Извярвахме ли всичко?


Идва Коледа. Онова време от годината, в което всички дружно оглупяваме и започват да ни се привиждат пророчества и чудеса. И се задръстваме с очаквания. Всяка година – едно и също. Надига се коледният дух от буркана, поизтупваме някоя и друга вехта надежда и избухваме като по команда в извънредно вярване. Отвсякъде щръкват знаци от съдбата и тръгваме да ги ловим като побеснели. Сами си съчиняваме късметите и с доволство им вярваме. Вярваме, че така ни се е паднало. Накрая събираме всички късмети, знаци и чудеса в пазвата и поемаме напред бодри и уверени в блаженството, което ни предстои. Вярваме, че било какво било, през следващата година ще е друго. Все едно съдбата прави намаление по Коледа.

Обичайно аз съм в първите редици на оглупяващите по Коледа. Редила съм десетки текстове за коледното чудо и за силата на вярата, и сигурно един ден отново ще ги редя. Но тази година съм пас. Извярвах се, а чудо не видях.

...

Коледните ми текстове от последните години бяха пълни с добри духове, всеопрощаващи ангели и плашещата увереност, че в чувала на Стареца има нещо съкровено и за мен. В чувала имаше великолепни подаръци за мен. Подаръци, които нямам представа с какво съм заслужила и за които благодаря всеки ден, всеки. Онова, Голямото, обаче, за което написах безброй писма, все още го няма. Но аз не съм дете и няма да се тръшна, насълзена, пред елхата. Годината зад мен беше красива. Писах. Пътувах. Учих. Грижих се. Обичах. Бях обичана. Открих нова сила. Прескочих няколко тъмни петна. Нямаше чудо, но продължавам. Приключението си струва.

Тази година продължавам без очаквания и без коледен текст. Ако има чудеса, нека се случат без думи. Няма да остържа нощвите на надеждата, за да напиша поредния балон с топъл въздух, който ще обещава летене, а ще донесе падане.

Тази Коледа ще си я измисля различна. Тя ще бъде нова и неочаквана. Там, където е празно, ще нарисувам птица. Там, където е сърдито, ще ушия усмивка. Там, където е студено, ще завия с някой спомен. И вместо пред камината ще посрещна Коледа пред палатката. Ще пусна пясъка да погъделичка врата ми и ще рия с краче за някоя красива кралска мида. Ще седна на скалите, за да чуя морето ми. Ще скоча от дървения кей, за да стана част от синьото. Ще се сгуша между две копринени дюни, за да уловя шепненето на рибарите. Ще направя салата от домати на поляната и ще опека една камара палачинки, нека има за всички! Ще събера букет от лавандула и ще пия сангрия по средата на реката, където рибките са пораснали толкова много! Тази Коледа няма да нося пуловер с еленчета и няма да готвя пуйки и сарми. Тази Коледа ще прибера всички пуловери и ще сготвя миди. Ще ги полея със зелено вино от Португалия и ще ям с ръце, по тънка бяла рокля, с боси крака с мидени гривни около глезените.

Тази Коледа няма да си купя коледна звезда, ще си купя минзухари. Няма да вадя зимните чинии, нито свещниците с ангели и елени. Ще запаля всички лампички за къмпинг, с които се сдобих през лятото, ще напълня кошницата със сладоледи на пръчка и ще си направя пикник на покрива. Няма да пея коледни песни, ще си пусна старите грамофонни плочи. И няма да изпратя китайски балон във въздуха, а ще напиша със син тебешир върху Млечния път: „Продължавам!“

Тази Коледа няма да се увивам с топло родопско одеяло, заслушана в тишината на коледните улици. Напротив, ще строша тишината и ще си направя карта на света – онзи, по който искам да мина, а после ще планирам най-щурото пътуване. И коледна елха няма да купя, защото искам да си я нарисувам, искам да си я нанижа от мъниста, искам да я сготвя във формата на целувчена торта. Толкова листчета с едно и също желание оставих край елхите през миналите години, че вече се чудя къде похабих вярата си.

Тази година на Коледа подаръците са забранени! Ако искаш нещо да ми подариш, спри болката за кратко.

Тази година няма да подарявам и аз. Няма да правя заря над Родопите. Няма да тичам до митницата, няма да опаковам цялата себе си. Ти толкова пъти показа, че няма да ме вземеш... Тази година няма да има елха, коледни песни, коледни текстове и коледни чудеса. Тази година просто ще вляза в черквата и ще благодаря, че ни има. Че имаме дом, здраве, трапеза и сили да я напълним с вкусове и красота. Ще благодаря, че обичам.

Тази Коледа ще е различна. Нова, първа и рождествена. И нищо че харесвам старомодната Коледа. Пак няма да си дам най-хубавото от празника - онзи весел момент, когато на Бъдни вечер се ровим в хляба като малки тържествени кокошки в търсене на парáта, скрита от мама. Нито пък онзи притихнал момент, когато всеки признава нещо на себе си, загледан в пламъчето на свещта. Нито моя много личен момент, когато всички легнат, а аз отправя очи към безкрая. Това е моята Коледа. Не лампичките и елените, не коледните щолени и базарите. Само онзи тих миг – безмълвният ми разговор със Силата над мен. Докосването ми до смисъла на празника. В онзи миг между нощта и утринта на прага на Чудото всяка година докосвам надеждата. Това е онзи мъничък момент, когато аз съм момичето на Исус, а Той е толкова близо до мен, сякаш съм част от Рождеството.

...

Тази година Коледа е тиха и честна. Знаците са измишльотина, късметите – хабене на целулоза. Оставам притихнала, за да чуя истинския глас на тази нощ. И не е инфантилно клише онова, което чувам. Не е банална история за прераждане.

Историята е за нас, които и тази година сме тук, и тази година сме живи, празнуваме. Историята е за всички нас, които в шумотевицата от проблеми и пренапрегнати мечти не чуваме, че в днешния ден се ражда отново нашият шанс за начало. Има ли начало, има всичко – и прошка, и план, и надежда, и обич. Има ли начало, има сила за чудо. Защото чудото не расте по елхите и не се крие в късметите. Чудото е нашият начин да вярваме. Дори и тогава, когато изглежда, че всичко вече е извярвано.





М.И.


И така е добре


Простите неща. Трябваше да извърша всевъзможни опити да живея сложно и да се старая прекалено, за да открия, че няма по-съвършена форма от простотата. Мисля, че идеята за простите неща изкристализира с възрастта. Когато бях ученичка, стаята ми преливаше от постери, снимки, изрезки, надписи, картини и висулки по стените, камъчета и мидички по рафтовете, бележки за спомен из чекмеджетата, цветни дневници под леглото. Днес всичко е бяло, снимките са грижливо подредени в едноцветни албуми, най-красивите картини нося вътре в мен, а дневниците ми се готвят да бъдат публикувани след кратка редакция, при която изтривам всичко ненужно от тях. Имам необходимост от чистота и скромна подредба на най-важното. И от едно кътче, в което да пиша и да нижа мъниста, както и малко по-малко очаквания към външния свят.

Ремонтът вкъщи не беше единственият през последните години. Ремонтът вътре в мен тръгна неусетно, а вече започвам да виждам, че не е козметичен ремонт и че след него ще бъда съвсем различна. Оглеждам се в белотата на стените в мен, прокарвам пръсти през почистените рафтчета и нищо от какафонията преди не ми липсва. Разтребих от сложни отношения. Хора мрачни и трудни за мен, натруфени с претенции, изисквания, самочувствие на съдници. Отношения, белязани с условия, вина и неразбиране. Изчистих се от тежка ревност, от тежка слабост и от убийствена невъзможност. Изчистих се от всеки, който можеше да бъде с мен при някакви условия. Няма условия, ако има приятелство. И още по няма условия, ако има любов. Не съжалявам за нито една раздяла. Най-тежките ме обогатиха. А и да съжаляваш за миналото е сложна работа, обременява. Както казах, пó харесвам простото живеене. Прощаваш. Забравяш. Учиш! Продължаваш.

Изчистих се от илюзии. Сигурно на тяхно място съм посяла нови, времето ще покаже. Подозирам, че човек като мен, който на единия си крак винаги е с чифт криле, не може да функционира без илюзии. Но опитвам да мисля простичко. Опитвам да не мисля за времето в бъдеще време. Да не планирам. Да не насрочвам. Да бъда тук, днес, цяла. Мечтите още ги има, но са като гердан от мъниста, който ме радва няколко часа, обаче никога не заспивам с него. Мечтите са играчка и внимавам да не им придавам по-сериозно значение. Да не давам да ме разклащат, да не позволявам да ме дърпат от най-ценното ми, от моето днес. Има само днес и това е най-простото сложно нещо, което научих. Живот без сантименти, без планове, без фантазии, без удобни заблуди. Да живея в настоящето – висш пилотаж за човек, омъжен за емоциите. В някои дни ме бива, в други залитам в някое сложно чувство. Но се уча. Правя малки крачки в тази стегната униформа на войник от ротата на днешния ден. Допускам единствено семпли желания и реални мечти. Днес ще пиша този текст и ще майсторя картички за Коледа. Утре ще опитам новата рецепта на Джейми и ще науча кучето да дава лапа. Уикенда... Той е твърде далеч. Дали ще бъда щастлива? Що за въпрос?! А дали ще ми уври добре телешкото?

Обладана съм от идеята за простотата. Тя ме научи да не драпам за щастие. Да не го търся, да не го планирам. Да не го чакам под формата на някой, който ме обича. Да не се питам дали заслужавам повече отколкото имам, да не се чудя защо нямам, което го нямам. Простотата е в това да бъда богата с толкова, колкото ми се полага в момента. Без въпроси, без мерилки, без очаквания. Без истерията, че това, което е в момента, може да изчезне.

Когато спрях да меря щастието, се изчистих и от ненужното старание. Открих, че старанието е първата, но сигурна крачка към маниакалността. А страдах от всякакви ненужни старания - не можех да изляза от вкъщи, ако всичко не е подредено по конец, имах нездравословната нужда да бъда харесвана от всички и още по-абсурдната - да угодя на всекиго. Открих, че никога няма да харесам дома си, ако харесвам само неговата изрядност. Открих, че същото важи и за хората. Приех го и с това приех и нехаресването. Постепенно спрях да виждам петното от вино върху покривката и разхвърляното бюро на сина ми. Спря да ми пука какво мислят за мен всички. И започнах да харесвам повече нашия дом. И себе си между другото.

Открих, че на почти 40 години ми е по-приятно да живея, отколкото ми е било на 30 или 20. Не че животът стана по-прост, напротив. Просто аз не искам да го живея вече сложно. Уморих се да минавам сложно и през важното, и през маловажното. На 20 не можех да изляза навън без грим. Дори имах тригодишна връзка с момче, което никога не ме видя без молив и спирала. Старанието ми да бъда перфектна за него стигаше дотам, че нощем се будех и нагласях косата си по няколко пъти върху възглавницата така, че да бъде красива на сутринта. Днес ми харесва да бъда без грим и го правя именно пред мъжа, когото обичам. Усещането да съм желана с рошава, сънлива коса и гурели в очите е по-истинско от онези детински опити да бъда перфектна. Не искам да бъда перфектна, искам да бъда обикновено момиче, което се буди рошаво до своето момче. Веднъж мъжът до мен се беше взрял в лицето ми и аз изпитах силно притеснение. Попитах го: „Гледаш ми бритона ли? Недей, моля те, постригах го накриво” и смутено заоправях кривия бритон. А той ми отговори: „Изобщо не съм го забелязал. Гледам ти очите, красивите...”

Постоянно се търсех в сложното и никога не си повярвах, че аз просто съм хубава за него. И винаги ще бъда, независимо дали смачкам косата си във възглавницата или удавя чертите на лицето си в разтекла се спирала. Никога не си повярвах, че няма нужда да извършвам геройства, за да му докажа, че го обичам. Той го знаеше, а геройствата ми само натоварваха допълнително съвестта му...

Някои хора бъркат простото живеене със страхливото и удобно живеене. Еми, не. Обикновено най-простото решение е най-смелото. Най-простият отговор е най-храбрият. Често те вади от зоната ти на комфорт, но пък пренарежда светове.
- Не, не мога да бъда с теб. Твърде сложно е, прости ми.
- Да, твърде сложно е, но оставам с теб. Обичам те!

Простички отговори. Еднакво честни. Силни, решаващи. За предпочитане пред всяка слабашка проява на обичане.

Да живееш просто е доброта. Да обичаш просто е благодат. Дълго бърках добротата с угодия за всички. Не, добротата е да бъдеш чист, открит, съзерцателен, разбиращ, даващ, благодарен, деликатен, щедър. Добротата е всичко, което не ранява умишлено другите. Добротата е вяра в другите. Любов към себе си. Добротата понякога е да раниш, но да не подмамиш. Добротата е в истината. Добротата е в това да обичаш без условия, без съмнения, без остатък.

Всъщност днес стените на стаята ми са бели, но тук-там още се мотаят сенки от миналото и надежди за бъдещето. Хубавото е, че вече не се вслушвам в звънеца на вратата, нито в чудото на утрешния ден. Не че не вярвам в него, напротив. Но по-силно вярвам в чудото на този момент – чудото на приемането, на простичкото приемане, че и така е добре. Че това ми стига.

Стига за днес. Утре – повече.




М.И.



Ако някой ви обещае сняг и кокичета...

Събудих се предната сутрин от светлина в стаята. Още беше нощ. Той беше далеч, но беше пратил сняг... Сняг, който пробиваше тъмнината и гале...