На моя 18-годишен син



Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, жени-мацки, жени-кралици, жени-любовници, жени-деца, жени-мъже, жени-жени. Аз съм от жените-майки. Цялата ми същност пулсира в необходимостта да се грижа, да отглеждам, да обичам и… да изпращам на прозореца. Във всеки ден, във всеки обикновен, сив, изключителен или неочакван ден. Аз съм жената-майка, която ще те изпрати на прозореца, когато е болна, заета, влюбена, сърдита, заспала, замръзнала. Аз съм… или ти ме направи, жената-майка, която може да си разшие хастара, да изсипе цялото си съдържание на земята и да полети, лека и безусловна, в мига, в който някъде другаде имаш нужда от мен.

Днес отново е 4-ти октомври, 18 години по-късно. Минахме през много и минахме заедно. Не ни се даде да имаме класическото семейство „мама, тати и аз“, но ни се даде нещо изключително и аз съм благодарна за този жребий. Защото да живеем двама толкова години ни направи различни от „класическите“ майка и син. Направи ни приятели. Теб направи по-зрял, мен направи майка и баща. Теб научи да се грижиш за жена, мен – да разчитам на себе си. Направи ни бойни другари, които израснаха един покрай друг, бориха се ръка за ръка и се смяха много заедно. Надявам се да се смеем заедно още дълги години, момчето ми!

А днес искам да ти кажа много неща, които да помниш и носиш в себе си, но ще се опитам да се впиша само в страничката, която и без това е дълга за твоето поколение.

Първо, вярвам от сърце в това поколение. Вие сте още деца, но носите нещо, на което моето поколение продължава да се учи. Свобода. Не жажда за свобода, не стремеж и не необходимост. Свободата като даденост. Като глътката въздух, която идва с раждането. И ще стигнете по-далеч от нас, защото свободата дава простор, увереност, тя разширява белите дробове на мечтите и е гориво за възможностите.

Бъди уважителен и не съди никого. Всеки има история зад деня, в който си го срещнал. Всеки е такъв, какъвто е, защото много неща са му се случили преди. Падал е, боляло е, ритал е, умирал е, бил е никъде и ничий. Никой не е такъв, защото днес така е пожелал.

Нищо не е толкова важно, колкото изглежда, докато те гори по кожата, докато смъди в сърцето. Изчакай и ще видиш защо не е трябвало да си някъде, с някого, защо нещо не се подрежда по начина, който вярваш, че заслужаваш. Вероятно просто заслужаваш нещо по-добро.

Приятелите са нещо велико. Те ще те откъсват от зациклянето, ще те учат да мислиш по хиляди различни начини, ще ти кажат, че си глупак, когато всеки друг ще го скрие (а то ще е вярно), ще ти подадат аспирин, когато си махмурлия, и ще те разсмеят, когато целият останал свят иска да те натъжи. Но след това всеки от тях ще се прибере в своя дом, при своето семейство и ще прегръща цяла нощ човека, когото обича. Ако имаш само тях, ще се смееш само до полунощ. След това ще спиш отвит и абсолютно сам.

Избери приятели, които умеят да слушат, а не да съдят. Избери професия, която те вдига, а не те обрича. Избери държава, в която имаш дом, а не пари. Избери хоби, което те развлича, а не вманиачава. Избери обувки, които са удобни, а не модерни. Избери храна, която носи наслада, а не насита. Избери партньор, който те прави щастлив, а не спокоен.

Избери трудното, но никога обикновеното. Да си реалист не означава да си страхливец. Бъди по-голям от всяка даденост, от всяко отчаяние, от всяка заробваща проза. Отиди по-далеч от собствените си мечти даже и никога не се отказвай от тях заради инерция, пречки или друг човек. Избери да вярваш, че всеки ден може да бъде изключителен и го създавай сам. Избери нахалните мечти, смелите ходове, красивото живеене. Вземи моята вяра в теб, а аз ще родя нова.

Избери добротата. И чистотата. Колкото и трудно да се живее понякога така, само те носят смисъл и спокоен сън. Пази си съня, освен когато не е по-красиво будуването.

Избери да гледаш винаги отвъд тясното балонче, в което, без да се усетим, се затваряме. Да виждаш другите, различните, да хващаш летящи идеи във въздуха, да знаеш, че много често, когато мислиш, че си прав, всъщност не е вярно. Слушай внимателно, решавай уверено, не стой дълго долу, нито се забравяй в летене.

Обичай смело, раздаващо, неизтощимо! Избери любов, която е изключителна. Която ще е най-слаба в началото. Любов, която ще поливаш и ториш, за да разцъфне след хормоните и нагоните, между битовизмите и навика. Избери любов, в която ще бъдеш и мъдрец, и дете, и закрилник, и закрилян. Избери любов, която ще те кара едновременно да искаш да изкатериш Еверест, да сготвиш пилешка супа и да си татуираш дракон, ако това ще разбълбука сърцето на човека до теб. Никога не приемай някого за даденост. И никога не подценявай способността му да си тръгне. Още по-малко – тази да те направи щастлив.

Но не чакай някой да те прави щастлив. Това означава, че ще може да те прави и нещастен. Бъди щастлив, защото така си избрал и защото си работил за това. А когато срещнеш тази, за която твоето щастие е важно и е готова да създавате всеки ден щастие заедно, не я пускай.

