно от съобщенията да забрави за нея. Не издържал и отишъл да я чака пред дома й. Страхувал се, че така ще я разсърди още повече, понеже била безпределно ясна, че не желае да го вижда. Когато се появила, не само че не се сърдела, ами му казала, че трябвало да дойде по-рано. Че изобщо не трябвало да си тръгва. „Ама ти ме помоли да те оставя сама“, недоумявал човекът. „Когато те моля да съм сама, имам най-силна нужда от теб“, отговорила тя.

Сигурна съм, че той все още не разбира какво се е случило. И не само той. Каза ми, че познава мъже, които управляват с лекота империи, но не могат да разберат една жена. Нямам идея дали Браян Адамс сам е писал текста на песента си, или е била някоя жена, но в нея се съдържат някои симпатични отговори и за моя приятел, и за императорите. Обобщенията са наивни, но какво пък?!

За да я разбираш, трябва да я познаваш дълбоко отвътре
да чуваш всяка мисъл, да виждаш всяка мечта
и да й даваш криле, когато иска да лети...


Жената е ефирно създание, дом на нежността и грижата, университет по вричане, но има едно неприятно свойство. Тя очаква да знаеш какво иска, какво всъщност ти казва, казвайки ти друго, какво мисли и от какво се нуждае. „Ама аз как..? Невъзможно е“, дръпна се моят приятел. Приеми го, не се сърди. На нея й е трудно да ти каже, че иска да я прегърнеш, когато стане тъмно, защото никога няма да знае дали би я прегърнал, ако тя не го е поискала. За жената e важно да я усещаш и сам да пожелаваш онова, което тя иска за двама ви. Знам, не е много честно да ти се сърди, когато не успяваш да прочетеш мислите й. И изобщо не е лесно с тази твоя жена. В началото ще ти говори неща, които не мисли, само за да пробва вашата свързаност. Ще си тръгва, за да я върнеш. Ще те провокира, за да те види железен. Ще те влудява, докато не се увери, че не я пускаш лесно. Изобщо жената говори много, плаче много, иска много. Жената е турбина от емоции и объркващи послания. Жената е сила и слабост, хармония и лудост, да и не заедно – еднакво верни, еднакво непонятни.

В началото ще ти е трудно. Имаш да доказваш недоказуеми неща – че си силен, стабилен, че няма да отстъпиш и на крачка от тази любов. Но успееш ли да я докоснеш с усещането, че си там и няма да ходиш никъде, тя може и да спре да се сърди като малко момиченце. И да стане твоя сила и най-верен партньор.

Тогава й признай, че ти също имаш нужда от много. Няма да изглеждаш по-малко мъж само защото имаш чувства и се нуждаеш от нея. Напротив. Жената се влюбва най-дълбоко, когато мъжът й-скала потърси нейната сила.

Когато обичаш жена,
ти й казваш колко е желана
Когато обичаш жена,
ти й казваш, че тя е единствената...


Никога не казвай на жената, че има и друга желана жена. Никога! Никога! Никога! Дори да си мислиш, че няма по-добро от истината, ако ти обичаш, нека това е единствената истина. Всичко друго е егоизъм. Никога не ранявай жената със съмнения, че в мислите ти танцува второ момиче. Ако не можеш, по-добре я пусни, преди да скършиш цялата й нежност. Тя трябва да е единствена. Както ти си единствен за нея. Великолепен. Най-силен. Не й отнемай най-силния... и бъди сигурен, че никой силен няма две „единствени“ жени. Все едно да имаш две сърца, два живота или всичко да е в множествено число. Не може. Всичко в любовта си ти. Ако всичко в любовта е тя, бъди твърд и остани. Ако не е само тя, бъди честен и я остави. Защото, вярвай, зад ъгъла има някой, за когото тя може да бъде единствена. Никой не заслужава по-малко от това.

И когато можеш да видиш своите неродени деца в очите й,
тогава ще знаеш, че наистина обичаш тази жена.


Толкова е просто! Не знам по-добър тест за любов, ако изобщо любовта може да бъде подлагана на тестове. Щом виждаш в някого другия създател на своите деца, застани до този някой и не мърдай от там. Това е инстинкт, който продължава живота, върху който се крепи светът - вярвай му. Природата ни помага да се откриваме насред страхове и съмнения. Природата има своя божествен начин да ни говори за любовта. Ако ти виждаш в тази жена майката на децата си, пази я. Щом в мислите ти тя е майка, тя вече е майка наистина. Обичай я с внимание. Обичай я с грижа. Обичай я без размисъл, без страх. Обичай я до кокъл! Всяко друго обичане е илюзия, каприз. Пази това момиче от илюзии. Никога не позволявай да я стигат кухи надежди! Тя ще им се поддаде самоубийствено лесно, а ако ти я пуснеш да пада в море от надежди без бряг, дълго и мъчително ще е нейното давене.

