2020. Случи се много. И много не се случи. Каза се, написа се много. Прекалено много. Но не достатъчно. Науката говореше, но дори и тя говореше объркано. Хаосът целуваше поред и беше по-вирулентен от вируса. Разбрахме ли изобщо какво ни се случи и по-важно – защо ни се случи?
Има хора, които знаят всичко, аз не съм от тях. Равносметката
ми се струва по-важна от друг път. Понеже трябва да е имало смисъл тази година
да е точно такава. И понеже отказвам моя смисъл да е просто едно теглене на
майна и обръщане на страницата. Искам да си тръгна с нещо от тази година и то
да не е само огорчението.
2020. Светът се кротна. Светът полудя. Хората се сплотиха.
Хората се намразиха. Но преди хаоса се случи нещо много красиво. Започнахме да пеем
от балконите и да носим храна на възрастни хора. Обещахме си да сме заедно, да се
пазим. Беше толкова естествено да сме добри един към друг. Тази доброта трая
кратко. Оказа се, че е дразнеща. Хората се изнервиха и онези, които дръзваха да
говорят за нея, бяха обявени за смахнати. Даже им се скараха. Защото
оптимистите нарушават комфорта на някои да тънат в озлобение. Пардон, в
реализъм. Тази година беше приемливо само да риташ и кряскаш.
Всъщност винаги е така. Винаги добрината се приравнява в
слабост, а цинизмът те прави неприкосновен. Колко пъти съм се чувствала аутсайдер,
защото не съм прагматична, мнителна и хаплива. И колко по-лесно щеше да ми бъде,
ако бях... Апропо, изучавам с интерес циничните хора и внимавам да ги пазя
от прекалена загриженост. Не позволявам на железните им костюми да се свлекат
като сладолед на клечка в 4 следобед. Трябва да се пази достойнството им,
защото под желязната маска на непукисти това са едни плашещо чувствителни хора.
И тази година беше трудна за тях. Затова те не издържаха на добротата.
2020. Някои се страхуваха за живота, други за бизнеса,
трети за свободата си, четвърти за намеренията на Бил Гейтс. Страх да искаш
тази година. Потече от всички дупки и процепи. Страх. Във всичките му форми. И
като отричане. И като гняв. И като незаинтересованост. И като цинизъм. И като
световна конспирация. И понеже е много трудно да признаеш страха, търсиш му
маска. Намираш му. Започваш да вярваш, че не изпитваш страх, а онова, с което
си преоблякъл страха.
Гърмяно куче като мен надушва много видове страх. Знам му
и магариите, и подаръците. И вярвам, че в каквато и форма да е присъствал
страхът, той ни накара да видим живота си от друга перспектива. Показа ни колко
е важно да ценим. Колко се нуждаем от до вчера „нормални неща“. И че, о, изненада,
те не са даденост: да сме заедно, да се прегръщаме, да празнуваме, да
плануваме, да пътуваме.
2020. Вече не се чувствам виновна, че ме е страх. Всеки
го е страх за нещо, но само някои признават, че и твоят страх, различен от
техния, е също толкова важен.
Вече не се чувствам странна. Демоните в главата ми не са
там, защото съм повредена. Те са там, защото мога да мисля и защото понякога
чувствам малко по-надълбоко.
Вече не ми пука дали ме мислят за слаба. Единствената
слабост, която няма да допусна, е илюзията, че съм по-добра от някого. Че знам
повече от него. Че имам някакво предимство.
2020. Сложихме маски. Маските паднаха. В тъмнината изгряха
светлите хора. Тези, които успяха да отделят очи от тъмното, в което всичките нагазихме,
и да погледнат към звездите. Светлите хора също бълваха недоволство, но не
спряха да ровят по посока на светлото. Защото светлият човек не е този, който не
вижда безумията. Светлият човек е този, който въпреки тях ще драпа да направи
промяна.
2020. Ужасих се от хората и това беше страхотно.
Най-после! С толкова разочарования платих билета си до тази спирка. Тези около
мен отдавна бяха стигнали до нея.
Хората сме ужасни. Егоистични, дребнави, суетни,
амбициозни. И въпреки това единственото смислено нещо, което може да направим в
този живот, е да сме добри един към друг. Да се забелязваме. Да се пазим. Да сме
милостиви. Понякога това означава просто да не съдиш другия. Да го приемаш,
нищо че е толкова не като теб. Да не очакваш от него повече, отколкото е
способен да даде. Просто да допускаш, че по една случайност не си изживял
неговите тежки дни и не си станал точно като него. И да си сигурен, че какъвто
и да си, не си по-добър, не си по-специален. И двамата сте пуснати да бродите
тук заедно и за двама ви има смисъл да се срещнете. Вие сте едно и сте
свързани.
2020. Свързани сме. Толкова сме свързани, че ако днес се
наведеш да подадеш на един старец бастуна, когато се изправиш, Вселената ще
подаде нещо на теб. Но ти го направи заради стареца. Живей красиво заради самия
живот, а не защото някой ще те види. Живей благородно заради себе си и децата си,
и всички след тях, които ще те носят като пламъче родова гордост. Живей нежно заради всеки непознат, който утре
може да срещнеш и да се окаже твоят важен човек. Живей така, че да не можеш да
не даваш. Да те боли, ако не даваш. Да е необходимост – като глътката въздух,
като борбата за щастие.
2020. Урок по даване. Урок по емпатия. Урок по ценене. Урок
по добро. Урок по дишане в един нов свят, в който трябваше да се дистанцираме,
за да разберем колко близо сме един до друг....
...
Нека е честита новата 2021 г. и ни донесе
здраве и красиво сближаване!
Посвещавам този текст на светлите хора от проект "За Доброто".