Подарявай ѝ от време на време на цветя и ѝ казвай, че е хубава. Колко коства това?! А най-дребните неща попадат на най-дълбокото. Жените обичаме с мозъка си и се влюбваме първо през ушите. Няма нищо мъжко в това да си потаен и безмълвен. Ние лесно изпадаме в несигурност, особено когато вие изпаднете в мълчание. И не, няма нужда от големи думи и жестове. Един откраднат люляк или няколко думички само. Ти си моето момиче. . . това например върши чудесна работа! Тя ще ти го върне стократно.

Бъди честит, момчето ми, и нека животът пред теб е дълъг, красив, споделен и пълен с обич и смисъл! Празнувай и 98! Ръката ми винаги е много близо до твоята.

Мама




Когато пеперудите отлетят



В началото е гъделът. Някой те е забелязал в гъмжилото от всички други хора. Открил е, че нещо го кара да се връща на мисълта за теб, да иска да разбере как звучи гласът ти. Някой те вика да излезеш отпред, пред множеството други момичета, за да се доближи и да те подуши...

Когато най-после напускаш черупката си и леко смъкваш броните надолу, успяваш да го подушиш и ти. Приисква ти се да го прегърнеш. Eй така, без сближаване. Владееш дистанцията до съвършенство. Оцеляла си благодарение на нея. Толкова си умела в спазването на дистанция, че можеш да си позволиш едно прегръщане без последици. Така или иначе вероятно ще го докоснеш и ще се удариш или в айсберг, или в гнила земя. Хайде, готова си за още едно разочарование.

„Може ли да те прегърна?“

Той е неподготвен. Но и смел - достатъчно, че да те изненада. Придърпва те към себе си. Знае точно къде иска да те разположи. Ужас! Топло е! Този мъж е пазил в себе си топло място точно като за теб.

„Откъде се взе?!“ – питаш на глас и не можеш да повярваш на сетивата си. Подушваш го – ухае на дом, а го познаваш едва от няколко часа. Това е лудост!

Истинската лудост всъщност предстои. Първо спираш да спиш, после и да се пазиш. Спираш да можеш да мислиш, а се опитваш да мислиш през цялото време. Мислите се въртят като ротативка, но всичко е толкова неочаквано и бързо, че замижаваш пред лудостта и очакваш само нечий глас да каже по високоговорителя, че губиш и трябва да ставаш от мястото.

Вместо това гласът, който обикаля мислите ти нощем, те моли да останеш. И ти обещава, че заедно ще спечелите. Ще се получи. Този път няма да си тръгнеш сама от казиното.

Възможно ли е той да е Той?

И той започва всеки ден да ти отговаря с ДА. Влиза смело в чувствата си, търси уверено твоите, казва думи, които сам не вярва, че са измислени, и те загръща в грижа, каквато никога не си знаела.

Тогава влизат пеперудите. Не ято, нито ята. Цяла галактика от пеперуди атакува корема ти. Превзема нощта ти. Дома ти. Разума. Целия ти свят.

И след гъдела следва излитане. Хвърчете двама - без колани, без каски, сякаш без минало, но вероятно със бъдеще. Озовавате се в свят, където всяка дума е взрив, всяко докосване – изпадане в космически транс. Със силата на всички пеперуди се пренасяте над бита и материята. Майко мила, къде сте?! Кое е това място, празно на суети, тревожност, колебания, лицемерие, заетост, невъзможности, твърда земя и обикновеност?! Къде са страховете ти? Преди не даваха да направиш крачка без тях. Внезапно всичко зад теб е заличено и с лекотата на 7-годишно момиченце можеш да прерисуваш целия си живот. Да биеш шута на страховете. Да скроиш шапка на самотите. Летиш, скована единствено от невъзможност да си прозаична.

Пеперудите изглеждат трайни като политическия режим в Северна Корея. Като „Дързост и красота“. Като целулита след първата бременност. Прозаичните детайли – орнаменти от един минал живот. И така известно време... не знаеш колко, спряла си да броиш дни и факти. Спряла си да се тревожиш, че земята е кръгла и винаги се озоваваме в изходна точка.

Но земята, освен че е кръгла, е пълна с изисквания. Върти се със скорост, на която пеперудите трудно смогват. И някои започват да се отказват. Да се предават пред бита и материята, твърде мощни и шумни, за да пуснат твоите пеперуди напред.

Тогава се връща прозата. И понеже не си 7-годишно момиченце, бързо се сещаш, че тя е естественият ти хабитат. Гледаш носталгично назад към пеперудите, които все още жужат в току-що извървяното, но никой не може да върви напред, ако гледа назад. Стискаш зъби и извръщаш глава от пеперудите, за да потеглиш обратно в нормалността, заетостта, невъзможностите – обикновените неща.

