Мария Балабанова... защото теб те немаше никъде



  


  Фотограф Михаил Георгиев 
Водещ на проекта Красимир Андонов




Историята на баба Мими, която държи снимка на любов от отвъдното

Тя е на 84, аз съм на 37. Тя живее в Челопеч, аз живея в София. Тя няма останал нито един зъб, аз се радвам на добро стоматологично здраве. Тя все казва, че нейната е свършила, аз все се надявам, че мойта тепърва предстои. Нейното лице е красиво набраздено, моето се набраздява само от тъгата, че може да нямам същия разказ за любов като нейния.




Мария Балабанова ни посреща на прага на къщата си в Челопеч и се здрависва неочаквано силно на фона на малката си слаба фигура. Хваща ръката ми и ме придърпва да ме целуне. Баба Мими е от онези малки любови от пръв поглед. При първия поглед обаче още не знам, че ще искам да се върна скоро пак. Че втория път аз ще я придърпам и аз ще я целуна. Защо ли? Защото е човек, врял цял живот в любов, нуждаещ се от хора и от близост, и това ме привлича с целия си уют неудържимо.

Влизаме в къщичката, която едно време е била също толкова голяма, но е била къща – пълна с хора, пълна със смях. Днес е къщичка – баба Мими обитава една стаичка на приземния етаж и светът й е събран в нея – малка печка, много снимки, икони, книги, прозорец към двора. Отвън наднича котката, но бабчето не я пуска вътре, прави се на строга. Започва да ми показва снимки от сватбата на Жечко и Анна. Доколкото разбирам, Жечко е неин втори внук. Разказва ми за тях, сякаш ги познавам. „Жечко и Ани се венчаха и гледай тука тая целувка – сочи снимката, - тия щеха да си изсмучат и пломби, и всичко.” По-късно разбирам защо толкова се е впечатлила бабчето от начина на целуване на младите. Георги – един от внуците й, я нарича „бабчето” и без да съм поискала позволението й, започнах да я наричам по същия начин. Заради любовта ми от пръв поглед и защото й отива да е бабче, а не баба. Но преди да е била бабче, Мария е била красива 19-годишна девойка. „Била съм много хубава навремето. Сега съм зел Кольо, дал Кольо.” Защо говориш така, бабо Мими? Ние сме тук, защото в нашето списание искаме да покажем колко хубави са жените на всяка възраст. Стига да имат сърце да са хубави и история, която да ги пази живи. „Жените, ако искат да са хубави, са хубави. От тях зависи”, отвръща ми тя. И ми разказва най-хубавата история за любов. 



Разправяли й нейните приятелки за едно момче от съседен Пирдоп – Димитър Балабанов. Всички му викали Мишо. Казвали, че Мишо е само на 21 години, а пък вече с побелели коси. Мария още е ученичка и един ден се озовава на площада в Пирдоп, докато Мишо Балабанов излиза от къщата с, точно там, на площада. И тя го вижда. „И верно, цялата му коса беше бяла.” Георги по-късно ми разказва, че всъщност косата на дядо му побеляла, когато се върнал от войната, което било девет години след тази среща. Но баба Мими така е запомнила този момент на площада. Това обаче не е важната им среща. Мария играе в театрални пиеси и един ден Мишо Балабанов е сред публиката. „Ролята ми беше такава, че трябваше да стоя в края на сцената”, спомня си. Мишо я вижда, докато тече представлението, и като скача, грабва я от сцената и вика: „Хайде, заминавай с мен!” „Как така да заминавам - дърпа се Мария, -  имам си роля!” „Ще ти намерят дубльор”, отсича решително Димитър Балабанов и я товари в колата. Казах ви, тя е от малките любови от пръв поглед. Е, в онзи ден е била от големите.

Бабо Мими, и те взе от сцената?! И беше любов от пръв поглед, вярно ли?! „Да, прегърна ме и айде в Пирдоп! Любов от пръв поглед – истина!”
Ти се влюби в него от пръв поглед, така ли? „Той се влюби!”, отсечено, категорично, с една много нейна игривост извиква баба Мими. Гледам я, усмихвам се, усещам, че иска да каже още нещо. Гласът й се връща с нова нежност: „И двамата се влюбихме заедно.”

Когато отива в Пирдоп, започват тегобите на Ромео от Пирдоп и Жулиета от Челопеч. Свекърва й не е никак доволна от избора на сина си. Съседката Ангелова даже се възмущава: „Ти какво искаш, бе, Балабанова?! Я виж каква е хубава, каква е интелигентна, на 19 години само!” А свекървата отвръща: „Да, ама е от село, със селски манталитет.” Бабчето го разказва без огорчение, защото свекървата по-късно ще си признае грешката. А свекърът? „Той беше златен човек!” Свекърът харесва снахата и даже след години иска тя да вземе цялата къща с все големия двор. А кога те прие неговата съпруга? „Един ден ми каза: „Миче, аз много съм сбъркала за теб.” И това беше. Живеехме много добре.”



Баба Мария е добра снаха, върши хубаво всичко, което се очаква от нея в къщата. След много години, когато свекърът е тежко болен на легло, казва да извикат нея, иска да я види. Когато тя взима ръката му в своята и го пита: „Татко, какво има, викал си ме”, той я поглежда с обич и тихичко си отива. Няколко пъти баба Мими описва тази случка. От 7-8 месеца има склероза и повтаря историите, забравя, че току-що ги е разказала. Смесва някои спомени и макар да звучи тъжно, защото е белег от многото изживени години, има красота в това да слушаш отново и отново моментите, в които за тази 84-годишна жена се е побрал животът й. „Свекър ми беше добър човек, златен човек – повтаря и потретя баба Мария. – Имаше един голям двор в къщата и викаше: „Миче, искам всичко да ти оставя на теб!” Наобиколили сме я ние, младите, и не можем да удържим смеха си, когато започне да описва нещо отначало, а само преди минутки сме го чули пак и пак. Тъжен смях, приятели. Днес правим купища снимки всеки ден. Ходим на толкова много места. Познаваме стотици хора. Обичаме по веднъж, по два пъти, по сто пъти. Аз бих сменила нашето днес за нейното вчера, а вие? С тези няколко истории тя е направила своите важни кадри по 84-годишния път. И сега не й остава друго, освен да ги разлиства отново и отново. С тези няколко кадъра тя дали няма повече от нас, а?

„За една целувка се дадох”, вика ми бабчето. Как така за една целувка, бе, бабо Мими? „Ами как – седна Мишо до мен и изведнъж ме целуна ей тук – сочи си дясната буза. – И край, вече бях негова. А кандидати имаше много...” Нямало като сега – целувки, целувки. Дадеш ли да те целунат веднъж, за цял живот е. Баща й също се сърди в началото: „Какво направи?! Пристана на един и си отиде...”

Ти едва ли само заради целувката си отишла, бабо Мими. Нали го харесваше? „Харесвах го, ама не исках да е така. Исках по-дълго време да ходиме. А той вика: „Тръгвай сега, ще ти намерят дубльор!” Мишо я води при обущаря да й вземе мярка и хайде в Пирдоп. И така до края. „Много ме глезеше. Де ходи в командировка, обувки ми носи.”

След време Мария започва работа в общината – дълги години е дясната ръка на кмета. Други служители няма. До малката й кухничка има друга малка стая. В еднокрило гардеробче баба Мими пази всичките си рокли. Първата, която вади, е везана от нея на младини – голяма хубост! Представям си я с везаната рокля и как сменя само обувките, донесени от влюбения съпруг. Още един тоалет държи да ми покаже – костюма, с който е изкарала цялата си служба в общината. „Виж го. Колко съм го носила, не е мръднал!” И вярно, само гъделичкащата миризма на нафталин сочи годините на елегантната дреха.

„Не съм била суетна -  казва ми и рязко сменя темата. - Ние пътувахме навсякъде. Обиколихме цяла Европа.” Така и не може да ми обясни как по ония години са им давали да пътуват, но внукът й потвърждава историята. С голям дървен куфар Мария, Мишо и двете им момчета все са на път. Носят си палатка и обикалят България. „Тук сме в Москва”, сочи баба Мими на една снимка. В Москва учи големият й син Евгени. Специалността му е енергетика, а златните медали – не един и два. „Беше дете, дето го няма второ никъде, ама си отиде рано.” Влизаме в най-тъжния момент от хубавата приказка на баба Мария. Без време си отива големият й син, но тя не говори с тъга за това. Говори за него, сякаш още е жив. Или сякаш очаква скоро да го срещне отново. „Искам да умирам, ама не се умира зорлем, не става – казва повече с яд, отколкото с тъга. – Искам да умирам, защото имам хора горе. Аз вярвам в отвъдното. Една нощ съм се унесла и сънувам дете. Стъпило с една луна на каменна плочка. Викам му: „Стани, баба, ще изстинеш.” „Нема  бабо - вика, - да изстина, щото ние сме в отвъдното.” И като се събудих, така ме беше яд, че не си досънувах съня да го видя, още да ми каже.”

Защо ти е да умираш, бе, бабче?! Я виж какви внуци имаш, как те гледат! „Внуците са златни. Ей тоя – сочи Георги, даже е сребърен!” Като каже името на Георги, бабчето става друга. Говорим си, а Жоро е излязъл за малко от стаята. Баба Мими се сеща за него, прекъсва си думата и хуква да го търси. „Що ма лъжеш, че ще идваш всяка вечер?”, хока го, ама го хока с оная бабина обич, от която медени парици капят вместо думи. „Ето, нали съм тук - смее се Жоро, -  баклава съм ти донесъл.” „Аз ще ти кажа – обръща се към мен и заговаря не като бабчето, а като дете. – Се сама съм. Друго е да имаш едно близко животно като него. Като дойде, почва да готви. Слага на мен една чиния хубава. То ми се не яде. Викам му: „Да те видя искам, не да ям!”


Жоро, брат му и баща им държат прекрасната къща за гости „Горски път” в Пирдоп и той постоянно минава да види бабчето. Тръгне ли да си ходи, тя не го пуска, ако не вземе и нея. Да е сред хора, да не е сама в къщата. И пак, и пак се сеща за дядото. Той често бил командирован из България. „За три дни го пращат някъде, а той се връща на първия ден. Не можехме да се разделяме за повече. Казваше ми: „Ние с тебе, понеже не можем да живеем един без друг, трябва да умрем заедно.” Е, да, ама той си отиде преди 15 години, а аз още се мотам...”

Този проект се казва „Красиво за жената”. Целта ни с фотографите е да покажем красотата на жената в нейната есенна възраст. Красотата, която се събира в пъстър букет от паднали зад нея малки истории. Виждам баба Мими така красива, както нейният дядо, ако беше жив, щеше да разбере. Виждам я как още подскача по сцената в очакване да изживее отново и отново онзи миг, в който Мишо ще я грабне, ще я пъхне в колата, за да я обича и от отвъдното. Виждам я как го чака от командировка и потропва в двора на свекъра с различни обувки, нетърпелива и хубава. Виждам я как чака Жоро сега, защото е свикнала да получава любов, да дава, да бъде светът й близък на този отпреди 15 години. Виждам я как чака да се качи при дядо Мишо и да бъде обичана завинаги...

Тя е на 84, аз съм на 37. Тя живее в Челопеч с котката, аз живея в София с чуденето коя от нас познава по-добре щастието. Седим на кушетката й, а сред албумите със снимки се мяркат няколко песнопойки. Да почетем, бабо Мими? „Нá, чети.” Хубави са тия стихове, дето си четем в малката кухничка, в голямата къща на Димитър и Мария. Но с друг стих ще си тръгна от Челопеч. Благодаря ти, бабче, за него:

„Отиваше мъжът ми в гората за дърва и ей го, връща се след малко. „Защо се връщаш, бе?”, го питам. А той: „Защото теб те немаше никъде.”




Блог на фотографа Михаил Георгиев: http://onefactphotography.blogspot.com

Коментари

  1. Ех Мила :) На мен пък ми се сви сърцето - едно такова, тъжно, кротко и леко безутешно ми се сви.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Как ясно го разбирам! :)
      Такива са сърцата - срещат се със сърца от други истории и се променят. Кротко и от любов :)

      Изтриване
  2. Хайде пак тази ненормалница - вярно на вас ви е мила, че ви е баба, но на нас ни е ясна ... познаваме си е мноого добре и не е нужно това преувеличаване на неща, които не интересуват никого освен роднините и!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ненормалникът си ти!

      Изтриване
    2. В първия миг щях да изтрия този коментар. Добре, че го оставих. Някои ще бъдат докоснати с тъга от историята на баба Мими, други ще бъдат докоснати с тъга от Вашия коментар, Анонимен. Дано намерите път да бъдете по-щастлив и по-жив! Престоят ни тук е кратък, така че не губете време, намерете нещо светло, нещо широко, нещо грамадно за живеене и обичане. Тогава ще видите, че ненормални са само онези, които не са успели като вас. Успех с живеенето, Анонимен! Направете го именито, анонимността е празна дупка в сърцето.

      Изтриване
  3. Отговори
    1. И аз поплаках, ама истински поплаках, докато писах. Пречистващо :)

      Изтриване
  4. И мен ме разплака.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. :) Благодаря, че наминавате! Обещавам да има и смях, не само сълзи.

      Изтриване
  5. Красиво! И топло!
    И размечтаващо!

    ОтговорИзтриване
  6. Разтърсена, замислена, вдъхновена и окрилена...сърдечно благодаря!
    Елена

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ех, че красиви емоции, благодаря, че ги повика точно тук :)

      Изтриване
  7. Прекрасна история! Живея в града,не познавам жената,но ми стана много мило. Благодаря!!!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Поздрави на прекрасния град! И да се отбиете в Горски път - най-хубавите пици, най-хубавият чай, а за сладкишите няма думи, нито истории, трябва да ги създадете сами :)

      Изтриване
  8. Уникална си.Благодаря ти за таланта,който имаш,за да може да предадеш това невероятно състояние, в което се потапям,когато чета историите ти.

    ОтговорИзтриване
  9. Beshe prekrasno, mnogo prekrasno! Naistina me trogna, a sum na takava krehka vurzrast. Nadqvam se i az nqkoga taka da razkazvam za lubovta.. :) Pozdravleniq za statiqta!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Желая ти да разказваш такава, че и по-красива история, и да я изживяваш заедно с човека до теб до трицифрена възраст!

      Изтриване
  10. Челопеч не е ли град?

    ОтговорИзтриване
  11. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Мила, Мила................................ чудна приказка. От "нашите". От името сигурно ще се зачудиш, Ани съм, Младенова по старо му и по любимо му :-)))

      Изтриване
    2. Скъпа Ани, благодаря ти! Да ти е чудно и приказно! :)

      Изтриване
  12. Мир и светлина на душата и.....вече е при дядо Мишо

    ОтговорИзтриване
  13. Дааа познавам баба Мича и синовете и внуците ѝ. Изключителна жена беше, спретната, строга, обаятелна и достойна! Зарадва ме тази статия, благодаря ви! Лек ѝ път нагоре! Елена Лакова

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации