Вяра, Надежда, Любов - изтъркани, но още тук






Синът ми, който е почти на девет, казва, че най-обича „книги за наука и книги за митология”. Дойде време изчетените от него това лято книжки да повдигнат някои въпроси. Разбира се, това се случи късно вечерта на дълъг и изморителен ден.
- Мамо, кой е бил първият човек на Земята?
Мама, внимателна с подобни теми, подхвърля факт:
- Според Библията това са Адам и Ева.
Синът, натрупал обща култура и самочувствие, недоверчиво:
- Да бе, учените не мислят така.
Мама се подостря:
- А те откъде знаят? – И за да е в стила на деветгодишните: - Да не са били там? 
В очите на хлапето блясва пламъкът на сладкия адреналин от спора. Веднага захапва:
- Щом не вярваш на учените, защо ходим на доктор, когато сме болни? 
Къде се е научила малката гадинка на това?!
Правя се на глупава:
- Защото те ни лекуват. 
Той обаче глупав не е:
- Не се прави, мамо! Като не вярваш на учените, защо ходим на доктори – нали и те са учени?! Можем да не ходим на доктори, а да вярваме, че Библията ще ни излекува. 
11 вечерта е, искам да си дочета една книга, а мозъкът ми се бунтува. Изобщо не му се напъва за деликатни спорове с прями хлапета. 
- Андрейче, вярата, на която учи Библията, не отрича вярата в докторите. В основата си даже са едно.
- И какво е това едно?
- Вяра в доброто. Надежда за добро.
- Ти все така говориш! Щом Исус Христос може да се телепортира...
- А-а, чакай, това къде го прочете?
- Е, нали Той...
- Той е възкръснал, не се е телепортирал.
- Същото е – магия.
- Не е магия. Магиите са суеверни глупотевини.
- Аз вярвам в магията като в добро. Това лошо ли е? (А можех да си дочета книжката и да се пренеса в добрия и магичен свят на сънищата...) - И щом Исус Христос може да прави магии (Не, няма да се опитвам повече, нека са магии), защо не е премахнал всички лоши неща по Земята? Отровата например?
Отново има нужда да се направя на глупава:
- Отровата ли ти е проблемът?! 
Отново не ми позволяват: 
- Казвам „например”. Също и болестите.
Дали пък не съм глупава наистина?!
- Защото светът е устроен от добро и от лошо. Важно е да вярваме силно в доброто, да се надяваме на него само.
Да, наистина съм глупава.
- Защо трябва да има лошо въобще?
Има два отговора, които са забранени в родителския ми кодекс: „Не знам” и „Защото така”. В случая имам нужда и от двата. Мълча. Намирам друг отговор:
- Любов.
Очаквам да се върне недоверчивото дяволче в зеления поглед барабар с неразбиращото. Вместо тях изскача топло фейче:
- Мамо, ти все така говориш! Любов ли е да си болен? 
- Не, нещастие е. Но аз намирам във всяко лошо нещо липса на любов. Бих искала да ти отговоря защо има болни деца, защо лоши хора тровят уличните кучета. Бих искала да ти отговоря защо се случват неща, които ни правят тъжни, но не мога. Вероятно не ми достига любов. Или пък мъдрост. 
- Значи ти мислиш, че Исус е съществувал? Само един бог ли има, защото в митологията.... 

Спирам да се опитвам. Трябваше да е моята вечер с една книга... А се налага да водя сериозен разговор с детето си. Отговарям му, но думите се подреждат изтъркани и вяли. Друга идея освен да кажа на сина си колко е „яко” да вярваш в доброто и че отговорът на всички въпроси е „любов” нямам. Звуча като парче на „Бийтълс”. Ако обаче ме попита защо са убили Джон Ленън, ще трябва да мина на „не знам” и „защото така”. 

Аз не искам да правя от малкия хлапак наивник. Дори не съм сигурна, че искам да е най-добрият човек на света. Най-добрите биват наритвани най-бързо. Съжалявам, майка съм – от най-баналните. И ако трябва да избирам дали да е щастлив или наивно добър, признавам, ще се помоля да е щастлив. Не искам да правя от моето момче и аутсайдер. Не трябва да го взимат за женчо, защото говори с изтърканите думи на майка си. 

Какво да му кажа тази вечер тогава? Банална ми изглежда всяка майчинска проповед за доброто в света, за вярата и надеждата. Не че тези неща са изтъркани. Едва ли той може да е щастлив в тяхно отсъствие. Но се изтъркаха думичките. А най се изтърка думата „любов“. Хората гледат да я сметат под масата, да я неглижират с ирония, иначе изглеждат романтични. А да си романтичен днес е срамно. Тачат се цинизмът и чувството за хумор. Старомодно е да се обсъжда любов, да се демонстрира любов, а и колко хора вече правят любов? На „онова” му измислихме какви ли не названия, само и само да няма любов. На мен все ми се смеят, че не мога да изрека „чукам се”. Ето, казах го, сега какво?

Не зная как да възпитавам детето си, ако не мога да говоря за любов. Да не би любовта да се изтърка? Казаха, че трае три години, и това стана бестселър. Тази есен повече хора ще празнуват Хелоуин, отколкото Вяра, Надежда и Любов. А може би любовта се изтърка, понеже не отвърна на всичките ни невъзможни очаквания. Макар да съм от най-страстните защитници на любовта (все още), дори на мен не ми се говори за нея. Мислих, писах и говорих твърде много за любов. Чаках я, виках я, създавах я толкова пъти. Любовта във вида, в който порасна с мен и вътре в мен, днес я няма. И аз имам нужда от малко тишинка. Имам нужда да спра да се надявам на Любов и да започна да изпитвам любов във всичко, не само в детските си представи за нея. Защото любовта е тук през цялото време. Без да казваме нищо, без да сме наивни дори.

Тя е тук, когато се скривам под завивките и докосвам книгата, а светлината от нощната лампа стопля ръцете ми. Тя е мигът, в който се влюбвам в корицата й. Знам, че ей сега ще заспя, защото и този ден беше твърде дълъг, но имам време за няколко страници, имам време за малко любов с моето време, с моите няколко страници, с умората ми, с чуждите думи и с моите мисли, които им пасват като въздишка на нощ. Тя е тук... Нарекох я септември и я срещнах на пазара – в щайгите от пресни витамини, цветове и аромати. Затворих очи и я хванах в кухнята си, докато по стените полепваше миризмата на печени чушки. Минах покрай цветарски магазин и си я купих – беше в дебела туфа хризантеми. Любовта е тук - в спомена за началото на всяка учебна година. Тя е тук, в очакването. Септември е очакване - неназовано начало – без фанфари, шампанско и обещания – много по-лично и топло. Любовта е тук – във всяко стръкче от способността да я изпитвам.

Тя е тук и тази вечер, докато завивам деветгодишните рамене с чаршафи на митологични герои. Тя е в лекотата на моите ръце и в силата на неговите рамене. Тя е в майчинската вяра, че няма нужда да проповядвам нищо - то е тук.




М.И.


На езика на Голямото синьо



След земетресението миналата година земята отдавна беше спряла да се клати, докато аз все още се тресях в перманентна тревожност. И така седмици наред. Стресът, вместо да чезне, гнездеше упорито в мен и изсмукваше методично живителните ми сокове. Не можех да кажа „утре” или „довечера”, без да добавя „живот и здраве”, и очите ми се пълнеха с безпомощност от неотиващата си мисъл колко лесно може да свърши всичко. Спрях да правя планове. Загубих апетит към всички любими занимания. Престанах да се виждам с приятели, престанах да търся радости – нямаше смисъл от тях. Те бяха започнали да ми изглеждат чужди и лековати. Дойде обаче покана за уикенд на морето. Нея приех на драго сърце. Тръгнах, но не с надежда да удавя страховете в открито море, а с надежда, че поне ще се наспя, защото в караваната няма да ме е страх от още едно земетресение.

Потеглихме с няколко коли, натоварени с весели хора... и мен. Пътувах безразлична към пътуването, затисната между гигантски страхове. И така до табелата за Бургас. Изненадващо там въздухът се смени и няколко от личните ми товари се изсипаха от колата. Просветна, дори проби лъч радост. И си спомних, че така се случва всеки път. Всеки път при табелата за Бургас фини частици щастливост се промъкват през стъклата, дрехите и всички тежести, с които идваш, и се насочват право към наболяващите в теб мрачинки. Въздухът се сгъстява, солен и лепкав, и приплъзва по кожата, спуска се по косата, по небцето. Това е невидим морски фейсконтрол – до Голямото синьо не се допускат хора с натежали сърца и гладки, безсолни кожи. Можеш да го приближиш само в режим на безметежност. Сякаш цялото Синьо те е чакало на табелата на Бургас и, без да пита, се хвърля по теб и те облича чисто нова, но и точно същата, каквато беше, когато табелата остана в гръб миналата година. Срещата с Голямото синьо винаги е утеха. Таблетка с бързо и ефективно действие срещу заплетените ти градски истории, дългите нощни кошмари и умората от нарастващата тревожност за това колко обикновено сме започнали да живеем.

Магията подейства и този път. Когато се дотътрих, поомачкана, до морето, то дори не ме изчака да споделя какво ми е, защо съм така настрахнала. То вече знаеше и мигновено ме пови в копринените си пясъци и в хладното си синьо-зелено. И вместо „здравей” погали погледа ми с утеха за живот. И погали мен цялата, за да спра да треперя и да посрещна вълната от синя щастливост, която идваше да ме изпълни. Седнах пред морето и му благодарих. А люлеенето на малката стая в града остана глуха точка в пътя зад мен. Прииска ми се дори да направя план.

Морето е различно всеки път също като нас. Идваме с дисаги от едногодишни уроци, а то поема нашата форма и започва да ни говори на езика, който единствен стига до дъното на най-личното ни вълнение...

Когато си родител, морето е пясъчни замъци, русалки и палави рибки на име Немо. Тогава морето е висок фактор UV защита от проверена марка. Когато си родител, морето е издуване на бузи и превръщане на обикновена пластмаса в голям зелен гущер или в малко шарено поясче. Когато си родител, морето е „хайде, излизай вече от морето!” и освен това морето не е до колене.

Когато имаш добри приятели, морето е палатки, каравани, разменени кърпи и споделени вечери. Когато имаш приятели и море, имаш и скали, имаш луди скокове, падане на горнища, никога свободен хамак, висока музика и винаги добре намазан гръб. Приятели и море означава залез и огън, шумно облизване на мидени черупки и хладни капки от бяло вино по брадичката. Когато имаш приятели, морето е един от вас.

Когато си уморен, отегчен, плувал твърде дълго в море от битовизми, морето е без часовник. То е шезлонг, сянка, бряг без шеф, вълни без вълнение, изгрев без аларма, залез без бързане. Морето не носи нищо бързо, но бързо носи добро. Когато си уморен от всичко, морето шумоли с разбиране.

Когато имаш мечта, морето е приятел, който стиска палци. То ти поема багажа, за да може да хукнеш към мечтата лек и решен. То прави мечтата по-голяма и по-близка. То разменя невъзможности срещу възможности. Когато имаш мечта, сподели я с морето.

Ако пък нямаш мечта, морето винаги може да ти услужи. Има толкова хора, изпуснали мечтите си по дъното му. Хора, които не са му повярвали. Морето не оставя желания на вятъра – то ги прибира за други, които ще имат смелост за тях. Пресегни се за някое бездомно желание и повярвай.

Когато си влюбен, дори да си уплашен, морето те посреща с отразена от небето яснота. Няма обстоятелства, няма условия, колебания и страхове – изпаднали са от багажа или пък прибоят ги е отнесъл. Край морето любовта е само любов и няма нито едно условие, което да хвърля сянка върху това просто правило. Морето дава на любовта свобода. Морският фейсконтрол не пуска невъзможни любови, половин любови, трудни любови, любови с въпросителни. Оттам минава само чиста, волна, лишена от обстоятелства синьо-зелена любов. Просто любов.

При морето не си самотна майка. Там просто не си самотна. Край брега му земетресенията са мит, а страховете – история. Там не си на 37, а на колкото си искаш – точно като морето. Момиче, което върви с мокра коса и пясък по клепачите и може да мисли само за прости неща като любовта и морето. Градове няма, природните стихии са в приказките, тъгата е транзитна. Когато светът ти се тресе от влюбеност, морето няма табела, нито има край. То е хоризонт на всичко, което предстои. А когато си влюбен, предстои всичко.




М.И.

Когато пеперудите отлетят

В началото е гъделът. Някой те е забелязал в гъмжилото от всички други хора. Открил е, че нещо го кара да се връща на мисълта за теб, да иск...