Плувнала в сивотата на прозата обаче, някак все пак не си същата. В цялата тази скучна нормалност има нещо ново. Има нещо, което не го е имало преди и променя цялата картина. Някой държи ръката ти и крачи до теб. Някой, когото си виждала само в полет, сега е стъпил здраво на земята и прави пътя ти път за двама. Някой, с когото са те свързвали само пеперудите, сега свързва целия си живот с твоя. Кара те да повярваш в неща като постоянство, стабилност, мъжество, отговорност и думи, които си тежат на мястото. Понякога забравя да ти каже, че му липсваш, но ти е купил нови кукички, за да можеш да простираш на хубав, нов простор. Вече не ти изпраща музика през нощта, но бяга от работа, за да ти доведе майстори. Не крие по пътя ти бонбони в целофан, но взима сешоара и суши мокрите ти от дъжд обувки. И поръчва газирана вода, нищо че само ти я обичаш. Прави снимки на двама ви, а не му е присъщо. Оставя те да се наспиш и те чака с кафе и пресни кроасани. Чува тревогите ти и бързо взима решения как да те издърпа от тях. Започнал е да вижда ясно кусурите ти, но в края на деня казва, че те иска заедно с тях... в остатъка от живота си. Вероятно е спрял да мечтае за теб, но вместо това е започнал да гради свят, в който да мечтаете заедно.

И тогава... тогава, когато пеперудите са напуснали, тогава идват динозаврите. Не стадо, нито стада. Цяла нова популация новородени динозаври напира в съществото ти. Превземат и деня, и ума ти, и начина ти на мислене, и смелостта ти на действие. Толкова са мощни, че разместват цялата ти координационна система. На техния фон пеперудите изглеждат като прашинки от глупав строеж. Динозаврите те хващат здраво и те вдигат на няколко метра над себе си. Там, където има два начина да продължиш – или да паднеш, или да пораснеш и да станеш нещо по-силно и по-добро. Динозаврите са новите пеперуди в корема ти. Те нямат прозрачни криле, но имат железните сили да те държат здраво и на високо. Наистина високо на земята.



Вървя или тичам, носена от стадо динозаври, и се чудя колко по-високо има в нашето заедно. Дали ще падна, спрях да се страхувам. Гледам от горе, намирам те в далечината и се стремя да те настигна. Понякога се задъхвам, но нямам съмнение... някои мъже те водят при пеперудите, други те отвеждат чак при динозаврите. Ти си се запътил още по-нататък. А аз няма да изпускам ръката ти.





Ако обичаш някого, не му го казвай

                                                                         
Никога не съм празнувала Свети Валентин. Така си мислех да започна този текст, докато не се оказа, че той започва така...

Никой не ме е карал да искам да празнувам Свети Валентин. После се появи той и каза, че ще дойде да ме вземе от вкъщи на 14 февруари 2023 г. Не го познавах и само се усмихнах: „Фантазьор!“.

Наистина се оказа фантазьор. Обаче от рядка порода. Оказа се от мъжете, които няма да назоват фантазия, ако не възнамеряват да я осъществят. Нещо повече, той всеки път знае как да го направи. Всъщност той не само възнамерява и знае как, той го прави. Аз съм тази, която не знае как, а той всеки път ми казва „Няма невъзможни неща“. И точно като със Свети Валентин, това клише за първи път ми се струва уникална негова способност. Уникално вярване, в което той ме въведе. Не с думи....

Сигурно се намесиха онези, невидимите сили, но и двамата не дочакахме 2023-а, за да пробваме от фантазията. Твърде дълго бяхме живели без нея.

Само за един месец ни се случиха дълъг списък от „невъзможни“ неща. Омаломощена от това летене, вчера го последвах до върха на най-красивото пловдивско тепе по залез слънце и единственото, което имах сила да кажа, беше „....“.

Шшшшт! Тихо!

Понякога няма нужда от думи.

Само вдишваш и благодариш.

Издишваш и притихваш пред тишината.

Тя може да е по-силна от думите.

Затова този текст финално започва така...

Ако обичаш някого, не му го казвай.

Благодари за неговото съществуване и вдъхни смисъл на своето. За да може той да диша, когато е до теб. За да намира в нощите ви пълнота, а в утрините ви – хоризонти. Защото „обичам те“ е трептение на материята, което отеква и се разпада - изчезва, а той всяка нощ се нуждае от въздух и всяка сутрин търси път.

Ако обичаш някого, направи му коледна играчка за елхата. Направи му шоколадов мъфин. Сладолед. Място в гардероба си.

Ако обичаш някого, обичай това, което обича и той. Вълнувай се с него, вярвай в него, бъди до него там, където никога не е очаквал, че ще спре да бъде сам.

Ако обичаш някого, чувай го. Чувай какво ти разказва, когато ти показва черно-бели снимки на своите баба и дядо. Чувай коя песен иска да слуша. И кое море иска да преплава заедно с теб. Чувай кога се е доближил и няма търпение да те изненада. Чувай, когато просто иска да удави тъгата ти.

Ако обичаш някого, дай му мечта. Всяка мечта е повече от летливи думи. Само гледай да не даваш летливи мечти. Бъди там и ги превърни заедно с него в истински истории.

Ако обичаш някого, откажи се от мечта. Не слушай какво ти говорят „здравите разуми“. Те не знаят, че когато една мечта си отиде, друга заема нейното място. Нищо, което даваш на този, когото обичаш, не е маловажно.

Ако обичаш някого, събери мечтите му със своите. И намери касичка, в която ще пускате заедно по малко от сбъдването.

Ако обичаш някого, покажи му слабостите си. Може да боли, но е по-значимо от всяка красива лъжа.

Ако обичаш някого, бъди най-добрата версия на себе си. Стигни до там, където никой не е вярвал в теб, че ще стигнеш. Само звучи сложно. Няма нищо по-простичко от това да бъдеш по-добър, когато обичаш.

Ако обичаш някого и той ти каже, че никога няма да те пусне, повярвай му. Знам, че това е най-трудното, но няма по-верен начин за обичане.

Ако обичаш някого, затвори очи и го следвай. Ако и той те обича, няма да те нарани. А ти знаеш, че той няма да те нарани...

Ако обичаш някого, направи дълъг списък от причини да не му го казваш. И ги осъществи. Понякога няма да е лесно. Понякога ще ти се крещи „Обичам те“, но замълчи, и просто му го покажи. Само това ще остане.

Утре е 14 февруари 2022 г. Аз съм на 45 и никога не съм празнувала Свети Валентин. Утре ще разбера защо. Той малко закъсня... не, всъщност подрани, но дойде точно навреме, за да ми покаже нагледно какво означава това, че „няма невъзможни неща“. И едно от тях се оказа обичането без думи.







Ако някой ви обещае сняг и кокичета...




Събудих се предната сутрин от светлина в стаята. Още беше нощ. Той беше далеч, но беше пратил сняг... Сняг, който пробиваше тъмнината и галеше с тихи отблясъци. Изневиделица беше пратил сняг и сладко-тръпчиво очакване.

Дворът днес е повит в бяло пухено одеяло. Невероятно е, понеже само до вчера беше пролет. Нищо не предвещаваше зимата, която ще ни прибере един при друг... Само веднъж той ме попита: „Искаш ли сняг?“. Беше преди няколко дена, по време на сбърканата пролет. Нищо не предвещаваше, че той наистина знае как да изпълнява желания.

Бяхме чули, че има кокичета из двора. Снегът ги беше затрупал, за да ги пази на топло... Сега той е тук и се затичва към бараката. Гледам захласната преобразяването на света наоколо. Снежинка ме гъделичка по носа, играе си с почудата ми от новото... толкова е чисто, че потръпвам. Едно скърцащо бяло начало.

Объркана съм. Как бързо се промени всичко и потъна в надежди. Реално ли е?

Той вади метла и нежно разрива снега по поляната.

- Ето ти кокичета!

Показват се изпод ръцете му. Под неговото старание. Под мъжката му дума, че ще има сняг за нас, че ще видим и кокичета. Раждат се наново в снежното ни начало. Толкова крехки, толкова малки и едновременно уверени. Сигурни в оцеляването си днес. В това, че е писано да бъдат открити от него за мен. Вярват на ръцете му. Усещат силата му. Отдавна са влюбени в посвещението си на този момент, на това усещане за чистота, на този мъж...

Момичета, ако някога някой ви обещае сняг и кокичета и успее да ви заведе там, където всичко е възможно, дори щастието, не пускайте ръката му. За никой друг сезон. За никое друго обещание. За никой страх. Никога. Направете му лазаня и не изпускайте нито едно негово вдишване. Повярвайте ми, светът може да се прероди в неочаквани бури, в труден задух, в тишината на избраната от нас самота дори. Само оставете вратата открехната, за да влиза въздух... и малки чудеса.





 

Няма да ти обещавам нищо



Изчаках те. И те извярвах. Благодаря за всяко разочарование преди теб, за всеки неподходящ за мене мъж. Благодаря за тези, с които си омръзнахме, и за тези, с които се разминахме! Благодаря за тези, с които никога не се срещнахме! Благодаря за всяка раздяла, за всяко пропадане, за всяко ставане от тинята и за всичките трудни прохождания наново! Благодаря за всяка депресия, за хапчетата, пороците и борбата с демоните. Благодаря за всичките подгизнали от плач години, в които някой все не пасваше на моето парченце свят. Те не изглеждаха неподходящи от началото. Разбира се, че не. Няколко пъти срещах много специални момчета и дори им обещавах вечности. Те също обещаваха. Колко неща са ми обещани, ако знаеш. Имам да събирам вземания от всякакъв характер. Сърца, години, мечти, клетви. Но не ги искам. Товарът и без това ми е достатъчен.

Обичала съм. Ти също си обичал. Вричала съм се. Ти също си го правил. И съм напускала, също както теб. Като тегля чертата, платила съм каквото ми е поискано. Че и отгоре.

Днес съм чиста. Някои ръбчета са поочукани, някои вени – заплетени, някои болки – хронични, някои страхове – загнездени. Но те чаках чиста. Без големи надежди. Без свръхочаквания. Без романтични сценарии. Малко по-цинична, малко по-мнителна, но много по-емпатична. За твоите горящи вени и за твоите страхове потапящи.

Чаках те без план и без капчица сигурност. Хората трудно чакат без сигурност. Като се спуснат в мътните води, все гледат да се хванат за някое клонче. Да имат къде да се приютят, когато стане твърде тъмно и безверно. Да имат кого да прегърнат, когато тялото закрещи за друго тяло. Аз се пусках сама по течението. Горда, че светът може да се движи и за единици като мен. Еднорози на самотата. Благодарна съм, че никъде не се хванах, че на никого не разчитах, за да не се удавя. Благодарна съм, че минах през стихиите сама, защото всяка битка в откритото море ме доближаваше до теб.