Може и да не успееш. Понякога тя ще се губи, окаяна, в тъмното. В това време ще стиска зъби и ще внимава да не изглежда лигла пред теб. Но ден след ден сърцето й ще се превива в огъня и ще се деформира. Сърцето й, влюбеното, ще се гъне в съмнения, във въпроси и догадки защо не е достатъчна, защо не е всичкото ти. Защо сила като теб не може да спре удавянето. Очите й може да пресъхнат пред теб и да те излъжат, че тя е добре, но щом сърцето промени формата си, сгърчено и бясно, тази жена рано или късно ще полудее от болки. И ще започне да плаче и рита, да се задушава и бяга. Вероятно тя не иска да те нарани, не желае да те наказва. Тя иска да ти покаже само какъв размер е придобила болката й, за да я спреш. Вместо да си тръгваш, уплашен от болката, защо не опиташ с това:

Никога няма да те пусна!

Вълшебни думи. Разбира се, ако наистина я обичаш. Ако е въпрос на дълбока увереност в тази любов, а не на его и на реваншизъм. Трябва да си наясно със себе си, за да си наясно с любовта, която изпитваш. Понякога е трудно да пуснем някой, който ни прави по-значими в собствените ни очи. Трудно е да пуснем някой, който ни е обожавал и създавал усещането, че сме специални. Трудно ни е да пуснем някой, за да бъде щастлив най-после...

Тази жена може и без теб. Тя може да се пази и сама, тя може да лети сама. Ти не си крилете й – тя може да открие гориво за летенето си и в най-задънена отсечка. Защото тя е устроена да оцелява. Тя може всичко – достатъчно силна е да си тръгне от теб, да спре при някой друг, или просто да разчита единствено на себе си. Тя може да бъде цяла и сама, но е избрала обратното – да бъде цяла с теб. Затова не се затваряй, когато усетиш нейната необходимост. Това е добра необходимост – тя изисква, но също и дава. Не се колебай как да й отвърнеш – да си нужен е подарък, не тежест.

Ако я обичаш, пази я. Ако вярваш, че тя е твоето момиче, покажи й го. Днес е трудна ролята й – от нея се иска да покаже мускули в предните редици, но и да остане морската пяна, която облива с нежност кипежа на алфите. Затова днес тя е объркваща. Изглежда чуплива, но е жилава като стрък жито и силна като песента на чучулигата, която превръща тъмната гора в приказна сцена.

Нищо че те обърква. Нали си силен, нали обичаш? Ако наистина обичаш тази жена, лесно ще го разбереш по това, че при цялата противоречивост едно е ясно – ти не можеш да понесеш нещо в нея да боли. Безброй неща в нея болят, устроена е да попива целия груб свят. Ти може обаче да изземеш себе си от болката й. Оставаш и приемаш нейната обърканост като дар, или си тръгваш и признаваш, че наистина не знаеш как да обичаш тази жена...



Текстът е част от моята първа книга "Хартиена лодка в открито море".
Прочетете повече за нея тук.
Може да намерите книгата във всички големи книжарници
или да я поръчате от сайта на издателство "Будлея".

Не зная много за любовта


Поканиха ме да говоря за любов. Каква ирония! Колко знае за любовта една жена, която на 40 години е сама? Не че не съм обичала, но колкото повече обичах, толкова по-малко разбирах любовта. Последния път й дадох всичко, а тя едва не ме уби. Може би я разсмя моята увереност, че я познавам, и реши да ме приземи, като първо ме поразхвърли от едната крайност до другата. От великанското щастие до всемирната тъга. От скута на Бога до юмрука на Дявола. От Ние до Безтеб.

Ще отида и ще разкажа на тези хора защо не знам нищо за любовта.

Когато бях малко момиченце, изглеждаше ясно и просто. Мислех, че знам всичко – любовта ми се привиждаше съвършена, бъдещето - също. Срещам го, среща ме и вече не сме аз и той, а сме ние. Перфектната форма – ние. В добро и в лошо, преди и след като смъртта ни раздели. Вярвах във всички „ние“ клишета. Вярвах безконтролно. Клишето „ние завинаги“ беше двигател. Машина за най-изящните илюзии.

