Вкус за живот с вкус на любов



Преди години вървяхме с баща ми из един от сивите столични квартали, гледахме така наречената архитектура на блоковете и си приказвахме как някои от тях са били вдигнати не само грозни, ами и криви. Попитах го как е станало така, че сме израснали сред тези сиви постройки и сред още купища сиви неща, а пък те, нашите родители, израсли в същото, са успели да възпитат у нас вкус към красивото. Ако познаваш само сиво, няма ли да се чувстваш неудобно в ярко зелено? Ако си израснал с чалга, кога точно ще харесаш Чайковски? В същото време кой определя критериите за изискан вкус? Да, има обективни дефиниции за красота, но по коя формула да изчисля колко по-грозен е високият блок, който гали облаците и гледа на света от далеч, пък макар и сив и кривичък, от едноетажното имение за милиони, което се стели по земята, като че се крие от хорските очи? Коя е по-красива - Моника Белучи или Марион Котияр? И вечният спор между мен, М. и М.: „Е, какво му харесвате на тоя А.Б.?!”, все ни пита М. А ние все не можем да й обясним.
Приемам, че добрият вкус е като добрия човек – за едни доброто е в това да нахранят бедния човек на улицата, а за други е в това да не дадат милостиня на просяка, а да му посочат къде се търсят общи работници. За мен и двамата са добри, ако го правят, за да сторят добро.

И изведнъж кръщаваме темата на този брой „Вкус за живот”. Дори да мисля, че мога да разчитам на вкуса си за добро, май не съм толкова веща в живеенето. Защото нямам идея по каква скала се измерва хубавият живот. Знам само, че ми е трудно да разбера хора, на които животът се услажда, ако е скъп, луксозен, скучен, мързелив и обезпечен. Обезпечен – колко отблъскаваща дума само! Като обездушен.

Няколко дена главата ми бълбука от въпроси. Какво означава вкус за живот? Ако за мен са вкусни писането, пътуването, обичането, за друг може да са по-сладки рисуването, яденето, телевизорът. Кои са критериите за добро живеене? И не е ли изключително лично, тоест субективно? С какво желанието ми да обикалям света ме прави „по-стилна” от някого, който желае да затвори дните си в имение за милиони? Дори да звуча саркастично, аз искрено не зная какво е стилно живеене.

Когато бях малка, ми бяха вкусни очевидните неща – пържени филийки, сладкиш Агнеса, банани, дъвки „Идеал”, руски кукли, народна топка, смешни бели булонки, да кисна в морето с часове, да се крия в библиотеката по цели следобеди, да хвана погледа на сладкото момче от „а” клас, първите „прани” дънки, някой постер на Патрик Суейзи, първият сняг по „Солунска”, да напиша стих, да ме пуснат на екскурзия, да викаме духове, да си режем пръстите, за да бъдем „кръвни сестри”, по-малко домашни, нови VHS касетки в кварталната видеотека, въобще сладости. Уж в сивото сме живели, а пък гледам назад и виждам само шарено. И ми става вкусно. Но не от очевидните неща. Става ми вкусно от начина, по който баба ме будеше всяка сутрин – точно в 7 без 10, когато по радиото започваше детското предаване. До 7 без 10 тя беше ошетала къщата, изтупала чаршафите (правеше го всяка сутрин без нито ден изключение), беше направила закуска (пет вида закуски за всеки от петте учебни дни) и ми беше приготвила дрехите за училище. Но най-вече ме беше научила да ставам в 7 без 10 и да ми е сладко от новия ден, от най-обикновената циганска баница с олио и шарена сол, от спокойствието й и от сигурността, че и утре ще е така. Не съм знаела тогава колко хубаво детство ми е сервирано. Чак сега си спомням вкуса му, защото ми липсва. Защото съм голяма и защото за нищо не съм сигурна, че ще е така и утре. Тогава не знаех, че като порасна, няма да помня откъде са ми донесени дънките и с какво ми е била намазана филията. Не знаех, че улицата, по която минавам всяка сутрин, ще е вкусът на детството, който ще остане най-дълго по небцето ми. „Солунска” ставаше красива зимна приказка, когато цялото бяло на небето се изсипваше върху дърветата й. Детските ботушки хрупаха по бялото небе върху тротоара, а в по-палавите дни ангели оставяха следи в снега. Така беше вкусно това опитване на зимата на път за училище! Дори не подозирах, че този вкус ще остане с мен завинаги.

