Днес е денят, в който светлото и тъмното за последно са поравно. Това го прочетох. Всъщност ми се струва, че слънцето през цялото лято не е било толкова амбициозно. Ръждиво-златната му среда пробива мощно клоните на дървото под прозореца. Прави опит да не залезе изобщо. Никога не съм го виждала така решително. Това ми дава друга сила някак... Джазови класики изтичат тихо заедно със златото в небето. Още от училище тази музика омекотява всеки вид действителност. Носи нежност и пълнота. Деликатност. Търпение. Обещание за същия сладък ден някога, с някого, танц може би, в подобна мека вечер, пълна с аромати и съвършена простота.
Особено красива вечер. Изпитвам удоволствие дори от начина, по който кожата ми се среща с хладината на пода. Мънички радости, които обикновено не забелязваме. Обичайности... и не съвсем. Знам, че тази вечер е толкова красива, защото стигнах трудно до нея. Платих я с дълъг път, по който многократно губих способността си да се радвам. Дори мисля, че сe преборих за нея, заслужих я! С дързостта си да правя грешните избори, но все пак да вървя, а не да спирам, с безумната си вярност към някого и към илюзиите ни за бъдеще, с детинския си устрем да скачам без наколенки и без да са ми обещавали криле, с откаченото си доверие в една любов, на която просто не й беше писано. Вечерта е толкова красива, защото аз си я създадох. Защото аз изчаках да се случи. Защото пропадах и се вдигах, но никога не се дадох на баналния комфорт на разума. Защото аз позволих сърцето ми да бъде толкова наранено... толкова наранено, че да роди така красива вечер.
Наскоро го разбих наново. Обикновено го чупя в илюзии и този път не изневерих на традицията. Преди няколко месеца в живота ми се върна мъжът, когото съм обичала повече от самия живот и който ме е обичал повече от своя. С него не можехме да бъдем заедно, защото той вече беше мъж на друга жена. Бях правила опити да приема тази болезнена невъзможност трилион пъти и най-после бях успяла. Бях се примирила и бях взела от нея уроците и обещанието за безкрайност в любовта. Бях простила на миналото и вече дори изпитвах нови надежди за бъдещето. Настоящето ми беше пълно с радости – семпли, но радости. Тогава той се върна, решен да бъде с мен. Знаех, че не трябва да го допускам обратно. Знаех, че ако остане, рано или късно ще ме намрази, понеже заради мен е наранил друг човек. Казах му да си тръгне и да ме остави да бъда жената, която ще обича винаги. Защото единствният начин да бъда тази жена за него, е да ме няма. Казах му, че ако бъдем заедно, несъзнателно ще ме наказва заради болката на другата жена и заради избора си да си тръгне от нея. Казах му, но той не ми повярва. Каза, че не може да не бъдем заедно. Каза, че сме стигнали твърде далеч, за да се отказваме сега. Каза, че ще се справим. И аз му повярвах. Знаех, че ако остана, той ще ме свали от небесния пиедестал, който ми беше построил заради невъзможността да бъде с мен. Знаех, че когато ме види като реална възможност, няма да съм толкова ценна за него повече. Знаех, че си играем с огъня и резултатът е предначертан, и въпреки това скочих. Въпреки ясните сигнали на здравия разум реших да опитам. Да стигна до края на тази история, пък ако ще това да съсипе цялата й красота и неповторимост. Да срине самата нея от пиедестала й на епична история за любов.
Сбъднаха се всичките ми страхове. Всички пиедестали бяха срутени. Епосът се превърна в най-банална проза. Където можа, омразата поникна. Аз бях причина за болката на друг човек и той ми приписа цялата вина за нея. Той беше причина за загубата на най-милите ми мечти и аз му приписах цялата вина също. Омразата – пряк наследник на любовта, и всичката вина, избухнала като плантация от ужаси и загуби, ме смъкнаха долу, силно долу. В позорното нищо. До вчера любовта ни беше невъзможна, но красива. Днес беше възможна, но грозна. Обикновена! Пошла! Точно като нас.
Невъзможността за нашата любов не успя да разбие сърцето ми, но нейното обезобразяване го направи. Край! Финито! Баста! Холокоста за красотата. Любов ли?! Мръсна и банална ярост. Позорно разсъбличане на илюзиите.
Сърцето ми се скърши. Обезчестена чистота.
Така разбих сърцето си. Срутих всичко до основи, за да мога да градя наново. Днес излизам изпод останките и отгоре всичко ми изглежда по-значимо и по-красиво отвсякога. Толкова великолепно всъщност, че ми иде да извикам на някой минувач по улицата: „Хей, човече, разбий сърцето си! Разбий го, струва си и носи щастие!“
Разбий сърцето си, за да разбереш какво е да не можеш да дишаш от минало. Какво е спомените да вървят по теб и да не дават да очакваш нещо хубаво оттук нататък. Да не пускат и най-мъничката сладост да те срещне. Разбий го и остани заклещен на границата между миналото и невъзможното бъдеще. Дай на спомените да те завлекат до дъното и остави тъгата им там. А после се изстреляй обратно и позволи на изживяното да е стълбичка в намирането на новото ти аз – онова, което ще бесува от лекота в своето сега и ще се разстила уверено към мощното си утре.
Разбий сърцето си, за да ти е трудно да простиш. Извърви всяка стъпка до прошката. Тя не може да е истинска, ако се случи без бой. Разходи се до всяка локва кръв, която си пуснал от любов. Усети колко близо си до омразата. Дай на това сърце да опита цялото възможно огорчение, да плаче, да рита, да се моли. Каквото и да ти коства, след това издрапай до прошката и няма да може да познаеш това свое сърце. То ще е станало толкова голямо и чисто, колкото голяма и чиста е способността ти да обичаш.
Разбий сърцето си, за да разбереш себе си. За да научиш къде е твоят праг на болка и какво се случва, когато стъпиш на него. За да усетиш колко малък си – не в света, нито във Вселената, а пред собствената си слабост. Малък и беззащитен като неродено. Защото никой не се е родил наистина, преди да е изпитал болка. Мини оттам, за да знаеш, че именно твоята болка е най-силната ти защита. Тя е тази, която ще те научи да се браниш, да цениш и да бъдеш щастлив. Никой не е по-добър от болката си. Но ти можеш да си по-силен от нея и точно това ще те срещне с личната ти любов към живота.
Разбий сърцето си, за да узнаеш колко хилави са били радостите ти до този момент. Разбий го, защото, когато си цял и винаги си бил, щастието е евтино, а ти си инвалид, неспособен да стигне до най-простата радост и до най-гигантската също. Ако не вярваш, ела във вкъщи и ме виж! Обикалям около печката като младоженка на късното лято. Влюбена до болка във всяко парченце от настоящето си. В аромата на печените чушки, в изсветлелите крайчета на снимките по стените, в лепкавата сърцевина на тази напълно обикновена вечер. Влюбена и в неясното бъдеще, пълно с добри обещания. Най-после му вярвам. На бъдещето. Седя пред него като ученичка, разтворила устни в очакване на целувката му. Разбий сърцето си и прави любов със своето бъдеще!
Разбий сърцето си, за да видиш колко неблагодарна е любовта! Какъв играч е, какъв консуматор! Любовта не е сладка самодива, която ще люлее с дни внезапната ти свръхчувствителност. Тя не е благороден делфин, който ще обикаля вечно из нежните ти намерения. Любовта не е перото от птицата, нито мекото на вятъра. Любовта е сила, която ще те приласкае, прободе, угнети и разобличи до най-фината ти слабост. Тя ще те хвърли не в облаци от приспивна пяна. Тя ще те хвърли в огньове от най-диви страхове. Разбий сърцето си и в пепелта от тези страхове ще откриеш кулминацията на смелостта си да обичаш отново.
Разбий сърцето си, не се страхувай. Болката ще се опита да те сломи, но по някаква причина ние сме устроени несломими. Ако щеш вярвай, но преди един месец ми се искаше да бъда заличена от нея. Да свърши с мен най-после и край! Сега ми е по-леко, но тогава болката беше ударила ножа до кокала. Е, оказа се, че сърцето няма кокал. Колкото и дълбоко да го пронижат, то си намира пътя обратно. Сърцето винаги търси светлата пътека. Понякога ние го отклоняваме по следите на черната луна, то се прави, че ни следва, пък после внезапно ни задърпва отново към ясното слънце. Не знам как функционира това. Ако тази вечер в кухнята ми беше Алексис Зорбас, сигурно щях да получа някакъв живописен отговор. Всъщност нямам нужда. Вечерта е прекалено красива, за да бъда ненаситна за обяснения. Знам само, че съвсем наскоро позволих на сърцето си да бъде разбито и оттогава нищо вече не е обикновено.
М.И.
photo@pinterest.com
