Великден като стил на живот




Преди десетина години спазих целите великденски пости. Тъкмо бях срещнала изумителен човек от мъжки пол, който също ме беше срещнал по онзи специален и щастлив начин. Чувствах се длъжна за всичко, което ми се случваше. Чувствах, че искам да благодаря за тази среща, която с пълни дробове дишаше най-любовния си период. Самият той започна да пости и решението да го последвам дойде естествено. Бях стриктна в поста, дори когато бяхме на път, когато ми ставаше лошо и след като видях как блажат с ракия и луканка духовни служители. Постепенно натоварих поста си с още един замисъл, суеверен и наивен. Наумих си, че ако успея с този пост, ще бъде знак, че ще успея и с тази любов. Успях само с поста.

Когато в Страстната събота отидох да взема причастие, се смесих с група монахини и докато чакахме реда си за изповед, научих от тях, че всъщност не мога да взема причастие, въпреки че съм спазила стриктно целия пост, защото се намирам в „мръсните дни” от месеца. „А постът е безсмислен без изповед и причастие” – така казаха монахините и вместо да се почувствам окуражена заради положените усилия, аз се почувствах наказана. Изпълних се с гняв, неразбиране, обида. Бях спазила правилата, а се налагаше да напусна църквата, при това засрамена. Природата се оказа по-силна от собствената ми воля да правя нещата правилно.

На излизане не виждах къде е вратата на църквата, защото пелена от сълзи давеше очите ми. Плачех не защото се бях лишавала от храна 45 дена напразно. Въпреки всичко не чувствах да е било напразно. Съкруши ме знакът, който разчетох, за бъдещето на онази любов.

Оттогава не спазвам пости. И се пазя от суеверия. Реших, че има по-добър начин да очаквам благословия за бъдещето. Уважавам църковния устав, но щом природата взима решения, на които не мога да влияя, трябва да взимам сама останалите, така че всеки ден и без условности да вървя по личния си морален устав. Може да звучи помпозно, но това е най-доброто, което мога да дам на живота, който, оказа се, зависи от мен само донякъде.

А и не вярвам в бързооборотното изчистване и опрощение вследствие лишаване от пържоли и кратък диалог със свещеника. Не вярвам в чистотата на вярата, за която се говори на висок глас. Не вярвам в промяната за 45 дни.

Не вярвам в наливането на добро с фуния. Вярвам в бавното, трудно, посято с болки и грешки, но толкова мъдро проникване на доброто у човека. Вярвам, че Великден е голям символ и най-светъл наш празник, но вярвам също, че всеки ден може да бъде велик.

Веднъж започнах да пиша разкази – по един за всеки човек, когото съм обичала някога. Написах няколко и спрях. Не можех да разказвам историите, сякаш са само мои. Как щяха да се чувстват някои от героите ми, които най-вероятно никога не биха се съгласили други да знаят толкова лични детайли за тях. Малко хора умеят да понасят разкриването. Тогава попитах мой приятел, който е писател, как успява да пише за реални хора и реални съдби, без да има обидени. Той ми каза: „Ако пишеш истината за хората, пълната истина, единственият шанс да не те убият е да пишеш през любов. Ако ги обичаш, каквото и да пишеш, е добре. Пиши за тях през любовта, тая – волевата, благородната, която ние си избираме като стил на живот.”

Та така. Тази година не спазвах пост, но през последните няколко години си избрах стил на живот. Избрах надеждата всеки следващ ден да е велик. И смирението, че това няма да е така. Избрах старанието да заслужавам идването на този ден. И ако той не е велик, да го правя такъв. Понякога успявам да го направя просто поносим, друг път го боядисвам като великденско яйце и двамата широко се усмихваме. Избрах да търся на повече места усмивката си. Да подлагам на пости нетърпението си, суеверията, суетите. Избрах да вярвам във възкресението на лекотата. В прошката. Да празнувам, когато вътре в мен е чисто и спокойно. Да давам, когато мога и да давам, когато не мога. Избрах любовта – волевата, жилавата, неизтощимата любов. Избрах да живея през нея, нищо че любовта е най-прекият път до болката. Избрах тази посока. И продължавам да се възпитавам в способността да празнувам еднакво и Великден, и най-обикновения миг живот.