Така става често. Понякога попадаме на истински шедьоври, но с тях невинаги идва знанието, че тази среща е необикновена. Че този миг няма да се повтаря вечно. Че това се изживява тук и сега, и му се отдаваш целият, хвърляш се с дрехите, ботушите или без нищо, защото няма да го имаш след малко, то няма да те има също. Понякога не си сигурен дали е вкусно. Чуждо е, особено е, привлича те, но и те плаши. Не смееш да докоснеш. Уж е бонбон, чиято повърхност флиртува със сетивата ти, но не пипаш, защото не знаеш какво има отвътре. Защото се страхуваш, че отвътре ще е още по-хубаво. Защото си ужасен, че ако го опиташ, няма да можеш да го оставиш. Защото те е страх, че ако го вземеш, ако го притежаваш за кратко и погълнеш, после няма да го има. Привлича те неудържимо, а те плаши повече от смъртта. Защото след своята смърт няма да усещаш нищо, но след неговата всичко ще е липса и тъга. Готов си никога да не преживееш тази наслада, никога да не я слееш с тялото и душата си, само и само да не я загубиш никога. И точно в този момент, в който решаваш да се страхуваш, вместо да изживееш неповторимото, ти губиш всичко.

Когато животът ми сервира нещо толкова сладко, че променя значението на всичко обикновено, аз благодаря. И го докосвам. И го опитвам. И му давам да опита от мен. Така поне аз вкусвам нещата. Това е моят вкус за живота. За друг добрият вкус е в безрисковото живеене, в удобното обичане, в обезпеченото щастие. Като в ресторант – някои винаги си поръчват крем карамел, защото познават вкуса му. Това е гарантирано щастие. Ден след ден крем карамел, докато се загуби значението на сладостта му. Те никога няма да познаят насладата от трюфелите с мента и захаросани череши, нито тръпчивостта на боровинковия пай, нито безумството на шоколадовите бонбони с марципан и малини. Трудно ми е да повярвам, че такива хора могат да изживеят с вкус и един миг.

А вкусът за живот – труден на дефиниции, се ражда някъде в нас, независим от кривите сиви блокове и от мястото ни на раждане, от бедността или богатството. И ако веднъж са ни били вкусни пържените филийки, може след време да се окаже, че по-питателен е бил моментът, в който сме ги яли, поднесени от ръцете на човек, който вече го няма, но който ни е научил на всичко онова, без което животът нямаше да има никакъв вкус – любовта.


P.S. Може пък да има поне един ясен критерий за живот. Ако в кривия сив блок живееш в любов, това не е ли по-добър живот от този без любов в имението за милиони?



 

Коментари

  1. Днес си купата с череши, утре - лимоновият пай с непълнолетни малини или мъфините с много шоколад (ти знаеш кои).
    Вкусът - вярно- с времето се променя. Пораства, прескача нива, среща нови
    идоли, сменя континенти дори.
    Но ти-ти си магьосница на вкуса!
    <3

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И доста слаба в боравенето с времето, щом ти отговарям толкова късно :)
      Благодаря ти! Знаеш колко означава всяка твоя дума за мен! <3

      Изтриване
  2. Това с бонбона...
    Знам защо те чета :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И аз знам защо искам да ме четат точно хора като теб! <3

      Изтриване
  3. Попаднах в блога Ви съвсем случайно...Запитах се, как не Ви намерих досега?
    Прочетох доста неща. Останах без дъх, без думи... Опитах Ви и не успях да Ви оставя.
    Благодаря за миговете щастие - не, за часовете щастие, които ми причинихте докато четях.
    Благодаря Ви, че Ви има.
    Ива

    ОтговорИзтриване
  4. Мила, бях от спрелите пред бонбона и пълна с колебания. Беше ми по-удобно всеки ден кроасан... Прочетох вкуса ти за живот. 10 пъти....Да, отвътре се оказа още по-хубаво... A беше бонбон и Рим, спомни си Лисабон;) Няма по-прекрасни, пълни, осъзнато щастливи, разтопяващи, вкусни 5 дни!!! Да, свърши и липсата е пълна с тъга... Благословена да си, че си причиних това щастие и тази тъга благодарение на теб!
    Ло

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации