И така е добре

Простите неща. Трябваше да извърша всевъзможни опити да живея сложно и да се старая прекалено, за да открия, че няма по-съвършена форма от простотата. Мисля, че идеята за простите неща изкристализира с възрастта. Когато бях ученичка, стаята ми преливаше от постери, снимки, изрезки, надписи, картини и висулки по стените, камъчета и мидички по рафтовете, бележки за спомен из чекмеджетата, цветни дневници под леглото. Днес всичко е бяло, снимките са грижливо подредени в едноцветни албуми, най-красивите картини нося вътре в мен, а дневниците ми се готвят да бъдат публикувани след кратка редакция, при която изтривам всичко ненужно от тях. Имам необходимост от чистота и скромна подредба на най-важното. И от едно кътче, в което да пиша и да нижа мъниста, както и малко по-малко очаквания към външния свят.

Ремонтът вкъщи не беше единственият през последните години. Ремонтът вътре в мен тръгна неусетно, а вече започвам да виждам, че не е козметичен ремонт и че след него ще бъда съвсем различна. Оглеждам се в белотата на стените в мен, прокарвам пръсти през почистените рафтчета и нищо от какафонията преди не ми липсва. Разтребих от сложни отношения. Хора мрачни и трудни за мен, натруфени с претенции, изисквания, самочувствие на съдници. Отношения, белязани с условия, вина и неразбиране. Изчистих се от тежка ревност, от тежка слабост и от убийствена невъзможност. Изчистих се от всеки, който можеше да бъде с мен при някакви условия. Няма условия, ако има приятелство. И още по няма условия, ако има любов. Не съжалявам за нито една раздяла. Най-тежките ме обогатиха. А и да съжаляваш за миналото е сложна работа, обременява. Както казах, пó харесвам простото живеене. Прощаваш. Забравяш. Учиш! Продължаваш.

Изчистих се от илюзии. Сигурно на тяхно място съм посяла нови, времето ще покаже. Подозирам, че човек като мен, който на единия си крак винаги е с чифт криле, не може да функционира без илюзии. Но опитвам да мисля простичко. Опитвам да не мисля за времето в бъдеще време. Да не планирам. Да не насрочвам. Да бъда тук, днес, цяла. Мечтите още ги има, но са като гердан от мъниста, който ме радва няколко часа, обаче никога не заспивам с него. Мечтите са играчка и внимавам да не им придавам по-сериозно значение. Да не давам да ме разклащат, да не позволявам да ме дърпат от най-ценното ми, от моето днес. Има само днес и това е най-простото сложно нещо, което научих. Живот без сантименти, без планове, без фантазии, без удобни заблуди. Да живея в настоящето – висш пилотаж за човек, омъжен за емоциите. В някои дни ме бива, в други залитам в някое сложно чувство. Но се уча. Правя малки крачки в тази стегната униформа на войник от ротата на днешния ден. Допускам единствено семпли желания и реални мечти. Днес ще пиша този текст и ще майсторя картички за Коледа. Утре ще опитам новата рецепта на Джейми и ще науча кучето да дава лапа. Уикенда... Той е твърде далеч. Дали ще бъда щастлива? Що за въпрос?! А дали ще ми уври добре телешкото?

Обладана съм от идеята за простотата. Тя ме научи да не драпам за щастие. Да не го търся, да не го планирам. Да не го чакам под формата на някой, който ме обича. Да не се питам дали заслужавам повече отколкото имам, да не се чудя защо нямам, което го нямам. Простотата е в това да бъда богата с толкова, колкото ми се полага в момента. Без въпроси, без мерилки, без очаквания. Без истерията, че това, което е в момента, може да изчезне.

Когато спрях да меря щастието, се изчистих и от ненужното старание. Открих, че старанието е първата, но сигурна крачка към маниакалността. А страдах от всякакви ненужни старания - не можех да изляза от вкъщи, ако всичко не е подредено по конец, имах нездравословната нужда да бъда харесвана от всички и още по-абсурдната - да угодя на всекиго. Открих, че никога няма да харесам дома си, ако харесвам само неговата изрядност. Открих, че същото важи и за хората. Приех го и с това приех и нехаресването. Постепенно спрях да виждам петното от вино върху покривката и разхвърляното бюро на сина ми. Спря да ми пука какво мислят за мен всички. И започнах да харесвам повече нашия дом. И себе си между другото.

Открих, че на почти 40 години ми е по-приятно да живея, отколкото ми е било на 30 или 20. Не че животът стана по-прост, напротив. Просто аз не искам да го живея вече сложно. Уморих се да минавам сложно и през важното, и през маловажното. На 20 не можех да изляза навън без грим. Дори имах тригодишна връзка с момче, което никога не ме видя без молив и спирала. Старанието ми да бъда перфектна за него стигаше дотам, че нощем се будех и нагласях косата си по няколко пъти върху възглавницата така, че да бъде красива на сутринта. Днес ми харесва да бъда без грим и го правя именно пред мъжа, когото обичам. Усещането да съм желана с рошава, сънлива коса и гурели в очите е по-истинско от онези детински опити да бъда перфектна. Не искам да бъда перфектна, искам да бъда обикновено момиче, което се буди рошаво до своето момче. Веднъж мъжът до мен се беше взрял в лицето ми и аз изпитах силно притеснение. Попитах го: „Гледаш ми бритона ли? Недей, моля те, постригах го накриво” и смутено заоправях кривия бритон. А той ми отговори: „Изобщо не съм го забелязал. Гледам ти очите, красивите...”

Постоянно се търсех в сложното и никога не си повярвах, че аз просто съм хубава за него. И винаги ще бъда, независимо дали смачкам косата си във възглавницата или удавя чертите на лицето си в разтекла се спирала. Никога не си повярвах, че няма нужда да извършвам геройства, за да му докажа, че го обичам. Той го знаеше, а геройствата ми само натоварваха допълнително съвестта му...

Някои хора бъркат простото живеене със страхливото и удобно живеене. Еми, не. Обикновено най-простото решение е най-смелото. Най-простият отговор е най-храбрият. Често те вади от зоната ти на комфорт, но пък пренарежда светове.
- Не, не мога да бъда с теб. Твърде сложно е, прости ми.
- Да, твърде сложно е, но оставам с теб. Обичам те!

Простички отговори. Еднакво честни. Силни, решаващи. За предпочитане пред всяка слабашка проява на обичане.

Да живееш просто е доброта. Да обичаш просто е благодат. Дълго бърках добротата с угодия за всички. Не, добротата е да бъдеш чист, открит, съзерцателен, разбиращ, даващ, благодарен, деликатен, щедър. Добротата е всичко, което не ранява умишлено другите. Добротата е вяра в другите. Любов към себе си. Добротата понякога е да раниш, но да не подмамиш. Добротата е в истината. Добротата е в това да обичаш без условия, без съмнения, без остатък.

Всъщност днес стените на стаята ми са бели, но тук-там още се мотаят сенки от миналото и надежди за бъдещето. Хубавото е, че вече не се вслушвам в звънеца на вратата, нито в чудото на утрешния ден. Не че не вярвам в него, напротив. Но по-силно вярвам в чудото на този момент – чудото на приемането, на простичкото приемане, че и така е добре. Че това ми стига.

Стига за днес. Утре – повече.

М.И.

photo@slumberdesigns