Операция от безлюбов

 

Беше миналата зима. Лют студ навън – от онзи, дето хапе по лицето и свива пръстите в юмрук в джоба. Въздухът е кристален, небето – аквамарин – чисто като детско обещание. Студът е лют, но и сладък, защото ме връща в детските зими. Защото ей сега ще се скрия от него и ще шурне топлината в кръвта ми. Защото топлината е най-сладка, когато идва след ей такъв студ. 

На малка софийска улица е нейният офис. И тя изглежда малка, но никак не е. Седи на гигантски диван от розов плюш и стреля без предисловие: „Мила, аз четох блога ти и искам да ти предложа да станеш наш автор.“ Не крия, била съм на подобни срещи и преди, но никога, никъде и никой не беше толкова голям от креслото си. 


Още в онзи момент разбрах, че ще проработи. Вирея най-добре на място, където няма съмнения, колебания и скрити изречения. Край хора, които са категорични, че ме искат. Тръгвам след онези, които не запълват времето с празни приказки и сложни обяснения. Рядко е чак толкова сложно. Искаш ли – може. Разбира се, че не важи само за издателите. 


И започна дълъг период на сериозна работа. Миналата зима рядко вадих носа си навън. Всеки ден се прибирах вкъщи и сядах да пиша и редактирам. Текстовете в „Солунска 16“ само на пръв поглед изглеждаха готови да бъдат публикувани в книга. Когато ги събрах на едно място, открих, че някои от тях са верни и днес във вида, в който са били писани някога. Други звучаха захаросано и наивно, особено от гледна точка на днешната ми „мъдра“ препатилост. Трябваше да сваля от тях глазурата и да ги почепря с парченца цинизъм, за да изравня температурите във времето. Трети имаха нужда от пълна промяна. Обръщане с хастара навън. Преосмисляне, пренаписване, преврат на собствените ми мисли и убеждения. Трябваше да родя тези текстове отново, като в същото време съхраня историята им. Не защото не съм била честна, когато съм ги писала, напротив. Но аз съм момиче, омъжено за емоциите, и ми е трудно да разказвам настоящето отделно от емоцията за него. А често уроците не са в емоцията, а в самата история. 


И така. След като от висотата на своята категоричност Катя Антонова покани мен и моите текстове да създадем книга, аз се заех да ги подготвя за нещо толкова голямо. Да ги изчистя от пяната, от летливата емоция, от никому ненужната наивност. През миналата чудна зима съблякох много от своите истории от тяхната приповдигнатост и ги разказах такива, каквито впоследствие доплуваха до мен като уроци. 


Сякаш пренаписах миналото. Беше терапевтично. Добавих нови текстове и нови уроци, завинаги се лиших от непотребни стари думи, а после подреждах всичко дълго и мъчно. Беше като литературно лего – с безброй малки парченца и без упътване какво трябва да се получи накрая. Като в житейското лего – винаги се получава това, което сам си сглобиш. Резултатът зависи от твоето въображение, от твоята съобразителност, от твоето търпение и от твоята лична любов към играта. 


По книгата имаше още много работа. Редакторът Лили Добрева пое тези текстове, без да ги познава, без да ме познава, и още в първия ден ми написа: „Мила, само да ти кажа, че чета книгата ти вкъщи, и гърлото ме стяга на моменти. Чета я с любов и душа. Поправям само там, тъдето нещо ми нарушава "потока", а то е малко.“ Мисля, че Лили беше първият човек, прочел тези текстове, защото му е дадено да ги прочете, а не защото е открил цитат в социалните мрежи или пък познава мен или блога ми. Лили, която е фин и умен човек до мозъка на редакторския си перфекционизъм, ми инжектира първата голяма надежда. Освен нея по книгата работеше безумно талантливата Антонина Георгиева. Не познавах Антонина, но познавам себе си и знаех, че ще бъда свръхвзискателна по отношение на оформлението. Красотата е ценност с огромна тежест за мен, а като ревнив към текстовете си автор бях сигурна, че няма да ги пусна да плават, без някой да е усетил правилно посоката им, без да е нарисувал красиво платната им. И ветровете също. Антонина също не познаваше преди това мен и текстовете, но бързо и безшумно се срещнахме в това плаване. 


Чудесата продължиха. Когато попитах Слави Ангелов дали му се снима видео по книга, той прие веднага. После обаче ангажиментите и на двама ни станаха толкова много, че едва смогвахме да изговорим всичко по работа, какво оставаше да сгъваме хартиени лодки. Премиерата наближаваше, в разговорите ни се прокрадна думата „бърн аут“ и аз няколко пъти му предложих да се откажем от това снимане. Той дори не ме чу. „Тази събота да се видим на езерото с лилиите?“, каза Слави между няколко срещи, между тежки снимки и на косъм пропуснати срокове. В събота преди премиерата ние се срещнахме да снимаме видео за книгата, която се роди именно там – при езерото с лилиите. Слави нямаше как да знае това. То просто се случи. На мястото, където започна онази трудна любов, която исках да затворя завинаги в книгата, по най-лекия и красив начин заедно с него направихме това видео. Благодаря на Лу и на Ивака за помощта. Четиримата заедно затворихме една вече ненужна врата, която скърцаше на вехто... 



