малките неща, които правят нещата големи

 

- Само още малко. Не тръгвай, остани още само миг.

Който е изричал тези думи със спряло в очакване сърце – на ръба между надеждата и безсилието, той знае значението на „още само миг”. Той знае колко голям може да е малкият миг. Той знае колко болезнено важен е. Той знае какво е да го нямаш.

...

Преди време попаднах на тази снимка: дървена маса, върху която се държат едни мъжки и едни женски ръце, а между тях - салата, франзела, две чаши, две чинии и свещ. Нищо особено, а всъщност толкова много. Когато погледна назад, виждам точно такива моменти. Обикновени миниатюри от живота. Другите, големите случвания, не се побират в късчета от спомени. Малките неща обаче идеално пасват и на паметта, и на сърцето, което не може да изтласква големи количества наведнъж. Сърцето работи с малки парченца безкрай. Малки като тази празна маса, отрупана със заедност. Малки като събуждането в стая с три посоки: отпред – море, отгоре – небе, до теб – две очи, които обичаш. Малки като чаша кафе, споделена с някого в тишина. Малки като тишината, която казва всичко, от което се нуждаеш. Малки като малките пръстчета на сина ми, които внимателно повдигат клепачите на очите ми... просто да се убедят, че спя. Малки като баницата и доматите, оставени от мама и от татко да ни чакат вкъщи, щом се връщаме от път и хладилникът е празен. Малки като: „Мамо, мамо, спиш ли?” Малки като аромата на книга. Като дърво сред рапично поле. Като звук на хлопки из Родопите. Като чинийка с толумби в сладкарница от детството. Като капчици от манго по брадичката. Като всяко ново утро, което се протяга иззад морените на Черни връх. Като малките символи, разбираеми само за двама. Малки като знака за безкрай.

Защото малките неща правят нещата големи.

Една приятелка веднъж ми каза: „Аз рядко изпитвам щастие, макар всичко да ми е наред.“ Била в командировка във Виена наскоро и имала малко свободно време. Решила да си вземе колело и да покара край Дунава. И сама не разбрала как, но изненадващо се почувствала щастлива. Там, сама, във Виена. Тя и реката. И едно колело под наем.

Разказа ми го и замълчахме. Какво да кажеш за щастието? То се случва на върха на мига, то е светкавица, бързо променяща се светлина в дъното на съзнанието. То често се явява там, където изглежда тясно за него – между две минути, между две ръце.

Бъркам на дъното, където е чекмеджето ми със спомени, и търся още нещо за него. Спомените, оказва се, са пълни с малки етюди на щастие. И така, етюд по етюд, се пише цялата пиеса...

Етюд №1
Със сина ми поемаме към фестивала на кукерите в Перник. Февруари е. Зимата е мека, но ние сме се скрили в шапките и пухкавите си палта като в иглута, шити по нас. Напълнили сме термос с липов чай и лудата майка, тоест аз, е направила кексчета, овесени сладки и два вида сандвичи, да не вземе детето да поиска от вредния захарен памук или кебапчетата на площада. Поснимали сме, посмяли сме се, посочили сме с пръст: „я, я виж!“ всички смайващи кукери, закупили сме шарени пернишки сувенири, и няколко часа по-късно взимаме пътя наобратно. Адел се опитва да натежи на хубавото ни настроение, затова прогонваме кахърните й мисли и избираме само радостните песни. Започва да вали сняг. Неусетно пътят се превръща в бяла поляна, покрита с чиста, пухкава радост. Снежинки в идеални форми кацат на предното стъкло, докато пелената от сняг се сгъстява и доближава цялото небе до земята. Това е някаква снежна приказка. Дори Адел не може да го скрие. Гласът й става кадифен като на разказвач, като калпачетата, които се натрупват по камъните край пътя. „Мамо, хубаво ми е. А на теб?” Приказка в едно изречение - разказва за щастие.

Етюд №2
Последна вечер на къмпинг „Градина” с приятели. Краят на лятото е. Сгънали сме палатките, изсушили сме банските, кожата лепне от соления въздух и лятната жар. Направили сме дълга разходка по брега, изпратили сме слънцето и тихо се сбогуваме с Голямото синьо. На другия край на плажа има хубав бял ресторант. Докато събираме няколко маси, ни застига ароматът на калмари, розови домати и песто. Предвкусваме и студеното розе. Децата хвърчат боси по пясъка. Нощта е близо и само няколко руси главици разхвърлят тъмното на брега. Обръщам се и я виждам – надвесила се е върху носа на Созопол като сочен оранжев пъпеш. Аха и ще влезе за едно нощно къпане в морето. Пълна със сокове от насъбралото се лято, пълна с обещание, че красотата не свършва тази нощ и на това море. Че ме чака у дома. Луната – един оранжев миг щастие.

Етюд №3
Созопол по никое време. Пролет е, извън сезона, няма хора. Над брега нетърпеливо сноват чайките, а лодките на пристанището се полюшват още сънени. Аз и той – като че ли сме сами в целия град. Никога преди „пусто” не е означавало толкова хубаво. Сами сме и в старата къща над скалите. Сутрин е и аз се обличам, докато той е в малката кухня до стаята ни. Той не пие кафе и не знае как да го направи. От кухнята ме достига звук, който най-малко очаквам. Лъжичка тропа по стените на порцеланова чаша. Звук, пълен със старание. Той прави кафе за мен. Топла чаша любов между неговите две ръце. Щастие на върха на лъжичката.

...

- Не мога да остана. Но знай, че няма по-голямо обичане от твоето.
Който е чувал тези думи, той знае значението и на липсващото щастие. Защото Голямото обичане е в малките неща. Да молиш за още един миг и дори да го нямаш, да обичаш този малък миг толкова, колкото обичаш и безкрая.



Текстът е част от книгата "Хартиена лодка в открито море" на Мила Иванова, изд. "Будлея". 
За да доплава до Вашия дом, може да поръчате книгата тук.


Къде отиват думите?

Любов,

Знаеш ли къде отиват думите? Пращам ти думи всеки ден, те спират за малко при теб, а после поемат някъде. Дали ще прецъфтят като лалетата? Дали ще станат есен като пролетта? Дали ще се върнат при нас и какво ще ни кажат след пътя си? Имат ли думите живот след обръщането на страницата? Ще имаш ли нужда от тях и утре, когато те вече ще бъдат прочетени?
Може би думите ми търсят дом – дом, в който да ни скрият от тъгите. Може би избират къща, в която влиза само слънце и винаги е само утро, и никой не задава въпроси за утре, и всеки живее с това, което имаме днес. Ще намерят ли думите улица, на която е написан адресът им? Ще открият ли ключ, който да отвори вратата на тяхното вкъщи? Ще има ли къде да разопаковат големия си уморен куфар? Ще намерят ли място, където няма непотърсено ехо, а само безкрайно домашно безвремие... и малко копнеж? Ще си намерят ли думите дом или ще отлетят към някое място без бряг?
Любов, понякога се връщам в писмата си и търся отново думите. Те са там, но сякаш писани от друго момиче. И добре, че са там, за да пазят момичето, което съм била тогава. Защото всеки ден съм нова. Думите ми до теб ме отглеждат, поливат, доказват. Думите ми до теб са коренът, от който раста днес. Ставам различна всеки път, когато думите ми до теб ме намират. Откривам се, откривам теб във себе си, търся нас утре. Всъщност думите правят всичко това. Те не са средство, аз съм средство на думите. Те са истината на този единствен момент. Те са безкраят му. Защото безкраят се случва сега, точно в този миг. Не можем да чакаме безкрая, защото той няма начало, няма и край. Безкраят е в извивката на ръката, която протягаш към мен, за да ме прибереш от вятъра. Безкраят е в мисълта ти, която пробива всички разстояния, за да ме настигне и погали. Безкраят е в душата ти, която срещам и в поле от бели теменуги, и в мистични знаци по скалите, и в светлината, с която всяка нощ оцветяваш луната само за мен. Тези моменти. Тези безбройни СЕГА. Кратки късчета безкрайност. По-силни и вечни от всеки обет, от всяка мъчителна невъзможност.
Безкраят е сега.
Пътят, който поемаме.
Утрото, в което сме еднакви.
Табелата, на която се срещаме.
Океанът, който преплувам сама, но не и без теб.
Летището, на което ми носиш цялата пролет.
Камъкът, на който лягаме.
Звукът на кавала, който идва от небето.
Картата, която рисуваме.
Полетът, който не пускаме.
Нощта, в която ни няма.

