Вяра, Надежда, Любов - изтъркани, но още тук




Синът ми, който е почти на девет, казва, че най-обича „книги за наука и книги за митология”. Дойде време изчетената това лято литература да повдигне някои въпроси. Разбира се, това се случи късно вечерта на дълъг и изморителен ден.
-  Мамо, кой е бил първият човек на Земята?
Мама, внимателна с подобни теми, подхвърля факт:
Според Библията това са Адам и Ева.
Синът, натрупал обща култура и самочувствие, недоверчиво:
Да бе, учените не мислят така.
Мама се подостря:
-  А те откъде знаят? – И за да е в стила на деветгодишните: - Да не са били там?
В очите на сина блясва пламъкът на сладкия адреналин от спора. Веднага захапва:
-  Щом не вярваш на учените, защо ходим на доктор, когато сме болни?
Къде се е научила малката гадинка на това?!
Правя се на глупава:
Защото те ни лекуват.
Той обаче глупав не е:
Знаеш какво имам предвид. Като не вярваш на учените, защо ходим на доктори – нали и те са учени?! Можем да не ходим на доктори, а да вярваме, че Библията ще ни излекува.
11 вечерта е, искам да си дочета една книга, а мозъкът ми протестира. Иска в този ден да подаде оставка. Не му дават.
-  Виж сега (а как мразя на мен да ми говорят с „виж сега”), вярата, на която учи Библията, не отрича вярата в докторите. В основата си даже са едно.
-  И какво е това едно?
-  Вяра в доброто. Надежда за добро.
-  Ти все така говориш! Щом Исус Христос може да се телепортира...
-  А-а, чакай, това къде го прочете?!
-  Е, нали Той...
-  Той е възкръснал, не се е телепортирал.
-  Същото е – магия.
-  Не е магия. Магиите са суеверни глупотевини.
-  Аз вярвам в магията като в добро. Това лошо ли е?
А можех да си дочета Георги Господинов... И аз вярвам в доброто като магия, но как се обясняват нюанси на магии? А нюанси на добро?
-  И щом Исус Христос може да прави магии (не, няма да се опитвам повече, нека са магии), защо не е премахнал всички лоши неща по Земята? Отровата например?
Отново имам нужда да се направя на глупава:
-  Отровата ли ти е проблемът?!
Отново не ми позволяват: 
-  Казвам „например”. Също и болестите.
Дали пък не съм глупава наистина?
-  Защото светът е устроен от добро и от лошо. Важно е да вярваме силно в доброто, да се надяваме на него само.
Да, май наистина съм глупава.
-  Защо трябва да има лошо въобще?!
Има два отговора, които са забранени в родителския ми кодекс: „Не знам” и „Защото така”. В случая имам нужда и от двата. Мълча. Намирам друг отговор:
-  Любов.
Очаквам да се върне недоверчивото дяволче в зеления поглед барабар с неразбиращото. Вместо тях изскача топло фейче:
-  Мамо, ти все така говориш! Любов ли е да си болен? 
-  Не, нещастие е. Но аз намирам във всяко лошо нещо липса на любов. Бих искала да ти отговоря защо има болни деца, защо лоши хора тровят уличните кучета, а други лоши си мислят, че ги обичат, като лъжат, че ги отглеждат у дома. Бих искала да ти отговоря защо се случват неща, които ни правят тъжни, но не мога. Вероятно не ми достига любов. Или пък мъдрост.  
-  Значи ти мислиш, че Исус е съществувал? Само един бог ли има, защото в митологията....

Спирам да мисля. Трябваше да е моята вечер с Георги Господинов...

А и този текст ми се ниже ужасно банален. Думите се подреждат изтъркани и вяли. Друга идея освен да кажа на сина си колко е „яко” да вярваш в доброто и че отговорът на всички въпроси е „любов” нямам. Звуча като песен на „Бийтълс”, ама от по-лигавите. Ако обаче ме попита защо са убили Джон Ленън, ще трябва да мина на „не знам” и „защото така”. Нямам по-добра идея и за този текст, а той съкрушително заприличва на всички преди него – вяра, добро, надежда, любов – сама си писнах. Имам нужда от автоцензура на захарния сироп. От заглушител за гръмките драсканици. Пиша за добро и за любов, а не мога да обясня на деветгодишен защо съществуват отрови и болести.

Аз не искам да правя от малкия хлапак малък безгрешник. Дори не съм сигурна, че искам да е най-добрият човек на света. Най-добрите биват наритвани най-качествено. Съжалявам, майка съм – от най-баналните. И ако трябва да избирам дали да е щастлив или добър, признавам, ще се помоля да е щастлив. И както банален ми се струва този текст, така банална ми изглежда всяка майчинска проповед за доброто в света, за вярата и надеждата. Не че тези неща са изтъркани. Едва ли той може да е щастлив в тяхно отсъствие. Но се изтъркаха думичките. А най-яко се изтърка любовната думичка. Не е интересно да се обсъжда любов – няма как да изпъкнеш, няма какво да кажеш, та никой да не го е чувал. Не е оригинална тема, нито хумористична. Старомодно е да се пише за любов, да се демонстрира любов, а и колко хора вече правят любов? На „онова” му измислихме какви ли не названия, само и само да няма любов. На мен все ми се смеят, че не мога да кажа „чукам се” или друг синоним. Ето, казах го, сега какво?

Любовта ли се изтърка? Казаха, че трае три години, и това стана бестселър. Повече хора ще празнуват Хелоуин, отколкото Вяра, Надежда, Любов. Не ща да правя от моето момче аутсайдер. Не искам да го взимат за женчо, щото говори с изтърканите думи на майка си. А може би любовта се изтърка, понеже прекалено говорихме и писахме за нея. Малко давахме, малко взимахме, малко я търсихме. Макар да не съм била от пестеливите на любов, дори на мен не ми се говори за нея. Искам да я живея, дори никой да не разбере за това. Искам тиха любов, но поне тристагодишна, и майната им на бестселърите. Искам я и тя е тук. Не защото вярвам, не защото изпитвам помпозни надежди. Любовта е тук, защото така съм избрала.

Тя е тук, когато се скривам под завивките и докосвам книгата, а светлината от нощната лампа стопля ръцете ми. Тя е мигът, в който се влюбвам в корицата й. Знам, че ей сега ще заспя, защото и този ден беше твърде дълъг, но имам време за няколко страници, имам време за малко любов с моето време, с моите малко страници, с умората ми, с чуждите думи и с моите мисли, които им пасват като въздишка на нощ. Тя е тук... Нарекох я септември и я срещнах на пазара – в щайгите от пресни витамини, цветове и аромати. Затворих очи и я премерих в кухнята си, докато по стените полепваше миризмата на печени чушки. Минах покрай цветарски магазин и си я купих – беше в дебела туфа хризантеми. Любовта е тук - в спомена, началото на всяка учебна година. Тя е тук, в очакването. Септември е очакване - неназовано начало – без фанфари, шампанско и обещания – много по-лично и топло. Любовта е тук – във всяко стръкче от способността да я изпитвам.

Тя е тук и тази вечер, докато завивам деветгодишните рамене с чаршафи на митологични герои. Тя е в лекотата на моите ръце и в силата на неговите рамене. Тя е в майчинската вяра, че няма нужда да проповядвам нищо - то е тук.



Коментари

  1. Прекрасен текст! Благодаря! Споделям!

    ОтговорИзтриване
  2. Тя е тук, защото ти си тук.
    Тук е, защото всички ние сме тук. И (й) вярваме. Дори когато я препираме през сълзите на обезверието си.
    Благодаря, че си стражът й и го припомняш и на нас! ;)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти за вярата в мен. Но още повече за вярата в Нея! :)

      Изтриване
  3. Майчинската любов не се изтърква.За другите любови - не знам :-P
    Изтъркват се само думите, но не и емоциите.
    И аз съм майка на деветгодишни :))

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Да са ни живи и здрави, да станат 99-годишни! И нищо хубаво да не им се изтърка :)

      Изтриване
  4. За пореден път - Боже, колко красиво пишеш!!

    Понякога си мисля - защо се изтърква точно любовта? Защо не се изтърка нещо друго - злобата, болката, тъгата... Мисля си, че на хората ужасно много им липсва любов - във всичките й форми. Ужасно много им липсва на всички, дори и да не си го признават!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Сашо Секулов ми каза в интервю, че хората се страхуваме много от любовта, защото се страхуваме от болката. Мисля, че прагът на болката ни е паднал, но с повече вяра, с надежда и с мъдрост и това се преодолява :)

      За пореден път - Благодаря ти! :)

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации