Извярвахме ли всичко?


Идва Коледа. Онова време от годината, в което всички дружно оглупяваме и започват да ни се привиждат пророчества и чудеса. И се задръстваме с очаквания. Всяка година – едно и също. Надига се коледният дух от буркана, поизтупваме някоя и друга вехта надежда и избухваме като по команда в извънредно вярване. Отвсякъде щръкват знаци от съдбата и тръгваме да ги ловим като побеснели. Сами си съчиняваме късметите и с доволство им вярваме. Вярваме, че така ни се е паднало. Накрая събираме всички късмети, знаци и чудеса в пазвата и поемаме напред бодри и уверени в блаженството, което ни предстои. Вярваме, че било какво било, през следващата година ще е друго. Все едно съдбата прави намаление по Коледа.

Обичайно аз съм в първите редици на оглупяващите по Коледа. Редила съм десетки текстове за коледното чудо и за силата на вярата, и сигурно един ден отново ще ги редя. Но тази година съм пас. Извярвах се, а чудо не видях.

...

Коледните ми текстове от последните години бяха пълни с добри духове, всеопрощаващи ангели и плашещата увереност, че в чувала на Стареца има нещо съкровено и за мен. В чувала имаше великолепни подаръци за мен. Подаръци, които нямам представа с какво съм заслужила и за които благодаря всеки ден, всеки. Онова, Голямото, обаче, за което написах безброй писма, все още го няма. Но аз не съм дете и няма да се тръшна, насълзена, пред елхата. Годината зад мен беше красива. Писах. Пътувах. Учих. Грижих се. Обичах. Бях обичана. Открих нова сила. Прескочих няколко тъмни петна. Нямаше чудо, но продължавам. Приключението си струва.

Тази година продължавам без очаквания и без коледен текст. Ако има чудеса, нека се случат без думи. Няма да остържа нощвите на надеждата, за да напиша поредния балон с топъл въздух, който ще обещава летене, а ще донесе падане.

Тази Коледа ще си я измисля различна. Тя ще бъде нова и неочаквана. Там, където е празно, ще нарисувам птица. Там, където е сърдито, ще ушия усмивка. Там, където е студено, ще завия с някой спомен. И вместо пред камината ще посрещна Коледа пред палатката. Ще пусна пясъка да погъделичка врата ми и ще рия с краче за някоя красива кралска мида. Ще седна на скалите, за да чуя морето ми. Ще скоча от дървения кей, за да стана част от синьото. Ще се сгуша между две копринени дюни, за да уловя шепненето на рибарите. Ще направя салата от домати на поляната и ще опека една камара палачинки, нека има за всички! Ще събера букет от лавандула и ще пия сангрия по средата на реката, където рибките са пораснали толкова много! Тази Коледа няма да нося пуловер с еленчета и няма да готвя пуйки и сарми. Тази Коледа ще прибера всички пуловери и ще сготвя миди. Ще ги полея със зелено вино от Португалия и ще ям с ръце, по тънка бяла рокля, с боси крака с мидени гривни около глезените.

Тази Коледа няма да си купя коледна звезда, ще си купя минзухари. Няма да вадя зимните чинии, нито свещниците с ангели и елени. Ще запаля всички лампички за къмпинг, с които се сдобих през лятото, ще напълня кошницата със сладоледи на пръчка и ще си направя пикник на покрива. Няма да пея коледни песни, ще си пусна старите грамофонни плочи. И няма да изпратя китайски балон във въздуха, а ще напиша със син тебешир върху Млечния път: „Продължавам!“

Тази Коледа няма да се увивам с топло родопско одеяло, заслушана в тишината на коледните улици. Напротив, ще строша тишината и ще си направя карта на света – онзи, по който искам да мина, а после ще планирам най-щурото пътуване. И коледна елха няма да купя, защото искам да си я нарисувам, искам да си я нанижа от мъниста, искам да я сготвя във формата на целувчена торта. Толкова листчета с едно и също желание оставих край елхите през миналите години, че вече се чудя къде похабих вярата си.

Тази година на Коледа подаръците са забранени! Ако искаш нещо да ми подариш, спри болката за кратко.

Тази година няма да подарявам и аз. Няма да правя заря над Родопите. Няма да тичам до митницата, няма да опаковам цялата себе си. Ти толкова пъти показа, че няма да ме вземеш... Тази година няма да има елха, коледни песни, коледни текстове и коледни чудеса. Тази година просто ще вляза в черквата и ще благодаря, че ни има. Че имаме дом, здраве, трапеза и сили да я напълним с вкусове и красота. Ще благодаря, че обичам.

Тази Коледа ще е различна. Нова, първа и рождествена. И нищо че харесвам старомодната Коледа. Пак няма да си дам най-хубавото от празника - онзи весел момент, когато на Бъдни вечер се ровим в хляба като малки тържествени кокошки в търсене на парáта, скрита от мама. Нито пък онзи притихнал момент, когато всеки признава нещо на себе си, загледан в пламъчето на свещта. Нито моя много личен момент, когато всички легнат, а аз отправя очи към безкрая. Това е моята Коледа. Не лампичките и елените, не коледните щолени и базарите. Само онзи тих миг – безмълвният ми разговор със Силата над мен. Докосването ми до смисъла на празника. В онзи миг между нощта и утринта на прага на Чудото всяка година докосвам надеждата. Това е онзи мъничък момент, когато аз съм момичето на Исус, а Той е толкова близо до мен, сякаш съм част от Рождеството.

...

Тази година Коледа е тиха и честна. Знаците са измишльотина, късметите – хабене на целулоза. Оставам притихнала, за да чуя истинския глас на тази нощ. И не е инфантилно клише онова, което чувам. Не е банална история за прераждане.

Историята е за нас, които и тази година сме тук, и тази година сме живи, празнуваме. Историята е за всички нас, които в шумотевицата от проблеми и пренапрегнати мечти не чуваме, че в днешния ден се ражда отново нашият шанс за начало. Има ли начало, има всичко – и прошка, и план, и надежда, и обич. Има ли начало, има сила за чудо. Защото чудото не расте по елхите и не се крие в късметите. Чудото е нашият начин да вярваме. Дори и тогава, когато изглежда, че всичко вече е извярвано.





М.И.


И така е добре


Простите неща. Трябваше да извърша всевъзможни опити да живея сложно и да се старая прекалено, за да открия, че няма по-съвършена форма от простотата. Мисля, че идеята за простите неща изкристализира с възрастта. Когато бях ученичка, стаята ми преливаше от постери, снимки, изрезки, надписи, картини и висулки по стените, камъчета и мидички по рафтовете, бележки за спомен из чекмеджетата, цветни дневници под леглото. Днес всичко е бяло, снимките са грижливо подредени в едноцветни албуми, най-красивите картини нося вътре в мен, а дневниците ми се готвят да бъдат публикувани след кратка редакция, при която изтривам всичко ненужно от тях. Имам необходимост от чистота и скромна подредба на най-важното. И от едно кътче, в което да пиша и да нижа мъниста, както и малко по-малко очаквания към външния свят.

Ремонтът вкъщи не беше единственият през последните години. Ремонтът вътре в мен тръгна неусетно, а вече започвам да виждам, че не е козметичен ремонт и че след него ще бъда съвсем различна. Оглеждам се в белотата на стените в мен, прокарвам пръсти през почистените рафтчета и нищо от какафонията преди не ми липсва. Разтребих от сложни отношения. Хора мрачни и трудни за мен, натруфени с претенции, изисквания, самочувствие на съдници. Отношения, белязани с условия, вина и неразбиране. Изчистих се от тежка ревност, от тежка слабост и от убийствена невъзможност. Изчистих се от всеки, който можеше да бъде с мен при някакви условия. Няма условия, ако има приятелство. И още по няма условия, ако има любов. Не съжалявам за нито една раздяла. Най-тежките ме обогатиха. А и да съжаляваш за миналото е сложна работа, обременява. Както казах, пó харесвам простото живеене. Прощаваш. Забравяш. Учиш! Продължаваш.

Изчистих се от илюзии. Сигурно на тяхно място съм посяла нови, времето ще покаже. Подозирам, че човек като мен, който на единия си крак винаги е с чифт криле, не може да функционира без илюзии. Но опитвам да мисля простичко. Опитвам да не мисля за времето в бъдеще време. Да не планирам. Да не насрочвам. Да бъда тук, днес, цяла. Мечтите още ги има, но са като гердан от мъниста, който ме радва няколко часа, обаче никога не заспивам с него. Мечтите са играчка и внимавам да не им придавам по-сериозно значение. Да не давам да ме разклащат, да не позволявам да ме дърпат от най-ценното ми, от моето днес. Има само днес и това е най-простото сложно нещо, което научих. Живот без сантименти, без планове, без фантазии, без удобни заблуди. Да живея в настоящето – висш пилотаж за човек, омъжен за емоциите. В някои дни ме бива, в други залитам в някое сложно чувство. Но се уча. Правя малки крачки в тази стегната униформа на войник от ротата на днешния ден. Допускам единствено семпли желания и реални мечти. Днес ще пиша този текст и ще майсторя картички за Коледа. Утре ще опитам новата рецепта на Джейми и ще науча кучето да дава лапа. Уикенда... Той е твърде далеч. Дали ще бъда щастлива? Що за въпрос?! А дали ще ми уври добре телешкото?

Обладана съм от идеята за простотата. Тя ме научи да не драпам за щастие. Да не го търся, да не го планирам. Да не го чакам под формата на някой, който ме обича. Да не се питам дали заслужавам повече отколкото имам, да не се чудя защо нямам, което го нямам. Простотата е в това да бъда богата с толкова, колкото ми се полага в момента. Без въпроси, без мерилки, без очаквания. Без истерията, че това, което е в момента, може да изчезне.

Когато спрях да меря щастието, се изчистих и от ненужното старание. Открих, че старанието е първата, но сигурна крачка към маниакалността. А страдах от всякакви ненужни старания - не можех да изляза от вкъщи, ако всичко не е подредено по конец, имах нездравословната нужда да бъда харесвана от всички и още по-абсурдната - да угодя на всекиго. Открих, че никога няма да харесам дома си, ако харесвам само неговата изрядност. Открих, че същото важи и за хората. Приех го и с това приех и нехаресването. Постепенно спрях да виждам петното от вино върху покривката и разхвърляното бюро на сина ми. Спря да ми пука какво мислят за мен всички. И започнах да харесвам повече нашия дом. И себе си между другото.

Открих, че на почти 40 години ми е по-приятно да живея, отколкото ми е било на 30 или 20. Не че животът стана по-прост, напротив. Просто аз не искам да го живея вече сложно. Уморих се да минавам сложно и през важното, и през маловажното. На 20 не можех да изляза навън без грим. Дори имах тригодишна връзка с момче, което никога не ме видя без молив и спирала. Старанието ми да бъда перфектна за него стигаше дотам, че нощем се будех и нагласях косата си по няколко пъти върху възглавницата така, че да бъде красива на сутринта. Днес ми харесва да бъда без грим и го правя именно пред мъжа, когото обичам. Усещането да съм желана с рошава, сънлива коса и гурели в очите е по-истинско от онези детински опити да бъда перфектна. Не искам да бъда перфектна, искам да бъда обикновено момиче, което се буди рошаво до своето момче. Веднъж мъжът до мен се беше взрял в лицето ми и аз изпитах силно притеснение. Попитах го: „Гледаш ми бритона ли? Недей, моля те, постригах го накриво” и смутено заоправях кривия бритон. А той ми отговори: „Изобщо не съм го забелязал. Гледам ти очите, красивите...”

Постоянно се търсех в сложното и никога не си повярвах, че аз просто съм хубава за него. И винаги ще бъда, независимо дали смачкам косата си във възглавницата или удавя чертите на лицето си в разтекла се спирала. Никога не си повярвах, че няма нужда да извършвам геройства, за да му докажа, че го обичам. Той го знаеше, а геройствата ми само натоварваха допълнително съвестта му...

Някои хора бъркат простото живеене със страхливото и удобно живеене. Еми, не. Обикновено най-простото решение е най-смелото. Най-простият отговор е най-храбрият. Често те вади от зоната ти на комфорт, но пък пренарежда светове.
- Не, не мога да бъда с теб. Твърде сложно е, прости ми.
- Да, твърде сложно е, но оставам с теб. Обичам те!

Простички отговори. Еднакво честни. Силни, решаващи. За предпочитане пред всяка слабашка проява на обичане.

Да живееш просто е доброта. Да обичаш просто е благодат. Дълго бърках добротата с угодия за всички. Не, добротата е да бъдеш чист, открит, съзерцателен, разбиращ, даващ, благодарен, деликатен, щедър. Добротата е всичко, което не ранява умишлено другите. Добротата е вяра в другите. Любов към себе си. Добротата понякога е да раниш, но да не подмамиш. Добротата е в истината. Добротата е в това да обичаш без условия, без съмнения, без остатък.

Всъщност днес стените на стаята ми са бели, но тук-там още се мотаят сенки от миналото и надежди за бъдещето. Хубавото е, че вече не се вслушвам в звънеца на вратата, нито в чудото на утрешния ден. Не че не вярвам в него, напротив. Но по-силно вярвам в чудото на този момент – чудото на приемането, на простичкото приемане, че и така е добре. Че това ми стига.

Стига за днес. Утре – повече.




М.И.



Ние сме това, което сме научили

Мина още един 15 септември. Откакто се помня, за мен това е денят, на който започва новата година. Начало. Старт. Пълен напред. Сгъваме отворените дрехи и се напъхваме в затворените. Градът отново се изпълва с хора, училищните дворове – с глъч, зимата се настанява по витрините. Работният ритъм се забързва, сърдечният – също. Много начала, с настъпването на които неизменно си пожелаваш нещата, които ти липсват, и промяната, от която имаш нужда. Силен и бодър си като сочно септемврийско утро, десетки надежди изпълват ума ти и дават тласък на желанието ти на живот.

Винаги съм обичала училището, защото то ме връщаше към приятелите ми, към ежедневие, пълно с толкова шарени емоции, че частта с ученето беше само леко неудобство. И макар да обичах всички 12 години в училище, най-ценните знания, които получих, не бяха написани в учебниците, а изплуваха от самия живот. В немската гимназия имахме култов учител по география. Преди няколко седмици Грегъри беше уволнен и няколко поколения негови ученици се вдигнаха на бунт в негова подкрепа. Грегъри е легенда. Той имаше нереалистични изисквания към нас. Още помня болката от възпалените ми очи в края на една учебна година, когато денем и нощем кълвях учебника по география и картата на България. За Грегъри и това не беше достатъчно. Той не беше доволен от знанията на никого. Съществуваше заплаха да те скъса, дори да си научил материала наизуст. Най-вече тогава. Да, влязох в университета с шестица по география, но това не е най-ценното, което взех от Грегъри.

Малко преди края на срока в девети клас той заплаши, че ще ме скъса. Не ме притесняваше двойката. Напротив – предпочитах я пред тройка и четворка. Притесняваше ме чувството, че не постъпват справедливо с мен. Защото бях прилежна и не заслужавах да бъда скъсана. След неговата заплаха си тръгнах от училище с премрежен от бяс поглед, стиснах зъби, за да спра унизителната влага върху лицето си, и се зарекох, че няма да му позволя да се подиграе с мен. Седмица по-късно имах възпаление на очите и дори да исках, не можех да чета повече. Но докато крачех към училище, минути преди Грегъри да ме изпита финално, ме обвзе вселенско спокойствие. Осъзнавах, че съм направила всичко по силите си и че това е по-важно за мен от неговата оценка. Ако ме беше скъсал, неправият щеше да е той.

Грегъри ми писа шестица. Не се зарадвах, защото, както казах, вече бях получила нещо по-добро от тази шестица. Когато излязох, по-големи от нас ученици разказваха на двора, че всяка година той прави децата луди, а накрая на всички пише високи оценки. Не ме беше яд, че съм учила и че съм разболяла очите си, защото бях получила удовлетворение. И урока, че когато желая нещо, трябва да го желая от себе си. Винаги ще има външни фактори, но силата да бъдем по-големи от тях е вътре в нас. Оценката на Грегъри вече нямаше голямо значение, защото измежду находищата на лигнитни въглища и районите с най-развито коневъдство научих и това, че най-благата оценка може да получиш от себе си. Вече не помня на каква височина се намира гара Аврамово (ако изобщо още я има), но помня лекотата, с която ме бяха изпълнили положените усилия и възпалените очи.

Моите учители са ми дали много, много повече от онова, което са ни преподавали. Уроци, различни от онези, залегнали по план в учебната програма. Когато дойде време за влизане в университет, по ред откачени причини реших да уча Икономика. Тогава г-жа Джалева – учителката ни по литература, ми се разсърди: „Правиш грешка, но знай, че каквото и да учиш, ти един ден ще се занимаваш с писане!“ Тогава не я разбрах, но е факт, че нямам нито един работен ден като икономист. Пиша и работя с думите още от втори курс в Икономическия. Джалева преподаваше литературата вдъхновено. Но най-ценното, което взех от часовете й, беше знанието, че не мога да избягам от себе си и от онова, което ми е дадено. Много пъти ме е било страх от неизвестността и от риска, чувствала съм се неуверена и слаба, но повече никога не избягах от даденото ми по пътя. Мисля, че дори да избягаш, то ще те догони. Съдба ли е, писано ли е някъде, ангелите ли го пращат, не зная. Но ако си намерил себе си в нещо – дали е дарба, чувство или желание, не го заобикаляй. На това ме научи Марта Джалева.

Ние се променяме, учим и се явяваме на изпити всеки ден. Докато сме деца, усвояваме мъдрост и знания механично. Затова и не вярваме на родителите си и често се заричаме, че няма да станем като тях, а когато пораснем, разбираме колко прави са били и се превръщаме в техни копия. Ученето не свършва на прага на учебните стаи и далеч не свършва на изхода от детството. Именно там влизаме в истинското училище и минаваме през най-важните си уроци. За тези дисциплини никой няма тапия, а най-объркващото е, че няма план, правила, подточки, формули и ясно разграфени карти. Всеки търси и доказва своите собствени истини. Всеки чертае сам своята карта със спирките, върховете и местата с най-добри находища на ценности. Често се губим в тези търсения, в десетки въпроси без отговори. Губим се и падаме, и искаме да избягаме от училище, да се скрием поне за малко на някоя най-обикновена детска площадка, но когато свърши училището, вече е невъзможно да избягаш от училище. Докато не пораснем достатъчно, че да започнем да се наслаждаваме на изпитите. И да превръщаме онези, на които ни късат, в най-мощните си двигатели. Ние сме това, което сме научили и онова, което сме готови да научим още. Ние пораснахме не с учебниците, а с изживяванията, с опита, с обичта на учителите и родителите, които разбраха и битките, и паданията ни. Пораснахме под строгата показалка на провалите си и в нежния скут на всички моменти, когато не се отказвахме.

Докато на този 15 септември гледах сина си как крачи след училищното знаме, потръпнах при мисълта колко много има да учи. И да искам да му помогна, уроците са процес, въпрос на време, пътувания, срещи, болки, опити и лична воля. Те не може да бъдат прочетени, не се преподават и постоянно се променят. Надявам се синът ми да има учители, които ще му покажат истини извън учебната програма. Учители като Марта Джалева, които ще го накарат да осъзнае в какво е неговата сила и колко е важно да я пази и следва. Надявам се да срещне хора, които ще го вдъхновяват да търси доброто във всичко и да знае как да се пази от лошото. Защото на това го уча, откакто се е родил. Ще се опитам да му разкажа и нещо, което разбрах чак на прага на своите 40 – материалът от днес може да има съвсем друг смисъл утре. Вярвала съм безрезервно в истини, които животът след години ми разкри в друга светлина. Оттогава съм постоянно нащрек. Внимавам в какво се заричам и какво обещавам. Някои уроци съм записала с неизтриваем маркер, други – с мек молив, който утре мога да изтрия. Не вярвам в крайности, вярвам в крайности с нюанси. Не вярвам в категоричности, вярвам в способността на всяка категоричност да се изменя. Не вярвам в абсолютното добро, нито в абсолютното лошо, вярвам в стремежа към доброто и в несъгласието с лошото. Не вярвам в обещания, вярвам в действия. Не вярвам в натиска, вярвам в свободната воля на ума и на сърцето. Не вярвам в оценките, вярвам в напредъка. Не вярвам в йерархии, вярвам в любовта. Но вярвам, че за тези истини моето дете трябва да мине поне през няколко изпита.

... 

Мина още един 15 септември. Винаги съм го чувствала като ново начало. Не зная каква е програмата за първия, нито за втория срок, не зная по какво ще ме изпитват и кой ще ми преподава, но съм сложила нови затворени обувки и една много по-голяма чанта от предишната година. Надявам се уроците да влязат в нея по пътя на доброто и любовта и съм готова да бъда силна, прилежна, съобразителна и вярваща, за да заслужа добра оценка накрая.




М.И.

Докато ти не се откажеш, съдбата няма шанс


Викам й Феята, но тя има много имена - поне по едно за всяко от многобройните й лица. Обича да казва, че в нея живеят по няколко „женки“. Трудно ми е да й правя описание, защото всеки епитет и всяко сравнение няма да са точни за нея. Ако са точни за едната й „женка“, няма да са точни за другата. Във всяко нещо е по своему необикновена. Даже „необикновена“ звучи твърде обикновено за нея. Шашава е. Великолепно шашава. Тя си е тя и няма друга такава. Каквото и да напиша, умножете го по 100, разделете го на 4.735 и му сложете по две пера от фламинго и ¾ от котешки мустак в края – така евентуално ще получите представа за мерките на тази щура личност. Но едва ли. Щура, ексцентрична, забавна, шеметна, гласовита, секси, Феята не се побира във формули и не остава незабелязана никъде. Дали купува кафе от будката, или казва „добър ден“ на шофьора в маршрутката, тя го прави по забележителен начин. Зашеметяваща е енергията, която оставя след себе си. Разточителни са чувството й за хумор, талантът й да превърне черното облаче в цветно петно, от което да бликнат конфети, непоносимостта й към кахърното живеене в ниското, към неистинските хора и непотърсените мечти. Разточителен е оптимизмът й, разточителна е грижата й към другите, разточителна е страстта й към живота. Обича да казва за себе си, че е богиня и всяка друга би ме подразнила с това, но не и тя. Феята е родена на Коледа и винаги съм подозирала, че това не е случайно. Великанска, монументална жена. По-скоро женище. Стихийна в своята емоционалност, категорична в начина, по който крачи с малкото си тяло и гигантски дух. Винаги на висок ток, винаги в ефектна одежда, но без грим и без преструвки. Тя е това, което много жени се опитват да бъдат в своята женственост. Има даже отгоре. С твърд характер, напета осанка, колоритен речников запас, енергичен дух, в същото време тя притежава чувствителност, по-фина и чуплива от порцеланов ангел. Хората рядко го усещат. Ако го усетят, не им се вярва. Как е възможно нахаканата, перната в устата супермацка да носи фина и чувствителна душа?! По-вероятно е да чуете, че е опасна мъжемелачка и брутален непукист, отколкото да ви кажат истината. А истината е, че Феята е романтично създание. Влюбена е в любовта. Посветена й е до крайност. И я отстоява с цената на всичко. Наистина всичко.

