Ще танцуваме още дълго под звуците на фадо

Имам чувството, че не съм била там. Че това ми се е случило насън или в минал живот. Като сладко-тъжна фадо песен, която сърцето тананика цял ден, а ти нямаш спомен кога си я чул, откъде, с кого си бил тогава...

Тове не е пътепис за Лисабон. Това е пътепис за една сбъдната любов. За влюбване от пръв поглед. Не, нещо повече! За влюбване преди първия поглед даже, преди да познаваш този, когото ще обичаш. Необикновено е, но не е и литературна измислица.

В самолета изживяваме най-дългия залез. Сякаш летим по пътя на залеза, крило до крило с най-красивото му оранжево. Достатъчно дълго пътуваме в залез, за да разберем, че когато слънцето се скрива, това не е въпрос на тъга, а на дълъг път, по който всеки миг раздяла със светлината е миг на любов. Не откъсваме очи от залеза, а той не отронва лъчите си от нас. Залязващата му топлина се спуска и разстила точно върху нашите две лица. Оглеждаме се по лицата на другите пътници – по тях няма залез. Той е избрал да грее в нас и изпращането е взаимно. Долитаме над Лисабон, когато вече целият град е запалил малките си нощни слънца. От високо реката е омагьосваща, дори и в тъмното.

Не е вълнение това, което изпитвам, докато кацаме. Повече прилича на завръщане у дома. На спокойствието, че тук те очакват с нещо красиво, с нещо топло, с нещо вечно. Слизаме, взимаме си багажа и поемаме. Вратите към залата с посрещащи се отварят и оттам като по команда изригва фойерверк от гласовете на десетки шумни хора. Не, макар да е вече нощ, Лисабон не спи. Добре дошли! Тук е толкова приповдигнато и шумно, колкото може да бъде само на някое вечно топло място, близо до голяма, синя вода, където на живота му е забранено да заспива.

Таксито прекосява един нощен град, който обича приглушената светлина. Град, който се плъзга нежно надолу, преди отново да се изкачи игриво нагоре. Хостелът ни се намира в най-стария квартал – Алфама. На вратата има камбана, едва долавяща полюшванията на нощния вятър в съня му. Над нея розовее храст, под който, леко приведени, влизаме в първия ни малък лисабонски дом. На следващия ден установяваме, че хостелът е дребно копие на големия дух на този град. Сгушен е на ъгъла на тясна уличка, по която жълтите и зелени трамваи изпълняват през няколко минути весела релсова песен. Небрежно поставени маси и пейки, свещници, купища цветя и гирлянди, стикери със сардини. Тук дори изкуствените цветя, боднати насред целия калейдоскоп от цветове и форми, изглеждат живи. Обитателите на това място усмихнато се разминават в малката му кухня, където сутрин се пържат един безброй палачинки, а нощем се отварят охладени бутилки с пенливо вино.

Лисабон е повече от това, което могат да разкажат думите за него и което описват фотографиите. Той не е град за карта, нито за организирана екскурзия. Тук липсва усещането, че трябва да бързаш, за да наваксаш със списъка забележителности. В Лисабон трябва да се загубиш. Да се загубиш от начертаното някога, от поставеното в книги и върху табели. Тук можеш да се загубиш и от себе си, за да се намериш нов и неочакван. Затова е толкова трудно да побереш в думи или в рамки този град. Как се пъха в описание моментът, в който трамвай №28 се показва иззад ъгъла, а звуците от тромавото му движение отекват в края на португалска песен, доловена случайно на улицата. Да, в Лисабон можеш да видиш как на тротоара пред малък ресторант излиза певица в зелена рокля и запява не с гласа си, а със сърцето – гнездо на тъжни фадо звуци. В Лисабон можеш да докоснеш пъстротата на хората, добрата им усмивка. Никой тук не е чужд на никого. Можеш да се доближиш до всеки човек и това изглежда естествено. Когато го усетиш, ти се иска да го правиш постоянно. Топлината създава нова топлина. Олющените къщи, мързеливите котки по праговете, смехът на местните баби, фенерите, окичените с гирлянди улици и огради – от всеки къшей Лисабон може да се роди незабравима песен. 

Влизаме в магазинче в Алфама – на тясна уличка, защото тук няма други. На вратата му са окачени няколко шарени сардини от плат. Това е толкова типично за града – сардините плуват навсякъде – по графити, тениски, чаши, пътеводители, балкони, велосипеди. Всяко магазинче предлага сардини върху всичко, което ти хрумне. И въпреки това в точно това магазинче има нещо различно. Докато си избирам обици (със сардини, разбира се), момичето разказва, че преди няколко години майка й първа започнала да ги шие и продава. Сардините бързо се харесали и неусетно се превърнали в един от символите на града. Момичето не го разказва с излишна гордост, нито със съжаление, че не са забогатели просто ей така, от едната добра идея. Мъничко гордост обаче лъчи от очите на една голяма сардина точно зад нея. Има нещо в магазинчето, тези сардини са по-истински – говорят с очи.

Не ни се излиза от уюта на Алфама. Отбиваме се в бистро с две малки маси, събрало по стените си купища бурканчета мед и сладко, стърчащи бутилки порто и грижливо увити в амбалажна хартия кутии със сардини. Питаме дали правят сангрия. Май разбират само думата „сангрия“. И май не правят. Но кимват приятелски и ни посочват едната си маса. След малко от вътре излиза поднос с две ледени сангрии, плодовете от които имат същия сочен цвят, какъвто имат парченцата сирене, сервирано на същия поднос с лъжичка мед. 

Храната на Лисабон! Мога да напиша роман за нея. И пак няма да успея да създам и един от всичките й вкусове. Зашеметени сме от салатата с домати, маслини и октопод. А когато до нея тръпне и студено вино верде, времето спира. И не иска да мърда на никъде. Риби, скариди, силни сирена и леки бири – в този град е пълно със завоеватели на времето!

И все пак излизаме от уюта на Алфама по посока уханието на голяма вода. Река Тежу е толкова огромна, че отсрещният бряг не се вижда, а ароматът й е повече аромат на море, отколкото на река. Тежу си има и вълни, които ту галят пръстите на краката, насядали край нея, ту се засилват и оплискват цялата си публика. Вълни от смях им отвръщат от сушата. Заразни са – и смехът, и синьото, и вълните. Става ти свободно, безкрайно. В далечината уличен музикант свири на китара.

Всъщност днес имам рожден ден. За 38 години съм успявала да го отпразнувам по всички мечтани начини – вечери със семейството, купони с всички приятели и всички техни приятели, и още приятели, на които дори не съм знаела имената. Замеряли сме се със сметанови торти, правили сме любов по полянки и мансарди, танцували сме боси, тичали сме рошави. За 37 рождени дни са ми били подарени всички възможни емоции. И сякаш всичко се е случвало, за да ме доведе тук. За да се събудя в шарения хостел с гледка, която плъзга погледа от морето червени покриви до реката със сини вълни. За да прочета картичката, поставена през нощта до възглавницата ми... За да бъда тази, която съм днес в Лисабон и да мога да обичам ТАКА. Всяка раздяла до тук е имала смисъл, за да дойде този момент, в който ще запаля две свещички – 3 и 8, върху парче португалски сладкиш на брега на река Тежу. И да бъда обичана. Точно тук. Точно на тази възраст. Точно от този човек. Когато вкъщи погледнах снимките си от пътуването, установих, че моят Лисабон е любовта, която запали свещичките 3 и 8 в онази нощ. Няма описание за това. Има само едно дълбоко и вечно синьо чувство, че Лисабон ни подари още красота и запечата нашата заедност с още една вечност. Ще танцуваме още дълго под звуците на фадо и ще си спомняме как в града на сардините и жълтите трамваи сме били влюбени в този свят, който ни срещна – него, мен и Лишбоа.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Как да кажа, мамо, колко те обичам? Ами като те заведа в Рим

Като бях малка, очите й се насълзяваха, когато пеех тази песничка. Като пораснах, и моите почнаха да се насълзяват. Мама е от онези здрави българки по 50 кг всяка, чийто живот се е осмислил някъде в обелените тъжни коридори на „Тина Киркова” или „Майчин дом”, но не когато те са се родили. Тя е от онези българки, които през комунизма са давали половината си заплата, за да се осигури апартамент за „детето”, а през капитализма са дали и мило, и драго „детето” да учи в чужбина. Тя е от онези българки, които, преди да отидат на фризьор, лекар или с приятелка, се обаждат на 30-годишното „дете”, за да се уверят, че то няма нужда от тяхната помощ. Ако случайно „детето” прозвучи загрижено, те отменят плановете си и хукват презглава да помагат, защото нищо не е по-важно от детето. Може би само детето на детето.

Откакто детето на майка ми си има дете, тя е от онези щастливи българки, които са научили внуците си да пишкат в гърне, да казват „мамо” и „благодаря”, да смятат и да си мият ръцете преди ядене. Тя е тази, която прекарва със сина ми повече време от мен, и аз реших, че е време да й благодаря за това.

А, да, забравих. Мама е от онези 60-годишни българки, които са пътували предимно до летището в София, за да посрещат съпрузи и деца от международните им приключения. Тя цял живот слуша разказите от мен и от татко как е някъде далеч по света. Отдавна трябваше да й благодаря, че винаги е била щастлива за нас с чистото сърце на човек, който обича.

Това лято взех самолетни билети, наех апартаментче в центъра на Рим и купих лъскав екскурзовод за Вечния град. Беше лято, а рожденият й ден е през октомври. Опаковах екскурзовода с шарена хартийка и синът ми й го връчи с прилежно заучени думи (тя го е научила да учи с лекота): „Бабо, това е един подранил подарък за рождения ти ден. Защото аз и мама искаме да ти благодарим за всичко!” Тя разгъна хартията, като преди това хубавичко я насълзи, видя гида и се зарадва като дете на шарено хвърчило: „Не трябваше – каза. – Благодаря! Сега ще си чета за Рим, какъв кеф!” Не знам кога точно осъзна, че не само ще чете, но също и ще отиде до Рим. Още нещо, което е типично за моята типично българска майка – неудобството от подаръците, от жестовете, от „благодаря”.

Поради ранния полет нямам никакви спомени от влизането ни в Рим. Автобусът от летището беше удобен и топъл, а когато се събудих на гара Термини, видях недоспалите очи на мама да шарят изумени по сградите и хората, по улиците и кафенетата. Бяхме там за четири дена, а аз исках тя да навакса емоции за 40 години.

Първата сериозна емоция беше с намирането на апартамента. След двучасово лутане научих първите две важни неща за Рим – някои улици имат по две имена и тук да не напълнееш е равно на това да оцелееш в гладиаторска борба през Античността. На всяка крачка има храна – по пицарии, кафенета, сладкарници, пазари. А народът я употребява със страст, с каквато вероятно Казанова е разкъсвал сърцата на графините и монахините.

  

Умората и леката форма на бяс от търсенето на адреса бяха потушени от гледката на бръшляна във вътрешния двор на квартирата ни и от широката бяла усмивка на хазяина. Пиетро – хазяинът, ни подари карта и ни предложи маршрути, по които да разгледаме града. Бърза сметка на забележителностите наум и на годините на мама. Хм, Пиетро или ни прави комплименти, като казва, че можем да минаваме по 20 км на ден, или е луд. После разбрах, че е луд. Като много други италианци. По онзи чаровен и неподправен начин, който ме кара винаги да се влюбвам в лудите.

Първата ни туристическа снимка беше пред базиликата Санта Мария Маджоре. В гида пишеше, че през 300 и някоя година Мадона се явила в съня на много богат римлянин и му заръчала да построи църква на мястото, на което на другия ден ще завали сняг. Било началото на август и на мястото на днешната базилика на следващия ден побеляло от сняг.

И по линия на чудесата точно след тази история по уличката надолу се препънахме в ковано-железните столчета на нашето първо римско кафене. Келнер с ярко бяла престилка, опънат като пингвин на вратата, ни покани на някакъв нов език, приличен силно на английския. Слънцето вече напичаше през листата на сочната римска есен, туристите жужаха навсякъде като пчели пред дъжд, а италианците бяха извели скъпите си костюми и гелосани гъсти коси на път за работа. Идеално време да отпиеш суматохата с чаша капучино в ръка.

По пътя до следващата забележителност узнах още нещо за Рим – тук най-опасна за пешеходците е пешеходната пътека. На четвъртия ден там вече владеех изкуството да съм по-нахална от колите и все още жива, но мама до последно не свикна с тази екстремност. Дори един път се наложи да пресека улица без нея, а тя викаше зад гърба ми да внимавам с такава тревожност, все едно скачах от ръба на Космоса. В лудостта на римляните клокочи и газта на автомобилите им.

Колизеумът беше очаквано шашардисващ, но неочаквано пренаселен. А виновниците - хората с фотоапаратите, се носеха из коридорите на историческия гигант като подгонени от бик – трескави, адреналинени. Въобще туристите тук преживяват своята извънгабаритност с поведение на надрусани. Не виждат къде ходят, кого тъпчат, какво пропускат и колко са смешни. Преди да станем част от фрийк шоуто, дръпнах мама и се мушнахме в малките улички встрани от Колизеума. „Ето това е Рим!” Помня, че казах тези думи още няколко пъти и винаги беше на някоя малка уличка, със стари и износени капаци на прозорците, от които сякаш чуваш как майката на малката София Лорен я вика да яде лазаня. Над тесните тротоари клюмат жълтите светлини на фенери от роман на Алберто Моравия. От балконите виси, разбира се, пране, а цветята по прозорците са толкова еклектични и неподредени, че се чудиш кой гений ги е подредил така.

И тъкмо се вглеждаш в края на уличката - там от дюкяна за зехтини като че излиза един продавач на надежда, и някоя кръшна италианска домакиня вземе, че изсипе мръсната вода от прането си в изнурените ти туристически крака. Не можеш да повярваш, че това се случва в центъра на европейски мегаполис, и тъкмо се чудиш как беше на английски „Ти луда ли си, ма?”, тя вече ти крещи. Нещо ти разправя на италиански и в нещото няма ни прошка, ни извинение, ни срам. Плюеш си на петите и се криеш в следващата уличка с надеждата, че тук вече са изпрали.

И там наистина е спокойно. Само една червена веспа или лъскав син фиат объркват окото, което се е пренесло в черно-бял филм на Дзефирели. Скутери, мотори, моторетки. Никога преди не съм виждала колко са очарователни. Мама се ужасяваше от тях, защото все бързаха, по малките пешеходни улички също. Аз пък рисувах с тях още една представа за Рим – забързани, еспресо хора, на които моторетката отива повече от лъскавия бърз автомобил. В колата си сам, а италианецът обича да флиртува – да ти намига през стъклото на каската или да повдига полата ти със скоростта, с която прелита край теб. Италианецът обича да показва дрехите си – на скутера целият град може да види скъпата кройка на сакото му и как красиво лъщят обувките му. Италианецът обича красивото – а тези скутери са красиви. Мамма миа, толкова ми харесват, че чак ми поникват италиански корени!

За четири дена успяхме да видим много от Рим - Ватикана, макар и без папата, площад Испания със скъпите бутици наоколо, Фонтана ди Треви и още триста фонтана, Пантеона, площад „Навона”, пиаца „Мадама”, десетки пазари, пиаци, площади, колоси, колони, църкви, арки, порти и форуми. Ядохме истински сладолед, не туристически, ядохме пиците си с капучино за закуска, с лимончело за обяд и с просеко за вечеря. Борихме се с мазоли на краката, нахални продавачи на чанти „Гучи” по 5 евро всяка, а накрая капитолирахме пред клишето, че La vita è bella, а насладата е от нас.

По-важно е, че за четири дена докоснахме Рим. Това не се описва, не се снима. То се прави. За четири дена опитах да кажа „благодаря” като за четири десетилетки. Е, нямаше как. Затова пак ще се ходи някъде, мамо! Не плачи, де!