Безкраят е ти, аз, Всичко в едно. Един миг.
Сега - единствен дом на безкрая.

Писмото е част от съвместния ни проект с фотографа Красимир Андонов "Дневници на безкрая", който на 17 февруари 2014 започна като изложба в столичното SOHO, а на 13 юни намери втория си дом в чудната Къща за гости и бистро "Горски път" в Пирдоп.


Текстовете в него са реални писма и дневници, писани от мен и фотографирани от Краси. Лично моята любима част от изложбата обаче са неговите черно-бели фотографии - парченца от безкрая на неповторимото. Можете да видите някои от тях и на сайта му: www.krasimirandonov.com
С Краси избрахме неслучайно Пирдоп за втора спирка на безкрая. Историята на баба Мими, която вдъхнови някои от страниците на Дневниците, започва именно в балканското градче. 
Запечатвам днешното писмо в плик заедно с няколко кадри от откриването в Пирдоп - топло, домашно, вкусно, лятно, безкрайно... и с незаменимото участие на баба Мими, разбира се :)
Изложбата ще бъде в зелените ръце на Горския път до 6 юли.








Просто, спокойно и обично


Преди години вървяхме с баща ми из един от сивите столични квартали, гледахме така наречената архитектура на блоковете и си приказвахме как някои от тях са били вдигнати не само грозни, ами и криви. Попитах го как е станало така, че сме израснали сред тези сиви постройки и сред още купища сиви неща, а пък те, нашите родители, израсли в същото, са успели да възпитат у нас вкус към красивото. Ако познаваш само сиво, няма ли да се чувстваш неудобно в ярко зелено? Ако си израснал с посредствена музика, кога точно ще харесаш Чайковски? В същото време кой определя критериите за добър вкус? Да, има обективни дефиниции за красота, но по коя формула да изчисля колко по-грозен е високият блок, който гали облаците и гледа на света отдалеч, пък макар и сив, и кривичък, от едноетажното имение за милиони, което се стели по земята, като че се крие от хорските очи?

Приемам, че добрият вкус е като добрия човек – за едни e добро да нахранят бедния на улицата, а за други е да му посочат къде се търсят общи работници. Както и добрият живот за едни е животът без стрес и без цели – лежерно носене по повърхността, а за други е животът, в който всеки ден изниква ново предизвикателство, нов въпрос, нова планина за катерене – неуморно надскачане на себе си.

За мен с годините се разкри красотата на високите сиви блокове. Защото с годините започнах да виждам зад фасадата на нещата. А в един висок блок има толкова много топли кухни, дървени маси и хора, които всяка вечер се събират около тях, готвят мусака, пият греяна ракия и гледат заедно „Новините“. Зад фасадата на високия сив блок има истории, има шум, има купища живот. Мога да стоя пред него и с часове да си фантазирам сюжети и диалози, да си измислям аромати, да рисувам тапети, да виждам през панела прегръдки и да чувам смях. За някой друг животът в кривата панелка сигурно е ад. Представата за мусака и греяна ракия – нищета! Отглеждането на семейство в кутийка, облепена с тапети, без никакви велики амбиции – падение! Животът също е въпрос на вкус. Внимавам да не давам оценки на чуждия вкус, а и нямам идея по каква скала се измерва добрият живот. Ако за мен са вкусни писането, пътуването, мусаката и обичането, за друг може да са по-сладки колите, шопингът, стридите и нощните клубове. Внимавам с оценките и гледам моментално да се лишавам от осъдителните мисли, в случай че ме сполетят. Желанието ми да обикалям света с нищо не ме прави по-добра от някого, който желае да затвори дните си в имение с осем басейна. Дори да звуча саркастично, аз искрено се запитах какво означава да имаш вкус за живот...

Когато бях малка, ми бяха вкусни очевидните неща – пържени филийки и бухти, сладкиш Агнеса, дъвки „Идеал”, руски кукли, народна топка, смешни бели булонки, да кисна в морето с часове, да се крия в библиотеката по цели следобеди, да хвана погледа на сладкото момче от съседния клас, мечтаните „прани” дънки, някой постер на Патрик Суейзи, първият сняг по „Солунска”, да ме пуснат на екскурзия, да викаме духове, по-малко домашни, нови VHS-ки в кварталната видеотека – изобщо огромен асортимент от сладости! Уж в сивото сме живели, а пък гледам назад и виждам само шарено. И ми става вкусно. Става ми вкусно от начина, по който баба ме будеше всяка сутрин – точно в 7 без 10, когато по радиото започваше детското предаване. До 7 без 10 тя беше ошетала къщата, изтупала чаршафите (правеше го всяка сутрин без нито ден изключение), беше сложила закуска на масата (пет вида закуски за всеки от петте учебни дни) и ми беше приготвила дрехите за училище. Но най-вече ме беше научила да ставам в 7 без 10 и да ми е сладко от новия ден, от най-обикновената циганска баница с олио и шарена сол, от спокойствието й и от сигурността, че и утре ще е така. Не съм знаела тогава колко хубаво детство ми е сервирано. Чак сега си спомням вкуса му, защото ми липсва. Защото съм голяма и защото за нищо не съм сигурна, че ще е така и утре. Тогава не знаех, че като порасна, ще меря щастието с именно тази семплота. И че улицата, по която минавам всяка сутрин, ще е вкусът на детството, който ще остане най-дълго по небцето ми. „Солунска” ставаше красива зимна приказка, когато цялото бяло на небето се изсипваше върху дърветата й. Детските ботушки хрупаха по бялото поле под тях, а в по-палавите дни ангели оставяха следи по тротоара. Така беше вкусно това опитване на зимата на път за училище! Дори не подозирах, че този вкус ще остане с мен завинаги. И ще се превърне в мой критерий за живот. Да бъде просто, но топло, спокойно и обично. Да погледнеш назад и да си благодарен. Да погледнеш напред и да изпитваш надежда.

Детството и домът на моята баба ми зададоха координати в живота. Те възпитаха моя вкус за живот. Всичко беше скромно, но величествено в своята проста доброта. Съзнавам колко наивно звучи това днес, когато в стандартите за добър вкус са изключени циганските баници и детската наивност, но за мен те са рамка, в която винаги съм търсела своята цялост. Те са символ на най-чиста радост, синоним на съвършено съществуване. Винаги ще ги търся – дома, в който бях защитена дори от собствените си слабости, и времето, в което всяка зима беше смях и розови бузи – без тревога, без неизвестности, без самота.

А вкусът за живот – труден на дефиниции, се ражда някъде в нас, независим от кривите сиви блокове и от мястото ни на раждане, от бедността или богатството. И ако веднъж са ни били вкусни пържените филийки и бухти, може след време да се окаже, че по-питателен е бил моментът, в който сме ги яли, поднесени от ръцете на човек, който вече го няма, но който ни е научил на всичко онова, без което животът нямаше да има никакъв вкус – обичта.




М.И.

На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...