Не че не съм я виждала да й е тежко. Не че не съм я виждала да страда. Преди време животът й претърпя грандиозна промяна и тя остана сама. Случвало се е на много от нас. Но не съм виждала такава ответна реакция на самотността. Сърцето й ронеше сълзи на разочарование, нощем се страхуваше да спи сама в квартирата си, но сутрин... Сутрин всичко започваше наново и тя заглушаваше воплите на своите рани, риташе страховете си отзад и излизаше от дома си, изричайки гръмко: „Здравей, Живот! Здравей, Любов!“ Беше убедена, че любовта я чака зад ъгъла и че най-доброто предстои. Беше си я „поръчала“ и си я чакаше. Беше си поръчала и какво да е момчето – искаше го висок, много висок, с хубаво тяло, с разкошен глас, широкоскроен, добър, умен, отговорен и... „да има топки“. Не че не разбирах желанието й, но няколко пъти се осмелих да й намекна, че на нашата възраст трябва да можем да правим компромиси с някои неща. И че ако й се падне така описаното неземно същество, но не е чак 1.90 м висок, не е зле да не изпуска шанса си с него. Не! Феята беше категорична. Тя не просто вярваше, тя сякаш знаеше какво я очаква. „Не ме интересува, искам го висок, много висок!“

През последните години зад ъгъла я причакаха всякакви същества. На моменти тя се объркваше, че това е Той, и се поддаваше на нуждата си да обича. Мисля, че дори за кратко обикваше някои от случайните минувачи на нейната улица, но никога не я видях да принадлежи. А нейният висок, неземен половин се бавеше. На моменти я усещах как се уморява да го чака. Друг път се ядосваше и тропваше с малкия си крак. Дори заплашваше, че търпението й ще се изчерпи. Страх ме беше да я попитам кого заплашва, страх ме беше и че някой ден ще излезе от вкъщи и няма да извика никога повече: „Здравей, Любов!“ Страх ме беше, че ще започне да минава с наведена глава зад ъгъла, без очакване, без вяра, без чудото, в което беше убедена. Страх ме беше, защото я обичам. Но и не ме беше страх, защото я познавам. Феята не би могла да крачи с наведена глава. Дори да й се наложи да пълзи с поглед към земята, тя ще вика ден след ден: „Здравей, Живот!“ И с кокетна усмивка ще доближава ъгъла, напълно уверена, че нейната любов е някъде там.

По същото време вселенско отчаяние беше хванало мен за гърлото. Безпътица. Проклятието на непозволената любов. Знаех, че ако избягам, ще умра на мига, а ако остана, ще умирам бавно и дълго. Не виждах ни път, ни спирка. Никакво спасение. Честичко ми казваха: „Я се стегни!“ Не можех да се оттърся от усещането, че същите хора биха казали и на умиращ да се „стяга“. Други ме съветваха: „Откажи се, избягай. Спаси се. Намери си резервен билет и дим да те няма!“ Приятели, загрижени за мен, и добри хора. Може би никога няма да ги боли като мен, но и никога няма да полетят толкова високо. Чух и най-приятелското: „Умирам от страх за теб. Каквото и да решиш, стоя зад теб.“ И аз умирах от страх. Виждах само безнадеждност, чувах само самота... или поне щеше да бъде така, ако не беше моята Фея. Тя единствена всеки ден ми повтаряше: „Докато ти не се откажеш, съдбата няма шанс!“ Тя вярваше безрезервно, че пътят, по който с този мъж сме тръгнали, ще отведе не само мен и него, но и всички замесени, в едно по-добро Утре. Тя не ме баламосваше, тя искрено и дълбоко вярваше, че има причина да ни бъде дадена толкова трудна любов и че тази причина ще се окаже добра за всички. Не ме оставяше да падам. Видеше ли ме да клякам от болка и умора, започваше да ми разказва смешни или вдъхновяващи неща, скачаше и купуваше вино, мента, шоколад, идваше с мен до вкъщи и казваше, че няма да си тръгне, докато не види очите ми сухи, четеше ми хороскопи (само тези, които щяха да ми харесат), намираше, създаваше и тълкуваше знаци в моя полза и за мое успокоение и всеки ден, ама всеки ден успяваше да ме накара да се усмихна. Казваше, че е посипала любовен прашец върху нас и че не ни позволява да се отказваме. Затова я нарекохме Фея. Историята ни изглеждаше напълно невъзможна и единствена Феята не мислеше така.

В същото време тя продължаваше да чака своето високо и перфектно момче и продължаваше да излиза всеки ден от дома си под ръка със своята повеля: „Здравей, Живот! Здравей, Любов!“ Беше преди година, когато животът й отговори. Любовта наистина я чакаше зад ъгъла. Буквално там. Срещна момчето на ъгъла пред дома си и то се оказа високо, много високо, както и всичко друго, което си беше поръчала. Докато пиша това, тя избира обувките си за тяхната сватба. Ами да, в петък сме на сватба. В петък ще видя нагледно как животът казва на Феята и нейното високо момче: „Здравейте! Имате ли други поръчки?“

Вероятно тя е права и съдбата не се отказва, докато ние не се предадем. Само че ние с моето момче никога не „поръчахме“ любовта ни като възможна, а щастието ни – заедно. Тази любов беше колосална и едва ли някога ще ни напусне, макар че ние отдавна я напуснахме. Тази любов беше толкова необичайна, че тя не можеше да роди нещо нечисто, нещо, което да боли и други хора. Тази любов беше толкова парадоксална, че ни позволи дори да се откажем от нея. Така че, мила ми Фейо, колкото и да ти се иска да видиш и нас забързани към изричането на клетвени думи, ние такава поръчка никога не сме правили. Единственото, което бяхме поръчали, беше след края всички да сме цели и когато открием причината да ни бъде дадена толкова трудна любов, да сме спокойни, че е било за добро. Вярвам, че ако е за добро, съдбата никога не се отказва.




М.И.


Текстове на Феята може да прочетете в нейния личен блог: https://kekso.wordpress.com/

Нашето лято е само един път





„...на кравайче свито времето да спи...”

Лятото е хамак. Венец на главата на момиче. Дървен кей. Домашна лимонада. Пясъчен дворец. Бебе в леген на тревата. Шарен пояс. Сапунени мехури. Прости мисли. Къси изречения. Песъчинки в леглото. Лунички. Коса съхнеща под слънцето. Топла кожа. Солена кожа. Докосване на топла кожа под хладни чаршафи. Кошница за пикник. Любов в купа сено. Цъфнал трендафил. Човекът с латерната в Стария Пловдив. Вечният гайдар в Несебър. Рибарска лодка. Каравана. Таратор. Брускети с босилек. Мента с тоник. Боса нова. Фадо по безлюдни улици. Картичка от гръцки остров. Падащи звезди. Рапан, който ми носиш от дъното. Радио на батерии. Варене на сладко. Карти под асмата. Черги в реката. Прясно козе сирене. Розови домати. При баба и дядо на село. Улична глъч до късно. Лятото е безкрайност. Л като любов и Ято като полет. Безвремие. Без бряг.


Лятото е още тук. Носи се из малките улички като аромат от печени чушки. Може би идва от ей онова балконче с червени мушката. Дребничка баба в басмен пеньоар е седнала на дървено столче на балкона и цял следобед се гледат с чушкопека и с капналите от жега гълъби, накацали по простора ѝ. От чушките ще затвори десетина буркана – два-три за нея и дядото, другите – за децата. Снахичката обича пържени чушки с доматен сос. Ще вземе да ѝ направи после, ако не я боли много главата от силното слънце. А малкият си облизва пръстите от бабиния миш-маш. Ушите му плющят, на баба сладкото момче! Да беше взела още няколко килца, та да има повече за детето. Ще прати дядото. Къде ли се е дянал в тази жега старецът, пак да го мисли.

Под балкона минава банда дечурлига. Тръгнали са с топки, прашки и скъсани на коленете панталони да вилнеят по дворовете. От сутринта ги гонят из квартала. На едното място обраха джанката, на другото дразниха кучето на партера, на третото опитаха да скрият умрял плъх в пощенската кутия на домоуправителя. Шумни са. Безгрижни. Защото лятото тича с тях във формата на лепенки по лактите, развързани гуменки, одрани от клони лица. А ваканцията – тя е сладка като захарен памук. Като кофичка с малини. Като водно колело. Като куче, което пуска лига и диша тежко под някоя дебела сянка.

Лятото е топъл тротоар. И кротки стъпчици по него. През есента стъпките се ускоряват, през зимата стават тежки, през пролетта подскачат. Само през лятото по клавишите на тротоара се свири с края на пръстите. Без бързане, без врява. Сандали с две преметнати каишки се разминават с елегантни мъжки мокасини. Котка пресича улицата и върви царствено по тротоара. После се качва на оградата на стара кооперация, за да наблюдава как капят черниците в двора. Вечер някой си полива цветята и по топлия тротоар се стичат капчици, а луната изгрява в средата на неподвижното небе и до полунощ вече е изтрила мокрото от паветата.

Лятото са отворени прозорци. Жужене на комари и разговор между щурци. Неподвижни пердета. Звук от вентилатор. Само една нощна лампа и няколко свещички. Стоя вкъщи и надничам в отсрещните отворени прозорци. Младо момиче по бяло памучно бельо лакира ноктите на краката си в омачкан креват. В съседния прозорец майка ѝ налива бира на нейния татко, който майстори нещо върху масата по хавлия. В апартамента до тях прегърбено бабче обръща бурканите, които е затворило този следобед. Котката ѝ дреме с полузатворени очи на перваза. Студентите от следващото прозорче са си поканили приятели. Момче с карирана кърпа на главата прави коктейли на кухненския остров, а две от момичетата – боси, по къси панталони, подреждат домати с босилек върху препечени хлебчета. Някой дрънка на китара. Друг слага разноцветни сламки във всяка от коктейлните чаши. Трети реже грамадна диня на плота, а момичето до него вдига косата си на кок и се заема да пали чаени свещи. След малко ще започнат да танцуват, а още по-късно на тъмното балконче ще излязат двама за ръце и дълго ще опитват с устни най-сладкото от лятото. Когато се разотидат в малките часове на деня, улицата ще се събуди за кратко от прошепнат смях и приповдигнати стъпки в тъмното.

Притварям прозореца, за да чувам по-добре сладкото като пъпеш фадо и заставам пред гардероба. Вътре ме чака моето лято. Отварям вратичката, за да го намеря. Първо измъквам няколко ката дрехи, пет-шест дамски чанти, един куилт и на дъното е той – сакът за пътуване. Моето лято е сакът за пътуване. Всеки път, щом го докосна, трепвам като при допира на някой особено вълнуващ мъж. Отварям с тържествено внимание ципа, на дъното се търкалят два челника и гуменките за катерене. Тъмното на сака ми бързо се запълва с всички видове синьо – небесно синьо, морско синьо, моряшко синьо, мастилено синьо, ученическо синьо, турско синьо, синьо-зелено, синьо и бяло райе, синьо на бели точки, синьо под бели цветя, синьо и синьо в едно... Сакът заживява отвътре. Хвърлям и два балсама с аромат на смокини, една стихосбирка, фотоапарат, два обектива, джобно тефтерче. В страничните джобове мушкам торбичка с подправки, мятам куилта отгоре, прикрепям сламената шапка отстрани и почти цялото лято е в ръцете ми.

Пъхам се в хладното на леглото си и загасям нощната лампа. Заспивам бързо, нетърпеливо. Сънувам леко. Сънувам красиво. Провинциално градче някъде из Италия. По калдъръмените му улички се озовавам по средата на истинска лятна фиеста – поли на волани флиртуват с бели панталони от лен, чаши с просеко танцуват с отблясъците от улични фенери, дайрета се надвикват с китари, нощни пеперуди крадат чужди сърца... Времето е спряло, дори дишането се проточва като разговор между двама стари италианци, решени да се надпреварват в разкази за любовни похождения... Клаксон. И не е сън. Отново клаксон. Вече е утро. Скачам с неотворени още очи. Под прозореца ме чака той – моето лято, моята есен, зима и пролет. Изтичвам по стълбите, отварям външната врата и го вдишвам – чисто нова реколта въздух. По-ранен от този сутрешен час, по-кристален от чаша с лед, пълен с очакването за дълъг, златен ден. Зад волана ме поглеждат същите очи – ранни, бистри, игриви, пълни с очакването за нас.

Нашето лято е път. И кола, претъпкана с нашите си неща. Палатки, спални чували, лодка, щайга с плодове и зеленчуци, хладилна чанта с вино и сладолед, няколко фотоапарата, тента, сгъваеми столчета. Нашето лято са боси крака в колата. Боси стъпки в гората. Мокри стъпки в пясъка. Устремени стъпки към върха на планината. Нашето лято са поля със слънчогледи. Безкрайни редици лавандула. Жътва. Светулки. Лястовици. Нашето лято е спирка пред бащината къща. Отдавна обитателите тук живеят само между своите паяжини, но споменът е още жив. Споменът... С мама и татко идваме след море, а дядо чака отпред на дървената пейка. Направил е пълнени чушки и крем карамел – ухае цялата улица. Толкова съм малка, че си удрям челото в кухненската маса. Дядо ми показва пиленцата на двора. Някой вари лютеница в съседната къща. Подават на дядо купичка да опита внучето от лютеницата. В това време пиленцето ака в ръката ми. От кикота ми разливаме цялата лютеница по белите гуменки. Нашето лято е разкази за детството. Нашето лято са праскови, купени по пътя. Милион спирки, за да бъдат снимани пътища, хора, птици, шарен живот. Нашето лято е родопска чешма. И зряла диня, която се стича по брадичките ни. Нашето лято е плуване в ледени вирове. Водопади. Мостове. Костенурки, които отместваме от пътя. Диви зайци, които подскачат пред колата. Нашето лято е онзи момент, в който откриваме мястото си за нощуване. Нашето лято е моментът, в който превръщаме парчето полянка, сянката в гората или скритото между две дюни в дом. Нашето лято е когато огреят фенерите и свещите ни. Когато си налеем първата глътка вино. Когато започна да режа розов домат върху дъската. Когато той ми набере букет от полски цветя. Когато събуем сандалите си пред палатката. Жабешкият хор отсреща. Пукащ двигател, който изстива. Пращенето на дървата в огъня. И целият космос отгоре. Звездите ни, които светят като малки копченца върху огромно табло за управление на космически кораб. Нашето лято е сладко пътуване в космоса. Безкрайност. Безвремие. Любов и безбрежност.

Нашето лято е само един път.





М.И.


*из „Лято“ на Миряна Башева

Дълъг списък от несбъднати мечти


Неделя е. Първият от много дни насам, в който нямам никакви планове. Днес това е най-трудната работа – да нямаш никаква работа. Вече си забравил какво се прави, когато няма какво да се прави. Дните днес не са време, дните са програми. Разграфени и оалармени. Но толкова си свикнал, че когато изключиш алармата, сякаш са ти дръпнали шалтера и започваш тревожно да се оглеждаш за някакъв източник на мощност. Понякога се случва, докато се оглеждаш, да откриеш нещо друго, което в трескавото си препускане преди така и не си забелязал.

Неделя е. Нямам планове, нито програма. Имах, беше грандиозна, но дъждът провали всичко. Останах сама с детето вкъщи и изведнъж започнах да чувам различни от обичайните мисли в главата си. Изненадващи мисли - малки удавници, оцелели някак под пластове програми, проблеми и срокове, изгубени в перманентното ми бързане, в старанието ми да върша по 100 неща в час и да ги върша перфектно. Боязливи мисли, но явно жилави, щом са оживели: Къде се намирам в живота си? Къде искам да се озова? Какъв човек стана от мен? Какъв искам да бъда? Дали от цялото бързане не пропускам най-важното?.. Странно, толкова значими въпроси, а пък никога не се спираме пред тях. Или пък нарочно ги скриваме под тревоги за работата, връзката, децата, килограмите, парите, приятелите. Скриваме ги под предтекст, че ежедневието ни изяжда всичко.

Качвам се на стълбите пред тавана – там, където се криех като малка и приютявах бездомни котенца. Сядам с чаша кафе и оставям тишината да разчисти в главата ми и да пусне всички затрупани въпроси. След малко те вече препускат, напоени с новородени сили, към мен.

За какво мечтаеше, Мила, когато беше малка и се криеше тук?
Мечтаех да имам семейство и да създам уютен дом, пълен със смях и хармония. И няколко котенца, спасени от улицата.

Успя ли?
Спасих едно коте, а останалото постигнах само донякъде. Още живеем сами с детето, а семейството в пълния му състав ми липсва всеки ден. Всеки.

И какво правиш, докато чакаш това да се случи? Вървиш ли нанякъде?
Всъщност нищо не правя, наникъде на вървя. Чакам.

Защо?
Липсата ме прави слаба, лишава ме от желание за каквото и да е друго.

Мислиш ли, че имаш време да не правиш нищо?
Туше!

Чувам звука от правата линия. Онзи момент, в който не си сигурен дали сърцето ти продължава да бие или звукът от апарата сигнализира за край на жизнените ти функции. Но сигурно още бие, щом усещаш как нещо го пронизва.

А мислиш ли, че имаш време за такива слабости?
А ти защо ме нападаш? Малко ли ми е трудно и без тези въпроси?!

Откъдето и да се взе въпросът, дойде навреме. И аз зная отговора, но все отлагам да го чуя от себе си. Така е, няма време за слабости. Ако искам семейство, не мога да го чакам да се случи. Не бива да оставям живота да изтече в чакане, в липса и в слабост. Все си казвам: „Някой ден ще издам книга.“ Или: „Някой ден ще бутна стената вкъщи и ще имам голяма стая, където детето ще тича, а аз ще танцувам, докато готвя.“ „Някой ден ще се науча да правя пачуърк, да танцувам танго, да снимам по-добре, да готвя като Джейми...“ „Някой ден ще имам каравана и кафяв лабрадор отпред.“ „Някой ден ще отида до Мароко, до Индия, до остров Скопелос, ще се пусна по Амалфийското крайбрежие, ще стигна и до Куба.“ Илюзията да започнеш нещо с „някой ден“! Ти не започваш нищо с „някой ден“, защото по-скоро го приключваш с него. Как не обичам това размотаване на собствените ни надежди! Хората сме страхливи, инертни, обикновени. Мечтаем на мисли и думи и рядко излизаме от удобните си калъфи и правим първите крачки. Пълни сме с желания, но празни на дързост да опитаме. Оправдания – колкото искаш. Ретрограден Меркурий, Сатурнова дупка, валутен борд, стрес, депресия, безпаричие, „обичам неподходящия“ и любимото ми: „когато му дойде времето“. Но докато времето идва, времето си отива. Нямаме никакви гаранции, че ще имаме още време, но е сигурно, че сме оставили много време да изтече като мръсна вода в канала. Пуснали сме години от живота си ей така, в инерция, в страх и в оправдания. Пуснали сме ги в чакане „нещото“ да ни се случи. Да бъдем щастливи. Да бъдем богати. Да бъдем оценени. Да бъдем обичани! Струва ни се, че са минали само няколко незначителни дни, а всъщност са минали години в упоено съществуване. Не усещаме как всеки ден е решаващ - всеки ден е стъпка напред или стъпка назад. Малко хора имат куража всеки ден да правят по стъпка напред, а с чакане правим всеки ден по стъпка назад. Чакането е най-лесно. То не коства нищо. Всъщност коства всичко. Коства ни мечтите и това един ден животът да кънти на кухо.

...

В тази неделя нямам нищо за правене. Нямам планове за деня.

А имаш ли план за живота?
Нали знаеш кой е най-прекият път до това да разсмеем Господа? Като му разкажем за нашите планове.

Чудесно оправдание! С годините си станала много добра с оправданията.
Всъщност това е точно така. С годините се научих да си бия упойка с оправдания.

Хванаха ме! В деня, в който нямах никакви планове за живота, се хванах сама, че нямам планове и за мечтите си. Имам само дълъг списък от несбъднати мечти. Уж не съм страхливка. Мога да скачам и без парашут. Мога да действам на мига, мога да взимам бързо решения, мога да поемам рискове. Мога, а не го правя и това е престъпление към себе си. Престъпление е към детето ми, защото не го уча да бъде смел с желанията си. Да, имам си идеалното оправдание – нещо основно в живота ми липсва. Сърцето ми куца на един крак. Не виждам смисъл в нещата, ако те не са споделени.

Всъщност не виждам смисъл, защото нямам силата да изместя центъра на смисъла си днес. А центърът ми е той – мъжът, когото обичам. Не детето ми, не мечтата ми за семейство, не и останалите ми мечти. Центърът ми е той и това ме прави без център. Не искам да се затварям в самозаблуди отново. Нямам семейството, за което мечтаех като малка, защото се влюбих в мъж, който вече го имаше..

За да създам своето семейство, трябва да мина през две разбити сърца – моето и неговото. Някой ден разбиването неизбежно ще ни се случи и това е единственото „някой ден“, което искам да се забави. Чудя се колко ли мечти похабявам, за да пазя единствената, която никога няма да се сбъдне? Която никога не трябва да се сбъдва! И може ли човек, който знае, че върви в посока на финала, да има желание да гони други мечти?!

Зная, че с всеки изминат ден с него се доближаваме до края. Какво ще има отвъд нашия край не зная. Но не искам един ден, когато погледна назад, да съм най-голямото разочарование за себе си. Не зная дали до края на годината ще напиша книга, но днес ще я започна. Не зная дали ще бутна стената утре, но днес ще разпитам за майстор. Не зная дали, ако замина за Мароко, няма цял живот да свързвам Мароко с безумна самота. Но ако не замина, може никога да не видя Мароко. В моя дълъг списък с несбъднати мечти има само една, за която имам оправдание.




М.И.



Яж, пътувай и обичай



Имам силна чувствителност към дома. Затова и никога не съм си падала по хотели. Те са тъжни. Бих могла да открия повече привлекателност в кюшето на някой бездомник под моста, щом си е негово и обживяно, отколкото в студената хотелска стая, която никога не е била докосвана като дом. Цяло чудо е, че чак на 38 години открих кой е другият дом, който мога да обичам колкото своя – палатката ни.

Преди време попаднах в дома на една много богата и екстравагантна дама. Впечатляваща къща с огромни френски прозорци и най-просторната кухня, в която ми е стъпвал кракът. Разбира се, веднага си представих как тук бих готвила и танцувала, как мога да поканя много приятели накуп и да правя разточителни във времето следобедни партита със сангрия, тапас и репертоара на щурците. Представих си как ще издигна безкрайни кухненски рафтчета, шкафчета, витринки и етажерки и с какъв кеф ще подредя по тях многобройните си чаши, чинии, купи, бурканчета, шишенца, панери, щайги, свещници, вази, саксии, кошници, везни, готварски книги. Като се замисля, нямам представа как ги побирам в миниатюрната си кухня. Ако имах къщата на богатата дама, бих им дала простор и бих обичала тази кухня! Бих напълнила всеки неин квадратен сантиметър с живот и с аромати. Нейната стопанка видя това в очите ми и мило каза: „Пожелавам ти и ти да имаш къщата на мечтите си!“ Тогава, без да се замисля, й отговорих: „Аз вече я имам!“

И й разказах за нашата палатка. Как не излиза от колата и как прави дом за нас от всяко място, на което я опънем. Веднъж като опънеш палатката някъде, винаги се връщаш там като във вкъщи. Не знам каква е тази магия, но е виновна за това да си имаме домове в Родопите, на морето, на река Тунджа, в Тетевенския балкан, при прохода Шипка. Продължаваме да забиваме флагчета на всевъзможни самодивски места. Е, в палатката си нямаме мебели освен един мекичък дюшек и два челника, които светят вместо лампи, но пък кухнята ни отвън е по-голяма и от нейната. Родопската ни кухня е на река Боровица до една голяма каменна чешма. Мястото е необикновено, там витае някакъв различен вселенски дух. Говорят за енергийни пространства, за места с чудодейни сили. Не зная много за това, освен че науката има донякъде своите обяснения, но всеки път когато се върна от Боровица, сякаш стъпвам като пришълец от чужда планета – нося друга енергия и друго спокойствие, крача с непознати сили и с нова, мъдра смиреност. На влизане в района въздухът се изчиства от всичко излишно и тежко, а времето започва да тече по свой собствен безтегловен алгуритъм. Случвало се е да виждаме как Луната изгрява по-рано от нормалното и как през нощта сред скалите се явяват светлинки, за които денем не може да открием обяснение. Там, край Боровица, усещам нечие великанско присъствие. Енергията на гостоприемен стопанин, който ще те помилва, за да съблечеш градската си маскировка и всяко натрупано черно. А през нощта ще те приспи, за да се събудиш по-близък до земята, водата и вятъра и по-далечен на страха, слабостта и тъгата.

Обичам сутрините на Боровица. Те ухаят на палачинки ;), печени на примус, с яйца и мляко от местните хора. Те ухаят на кафе в палатката, на диня край чешмата, на чай от прясно набрана мащерка. Сутрин овцете излизат на паша, а едни много общителни крави населяват дома ни с цялата си мучаща безцеремонност. Обичам и вечерите на Боровица. На огъня се пече риба, хваната преди малко от реката, патладжани, чушки, супа, къри, наденички, греяна ракия. В онзи дом си имаме и куче. Кръстихме го Борко – на реката. Обича да отмъква хляба с опаковката, да хваща парчета наденица във въздуха, да ни бута с мокра муцуна за още, но най-обича да спи при нас в палатката. Малко хърка, малко е космат и мърляв, но е наш и е топъл и уютен. Като затръгваме, опашката на Борко започва да се влачи по земята. Той не знае, но ако и ние имахме опашки, и те щяха да правят така.

Домът ни на на Тунджа е по-малък и си няма крави, но има най-добрия хладилник за лятото. Дърветата, които растат край реката, й пазят дебела сянка, така че може и да се изкъпеш в хладилника. Или обратното - да си натопиш розето във ваната. Е, в този хладилник понякога продуктите отплават, но пък се случва да доплават отнякъде нечии чужди. И там си имаме куче. Казва се Тунджа и е нахална почти колкото Борко. Но поне е дама, яде и краде по-малко. В тунджанската ни кухня веднъж правих кростини. Казано по нашенски, сандвичи, ама с шантави комбинации: синьо сирене с орехи и малини, прошуто с розов грейпфрут и сладко от лук, козе сирене със смокини и годжи бери, ей такива щуротии. Беше късничко, когато пристигнахме, но веднъж щом вдигнахме палатката и сложихме трапезата, се опънахме така щастливо под безбройните осветителни тела на дома ни, че цялата напрегнатост, която си донесохме от града, се изниза блажено. „Добре сме си дошли вкъщи!“, излезе прошепнато едва изпод първото докосване на устните ни до чашата с вино. Пием от една чаша и тя никога не е пластмасова. Чашата е със столче, приборите са стари, посребрени, покривката е изгладена и задължително имаме цветя и свещи на масата. Един дом трябва да бъде уважаван. 



Купили сме си лодка и това лято ще я връзваме пред подвижната ни къща. Миналата година, тъкмо се бяхме прибрали в морския ни дом между две дюни, луната беше натежала като сочна праскова над водата, и по лунната пътека излязоха рибари. Тихо жужене от мотора на лодките им, шепот от разменени думи, кротко припляскване на вълни в корпуса. Пожелахме си да имаме лодка, с която да се разхождаме нощем по Луната и морето. А пожелаването е най-лесно, когато си на път. Когато си на път, никое разстояние не изглежда невъзможно. Щом Луната е толкова близо и ти чертае мечтите в морето, какво ти остава, освен да ги последваш?

Палатката е като мечтата – може да я преместиш където си поискаш. Може да е с теб навсякъде, да те скрие от вятър и облаци, от чувството за безнадеждност и от спомена за самота. Затова обичам този дом – дом под звездите, дом край реките, крайбрежен дом и дом на колела. Дом наш, дом навсякъде. Единственият ни възможен дом в момента. Дом на нашите мечти, дом на наште страхове. Дом за няколко дни, дом несигурен, дом без ключове, но свиден. Дом на пътя ни напред, където и да води той. Дом на целия ни свят. А светът ни, той е в тези думи: „яж, пътувай и обичай“.


P.S. ...а думите облякохме в нов блог, който предшества излизането на наша книга. Заповядайте, вратите пред палатката са отворени :)
Най-лесно може да следите всичко от Eat Travel Loove, ако харесате страничката ни във Facebook. Благодарим!








Децата ни ще бъдат по-добри от нас


Минаха матурите за четвърти клас и си отдъхнах. Не съм от тресящите се в амбиции майки, като едновременно харесвам тази своя черта и се чувствам виновна заради нея. Отдъхнах си не заради резултатите, а защото виждах как детето ми се тормози. Явяването на петте изпита беше изпитание за него, въпреки че нямаше никакъв натиск вкъщи. Напротив. Преди всеки изпит го карах да излизаме, да рита топка и да забрави, че на следващия ден му предстои нещо важно. Говорех му, че най-важното е минало, защото най-важно е било да положи усилия и да научи нови неща. Обяснявах му защо не трябва да гледа оценката и че само ще си помогне, като не се тревожи за нея. Той обаче не ме слушаше. Учеше до късно преди всеки изпит, сам се лишаваше от почивка и игра и дори няколко пъти се скарахме. Не съм вярвала, че може да проведем такъв разговор:

Майката: Стига си учил!
Детето: Няма, ще уча!
Майката: Няма да учиш, ти казвам!
Детето: Не, ще уча!
Майката: Всичко знаеш, няма нужда да учиш повече!
Детето: Не, искам да уча!
Майката: Играй бе, дете, весели се!
Детето: Не искам да играя, искам да уча!

Синът ми не е зубър. Когато е можел да си спести учене, го е правел. Игрите винаги са били на първо място. През последните месеци обаче настъпи промяна у него. Като че усещаше, че успехът ще му бъде приятен и сам се впрегна да го гони. Цялата работа е, че в неговото училище децата с най-добри резултати от матурите сформират така наречения „клас на отличниците“. Нищо лошо, стига това да не предизвикваше болни амбиции. А за съжаление болните амбиции бяха фон на усилията на децата през цялата година. Така и не разбрах кой внесе такава суматоха в малките глави на четвъртокласниците. Вероятно бяхме ние, родителите. Онези от нас, които измерваха собствения си успех с този на децата си. Онези, които запушваха дупки от собствените си неосъществени мечти с осъществените мечти за наследниците си. Дори не забелязах кога хлапето ми е поело от тази енергия и се е подхлъзнало по наклона на тревогата и кухата амбиция. Наистина болна амбиция, защото в деня преди най-важния и най-тежък изпит – този по немски, малкото ми момченце трепереше толкова силно, че не можеше да си обуе кецовете, и повръщаше всяка глътка вода.

Бях безмерно щастлива, когато се обади, че изпитът е минал. Дори не ме интересуваше какво е станало. Нали детето ми беше добре! Е, вечерта заспа в прегръдка с легена, защото имаше страх, че отново ще повръща, но за майчиното ми сърце учебната година беше приключила.

След няколко дена обаче разбрах, че безпокойството в училищния двор продължава. Родителите бяха настръхнали в очакване на резултатите. Напрежението се наслои с нова сила.

Чух как между хлипове и сополи едно дете споделя на сина ми, че майка му го ще го пребие, ако не е изкарал шестици по всичко. Всеки възпитава по свое усмотрение, но уви, общата нагласа се предава между децата. Сви ме жал за тях. Малки същества с големи души, които от рано се опитват да надскочат природата на възможностите си, за да удовлетворят нас и да омаловажат нашите неуспехи. Тези деца бяха твърде малки за подобен стрес. Натискът върху тях беше престъпен.

След пет-шест дена резултатите от изпитите излязоха. Бях помагала няколко пъти на сина ми по немски език, но не бях никак настоятелна, защото положението ми се струваше неспасяемо в последния момент. Падежите, словоредът и родовете си бяха заформили разкошна, завидно устойчива каша в малката глава. В същото време много от неговите съученици ходеха на частни уроци по немски и имаха далеч по-съвестни родители от мен, които ги подготвяха отдавна.

Когато разбрах, че синът ми е изкарал втория най-висок резултат по немски в класа, бях изненадана. И виновна заради тази изненада. Защо не бях вярвала в детето си?! Наистина ли бях толкова лоша да се съмнявам в него? И щом аз съм се съмнявала, какво право имам да очаквам увереност от него? Кой освен мен ще му даде самочувствието, без което самата аз знам колко е трудно да се расте?

След още няколко дена излезе и класирането. „Приети сте“, съобщи радостно баба му. Не, не сме приети, помислих си. Той е приет и аз нямам никаква заслуга за това. И въпреки съзнаването на факта, че с нищо не съм допринесла за успеха на детето си, изпитах такава гордост, че светът ми се стори тесен да я побера.

Чувала съм родители да разказват за гордост. Гордеят се с първите зъбки на хлапетата, с първите им думи, стъпки, подвизи в гърнета, гордеят се с всеки успех, че дори и с неуспехите. Гордостта ми е чуждо чувство и не съм от тези родители. Нямам никаква заслуга за това, че малкото дете е изтърпяло болка, за да му поникне ново зъбче. Нито имам заслуга за това, че без моята помощ и без моята безпрекословна вяра в него се е справило отлично с изпита по немски. И въпреки това гордостта ме изпълни, неочаквана.

Вървях към вкъщи, нарамила всичките му любими неща за ядене и една дворна люлка за подарък, и пърхах от непознато до този момент чувство. Гордост. Ха! Какво правиш при мен? Аз се отказах да помагам на сина ми по немски, защото не вярвах в него. Да не си объркала адреса? Сигурно търсиш друга майка – някоя, която е познавала детето си по-добре и му е вярвала с повече жар. Гордост, ако си тръгнеш, ще те разбера. Аз чакам по-скоро срама.

Същата нощ Андрея спа дълбоко, изцеден от умора. Дори не се беше зарадвал на резултата си. А аз не мигнах от вълнение. И от чувства за вина, че изпитвам незаслужена гордост. Както и от съмнения за собствените си качества като родител. Обичам детето си повече от всичко, възпитавам го, грижа се за него, но не му повярвах достатъчно. Подкрепях го, да, не го притисках, не изисквах от него повече от необходимото, не го товарих със свръхочаквания. Може би съм му помогнала с това, но в този момент някъде лежи будна друга майка, която си мисли: „Притисках го, изисквах от него и очаквах да е най-добрият, затова детето ми се справи“. И коя от нас ще бъде права? В онази нощ не открих отговора.

На следващата сутрин станах един час преди него, направих закуска, погрижих се за къщата, за цветята, за училищната униформа – обичайните неща. В един момент спрях, погледнах стаята – беше утринно озарена, усетих аромата на прясно изцедения сок, на топлата закуска и на млякото с канела и какао, мернах разцъфтелия си балкон и ми стана уютно. Спомних си как в моето детство се будех всяка сутрин в същата къща, но озарена и цъфтяща под ръцете на моята баба, и си помислих, че баба сигурно щеше да се гордее с мен и с дома, който съм създала.

Може би това беше отговорът на част от въпросите, които ме бяха държали будни през нощта. Когато харесваме нещо у нашите родители, прародители и учители, съзнателно и несъзнателно го следваме. Каквото и да ни казват, ние не чуваме, а само наблюдаваме и пренасяме по собствения си път примери. Иска ми се да вярвам, че взимаме най-доброто от семейството си и че поколение след поколение ставаме по-добри. Може да се съмнявам, че моето дете владее отлично немски език, но вярвам безрезервно, че то ще стане по-добър човек от мен. Виждам това всеки път, когато се разпадна, а той, вместо да се изплаши или разсърди, изважда най-голямата ми сила – тази на майка. Прави ме нужна, прави ме приятел, кара ме да се смея, а също и да се гордея. И го прави деликатно и с такт, какъвто повечето възрастни около мен не притежават. Единственото, което аз мога да му дам, е вярата ми в него и цялата ми обич.

...

Няколко часа, след като съм написала горните редове, той се обажда. С класа са на екскурзия в Черепишкия манастир. Разказва ми приповдигнато какво са видели, на какво са играли, на какво са се смяли. „И, мамо, да знаеш, похарчих паричките, които ми даде. Купих си едно дървено кръстче и две свещички. Едната запалих за класа, другата – за семейството.“

Винаги, когато сме ходили на църква, сме палили свещички само за семейството. Никога не ми е хрумвало да му предложа да се помоли и за своите приятели. Но, както казах, нашите деца ще станат по-добри от нас. А ние може да се гордеем.


Текстът е част от книгата "Хартиена лодка в открито море" на Мила Иванова (изд. "Будлея"). Може да я намерите във всички големи книжарници и на сайта на издателството.




С аромат на домашно приготвена любов

На А. и К.

Не знам дали любовта на мъжете минава през стомаха, но моята със сигурност минава през готвенето. Не съм правила дисекция на тази своя особеност, но предполагам, че не е трудна за разбиране. Готвенето е свързано с дома, с неговата най-топла част, където всички сядат на едно място. То предшества онова съкровено време от деня, когато изживяванията на хора, които се обичат, ще бъдат споделени и белязани със смях или загриженост, с разбиране, с взаимност.

Готвенето е ритуал и аз встъпвам с ритуално старание във всеки негов етап. Първо измислям меню и записвам на лист необходимите продукти. Понякога запазвам тези списъци – те са странички от дневник на щастливите моменти. И понеже най-хубави са простите рецепти с отлични продукти, не щадя пари на пазара. И не взимам продукти, в които няма любов. Когато пазарувам, търся марули, по които си играят слънчеви зайчета, картофи, които още ухаят на топлата земя в някоя малка ферма, и вино, докоснато не от търговци, а от алхимици – майстори на чистата наслада.

Когато се прибера, изсипвам всички торби в средата на кухнята, пускам музика и си наливам чаша вино. Както се казва, аз без вино не готвя. Тогава се явява вълшебството. Всеки път е там – дори да бързам, дори да мисля за нещо друго. Всеки път шумът от външния свят утихва и аз потъвам в кухнята, където времето е безкрайно, а важните неща - простички. Почти по рецепта! И се сгушвам в уюта на есенно-зимното готвене, разпилявам се във вихъра на пролетно-лятното, политам в босото, крещя с музикалното. Докато разгръщам дебелите кулинарни книги, ставам вещ алхимик, който може да разкодира древни рецепти за изцеление и любов. Докато извършвам най-баналните дейности, всеки път подхвърчам от наслада. Да потопя цветята във ваза. Да поставя хляба начело на масата. Да събера подправките, кокетни, край печката, а ягодите да извадя една по една и да положа със свръхчовешка нежност в кошницата.

И се завихря истински празник – миене, белене, рязане, мерене, сотиране, месене, печене, глазиране, украсяване. Кухнята ми е малка и понякога се тресе от всички тези ритуали. А понякога потръпва от вълнението ми. Като когато се покатеря на стола, за да сваля тажина от най-високия рафт, или когато открия забравени касероли в затънтените ъгли, или когато успея да сместя нови съдинки, купички, чашки, салфетки и такъми, защото аз постоянно нося нещо ново за кухнята вкъщи.

Музиката на готвенето! Съвършената джазова пиеса. В интродукцията зацвърчава маслото, а когато ритъмът на фразата набъбне, звукът от тапата на виното отключва волни интерпретации с най-разнообразни инструменти. Сръчното почукване на ножа върху дъската се смесва с бълбукането на лъскавия бульон в тенджерата, влиза хрупането на коричката от хляба, а пукането на ледчетата добавя закачливост на пиесата. Звуците в кухнята си акомпанират в съвършена хармония. Хармония е и когато изпод ръцете ми две неща станат едно - разтапянето на сирената в пастата, попиването на маринатата в месото, потъването на крутоните в супата, заблестяването на салатата от зехтина, загръщането на тортата в глазура. А във въздуха се надбягват аромати - весели, сънени, фриволни, срамежливи и нахални. Крият се в косата ми, полепват по пръстите ми, дразнят нетърпението ми, завиват ми спомени.

Обичам всичко, свързано с готвенето, макар че рядко ям от сготвеното. Не готвя, за да има сготвено. Просто обичам да обичам с готвенето. Някои готвят „с щипка любов“, но не харесвам тази заучена фраза. Аз не щипвам от любовта, не я варя, нито я пека и не подправям с нея. Аз я заявявам. В тенджера, в чиния, в купа, на върха на лъжичката, по острото на ножа.

Готвенето е очакване. Очакването външната врата да се отвори, малките крачета да изтопуркат любопитни в кухнята, а големите ръце да ме обгърнат с желание и грижа, отгледани в часовете на раздяла. Очакването минава и през вълнението дали ще успея навреме, дали ще им хареса, дали ще искат още. Преди да дойдат, съм свалила целия уморен ден от себе си и съм подготвена, нова, посветена. Сменила съм няколко пъти местата на свещите, десена на покривките, светлината в кухнята... За тях – нищо по-малко от перфектното очакване.

Обичам да правя всичко това за тях, моите момчета. През вкуса на нашите вечери си създаваме купища спомени. А с някои раждаме планове. Веднъж отидохме в Португалия. Тръгнахме от салата с октопод, преплувахме на вълните на вино Верде, оцапахме си пръстите с риба треска и акостирахме върху карамелени pastèis de nata. Вчера пък взехме билети за Италия – направихме спирка в Салермо със сочна Панцанела, продължихме към Равело и Соренто с домашна пица Пеперони, и стигнахме чак до края на Амалфийското крайбрежие с добре изстудено Просеко. Утре ще се пренесем на Изток. Купила съм един шкаф с азиатски подправки, нудли и водорасли, които още не зная как се готвят, но нямам търпение да им отворя вратата на Сезам. Или поне на моята мъничка печка.

Може би винаги съм обичала през готвенето. Учех се да готвя, докато се учех да обичам. Първо можех само палачинки. Научи ме една жена с голямо сърце, която беше събрала в дома си много любов. Научих се от нея и исках един ден да имам като нейната любов и като нейния пълен дом. След години започнах да се уча на повече неща, но допусках грешки постоянно. Все нещо не достигаше, за да харесам резултата. За щастие не се отказах. И накрая го срещнах – моя начин да кажа нещо чрез храната, както и момчетата, за които си струва да го правя. Днес знам, че готвенето не е само вещо забъркване на белтъчини, мазнини и въглехидрати. То е даване. Готвенето е завихряне на емоции, старание, грижа, познаване, очакване, разбиране, страст, топлина и мечти. То е изкуство и щом не мога да ти нарисувам дърво, ще ти приготвя супа. Готвенето е сливане и щом комбинацията от съставки ти харесва, вероятно ще харесаш и рецептата ми за обичане.

Готвенето е дом. А домът е там, където ухае на домашно приготвена любов.




М.И.
photo@pinterest.com



Младостта мина, да живее младостта!


Сутринта, докато се гримирах, нещо необичайно проблесна в огледалото. Точно отпред, на бретона. Два бели косъма. Няма драма, като изключим съмнението в качеството на боята ми за коса. Промърморих машинално: „Хм, бели коси“, а мама, която шеташе наоколо, се сепна, остави всичко и сложи очилата: „Я?!“ Не й се вярваше.

Много лесно мога да избухна в банални разсъждения по темата за възрастта. И ще го направя с удоволствие! Защото не съм ги прочела в книгите на великите мислители, а ги живея, усещам, преминавам през тях. Какво по-хубаво от това да стигнеш сам до сърцето на щастливото клише. Особено когато то ти казва, че всяка възраст е прекрасна. Нещо повече - на всяка възраст чувстваш, че тази е по-добра от предишната.