М.И.


Поне още един приятел




 Ако накрая съм изгубил всички свои приятели на земята, трябва да ми е останал поне още един приятел и този приятел да е вътре в мен.” Репликата е на Ейбрахам Линкълн, но стигна до сърчицето на приятелката вътре в мен и взех, че й отделих тези няколко реда.

Приятелко, сигурно се чудиш защо веднага не се сетих за теб, когато решихме да посветим броя на приятелството. Истината е, че обикновено не те виждам. Знам, знам, то е, защото не те търся. Много рядко излизам на разходка само с теб, никога не пия кафе само с теб, не ходя на театър само с теб, не обсъждам деня си само с теб. Въобще само с теб не обичам да оставам насаме. Не се обиждай, но забравям, че те има. И самотата ме притеснява. Нищо чудно, че си толкова потисната – с нищо не те окуражавам, за да бориш с мен самотата. А всъщност щях ли да бъда самотна, ако можех да бъда приятелка с теб?

Знаеш ли кой сезон стана най-омразният ми? Знаеш естествено – ти си аз, вътре в мен. Лятото, приятелко, беше любимото ми време, а днес ме плаши. Тогава всички щипват на семейните си ваканции, изпращам детето в прованса и оставам сама с теб. Аз не зная за какво да си говорим. Когато ми разказваш нещо насън, не те разбирам. А когато се опитвам да ти кажа нещо наяве, всъщност имам нужда да го кажа на някой друг. Ако седна в кафене да чакам някого, отварям книга или се правя на любопитна пред дисплея на мобилния – срам ме е, че съм сама, не зная какво да правя със себе си. Изстудявам вечер виното и всеки път се натъжавам, че посягам само за една чаша. Покривам леглото с чаршаф и измръзвам от мисълта, че той е толкова единичен. Защо не ме поканиш да излезем през лятото? И да приключим с темата за самотата. Върни ми любимия сезон, ако можеш. Аз пък ще ти постеля у нас.

Наскоро гледах „Животът на Пи” – история за момче, което корабокрушира и остава 227 дена в открито море насаме с един бенгалски тигър. Срам ме е, но един филм ми напомни, че те имам. Ами ти? Ако можеш да избираш, мен ли ще избереш? Аз съм твърде меланхолична, твърде усукана в безбройните си чувства и изживявания. И се плаша понякога от теб. Страхувам се от теб като от хищник. Ти можеш да ме нараниш, можеш да ме изядеш, ако реша. Ти си тази, която пуска страховете вътре в мен. Подмяташ ми крайчеца от някакъв евентуален риск и аз захапвам като професионален надеждокрушенец. Страхувам се от всичко. Страх ме е от теб и се нуждая от теб еднакво силно – ти си котвата в океана от изгубеност, ти си дневникът на надеждокрушенеца, ти носиш и страховете, и спасенията. Аз не зная всичко за теб, нито за себе си, затова все търся някой друг за нас. А как ще го открия, щом не зная как да бъда с приятелка като теб?

Казват: „Обичайте себе си, за да ви обичат другите.” Като оставим настрана помпозната клишираност на тази мъдрост, аз съм възпитана да страня от нарцисизма и не го разбирам това с автообичта. Като малка веднъж окачих на стената в детската си стая своя снимка. Здраво ми се скараха, а първо ми обясниха другото значение на думата „нарцис”. И започнах по-често да се срамувам от себе си, отколкото да си се радвам. И това да имам теб за приятел ме обърква – не е ли нарцистично? Ами ако нямам друг избор? Ако не открия сухата земя любов и продължа да плавам загубена с тигъра? Тогава според Линкълн, ща не ща, ще те потърся. Ето, правя го. Имаме да си кажем много. Но нека първо сложа една наша снимка на хладилника.




Да започна на чисто? Глупости!




Бих перефразирала Фреди Меркюри: кой би искал да се роди отново? Ако някоя златна рибка ми предложи да ме върне в корема на майка ми, ще я изпържа веднага, при това в евтино олио. Ценя всяка крачка, извървяна до днес. И отчасти това е така, защото тези крачки са ме довели на място, което харесвам. Имам някои забележки към качеството на пътищата дотук, не съм безкритична и към своя собствен начин на придвижване с внезапни остри завои, страхливи клатушкания и грешни маневри, но всичко, което ми се е случило дотук, ме е направило тази жена, която съм днес. Защо трябва да я подменям за чисто нова – неука, прохождаща, непознаваща правилата за движение? Никой няма да ми даде чисто нова Аз, която има моя опит, но няма моите страдания. Няма опит без страдания. И понеже моята Аз достойно пое досегашните, аз не искам да се разделям с нея и да започвам с нова, нестрадала Аз. Освен това я харесвам, макар да искам още много от нея. Очаквам още много от нея. Държа я постоянно нащрек, не й давам мира, качвам й летвите всеки ден и я бия през съвестта с брезова пръчка всяка нощ. Сурова съм към нея, но пък от време на време наистина се гордея... с нея. Вече свикнах дори да й го признавам. Абе работя над нея. А тя работи над мен. Това не е раздвоение на личността. Тя е всичко, което съм днес. Тя е това, което бях в началото, плюс това, което станах от началото до днес. Опитвам да си представя каква бих била без натрупаните години, без запечатаните болки, без излекуваните рани, без обичаните хора, без напуснатите места и усещания, без грешките и без глупостите. Без тях не бих била „нея”, а само „някоя си”.

Е, ако мога да върна нещо, да направя рекламация на минали събития, това ще са глупостите. При това не всичките. Бих се отказала от някои тийнейджърски истерии и няколко бутилки фалшив алкохол – само толкова. Когато съм давала повече емоции от нужното, е било, защото съм ги имала. Когато съм разкъсвала себе си за някого, е било, защото го е имало. Когато съм повтаряла неразумни решения, е било, защото така съм решавала със сърцето. Последствията от всички грешки са ме водили напред и са правили от детето личност, от момичето – жена. Ако някой ден е нужно да „започвам на чисто”, не бих се разделила с никое последствие, с никой дефект на младостта. Не вярвам в чистита начала. Всяко начало е чисто. Разлистваш го с добри намерения, с надежда и обещание. Но не ти трябва да изтриеш себе си, за да бъдеш чист и да действаш чисто според съвестта си. Напротив. Грешките, които нося, са мой навигатор в пътя напред. Без тях ще се хлъзна на първия неочакван завой. Накъде без опит и грешки? Кой би могъл да построи нещо, ако се е изчистил от знанието как се полагат основи, ако е забравил за раните от падащи предмети по време на строежа? Кой би искал да строи въобще, ако не познава вкуса от гледката на нещо построено? 

Знам. Понякога и аз се чувствам задръстена – от емоции, от тъпчене на едно място, от липси, от разочарование. И ми е удобничко да си кажа: „Край! От утре започвам на чисто.” Кое мога да почистя обаче?! Мога да разтребя откъм емоции, да си изтрия акаунта във Facebook, да тръгна на спорт и да стана веган. Тези неща не решават проблеми. Те помагат да бъдеш във форма за решаване на проблеми и поемане в нови посоки. Пълната чистота на началото я нямат дори бебетата, които носят вече нечии гени и котвата на своята лична съдба.

Вчерашният ден е неизбежен. Вчерашният ден не е избор, той е предпоставка. Да тренираме започвания на чисто е като да твърдим, че не е имало вчера. И да изтриваме предпоставката за по-добро утре.

Аз мойто утре го започвам от вчера. Който иска, да почва от никъде.


Няма те



Никакъв те няма,
а тършуваш из главата ми
барабаниш отляво сред ребрата
и дереш по моите врати.
Влизаш в мене цялата
и оставяш сладка пустош.

Никакъв те няма,
а ме спохождаш
стряскаш
и поглеждаш
от очи на непознати.

Никакъв те няма,
а правиме любов
във сънища
и буднища.

Никакъв те няма,
а ме убиваш
топло
чакано
на късове
от парещи усещания.

Никакъв те няма,
а ме правиш цяла
жива
жива въпреки
че никакъв те няма.



На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...