Срещнах момчета, които приличаха на моето „ние завинаги“. Обичах красиво, получих и красиво обичане, както и камара спомени, за които понякога дори сама си завиждам. Вероятно можех да спра до някого от тях и да се потрудя да създам с него моето ние. Можех, но не исках компромис, не исках ние менте. Знаех, че когато моето ние се появи, няма да остави никакво съмнение, че е то. Ще бъде като изгряването на сочна, нова луна в замрялата утайка на нощта. Ще застане над всичко мрачно и непостоянно, ще освети пътя, ще застели с мъдро спокойствие.

Така и се случи... като изключим спокойствието. Беше по това време на годината. Появи се първо той, после и ние. Беше по-ясно и мощно от всичко, което съм очаквала. Беше красиво отвъд познатото. Бях виждала този мъж един път и нямаше причина да го видя отново. В първия момент не разбрах, че е любов, но бях сигурна, че не искам да го губя. Изпитах необяснимо желание един непознат да бъде щастлив, а аз да мога винаги да го виждам отнякъде. Може би е била любовта, но не я познах веднага, защото този човек беше невъзможен за моето ние. Любовта ни беше забранена. Не съм истеричен моралист, но не намирам забранената любов за по-вълнуваща и по-романтична. Чувствах се недосегаема за забранената любов, която и преди ме беше пробвала. Ето че и тази увереност беше разбита, когато срещнах моето ние.

Трябваше да бягам. Той трябваше да бяга също. И ние бягахме, но нашето ние ни застигна. Връзката ни беше забранена, но нищо не можеше да забрани на ние да се роди и да бъде по-силно и от волята, и от разума. Дори ние двамата не успяхме. Вече нямаше аз и той, имаше единствено ние. Въпреки забраната на обстоятелствата, въпреки морала, въпреки здравата мисъл, въпреки всички приятели, които се опитаха да ни спрат, въпреки неприятелите, които опитаха същото. Въпреки опустошителната болка, която в началото само загатваше какво ни очаква. Роди се от нас, които цял живот сме били чужди на срама. Роди се! Край. Начало. И двете бяха верни. Роди се ние, роди се ново всичко. Светът се обърна с хастара навън и заплака със силата на всичките си бездънни морета. Изгубиха се сезоните, настъпи безвремие, окапаха звездите, на небето изгряха нови сълзи. Синьото стана зелено, самолетите – хора с криле. Настана хаос в целия всемирен ред и вече нищо не можеше да бъде същото.

Да, хаос, невъобразим, апокалиптичен хаос и в същото време... грандиозна утеха. Сякаш най-после всичко си дойде на мястото. Аз - в ръцете му, той - в мислите ми, ние – толкова еднакви, в ангелски синхрон. Треперещи от влюбеност, объркани, но по-живи отвсякога. И вечността се сгуши в шепата ни, пълна с боровинкови сълзи.

Не зная много за любовта. Помня, че има странното свойство да придава и отнема смисъла. Прави го само с една дума, с един жест, с един знак в телефона. Любовта може всичко. Така си мислех. Но не стана така.
От самото начало знаех, че няма да е никак лесно, но не притежавах власт над събитията. А и това, което се случваше, беше твърде висок калибър, за да мисля, че мога да го контролирам. Доверих се на любовта да ме прекара през тежкото и да осмисли раните. Доверих се на всички невидими сили, които сочеха, че ми е дадено нещо свръхзначимо и нямам право да бъда страхливка.

Дълго премълчавах болката, за да не изплаша с нея нашето ние. Стисках сълзи зад клепачите и се преструвах на безгрижна. В действителност бях ужасена. Изживях любовта си някъде между Рая и Ада, между безумната надежда и банкрута на последните зрънца вяра. Дадох на тази любов смелостта си, търпението, което дори не притежавах, дадох й крилете си и цялата си нежност. Дадох й всички години на вярност към нея, единствената. Направих всичко, което тя поиска от мен и бях готова да стигна още по-далеч и да й се посветя до невъзможната крайност. Исках от нея само да изтрие срама и да ми позволи да принадлежа без забрана и без страх. Открито, не откраднато. С гордост, не със болка и със срам.

Тази любов ми даде много, само не и това. Тя ми показа какво е да си най-обичаната от всички най-обичани някога. Позволи ми да позная един необикновен мъж с мощни криле, добър човек със сърце колкото слънцето. Показа ми свят по-голям и по-красив от онзи, който обитавах без нея. Желание за живот, каквото притежават единствено лудите. Мисля дори, че ме научи на всичко, което днес мога и знам. Сякаш не съм била преди нея. Сякаш тя ме роди. Тя прекрои света за мен, натъпка ме с надежди, покатери ме високо, високо над сивото, помогна ми да вярвам, че съм птица... след което повдигна гърдите ми, извади сърцето ми и го смачка. Сякаш наказваше това сърце, че е цялото нейно. Тази любов ни предаде и двамата. Предаде цялата ми луда вяра в нея – вяра на дете в неговия Създател. Предаде наивността, с която се уповавах на силата й, и ме пусна на глупавите ми надежди да ме изядат.

Не зная много за любовта. Може би тя постъпи така с мен, за да ме научи на нещо, за да ме направи по-силна. За да ме накара да обикна първо себе си, а после нея. Не знам. Вече не говоря често с любовта.

След тази катастрофа се свих като наритано куче в тъмното. Поскимтях, поблизах рани. Полутах се между „да бъда или не“. Най-обичаната на света бързо се превърна в най-самотната. Повъргалях се в самосъжаление известно време, но разбрах, че това не е мойто и се изправих. Не зная много за любовта, но реших да й покажа, че колкото и да ме е смачкала, не би могла да промени онази част от мен, която й е посветена. Бий ме, обичам те! Лъжи ме, аз пак ще ти вярвам! Открих гориво в мисълта, че мога да бъда по-добра от самата любов. По-вярна. По-смела. По-истинска. Естествено, че не мога, но се натъпках с мантрите, разкарах сълзите и вдигнах глава към необозримото утре. Беше неочаквано лесно да отскоча от дупката и да се озова отново на пътя. Дори бях решила, че раните са се затворили и съм готова да обичам отново. Но когато външните рани се успокоиха, там някъде - в тишината на първите мигове след оцеляването, се обадиха вътрешните. И стана ясно, че те ще болят доста по-дълго, а аз ще трябва първо да ги излекувам, пък после да търся себе си отново сред птиците.

Не зная много за любовта. Все по-често откривам подаръци в болката, която тя ми донесе. Когато ми е необичайно светло на душата, си позволявам дори да вярвам, че това са подаръци за по-лекото ми утре.

През изминалите месеци бях като войник, завърнал се от тежко сражение. Като оцелял, който е бил толкова близо до края, че не може да забрави вкуса му, нито да се спаси от усещането, че нищо всъщност няма смисъл. Ветеран от войната, който пие уиски от 7 сутринта, храни се с жлъч и цинизъм и не допуска никого до себе си. Никой не може да го утеши и погали. Той не вярва на никого и най-малко вярва на нежности. Защото утре тези нежности ще бъдат нови рани.

Не зная много за любовта, но зная за себе си. Тези дни усещам, че вече не мога да подпирам сърцето си в тази инвалидна количка. Не мога да превърна трайно цинизма в начин на мислене, да се пазя от хората, да бетонирам любовта си към любовта и да кастрирам всички красиви представи за бъдещето. Сърцето може да е посчупено, но днес е като малко дете, което дори нахокано и разплакано, оставено самó в тъмното, се ослушва да разбере какво интересно следва след лошото. Не мога повече да остана тук и да си задавам въпроси за загубената битка. Трябва да си простя, че я загубих и да продължа към следващата. Има още толкова живот за живеене и толкова любов за даване! Ще отида и ще кажа на онези хора, че може да съм на 40 и да съм сама, но знам едно за любовта. Тя е в мен и дори понякога да не я разбирам, няма кой да ми я вземе. Раните още са пресни, но утре ще са мегафонът, с който ще крещя от любов. А с помощта на времето ще си върна и наивността и отново ще скоча в някой от онези грамадни, въздушни балони с илюзии, които ще ме отведат високо, високо над сивото.

Не зная много за любовта. Уж пораснах, уж ме боля, а все още вярвам в „ние завинаги“. То чака толкова дълбоко в мен, че изобщо не е било засегнато от битките. Смешно е, но ветеранът от войната губи играта от онова малко момиченце, което знае, че ще дойдеш и ще останеш. Едва ли има съвършена любов, но има любов, която не се нуждае от битки, от болки, от срам. Ще бъде просто и вечно. Ще се будим един до друг, ще разгръщаме всяка страница заедно. Ще обиколим този и още няколко само наши светове. И ще ценим... защото който е губил, знае да цени.

Винаги ще помня с хубаво онази любов. Тя ме научи колко чуплива е вечността и колко мощен мигът. Може би тя ме хвърли в бой, за да ме научи как се пази любов. Може би онази любов не можа да остане, защото по пътя се задаваш ти.




М.И.


Когато пеперудите отлетят

В началото е гъделът. Някой те е забелязал в гъмжилото от всички други хора. Открил е, че нещо го кара да се връща на мисълта за теб, да иск...