Наскоро синът ми изстреля: „Мамо, ти не изглеждаш на 38. Годините ти личат само по това колко си висока...“ Опитах се да не мисля колко висока ще съм на 48, но се зачудих защо го казва. Да не би да изглеждам като жена, която се притеснява от годините си? Едва ли – често назовавам възрастта си и не се смущавам от никакви сравнения с по-малка от тази цифра. И по-малките цифри бяха прекрасни, но изминалите възрасти ми изглеждат като дрехи, на които им е изтекла модата. Не преследвам никакви моди, но всички знаем как звучат сега диско бретоните от 80-те и „варените дънки“ от същия период. За своето време бяха върхът на сладоледа, но кой би ги носил днес?!

Аз не се притеснявам, че вече нямам варени дънки в гардероба си. По-важното е, че все още ходя главно по дънки, продължавам да нося същия номер и нямам нито един „тоалет, който приляга на средната възраст“. Всъщност изобщо нямам „тоалети“. А годините помогнаха да се отърся от безумици в личния си стил като шноли с панделки, шарени чорапогащи, прашки, бански с банели, копринени панталони, палта тип пелерина и обувки на страховити токове.

Тоест улегнала си, проговаря дяволчето в мен, което и на 18, и на 38 все ми търси кусури. Ще ти отговоря, дяволе. Да, не съм вече бясната тийнейджърка с пола от оскъдно парче плат и коси като буря, но страстта ми за живот на пълни обороти не е повехнала изобщо. И ако на 18 тя ме отвеждаше само към разни дивотии, днес е култивирана и поизчистена от рискове. Тогава шляпах безотговорно в живота, който изглеждаше до колене, но вече внимавам, защото съм била събаряна от тежки вълни, пропадала съм в дънни ями и зная, че във водата плуват не само красиви рибки, но и коварни хищници. Хубавото е, че срещата с тях не ме е отказала да влизам в морето и да търся пасажи със златолюспести пътешественици. Младостта е прекрасна и не си давам нищо от нея, дори глупостта. Но зрелостта може да бъде младост без глупости и това харесвам най-много в годините си.

Онзи ден с моя човек решихме да тръгнем към Камен бряг късно вечерта, за да снимаме дивите божури. Пристигнахме в 3 през нощта и докато си опъвахме палатката, бяхме посетени от гранична полиция. Униформените бяха любезни и учудени. Казаха, че всякакви са идвали, но още никой не е разпъвал палатка в 3 през нощта. „Ами дойдохме да видим божурите“, обяснихме ние. Не ни повярваха, разбира се. Почувствахме се като 18-годишни хлапаци и си обещахме, че ще направим същото и на 78.

Ти май се утешаваш, защото вече не си толкова млада? Дяволчето не ми дава мира. Не бе, дяволе, казвам точно обратното – че още съм млада. Че да си млад, не е физическо, а душевно състояние, и то не е даденост. С годините е въпрос на старание и на приоритети в зоната ти на комфорт. За съжаление съществува и обратното. Има млади хора, които мислят и живеят като старци. Оставят годините да минат между телевизора, кафенето и работата. Оставят духа им да посърне преждевременно, не рискуват, не мечтаят, не се променят, забравят какво е да имаш пеперуди в корема и криле на гърба. Някои хора просто не се чувстват добре в младостта.

Тук синът ми би ме скастрил: „Ти пък, мамо, се фукаш!“ Не е вярно обаче. Само искам да кажа на всички момичета, минали възрастта, в която нямаме нищо против да ни питат на колко години сме, че такава възраст няма. И колкото по-нафукани носим годините си, толкова повече тези години ще ни дават. Няма нужда да сме смутени от своята възраст като нашите майки и баби, които бяха на по 40, когато започнаха да скъсяват косите си и да удължават роклите. Започнаха да цъкат след целуващите се младежи в трамвая и да употребяват изрази като „по наше време“ и „днешните млади“. Времето е наше, докато ние сме във времето. Младостта е в нас, докато не я пуснем, докато не даваме да ни отстъпват място в тролея, докато си носим кецовете и кожените якета, докато не затънем само в спомени, носталгия, музика от „нашето време“ и ценности пак оттогава.

Годините дълбаят бръчки около очите ни, но може да бъдат безкрайно милостиви към ума и сърцето ни. Защото ако в младостта ни е липсвала мъдрост, няма нужда в мъдростта ни да липсва младост. Стига да не позволяваме на любопитството ни да се пенсионира, има време за много младости. И те стават още по-сладки, когато усетиш, че за да бъдеш там, където си, си трупал, преодолявал, изкачвал. Всяко стъпало нагоре може да бъде началото на нова младост. И никакви оправдания с амортизация на физиката не трябва да ни спират. Щом 80-годишен японец изкачи Еверест, значи мечтите не остаряват. Напротив. Годините ти позволяват да гледаш живота все по-отвисоко, а гледката отвисоко разкрива много повече възможности и красоти.

Понякога се притеснявам да не пусна някоя година да изтече по инерция. Без да науча повече, без да създам, без да се променя, без да изживея неща. Не искам в края й да се обърна назад и да не видя нищо ярко, нищо, което да ме кара да потръпвам от благодарност, че съм минала по точно този път. И не говоря за това, че очаквам от себе си велики дела и уникални събития. Обратното. Мисля, че майсторството на живеенето е именно в анонимните малки мигове. Да се чувстваш цял и жив, докато лежиш в божурите с компания светулки, а някой, който те обича, да лежи до теб и да ти показва къде е Голямата мечка. А ти да не искаш да си никой друг, с никого другиго, никъде другаде, по никакъв различен начин. Не се притеснявам от годините си. Притеснявам се да не минат без ей тези големи малки мигове.

По този начин ми се живееше и на 18, и сега, на 38. На 18 щях да лежа в божурите с тогавашните си любими кубинки, купени с два номера по-малки, за да не изглеждат груби. На 38 познавам комфорта на удобните обувки и не бих си причинила подобна глупост. Но да лежа сред божурите в 3 през нощта и да обичам бясно – мога да бъда това момиче вечно. С други думи - младостта мина, да живее младостта!




М.И.

Писмо до сина ми


Детето ми,

Аз не съм най-добрата майка. Зная, че ти ме обичаш, защото съм единствената ти майка, но можех да бъда по-добра за теб. Когато беше бебе, не обичах да говоря с другите майки в градинката. Струваше ми се глупаво от сутрин до вечер да обсъждаме съдържанието на памперсите и бройката поникнали зъбчета. Когато излизах с приятели, не разказвах постоянно за теб, а само ако някой ме попита. Истински отдадените майки не мислят за друго освен за своите бебета. Те се търсят и сдружават, те заживяват живота на децата си. Те им говорят с бебешки гласчета и се умиляват на всяка беззъба усмивка. Те спират да се гримират, за да не ги изцапат, и забравят да се поглеждат в огледалото, защото имат очи само за децата си. Когато не четат детски приказки, те четат доктор Спок. Когато не са до детското креватче, те са на детската площадка. Не мога да си представя, че те обичат бебетата си повече, отколкото аз обичам теб, но винаги съм се чувствала виновна, че не кипя като тях в бебешките теми. Те са обсебени от въпросите на кърменето, подсичането, оригването, захранването, прохождането. Те пишат по форуми, трескаво споделят една с друга, разменят опит и бебешки такъми, четат специализирана литература, знаят повече от лекарите.

Аз изживям твоето порастване по различен начин. Не че не знам какво е „бг мама“, но не съм и „бг мамата“, която ще се похвали на целия форумен свят с първото ти зъбче или с първата ти крачка. Когато ти проходи, изпитах вина, че не бях там. Но и радост, защото до теб беше твоята баба. Тя е по-търпелива от мен и по-постоянна с теб. Сигурно някога ще бъда като нея, но с твоите деца. Надявам се! Когато ти проходи, не бях подготвена. Не бях ти купила ортопедични обувки с твърди петички и сладки бели копченца. Не направих отливка на крачето ти и дори не написах статус във Facebook. Това изживяване беше толкова интимно, че не зная дали някой въобще разбра какво изпитвам. Не че беше нужно. Мога да говоря открито за най-съкровени чувства и емоции, но има неща, които са само между мен и Силите. Такова беше твоето прохождане. Помолих се да вървиш дълго, да крачиш смело и да бъдеш закрилян. Беше Кръстовден и ти подарих сребърно кръстче. Не съм сигурна, че зная къде е кръстчето днес, извинявай. Казах ти, не съм най-добрата майка. Но пък не минава ден, без да се помоля пътят ти да бъде дълъг и благословен.

Всички казват, че си много хубав. Аз не отговарям нищо. Когато те гледам, изживявам това, което виждам, отново по много тих и личен начин. А добрите майки постоянно изтъкват достойнствата и успехите на децата си. Възпитана съм старомодно в скромност и не мога да превъзмогна симпатията си към това качество. Няма да те направя самоуверен и напет, а сигурно трябва. Казват, че добрите майки го могат.

Добрите майки са амбициозни. Техните деца ходят на английски от 3-годишни, плуват като шампиони на 5, а след първи клас посещават втори западен език, три вида спорт и лагер за скаути. Добрите майки подготвят децата си за елитни училища и ги изпращат на частни уроци още в трети клас. Те мечтаят децата им да следват в чужбина и да не се налага да се връщат в България. Аз не съм добра майка. Оставих те сам да избираш и спортовете, и езиците. Баба ти всеки ден ми повтаря, че другите майки учат с децата си. Аз уча с теб от дъжд на вятър по немски и никак не съм търпелива като учител. Но по-лошото е, че съм егоист. Не искам да учиш и живееш в чужбина, защото ще ми липсваш. И защото упорито вярвам, че бъдещето ти може да бъде хубаво и тук.

Добрите майки се навъртат в училище, познават всички учители и другите родители и всеки ден се интересуват как са се справили децата им и кога ще бъде следващото им контролно. И тук ме няма. Бих се притеснявала, ако имаш проблеми в училище, но за мен е най-важно да се прибираш жив и здрав вкъщи. Искам да си любопитен, искам да си креативен, умен, буден, можещ, но не правя нищо, за да развивам тези качества у теб. Мисля, че просто ти имам доверие. Ти си по-умен от мен, по-мъдър, по-можещ. И не го казвам, защото съм влюбена в теб, както другите майки са влюбени в своите деца. Казвам го, защото го виждам и понякога се смущавам дори от това. Смущавам се, когато ме попиташ нещо, а аз не зная отговора. Смущавам се, когато ме хванеш, че плача и ми заговориш като възрастен човек. Смущавам се от недоумението ти, че мога да съм толкова слаба. Смущавам се, че понякога сменяме ролите си. И тайно се гордея с това.

Най-голямата ми вина е, че не зная как да правя времето ни заедно забавно за теб. Аз не съм от онези супер майки, които вдигат вкъщи куклен театър, шият костюми на супергерои, искрено се забавляват от игра на нинджи и имат търпението да построят цял пясъчен дворец на плажа. Обичам да те гледам как играеш и как се забавляваш. Най-много от всичко обичам да те виждам усмихнат. Смехът ти за миг изтрива всяка умора, обезсилва всяка слабост. Смехът ти е висшата форма на смисъла. Но твоите игри не са ми интересни вече от 30 години. Лоша майка съм, нали ти казах. Вместо да играя на твоите игри, те научих на моите. Обожаваш кучета точно като мен и никога не ти се карам, когато прегръщаш уличните песове, а трябва. Обичаш като мен да се въртиш в кухнята, готвенето ти е интересно, защото вместо да правя пластелинови фигурки с теб, аз винаги съм предпочитала да ти направя сладки. Научих те да танцуваш с мен в кухнята и да си пускаш музика високо. Когато трябваше да слушаме детски песнички, аз ти показах кои са Rolling Stones и Queen. Научих те да палиш свещи, когато вечеряме и да слушаш политически интервюта. Пускам те да гледаш моите филми и говоря често с теб по моите теми. Водя те с мен на моите срещи с моите приятели и прекалено често те оставям сам с таблета ти. Все още спим в едно легло, поддавам се лесно на молбите ти, дори когато вече съм казала „не“, но как да се поправя, след като никога не си имал режим на спане дори. Откакто си се родил, спиш, когато ти се спи и ядеш, когато ти се яде. И още никой не ме е линчувал за това. А трябва.

И все пак има нещо, което харесвам в майката, която се оказах. Тя много иска да те научи да си отворен за щастието. Тя няма да те научи да бъдеш перфектен родител, но държи да те научи да бъдеш щастлив човек.

Напълно отдадената майка е свещена. Тя е чудо, тя е сигурност и благословия. Но тя често пропуска нещо, което намирам за много важно - да има своите си неща. Заета в това да бъде „майка за пример“ и „майка герой“, тя забравя да бъде щастлива жена. А щастливите родители отглеждат щастливи деца. Ако днес аз търся моето щастие, ще те науча утре ти да търсиш своето. Ако аз днес го пренебрегвам, ти също ще го пренебрегваш, когато пораснеш. Ако аз жертвам моето щастие, дори да го жертвам за теб, утре ти ще жертваш своето щастие. А това не е хубаво, защото когато жертваш своето щастие за децата си, ти не ги правиш щастливи. Ти ги учиш да жертват щастието си. И тази невъзможност да бъдем щастливи, жертвана уж в името на нещо добро, се пренася от поколение на поколение и никой не може да скъса веригата. А да си щастлив не е егоизъм...

Затова аз съм длъжна да бъда щастлива. За да бъдеш щастлив утре и ти!

Винаги ще бъда до теб. За всичко. На всяка цена. Мога да умра за теб и мога да го направя щастлива. Един ден няма да имаш нужда от обикновените майчини грижи. В неделя няма да очакваш край печката ми следващата топла палачинка и няма да ме водиш за ръка към щанда с готините маратонки. Ще си научил немски много по-добре от мен, а всичко друго ще научиш от собствените си грешки. Когато дойде този ден, искам да съм до теб с нещо много по-важно от всичко останало. Искам да съм оставила край сърчицето ти вратичка, отворена към малките радости. Искам да знаеш как да стигаш до тях, когато те не могат да стигнат до теб. Искам да познаваш значението на парченцето щастие – то настъпва като искра на ъгъла с някой много обикновен момент. То може да е радост от песента на гургулицата. От смешната шапка на случаен минувач. От спомена за наште танци в кухнята. Но е важно да не го пропускаш. Малките радости бродират рамката на цялата картина. По нея ще има фигури и сюжети, които не зависят от теб. Но умението да бъдеш щастлив човек зависи.

Запомни, че никога няма да си щастлив, ако си алчен за щастие. Очаквай го покорно и благодари за него, дори да го усетиш само на върха на дъха си. Но не очаквай то да идва самó. За щастието се работи. Всеки ден, особено в трудния. Лесно е да паднеш. Лесно е да бъдеш слаб, да бъдеш жертва, да се скриеш. Трудно е да станеш. Научи се да го правиш сам. Повечето пъти ще трябва да го правиш сам. Хората отбягват падналите долу. Те се стремят към силните горе. Но не ставай заради тях. Изправяй се заради себе си.

Най-щастлив и най-нещастен ще те правят хората, които обичаш най-силно. Когато те ранят, прости. И остани добър. Останалото ще свърши любовта.

Следвай сърцето си, мечтай решително и научи децата си, че всичко е любов. Аз не съм най-добрата майка, но вярвам, че поне на това ще те науча.




М.И.





Как мина денят ти, Любов?


Наскоро бях в дома на умиращ човек, но не за смъртта се замислих там. Озовавайки се в една стая с нея, разбрах, че искам да знам повече за живота.

И напъплиха въпроси. Може да са наивни и безсмислени, но дойдоха и си събуха обувките пред вратата ми. Влязоха неканени. Как трябва да се изживее този живот? Има ли някакво универсално правило? Някакъв премъдър съвет, който гарантира на живота смисъл? Има правила за всичко. От сутрин до вечер пребиваваме в режим „трябва“: трябва да ставаме рано, трябва да ходим пеша по много, трябва да мислим положително, трябва да заклеймим захарта, трябва да обичаме себе си, трябва да работим по връзката си, трябва, трябва, трябва. И срещу всяко трябва са изписани по няколко милиарда категорични как. Но как трябва да изживеем живота си – никой не е категоричен. Как трябва да подходим, за да го изпълним със смисъл и краят му да не е толкова тъжен? Сериозно и със страхопочитание или дръзко и с чувство за ирония? Спокойно и осигурени срещу рискове или търсещи неспирно, рискуващи след невъзможни мечти? Кой е верният път - да израснеш такъв, че да харесваш себе си, или никога да не порастваш и никога да не ти е достатъчно постигнатото? Да можеш да се справяш с всичко сам или да намериш човека, с когото ще се справите с всичко заедно? Да приемаш философски всеки провал и да преглъщаш всяка буря в сърцето или да воюваш до кръв и да крещиш до сетния си миг името на някоя кауза? Трябва ли да се примириш, ако мечтата ти остане само огънче от младостта или трябва да се бориш за нея независимо от всичко и на всяка цена? Трябва ли да си смирен и благодарен на малкото или трябва да търсиш винаги повече? Не зная. И колкото повече години минават, толкова повече отговори ми липсват.

Когато моята баба умираше, седях до нея и от болка не можех да изрека и дума. Тя разбираше какво чувствам и ми каза: „Нека не ти е мъчно за мен, бабче. Аз имах хубав живот. С дядо ти живяхме добре и ми е време да си ходя при него“. Звучеше спокойна, убедителна. Усетих го в кроткия звънтеж на думите ѝ – беше готова да си тръгне. Всъщност животът ѝ не беше лек изобщо. Беше загубила брат си млад във войната, беше загубила и първородното си дете. Беше живяла бедно, много бедно, и години наред беше ставала през нощта, за да бъде на работа в 5. Беше работила с кожи и лепила и косата ѝ беше окапала много рано. Но да, баба беше живяла в любов със своя мъж. Бяха отгледали най-доброто момиче на света, бяха му дали образование. През почивните дни правеха излети със своите приятели. Само в неделя хапваха месо, но всяка неделя им беше празнично. И много се смееха. Много.

Вероятно това е възможен отговор на въпроса как трябва да минеш по пътя: така, че като се обърнеш назад, да си кажеш: „Живях добре“. А някой след теб да открие красотата на живота в начина, по който ти си посрещнал смъртта. Сигурно друга жена на мястото на баба ми щеше да изпитва съжаление за загубите, за трудностите, за целия неопознат свят и всички неполучени възможности. Баба беше ходила само в Югославия и в ГДР. С дядо нямаха кола, живееха в кутийка и всичко в тази кутийка беше скромно. Целият им живот беше скромен. Но никога не каза, че нещо ѝ е липсвало. Напротив. Когато се беше запътила да си ходи, разбрах посланието ѝ. А то беше, че е имала всичко. Беше открила своето всичко в споделения смях. В обикновения живот. В спокойствието, че смъртта не е краят, а началото на вечността им с моя дядо. Там, до смъртното легло на баба, аз пък открих най-големия лукс, който може да имаш – доволството от живота такъв какъвто е.

Мисля, че това ми липсва, за да живея правилно днес. Мисля, че на всички ни липсва. Имаме толкова много, но все нещо не стига. Колкото повече имаме, толкова повече искаме още малко отгоре. Или парите не стигат, или времето, или нечие харесване. А защо са ни, ако накрая ще помним само споделения смях вечер вкъщи? И топлината на онова човешко същество, която бихме последвали смело и отвъд този свят. Невъзможно ли е вече да се радваме на толкова обикновен живот?

Щастието е умение. Сигурно и баба ми е имала мечти, които са останали в нищото, но тя е открила своя начин да живее в мир с това. Не зная дали аз мога да се примиря със сблъсъка с нищото. Не зная дали, ако не се примиря, мога да бъда щастлива. Не съм от ненаситните. Често казвам на тези, които имат хубави семейства, че имат всичко. Семейството в пълния му вид – единствената ми мечта. Ако някога я постигна, няма да минава и ден, без да благодаря. Но без нея... без нея не знам. Мога ли да я заменя с друга мечта? Да я заменя за това да стана писател, да осиновя дете, да отворя приют за животни, да открия лекарство за рак? Честно казано, не. Животът ми е като кула от кубчета – основата на всички кубчета е семейството. Семейството с всичките му банални съставни части – мъж и жена, деца, дом, куче и котка, шум, разхвърляни чорапи, сметки за плащане, рождени дни, Коледи, пълен багажник към морето, фотоалбуми, детски пръсти по стените, магнити по хладилника, едни и същи вечери, любов. Любов. Шум, смях и отново любов. Нещата, от които се състои земята под мен. Целият ми фундамент. Ако него го няма, ако там е дупка, не мога да подредя нищо отгоре. Понякога ме питат защо още не съм издала книга. Ами защото още нямам върху какво да я закрепя. Няма смисъл от книгата, нито от друга мечта, ако отдолу зее празнота. Ако не успея да сложа основата на моята кула, едва ли ще си тръгна спокойна като баба. Защото няма да съм сбъднала не само моята мечта, но и нейната.

Баба ми завеща едно пожелание. Заръча ми да си намеря момче, с което да се смеем. И ми подари дом, в който да съберем този смях и още много топлина. Домът ми е малък и скромен. Домът ми е кутийчицата от нейния добър живот с дядо, но мечтата ми кутийка не е. През последните години виждах в очите на хората, които имат семейства: „Е, че това ли е голямата ти мечта?! Колко му е!“. А колко е без него? Нека ви кажа – нищо.

Реших да пиша за живота, а потръгна някак тъжно. Дали ще напълня дома на баба с истински семеен смях, не зная. Но ще живея за това. Ще търся да го заслужа. И няма да се отказвам, докато не чуя сърцето ми да се смее под един покрив със сърцето на моя човек. Ще се случи в някоя обикновена вечер, когато липите навън ще цъфтят и ще напомнят за всички пролети, в които чаках тази вечер. На масата ще има салата, вино и божури, а над пламъчето от свещта ще търся знак от другите очи, че цялата тази простота им е напълно достатъчна. Детски смях от съседната стая. Куче въздиша сънливо под масата. И един и същ въпрос всяка вечер: „Как мина денят ти, Любов?“.




М.И.

На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...