Не са ми нужни общи приказки!
Не искам да знам какъв e новият ти бански, как ни прецаква държавата и по колко са доматите в Lidl. Не ме интересува колко те дразнят сутрешните блокове, дали Гала се е изтъркала и какво смята да прави Ани Цолова. Излишно е също да стигаме до грандиозни заключения за живота. Такива като „всичко с времето си“ само губят времето. Идиотско е да вярваме, че „всяко нещо самó ще си дойде“, защото това не е вярно. По-кухо е от миналогодишно великденско яйце. Много малко неща идват, без да се постараем, и, моля те, не ми хаби живота с банални разсъждения, незначителни детайли и нечии чужди работи. Не ме занимавай с живота на опаковките, със звученето на клишетата и със страстите на тълпата.
Кажи ми какво се случва вътре в теб! Онова вътре, което е като много други вътре и все пак единствено. Онова вътре, което се е свило, затиснато от дребните проблеми и дребнавите мисли. От страховете ти, че нищо не е такова, каквото си очаквал да бъде. От годините, от инерцията, от засилващите се слабости, от това, че забравихме що е дързост. Какво е времето вътре в теб? На колко години си там? Разрови се в себе си, дай ми материал да те изследвам. Срещал ли си еднорози? Знаеш ли нещо за извънземните? Какво мислиш за секс с викториански костюми? Възбужда ли те ароматът на дъжд по кожата? Ужасява ли те безкрайността на Вселената? Знаем ли как се казваш всъщност? Откъде идваш и докъде стигна с мечтите? В кое сиропиталище заряза детството? И наистина ли те вълнува Гала или всъщност се плашиш от изтъркването на живота вътре в теб?
Говори ми в чувства, в мисли, в смисли, не в материя и не във въздух под налягане. Говори ми на твоя език, на езика на душата ти, а не с чуждици и шаблонни изрази. Може и да не говоря твоя език, но него искам да чувам, а не хорския. Помогни ми да разшифровам сложния произход на думите ти и да доловя плахия шепот в края им. Разтвори ми пашкула на твоите сънища, опиши ми млечния път на твоите болки. Не пускай всички чувства да отминат, нечути, неразбрани, неизказани. Те не са незначителни! Не и за мен. Всичко ми е по-интересно от общите приказки и кухите разговори. Не ме информирай! Не ме набутвай в делнични настроения! Дай ми истински повод да мисля, да чувствам, да искам, да кипя, да се страхувам, да се надявам, да се смея, да настръхвам, да съм будна. Заведи ме в друга галактика, покажи ми нови луни, качи ме на машина на времето! Дай ми сърце да подържа в ръцете си! Развълнувай ме! Разтреси ме! Не ме осакатявай с „Как си, кво ста'а“!
Не са ми нужни сладникави ласкателства!
Не ме ухажвай с излишен хелий. Ако искаш да ми кажеш нещо хубаво, направи го простичко, с малко думи, а най-добре ме накарай да го усетя. Думите развалят всичко. Не ме затрупвай с думи, защото няколко пъти съм се губила в измамната им помпозност. Вече не вярвам на думи. Толкова не вярвам на думи, че вярвам повече на обратното им значение. Когато някой ми говори, аз му вярвам наопаки. Защото душата ми е наопаки. Виси през хастара и още не мога да й събера чарковете... хукнаха след разни думи.
Не говори много. Не питай. Говори ми с нещата, които правиш. Питай ме с очите, които ме разбират. Усещай ме. Не ме задушавай с комплименти от изкуствена коприна. Не ме баламосвай с гръмки признания и бездушен патос. Забрави за силикона в думите, за превъзходните степени и за пошлата възхита. Не ме сравнявай, не ме нахъсвай, не ме заслепявай, нито пък стреляй по мен с необмислени очаквания. Остави нещата прости, запази ги тихи. Говори само когато нямаш друг начин да го кажеш. И да знаеш, аз чувам много. Няма да пропусна същественото.
И не ми е нужна ведрост по задължение!
Дебилното положително мислене има обратен ефект при мен. Хора, постоянно надрусани с мантри, ме смущават. Моето щастие не живее в книгите за самопомощ.
Не искам да ми казваш как да бъда щастлива! Не искам поученията ти! Когато се родиш с моята душа и извървиш моя път, тогава може да ми даваш напътствия!
Не ми е нужна дипломацията ти!
Нито безчувственото харесване!
Нито харесването с причина, нито пък снизхождението. Разкарай снизхождението!
Не са ми нужни празни моменти, суетни контакти, бла-бла-разговори!
Но най-не са ми нужни бла-бла-любови!
„Е да, ама“-любови.
„О, колко жалко! Невъзможни“-любови!
„Почакай малко“-любови.
„Сигурна ли си“-любови.
„Наистина те харесвам“-любови.
„Сложно е“-любови.
"Един ден"-любови.
„Просто не мога“-любови.
Разкарай всичките си „не мога“ от мен!
Обичаш ли, можеш!
Любовта е любов без кавички, без запетайки, без многоточия.
Любовта е.
Всичко друго е страх.
А страховете раняват.
И не! Не ми казвай, че ме обичаш! Вместо това не ме наранявай. Това е единствената любов, която искам да знам.
Напусни света ми, ако имаш намерение да ме влачиш през годините, хваната на каишка от надежди. Бъди мъж, тръгни си веднага! Не са ми нужни полулюбови. Любови на думи. Любови на планове. Любови на обяснения. Любови на чаршафи. Любови с каски. Любови на парчета. Любови на условия.
Не ща любови по-слаби от субатомна топка. От електроцентрала. От мечка гризли. От урагана Катрина. От Големия взрив. По-малки от разстоянието до Андромеда. От китайския Тианмен. От Airlander 10. От Бурж Халифа. Любови по-немощни от абсент. От LSD. От черните дупки на Стивън Хокинг. От гравитационните вълни на Айнщайн. От мускулите на Скалата. От нежността на Шопен. От гения на Леонардо. От края на света. От началото му!
...
Аз съм на 41. Живея в София, българска столица. Имам куп недостатъци. Луда съм, сложна съм, чуплива съм, променям се, изисквам, ревнувам, плача, крещя, имам болезнена нужда от красота, търся повече, винаги търся повече. Имам пикове на неувереност, кризи на вярата и не умея да живея скучно. Ужасно трудна съм, но да обичам мога. Ако се влюбиш в мен, покажи ми го. Не ме затрупвай с обстоятелства. С думи – още по-малко. Търся перфектната тишина. Ако и ти я търсиш, може да я създадем заедно. Няма да е лесно, но ти обичаш ли лесна красота?
...
Стига. Твърде много думи.
М.И.