Мога да разкажа много за седмицата, в която „Хартиена лодка в открито море“ се пръкна. За операцията, която беше блокирала всичките ми мисли и узорпирала всички страхове. За щастието, което изпитах, когато, едва отворила очи от упойката, доктор Ходжаджиков ми подари най-добрата новина! За грижите, с които ме занесоха в облаците синът ми Андрея, мама и татко, приятелите ми, колегите, целият екип на издателство „Будлея“. Катето ми се обаждаше всеки ден. В началото на седмицата предложи да отложим премиерата, докато се възстановя. Когато разбра, че няма да излезе на глава с мен, не спря да се обажда, но вече ме питаше дали съм щастлива. Колко човека ни се обаждат всеки ден, за да ни питат дали сме щастливи?

В онази седмица се случи много повече от щастие. Седмицата започна с операция в „Света Анна“ и завърши с операция в City Stage. Мисля, че никога досега не бях поемала любов в такива дози. До мен стигнаха нереални думи и писма, изумителна подкрепа, втрещяващо внимание. Когато в петък излязох на сцената, за да представя „Хартиената лодка“, видът на онези 300 човека, гледащи в мен с обич и светещи очи, ме шокира. Беше невъзможно цялото това да е за мен. Беше изключено да съм го заслужила. Говорех на автопилот и просто очаквах да свърши. Да се събудя и да се засрамя, че в съня си съм поискала толкова, толкова много! Така и не се събудих от тази операция. Операция от безлюбов. Тежка операция, надълбоко...
...
Винаги съм знаела, че ако един ден имам книга и я представям пред приятели, няма да чета от диванче, няма да анализирам и ще гледам много да не важнича. Затова реших, че ми остава единствено да се поизложа... 

Не знам мазохизъм ли е това или кофти амбиция, но рядко изпитвам удовлетвореност, ако не съм се предизвикала с нещо извън силите ми. Само онова, което ме плаши, само то ме въодушевява. Седмица преди премиерата попитах Тино дали ще се подложи с мен на този откачен експеримент да изпеем заедно едно парче. Тино по това време не беше в София и нямаше как да се видим. Дори песен нямахме, какво остава да сме репетирали. Покрай операцията не остана време да го обмисля и набързо му предложих едно парче, чийто текст вече знаех. Тино каза, че е готино и че в петък ще го пробваме. Два часа преди саундчека в петък ми прати линк към друго парче: „А какво ще кажеш за това?“ Пуснах го и ме поряза... Това беше нашето парче! Това и никое друго! Е, не знаех текста му и имах само шепа минути да го науча, но вече беше невъзможно да се откажа от него. В това време телефонът пиукаше истерично от съобщения, мейли, пропуснати обаждания и напомняния за нещо важно преди вечерта. Нямах реч, нямах обувки, нямах маникюр и нямах време да си науча текста. Само знаех, че ще го пея! Никога не съм пяла, разбира се.

Учих го, докато вървях към саундчека в City Stage. Пеех го по улиците без всякакви задръжки и без дори да се огледам. Едва имаща дъх от целия адреналин, от страха, от вълнението, от тайничката гордост, че отново действам като хлапачка. И няма години, възраст или разум, които да ме спрат да бъда себе си. Може да не е кой знае какво, но моменти като този ми напомнят, че съм достатъчно жива, за да направя всичко. За да бъда всичко. За да изпея и най-лудото си желание. 


Останалото беше взрив. От момента, в който Тино влезе с китарата си и не ме остави да се колебая нито миг повече дали да направя тази щуротия пред толкова хора до момента, в който след полунощ едва излязох през вратата на клуба заради всички цветя, подаръци и силни думи. Този взрив ме порази по най-топлия начин, който познавам. Сякаш някой беше правил луда любов с мен и сега питаше: „Е, още ли не вярваш, че те желая?!“ 


В тази книга затворих веднъж завинаги най-лудата си любовна история. Онази, която извади сърцето ми от орбита, разходи го из няколко нечувани съзвездия и после го хвърли в черна дупка да се кае. Вероятно много захвърлени сърца ще се открият в „Хартиената лодка“ и ще четат, упоени от спокойствието, че и други сърца са боляли.

Но тази книга е повече за издрапалите от черните дупки сърца. За онези, които въпреки времето, болките, греховете и непростените си мечти са намерили път към изцелението. Онези, които след страшните моменти са изровили от себе си достатъчно дързост и вяра, за да излязат и да бъдат хлапаци отново. Тази книга е за сърцата хлапаци. За хулиганските сърца, които няма да се задавят с няколко разочарования. Които ще излязат от най-лютата зима с нахално вдигнати глави и ще пеят с цяло гърло думите, които ги карат да се чувстват живи. Mad about you... 


P.S. Изписах много, а всъщност искам да кажа само едно. Благодаря! 


Заедно с Катя Антонова
























































Прерасните фотографии от премиерата са на другого чудо Татяна Чохаджиева. Няколко кадъра са от близките на сърцето ми Нина и Лу. Лу (Hara Nurin) запечата и най-готините видеомоменти от онази нощ. А портретът, с който плавам и върху самата книга, е на великолепната Alex Orange Photography.























Вижте още снимки и видео на страницата на "Солунска 16" във фейсбук.
Не пропускайте сбъдването на мечтите на Тино - точно тук.
"Хартиена лодка в открито море" може да намерите в най-добрите книжарници в цялата страна или да я поръчате на сайта на издателство "Будлея".

Благодаря ви и нека плаването бъде дълго, споделено и щастливо!

Когато пеперудите отлетят

В началото е гъделът. Някой те е забелязал в гъмжилото от всички други хора. Открил е, че нещо го кара да се връща на мисълта за теб, да иск...