Днес съм чиста. Повита и опакована прилежно като чеиз. Като отлежало вино. Като спестовна книжка от абитуриентски бал. Като златна парὰ за новородено. Като писмо в бутилка. Като капсула на времето. Като работилницата на дядо ти. Като сватбената рокля, която се предава от майка на дъщеря. И се облича веднъж в живота. В най-важния ден.

Днес съм чиста и не мога да ти обещая нищо друго. Зная, че след като пеперудите отлетят от конюшнята, прозата ще ни налази свирепо. Твоята педантичност ще ме уморява, моята променливост ще те хвърля в тих ужас. Чорапите ще са цял куп, скуката ще напомня понякога за себе си. Ще забравим за гъските, които пресякоха пътя ни, и как ме носеше през локвите, за да ми покажеш кончета...

Няма да ти обещавам нищо. Ти не си сламката, за която се хванах, нито си лодката, в която се спасих. Ти също плаваше сам и олющен. Но ме вярваше повече от всеки друг, от всичко друго. Хвана ме за ръката в тъмното и ми прошепна, че търсиш светлина. После ме покани да я търсим заедно.

Няма да ти обещавам нищо. Само ще я търся заедно с теб. Ще обичам грешките ни и ще правя любов с недостатъците ни. Ще се смея на слабостите ни и ще ги пускам на вярата ни. Ще благодаря, че макар и малко късно, ме накара да заплавам до теб. И да си спомня, че светът е всъщност за двама.



Майките: там, където започва и свършва любовта

 


На мама с цялата ни обич

Беше по време на птичия грип. Макар да нямаше нищо общо с кризата от COVID, паниката вилнееше из медиите и край по-тревожните майки като мен. Синът ми беше малък, още не беше проговорил. Имаше 40 градуса температура и бяхме сами. Зимният катаклизъм не позволяваше да вземем колата, а треската на детето ми не позволяваше да чакам с часове такси. Тръгнах пеша с горящия Андрея, безпомощен и притихнал на рамото ми. Снегът ни стигаше до ушите, придвижвахме се едва-едва. Не ни приеха нито в първата, нито във втората, нито в третата болница. Във всяка ни отпращаха към следващата. Краката ми вече се огъваха, ръцете бяха изтръпнали от студ, умора и ужас. Беше като в онези кошмарни сънища, в които бягаш от нещо, но нямаш достатъчно сила в крайниците си да избягаш наистина. Чувстваш, сякаш се движиш прекалено бавно, а злото всеки момент ще те настигне. Бях уплашена до полуда, но нямах време да съм слаба. Разривах снежни пътеки между болниците с дете, което ту бълнуваше, ту се отпускаше в страховито безмълвие на раменете ми. После, в годините, започнах да разбирам колко велик е бил онзи момент. Защото не раждането на Андрея, а именно той ме направи майка. 

Майка. Не е странно, че до този момент съм писала малко за майките. Все едно да пишеш за живота и да напишеш всичко за него. Как да го направиш в страница-две? Как да намериш думи, пълни с толкова важност, че да приличат на майките? Думи, толкова съвършени, налудни и красиви...

А и няма как да обобщиш майките. Едната е тиха и плашлива, другата е огън и земетръс, третата шизофренно сменя състояния. Не, не, няма как да обобщиш майките... Освен ако не си майка и не се връзваш на нищо, което започва с „няма как“.

Майките, преди да станат майки, са безгрижни бременни, които са нетърпеливи за появата на любимата си играчка и за всички онези месеци, в които, докато люлеят кошче от сатен, ще изчетат един вагон с книги, а гладки кичури коса ще падат нежно върху съвършено разцъфналите им гърди.

После майките стават майки, но вместо с книги и сатен, „играчката“ идва с обриви, колики, повръщано, пробиващи мъчително зъбки, треска, грип,  ужас, страх, промяна. Косите на майките никога повече не са гладки, гърдите – никога съвършени.

Такива са първите години на майките. Далеч от съвършенството, те водят неравна битка с времето, пременени с лекета по дрехите и торбички под очите. Сънят е само сън, затова път стриите са напълно реални. Не стига това, ами отвсякъде им казват как да се справят по-добре. Сякаш всички знаят повече от тях. Преди да станат майки, и те знаеха всичко за майчинството. И може би днес биха се сетили, но паметта им изтече с околоплодните води. Добре, че мечти им останаха. Мечти, които се простират до там някоя баба да вземе внучето в петък, а дрехите да спрат да излизат намачкани от пералнята. Първите години на майките са толкова скучни и уморителни. А после им липсват цял живот.

Майките са смахнати откачалки. Може ли нормален човек да целува нечии крака и да се радва на оригване и паднал зъб? Кой нормален ще си пази кичури с коса и глупави драсканици?!... О, никога не им казвайте, че са драсканици. Това са безценни реликви от гениални художници!

Майките! Понякога са ангелски създания с коси от коприна и очи на гълъбица, друг път – жалки невротички с опънати от викове лица. Веднъж напяват приспивни песни, друг път ръмжат като стари контрабаси. Те са нежни и мекушави, истерични и непреклонни. Те са неочаквани, объркани, уплашени, могъщи.

Майките имат списък от неща, които „няма да направя като майка ми“. Те си мислят, че знаят всичко за живота и майчинството, но после стават майки. И правят всички онези неща, които дъщерите им след това „никога няма да направят като тях“.

Майките, които изпитват радост и тъга едновременно, по равно. Радостта и тъгата са като сиамски близнаци, които се избиват за вниманието им. Майките се радват, че децата растат, оправят се сами, докато сърцата им се чупят от тъга от същото това порастване. От тревога, че вече не са необходими. От носталгия по онова детенце, което ги държеше за ръката и не пресичаше без тях улицата...

Майките, които неусетно заменят грандиозни мечти за най-обикновени моменти. Като това да се приберат и да ги посрещнат с бойни викове. Нищо че стените са изрисувани. Нищо че чистите дрехи се въргалят сред бананени кори и засъхнало мляко с какао. Пак ще пуснат пералня, пак ще развъртят парцала. Редът и чистотата и без това са силно преувеличени ценности... Колко хубава вечер!

Ама чакай малко, ти не искаше ли да станеш велика писателка? Да откриеш лекарство за рак? Да обиколиш света? Да се качиш на Луната? Луната ли?! Трябва ми само място в детска градина.

Майките са суперчовеци. Имат свръхсили. Правят торта и сменят гума с еднаква вещина. Понякога едновременно. И носят причудливо грамадни чанти, в които можеш да намериш от парченца лего до течен аналгин и помпа за отпушване на носа. От магичния чувал винаги ще ти извадят мокра кърпичка, мехлем за рани и рецепта за имунитет. Майките носят цял свят в разтегливите си чанти. А в разтегливите им сърца можеш да намериш от спомен за първите ти стъпки до прошка за първото ти напиване. Майките са разтегливи чудеса, променливи константи, вечни ентусиасти, уморени до болка момичета...

Не е за вярване, но тези суперхора плачат на страшни глупости. Като реклами за бонбони, стихчета за 8 март, предавания за таланти, ако им откъснеш цвете, ако не им откъснеш цвете, ако им пуснеш „Немо“ и „Бамби“ дори.

Майките могат да бъдат и големи гаднярки. Гледаш я – скромна, нежна и възпитана, но само я виж, ако някой скрие усмивката на детето й!

Майките ги е страх от странни неща. Половината – измислени от тях самите. Рисуват си мечки и започват да треперят, че мечките идват за децата им... Майките – пазителки на всички първи страхове в живота ни, стават изобретателки на всички страхове, когато пораснем. Казах ви, не са логични!

Майките, които са и майки, и бащи. Минута мълчание за тяхната младост и, моля, сипете им до горе!

Майките, които стават баби. Баба е безгрешната майка. Подслон. Криле. Цялата топлина на света. Баба е армия от майки. Само й кажи „бабо“ и тя ще ти сервира целия свят в чинийка на точки! Изяж си всичко, чедо! Отопи го с хлебче, че нещо слабичък ми се виждаш...

Майките, които отдавна са преживели носталгията по своето детство и никога не успяват да преживея тази по детството на детето си. Затова те обичат да казват: „Ти винаги ще си дете за мен“. Само в живота на майките ни ние никога не остаряваме. Затова те са толкова нужни!

 

„Майчинството: цялата любов започва и свършва там.“ Робърт Браунинг



За майките - с още обич и усмивки на новата ми страница "Майка"

2020. Урок по свързаност

 


2020. Случи се много. И много не се случи. Каза се, написа се много. Прекалено много. Но не достатъчно. Науката говореше, но дори и тя говореше объркано. Хаосът целуваше поред и беше по-вирулентен от вируса. Разбрахме ли изобщо какво ни се случи и по-важно – защо ни се случи?

Има хора, които знаят всичко, аз не съм от тях. Равносметката ми се струва по-важна от друг път. Понеже трябва да е имало смисъл тази година да е точно такава. И понеже отказвам моя смисъл да е просто едно теглене на майна и обръщане на страницата. Искам да си тръгна с нещо от тази година и то да не е само огорчението.

2020. Светът се кротна. Светът полудя. Хората се сплотиха. Хората се намразиха. Но преди хаоса се случи нещо много красиво. Започнахме да пеем от балконите и да носим храна на възрастни хора. Обещахме си да сме заедно, да се пазим. Беше толкова естествено да сме добри един към друг. Тази доброта трая кратко. Оказа се, че е дразнеща. Хората се изнервиха и онези, които дръзваха да говорят за нея, бяха обявени за смахнати. Даже им се скараха. Защото оптимистите нарушават комфорта на някои да тънат в озлобение. Пардон, в реализъм. Тази година беше приемливо само да риташ и кряскаш.

Всъщност винаги е така. Винаги добрината се приравнява в слабост, а цинизмът те прави неприкосновен. Колко пъти съм се чувствала аутсайдер, защото не съм прагматична, мнителна и хаплива. И колко по-лесно щеше да ми бъде, ако бях... Апропо, изучавам с интерес циничните хора и внимавам да ги пазя от прекалена загриженост. Не позволявам на железните им костюми да се свлекат като сладолед на клечка в 4 следобед. Трябва да се пази достойнството им, защото под желязната маска на непукисти това са едни плашещо чувствителни хора. И тази година беше трудна за тях. Затова те не издържаха на добротата.

2020. Някои се страхуваха за живота, други за бизнеса, трети за свободата си, четвърти за намеренията на Бил Гейтс. Страх да искаш тази година. Потече от всички дупки и процепи. Страх. Във всичките му форми. И като отричане. И като гняв. И като незаинтересованост. И като цинизъм. И като световна конспирация. И понеже е много трудно да признаеш страха, търсиш му маска. Намираш му. Започваш да вярваш, че не изпитваш страх, а онова, с което си преоблякъл страха.

Гърмяно куче като мен надушва много видове страх. Знам му и магариите, и подаръците. И вярвам, че в каквато и форма да е присъствал страхът, той ни накара да видим живота си от друга перспектива. Показа ни колко е важно да ценим. Колко се нуждаем от до вчера „нормални неща“. И че, о, изненада, те не са даденост: да сме заедно, да се прегръщаме, да празнуваме, да плануваме, да пътуваме.

2020. Вече не се чувствам виновна, че ме е страх. Всеки го е страх за нещо, но само някои признават, че и твоят страх, различен от техния, е също толкова важен.

Вече не се чувствам странна. Демоните в главата ми не са там, защото съм повредена. Те са там, защото мога да мисля и защото понякога чувствам малко по-надълбоко.

Вече не ми пука дали ме мислят за слаба. Единствената слабост, която няма да допусна, е илюзията, че съм по-добра от някого. Че знам повече от него. Че имам някакво предимство.

2020. Сложихме маски. Маските паднаха. В тъмнината изгряха светлите хора. Тези, които успяха да отделят очи от тъмното, в което всичките нагазихме, и да погледнат към звездите. Светлите хора също бълваха недоволство, но не спряха да ровят по посока на светлото. Защото светлият човек не е този, който не вижда безумията. Светлият човек е този, който въпреки тях ще драпа да направи промяна.

2020. Ужасих се от хората и това беше страхотно. Най-после! С толкова разочарования платих билета си до тази спирка. Тези около мен отдавна бяха стигнали до нея.

Хората сме ужасни. Егоистични, дребнави, суетни, амбициозни. И въпреки това единственото смислено нещо, което може да направим в този живот, е да сме добри един към друг. Да се забелязваме. Да се пазим. Да сме милостиви. Понякога това означава просто да не съдиш другия. Да го приемаш, нищо че е толкова не като теб. Да не очакваш от него повече, отколкото е способен да даде. Просто да допускаш, че по една случайност не си изживял неговите тежки дни и не си станал точно като него. И да си сигурен, че какъвто и да си, не си по-добър, не си по-специален. И двамата сте пуснати да бродите тук заедно и за двама ви има смисъл да се срещнете. Вие сте едно и сте свързани.

2020. Свързани сме. Толкова сме свързани, че ако днес се наведеш да подадеш на един старец бастуна, когато се изправиш, Вселената ще подаде нещо на теб. Но ти го направи заради стареца. Живей красиво заради самия живот, а не защото някой ще те види. Живей благородно заради себе си и децата си, и всички след тях, които ще те носят като пламъче родова гордост. Живей нежно заради всеки непознат, който утре може да срещнеш и да се окаже твоят важен човек. Живей така, че да не можеш да не даваш. Да те боли, ако не даваш. Да е необходимост – като глътката въздух, като борбата за щастие.

2020. Урок по даване. Урок по емпатия. Урок по ценене. Урок по добро. Урок по дишане в един нов свят, в който трябваше да се дистанцираме, за да разберем колко близо сме един до друг....

...

Нека е честита новата 2021 г. и ни донесе здраве и красиво сближаване!

Посвещавам този текст на светлите хора от проект "За Доброто".

Бабо, нали няма нищо страшно?


Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова силна и тази метафора ще е толкова вярна. Нито можех да си представя, че е възможно всички лодки да попаднем едновременно в окото на бурята. За броени дни епидемията, която вилнееше в едно далечно море, запали останалите морета и всички разбрахме колко сме свързани. Колко еднакво малки сме пред истински голямото. А светът заприлича на сгъната накриво, уплашена лодка в буря в открито море.

И макар да сме по равно уязвими в стихията, всеки реагира по своему, когато стане напрегнато. Едни отказаха да приемат, че има опасност, и си измислиха конспирация. От страх. Други притихнаха и затрепериха. От страх. Трети започнаха да нападат във всички посоки. Пак от страх. Четвърти потърсиха смисъл в бурята и откриха, че ще станем по-добри. Но и те се страхуват. Аз си останах същата. Мен винаги ме е страх.

Шегуваме се с моята Лулу, че за такива като мен няма нищо извънредно в ситуацията. Аз и преди се чувствах най-защитена у дома и знаех, че контактът с хората носи опасности, особено близкият контакт. След като преди няколко години в моята лодка се появи пробойна, започнах да се чувствам крайно несигурна в морето. И в най-слънчевия ден се страхувам, че ей сега може да го обърне на буря. И честичко съм тъжна, че някъде в люшканията съм изпуснала безгрижието си зад борда. През последните години търсих ваксина за тая тъга, но така и не намерих. Тъгата е като пандемия на малка територия – простира се върху един човешки живот и заразява наред – първо безгрижието, после наивността, твърдостта, доверието. Тъгата покоси някои здрави части и в моя живот. Тя полепна и по най-обикновените ми действия, и по най-съкровените ми мечти. Заедно със страховете тя посви крилете ми и ме промени.

Тъгата заживя у мен, а уж беше наминала за малко. Докато се свивах навътре, за да й направя място, открих, че тъгата не е дошла сама. Тя беше донесла и антидота срещу тъга. Този антидот се оказа вярата.

От малка нося вярата. Тя е толкова дълбоко в мен, че трудно излиза под формата на думи. Някой ще каже защо те е страх и си тъжна, щом вярваш? Страх ме е, защото осъзнавам колко сме малки. Колко е нищожно знанието, до което имаме достъп в този живот. И точно там, където започва страхът, там ме намира и вярата ми. Вярата, че има Някой, който притежава цялото знание. И Той го управлява за добро.

Вярата е като въздуха – и без да виждаш въздуха, ти не можеш да живееш без него. Няма нужда да говориш за въздуха, да го търсиш, да си го измисляш. Той е там винаги, дори когато казваш „нямам въздух“. В планината е най-чистият въздух, но ти дишаш и без да си в планината. Така както храмът е свято място, но ти вярваш и когато излезеш от храма. Защото ти самият си хранилище за вярата си - просто пази чисто вътре.

Вярата не се нуждае от дефиниции. Не трябва да чета Библията, за да зная какво пише вътре. Нямам нужда от проповеди, защото най-суровите проповеди звучат в мен, когато съм насаме с греховете си. Нямам нужда и от оправдания, защото интуицията ми разпознава границите на праведността с точност, която никой отвън не може да ми даде. Някои ще ме нарекат лицемерна, други – еретик и непросветена, но вярата ми е достатъчно силна, за да не изпитвам колебания каква съм.

Като малка усещах силата й най-вече в моменти на трудност. С годините избистрих погледа си. Открих, че вярата не чака в кьошето да заплача, за да ме утеши. Тя е там, където съм аз. Там, където живея тихо и обикновено. Там, където обяздвам лудостта и прелитам над разума. Вярата е там, където съм малко момиче с големи мечти, и там, където съм зряла жена с олющени надежди. Вярата е на върха на всяко важно решение – тя го превръща в стреличката, която ми сочи пътя напред. И дори то да е грешно, с такова острие всяко решение чертае именно моя път. Прави от стъпките ми съдба. От момичето – личност. Така поне вярвам.

Вярата е като въздуха – тя е цялата атмосфера и малката глътка живот. Тя е и планина, и капка в поточе. Веднъж превъзхожда очертанията на Вселената, друг път просто присяда кротко до мен... Тъкмо си налях вишновка. В малката бяла кухня, пълна с подправки и топли спомени, влиза един назъбен лъч от залеза. Кухнята, в която баба ме отгледа, а цялото ми детство имаше вкус на сладко от бели череши, днес е различна, но и същата. Как ми се иска баба да ме види – направила съм ремонт, направила съм сладко, лютеница и вишновка. Как ми се иска да я питам нещо днес... Бях малка и всяка вечер, когато загасяхме лампата, питах: „Бабо, нали няма нищо страшно?“ А тя винаги ми отговаряше: „Няма нищо страшно, бабче“. И страшното изчезваше.

Баба не е тук отдавна. Днес аз съм стопанката на малката кухня. Днес аз създавам ароматите, които един ден моето дете ще помни като детство. И сега, отпивайки от вишновката, се питам дали наистина баба си е тръгнала. Как тази кухня пази топлината й толкова години, а вишновката ми има същия тръпчиво-кадифен вкус като нейната? Понякога чувам смеха ни и усещам одобрението й като милване от кротък залез. Понякога часовникът в кухнята спира и аз не мога да стигна бонбоните на горния рафт... отново съм малка и защитена, а времето не бърза за никъде. Понякога, преди да заспя, поглеждам през прозореца, а там, насред мрачните контури на нощта, виждам синьо петно в небето. Като белег в безкрая, който тъмнината не лови. Като прогорено от светлина. Като небе, дефектирало от надежда. Виждали ли сте синята дупка в нощното небе? Сигурно си има физично обяснение, но аз нямам нужда от него, за да знам, че когато загасне лампата, някой ме пази в тъмното.

... 

Идва Великден. В Страстната седмица се замислих за това, че в старобългарския страст означава страдание. Символът е простичък – страданието, което води до възкресение. Бурята, която води до проглеждане. Тъгата, която се преражда в сила. Или поне така е за вярващите.




Светъл Великден!
Да си останем у дома!
Да се помолим в най-личния си храм! 

Ако искате да почетете от моята книга "Хартиена лодка в открито море", може да я откриете във всяка голяма книжарница и на сайта на издателство "Будлея" .

Ваша Мила

На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...