Завинаги, мама

Времето. Явно идва време, когато времето се превръща в тема, важна тема. За мен това време дойде, когато осъзнах колко е пораснало детето ми през последната година. Само който е минал през това, може да разбере за каква промяна говоря. Детенце... моето малко и сладко детенце неусетно се превърна в мъж. Порасна за миг! И не говоря за обувките 45 номер. Говоря за това, че влезе нов човек у дома – с различен глас, с различен поглед, с различни мисли. Прилича на малкото момченце, но бегло. Носи ризи, има парфюм, следи политици в Twitter и мечтае за Оксфорд. Какво стана с детето ми?! Как порасна толкова бързо?! Сега какво да правя с конструктора, с формичките за яйца на мечета, с чаршафите на Супермен?! Винаги съм си представяла живота така – дом, семейство, деца, глъч от детската, а аз – мама, която измисля шантави костюми и пече вкусни кифлички в неделя. Ще съм нужна ли и утре? Ще ми казват ли все още „мамо“? Когато детето ми поеме своя път, създаде своя дом, ще приключи ли моят живот? Какво има след майчинството? Какво остава в дома, когато детето вече не е в него? За какво ще живея утре?

Промяната ме разклати, усетих опасна безтегловност. Страх, че всичко се размества за миг и линията на живота избледнява твърде бързо. И щом толкова внезапно настъпва зрелостта, значи също така бърза е старостта...

Такива страхове прекосиха иначе прекрасното ми лято. Носих ги няколко месеца, но се оказа трудно да вървя напред с товар като страха. Царица съм на тревогите и прекомерното мислене, но също така обичам да се движа с лекота. Да преодолявам себе си и да заглушавам ужасите, които сама съм си съчинила. Затова изслушах внимателно въпросите на страха, пуснах ги да минат през мен и да ми причинят болка, но когато настъпи есента, реших, че е време да се разделим. Беше честна игра – дадох на страховете време да свършат своето, а после разтворих ръце и се пуснах от тях с мощна вяра в моето сега.

...

Тази година синът ми Андрея е в ново училище. С кучето го изпращаме всяка сутрин до метрото. Да, страхотен студ е и няма жива душа по улиците, но това са едни от най-топлите ни моменти. Говорим си и се кискаме под спящите прозорци, а когато стигнем метростанцията, изгревът вече е пръснал рохки, розови облачета над главите ни. Изведнъж от тишината на нашите малки, празни улички влизаме в гърлото на новородения град, откъдето сякаш се носи гъргоренето на отваряща се тапа от шампанско. Всеки момент ще гръмне и ще излее поток от хора, звуци и събития, но още само шумоли в очакване. Красиво време.

И красив град! Днес на връщане от метростанцията се загледах и заслушах в него. Достолепните фасади на няколко сгради, чуруликането на птиците, свили гнезда под покрива на ЦУМ, трамваите, описващи весели, жълти дири под сънливото небе, млади момичета и момчета, тичащи с шарените си маратонки да изпреварят първия звънец... И за миг го усетих... Времето. Онова, най-значимото - сега. Вдишах и напълних дробовете си с това време, отворих очи, за да влезе в мен цялото и завих зад ъгъла без тревога какво ме чака там. Твърде радостна да бъда тук. Твърде умела в това да се нося, лека, по ръба на мига. Да изтичам заедно с него. И отново да ме има.

Времето. Ако мога, бих се сляла с него, за да се движим свързани в безметежен синхрон. Без обръщане назад и без страх от непознатото пред себе си. Трудно е да бъда ведно с времето, защото мисля много, чувствам силно, привързвам се зверски – към времена, към навици, към утрини, към себе си във вече минали моменти. Трудно е и иска преодоляване. И иска, когато виждам снимката на 7-годишния Андрея, да не виждам невъзвратимо минало, а настояще и бъдеще с едно момче, та даже вече мъж, което винаги ще бъде моят дом, моето семейство и моето всичко. Може да не ме държи вече за ръката, но какво от това, щом се държим един за друг и успяваме да се радваме заедно и в студа, и в навалицата от хора и промени... Миналото е дар – купчина от шарени кутии с подаръци, които винаги са под краката ни, върху които редим нови и нови кутии нагоре. Времето не изтича между пръстите ни, щом можем да съберем красотата му в няколко градски пресечки, едно момче с раница и кафяв лабрадор. Нищо от него не губим, щом го изживяваме с отворени сетива за всяко неповторимо. Времето не ни напуска, след като мине през нас. То изпълва кутиите и остава най-здравата ни опора. Онази канара, върху която можем да стоим по-уверени и от която да катерим още по-нависоко. Времето е тук - не можем да го докоснем, но това не значи, че го губим. Че го нямаме. Времето е това, което сме. Опита, който градим, лекотата, която не пускаме, изборите да бъдем някъде, с някого, някакви, ние. Времето не лети, то ни издига.

Днес Андрея става на 14. 14 кутии, пълни с любов и шарени моменти. Желая му да стане на 94! И да е подредил толкова кутии с подаръци под себе си, че да е спокоен за своето време и мястото си в него. И зная, че там някъде, на дъното на цялата му житейска кула, ще бъде кутията, в която с мама и кучето е ходил всяка сутрин до метрото и целият му свят е бил сигурност, уют, любов. И зная, че тези наши утрини днес са най-големият ни подарък и утре.

Бъди жив и здрав, момчето ми!

Завинаги, мама.

Текстът е част от моята първа книга "Хартиена лодка в открито море".
Прочетете повече за нея тук.
Може да намерите книгата във всички големи книжарници
или да я поръчате от сайта на издателство "Будлея".