Азбуката на една любов


Божури. Камбанария. Обет. Жив. Стрък. Път. Ти. Чувствам. Скърца. Театър. Дъжд. Чедо. Сънчо. Букви. Рибка. Бръмбар. Рее се. Хвърчило. Чардак. Капчук. Простор. Благ. Обичам. Мога да продължа да се целувам с думи до безкрайност. Уж всички са еднакви, съставени от букви, а всяка сама по себе си има силата да те изпрати на пътешествие до различна дестинация. Божурите превръщат в същински аромат спомена за най-трепетната пролет. Театърът скърца с необяснимо вълнение в края на клавиатурата ми. Капчукът ме завива с родопско одеяло в дъждовна неделя. Бръмбар каца на чардака. Ято гъски се рее в простора, а децата пускат хвърчило по склона. Думи и картини се нижат благо под пръстите ми и ме пращат по път широк, обратно към... себе си. Мога да събирам думите и да правя любов с тях до дъното на значението им.

Преди няколко години един популярен психотерапевт ме нае да му направя рецензия на романа, който щеше да излиза на европейския пазар. Срещахме се няколко пъти и разговаряхме за него и за книгата. Той ми разказа, че историите в нея били измислени. След като била публикувана, започнали обаче да му се случват една по една. Силата на писменото слово - в нея вярваше той. А аз повярвах в него. И написах на една приятелка, че ще правя рецензция, за която ще получа хонорар. Бях в майчинство и парите все не стигаха, постарах се здраво. Но писаното слово до моята приятелка не помогна. Известният психотерапевт изчезна и не ми плати за труда. Аз също вярвам в силата на думите, но само на онези, които идват от сърцето. Всички други са летливи съчетания от звуци и могат да послужат за представи, лъжи и илюзии, но за да се преродят в реалност, е нужно нещо повече от думи. Защото няма по-грозни от думите, които зазвучават красиво, за да им повярваш, а след това потъват, подли, в нищото. В нечия страхливост, в нечия обърканост, в нечия сбъркана идея за истина.

Другите, които никога не лъжат и са по-красиви от всички поеми, от всички прошепнати в унес слова, са думите на действието. Аз съм човек на думите, но след като се сблъсках няколко пъти с амбулатнти търговци на думи, предпочитам да общувам на другата азбука. И със сигурност предпочитам да обичам на нея. Дали знам всичките й букви, времето ще покаже. Виждала съм хора, които сричат думите на обичането до далечна старост и други, които умеят само кратки, вели изречения. Трети никога не срещат човек, с когото да говорят думи от един език. И до края вярват, че такова говорене няма.

На мен обаче такова говорене ми се случи. Срещнах човек, с когото разговарях, преди да го видя. А той ми отвръщаше. Дълго не питаше нищо. Аз пък плачех нощем, защото не знаех какво ми казва в безсънието. Не виждах какво означават посланията му в тишината. Само усещах съществуването им. Много по-късно с усърдието на новородени аз и той събрахме буквите от нашата азбука. Дали това е цялата азбука? Едва ли, но от нея тръгнахме...

...

Обичам да чета по теб. Още сричаме и двамата, но сме залегнали с любов над ученето да се прочитаме. Обичам това обичане. Колкото повече разлистваме, толкова по-интересно и безкрайно е повествованието. Това обичане понякога се пише с малки букви, малки като нежността, с която се случва отдаването. Друг път поставя многоточие или забравя да си сложи точка. Това обичане търси бъдещи думи и не обича завършеците. Но най-често това обичане се случва с главни букви:

А като аскетът, който е тази любов. Тя няма нужда от хора, от вещи, от думи, а само от време

Б
като брега, който тя едва ли ще стигне, защото не търси закотвяне. По й подхожда да разгръща платната все по-навътре в Голямото синьо

В като времето, което спира да отмерва живота, когато сме заедно, но никога не е достатъчно

Г като гъски – птиците, които ти ми нарисува, а после открихме, че тези птици остават заедно завинаги

Д като дърво. Попитах те коя е любимата ти дума. Каза „дърво”

Е като енергията, която инжектира в крилете ми твоята ръка, когато ни води. А тя води, откакто ни има

Ж като живота, който започна отначало, в топлия скут на Смисъла

З като зеленото ти – друга вселена от гори, височини и усещания, която ми е липсвала винаги, без да го зная

И като имаш ме

Й като йероглиф за Всичко

К като карта. Нашата карта с гари, спирки, океани, пътища, улици, полета, летища, безкраи

Л като лекотата, с която това обичане ни превежда през моментите, в които си мислим, че не можем повече

М като морето ни, което никога преди теб не е било в множествено число

Н като нося те у мен – виждам чрез теб, чувствам чрез теб, движа се, спирам, мога, вярвам, копнея, силна съм, защото имам тази буква

О като облак. Каза, че освен дърво искаш и облак

П като патладжан, писмо, палатка, пътеводител, пишмание, птици. П като обичаме едни и същи неща

Р като релсите на влака край Гара Бов. Изглеждат, като че никога няма да се срещнат. Само ние знаем, че това не е вярно

С като съм-повече-с-теб

Т като твоя

У като ухание на липи. И на смокини. И на борови клонки. И на тухлен таван. Събрали сме цял свят само от У-та

Ф като фар, фенер, фотоапарат, фосфор, фон, фойерверк, фитил, филм, физика, фигура, факла. Защото всичко е светлина. И всичко угасва, когато си тръгнеш

Х като неизвестното от живота – като бъдещето. Х като очакването. И надеждата. Х като изхода от липсата ти

Ц като цялост. Крехка, уязвима, потребна. Ц, която продължава с Ч

Ч като чадъра от първата ни среща. И червената врата, пред която ме Целуна

Ш като шепота, дори когато сме сами. Особено тогава

Щ като „ще дойда”, „ще бъдем”, „ще те обичам”

Ъ като рядко срещана буква. Ъ като ценност. Ъ като повече, отколкото думите могат. Изпитвам няколко Ъ-та към теб

Ю като юни, когато съставихме първите срички от нашата азбука

Я като тази азбука няма Я, защото тази азбука няма край




М.И.


Здравей, живот! Как е на Земята?




Онзи ден се роди Кай. Кай е синът на Миа – скъпа приятелка, която често наричам сестра. Няколко седмици по-рано бях с нея на преглед. Малка лекарка с небесно сини панталони и снежно бяла престилка извади метър и започна да мери корема на бъдещата майка. Обиграно постави единия край на метъра в долната част на корема и малко по-съсредоточено откри с другия край къде свършва той. После съобщи колко сантиметри е дълъг животът, който вече се случваше вътре. След това малката лекарка взе малък апарат и потърси с неговия накрайник онази част от корема на Миа, от която излизаше звук. Малката бяла стая се изпълни с отчетливо, радостно, готово за живеене: „туп-туп, туп-туп, туп-тук”. Внезапно в стаята не бяхме вече само двете с Миа и малката лекарка. Имаше още един човек – невидим, но шумен. Един чисто нов човек и една кофа сълзи под моите клепачи. Малката лекарка реагира обиграно на сълзите, като деликатно ми подаде салфетка.

Минаха няколко седмици и аз забравих как ме развълнува шумът на настъпващия живот. Докато не настъпи самият живот.

Както казах, той се казва Кай и живее на 8300 км от мен.

Здрасти, Кай! Как си?

Бях започнала да ти пиша пожелания, но се отказах. Когато те обичат, пожеланията няма нужда да излизат на думи, да гърмят високопарни. Когато те обичат, пожеланията стигат сами до високото. До там, където ще са чути.

Е, как е, харесва ли ти тук, на Земята? Може би още не си се ориентирал в обстановката, дай си време. Така или иначе дълъг път те чака, детенце! Всичко ще е интересно в началото, а след това неусетно ще започне да става трудно. Не бой се – когато вече никой не те нарича „дете” и интересното не идва самò, ти ще започнеш да го създаваш. Да правиш живота си интересен не е за страхливци, но е любимата игра на възрастните. И една от малкото, които няма да позволяват детството да ти липсва.

Докато си млад, ще ти се струва, че всичко предстои. Това ще те изпълва с увереност, че можеш да прескачаш планини и да прелиташ океани. Докато имаш тази увереност, може да постигнеш много, но може и да натвориш големи глупости. Бъди смел, но не безотговорен. Винаги се съмнявай. И винаги търси смешното. Понякога ще се уморяваш от тичане, от чакане, от търсене на смешното дори. Ще се уморяваш от усилия. Не е важно колко бързо стигаш, важно е да вървиш. Да вървиш и да раздаваш. Ама да се раздаваш, без да гледаш с преценка пред себе си. Даване заради самия акт на даване – другото са сметки.

Когато пораснеш, ще започнеш да се плашиш, че вече нищо не предстои. Тъкмо когато повярваш в това, още на следващия ъгъл ще те чака нещо ново, нещо неочаквано. Не обещавам да е лесно, просто и щастливо. Но бързичко ще те съживи. И ще ти припомни, че докато има утре, много предстои. Не разочаровай живота си, взимай от него. Дори когато прилича на безкрайно равно поле без път, без хоризонт и без знаци, вярвай му, защото след равното идва друго. Никога не е скучно. Никога не е същото. А ти винаги може да превърнеш празното поле в скица на по-богато утре.

Не се плаши да грешиш. В грешките ще откриеш всичко, което ти е необходимо – истинските приятели, любовта, която остава заради теб, а не заради мнимата ти перфектност, ще откриеш и себе си. Някой ден, ако имаш късмет, ще превърнеш някоя огромна, разрушителна грешка в урок и ще станеш учител на самия себе си. Свой създател. Тогава ще бъдеш свободен.

Няма нужда да ти казвам нищо за любовта, защото ти вече я познаваш. Тя те създаде, тя ме разплака в онзи малък лекарски кабинет, тя будува край теб нощем, тя е онова, без което ни няма. Единствената любов, за която мога да ти обещая, че никога не ще се промени, е тази на твоите родители. Ще пораснеш и ще побързаш да създадеш своя живот далеч от техния, за да си сигурен, че вече си голям. Колкото и далеч да си от тях, те единствени ще те обичат винаги и без промяна. Превърни това в своя сила, не в извор на разочарования от всички други.

За онази любов не смея много да говоря. Голяма съм и трябва да знам, но колкото по-голяма ставам, толкова по-объркана съм за нея. Тя може да е всякаква. Може да те повдигне отвъд възможното и да те пусне да дирижираш мълниите и звездите, дето падат за добро. А може да те подмами и да те хлъзне надолу, а след това да застане присмехулно над теб и да се подиграе на пропадането ти. Може да е гръмка, цветна, поривиста, непохватна, а може и да е притаена, блага, крехка и добра. Само не давай да е обикновена. Когато тя се случи, ще видиш как внезапно всичко друго ще изчезне. Ако преди това си мислел, че си здраво стъпил на земята мъж, тогава ще ти се лети и гравитацията няма да ти пречи повече. Такава любов плаши някои хора, защото често ги изпълва с болка и те мислят, че ги подчинява. Ти не се плаши - всъщност само такава любов може да те направи свободен. Свободен от всичко сиво, установено и принципно. Свободен да бъдеш повече от това, което днес ще се сетя да ти нарека. Свободен да стигнеш отвъд себе си. Свободен да възкръсваш жив. Тази любов ще те втрещи. Тя ще те разтърси. Ще те изпразни от отговори и ще те напълни с въпроси. Ще те обърне с хастара навън и ще те накара да не можеш да познаеш себе си. Ще бъдеш объркан, но не питай никого - твоето сърце ще знае всичко. Онова, мъничкото, което ме разплака в болницата скоро. Ако един ден го напълниш с такава любов, просто го остави да те води. И животът ще започне истински и отначало.

Надявам се тогава пак да поговорим.




М.И.

Разговор за безвремие


Когато нямат какво да си кажат, хората наистина започват да си говорят за времето. Дори когато времето ми е интересна тема, я избягвам. Всеки знае, че днес вали дъжд, а утре идва пролет. Всеки знае, че в дъжд излизат охлюви, децата джапат в локви, а влюбените правят любов под звуците на капчука. Британците прекарвали шест месеца от живота си в приказки за времето. И после някой да ми говори, че имат чувство за хумор! Какво има да се приказва за времето? Всеки знае, че през пролеттта ухае на липи, връщат се птици и се изхвърлят тъмнини. И макар и ние да посветихме броя на пролетта – тоест на времето, няма да пиша за него. Безвремието е тема, която ме вълнува повече.


Ама за безвремието няма да намериш много читатели, казва гласът на редактора в мен. Отнесена ти е темата. Така е, хората ги интересува повече как да отслабнат след зимата и кога да резервират лятната почивка с намаление. За тях е важно какво ще е времето, за да знаят дали да вземат чадър и кога да извадят летните гуми. Въобще да знаеш за времето е като да владееш времето. Да имаш контрол над живота. И да можеш да съставиш план – през пролетта ще отслабна, ще боядисам коридора и ще си купя колело. Мога също да се влюбя, но ако вали много, ще се скрия и ще почакам до следващата пролет. И хоп, готово – да знаеш за времето и кой сезон предстои те прави мениджър на килограмите, доходите и чувствата, в това число болките и други подобни неудобства. Затова всеки знае кои са Емо Чолаков и Минчо Празников. Хората обичат да държат времето под контрол. Те обичат да си мислят, че имат контрол над нещо, докато все говорят за свобода. Контрол и свобода – къде точно са възможни заедно? Какво му е свободното на това да си зависим от времето, за да отслабнеш и да се побереш в любимите си дънки? Като чуя, че някой влиза във форма за морето, виждам как майката на този някой е пазила порцелана само за гости, а бащата е подарявал зюмбюли на майката само за 8 март. Аз съм организиран човек, но не деля гардероба на летен и зимен. Най-обичам да нося къси рокли през зимата и кубинки – под дълга пола през пролетта, а в летните нощни разходки по плажа не тръгвам без жилетката си на елени. Не чакам да ми подарят цветя и си ги купувам всяка седмица, не деля порцелана на официален и за всеки ден, както не деля любовта на възможна и невъзможна. Тя не се дели. Тя е Любовта. Или обичаш, или не. Ако обичаш, летиш, ако не можеш да обичаш, дори не знаеш за какво говоря.

Времето е несвобода. Плановете са безразсъдство. Метеорологията и сезоните ограничават. Всички неща, с които се съобразяваш, за да полетиш, са решетки. Ако не можеш да излезеш импулсивен и бос с широко разперени ръце да се порадваш на дъжда, ако не можеш да обичаш, когато възможностите ограничават желанията ти, ако не можеш да отидеш на море през март и да облечеш моряшка фланелка на Коледа, значи не можеш да бъдеш свободен. Ако не умееш да бъдеш алогичен, извънсезонен, независим от времето и пространството, твърде вероятно живееш в клетка. В клетка си, ако търсиш възможната любов, удобната такава. Не виждам свобода в това да се влюбиш, когато е удобно, в когото е удобно и само ако не боли. Не виждам свобода там, където има условност.

Някога асоциацията между пролет и полет ми изглеждаше лесна и логична и приех радушно темата на броя да се скрие в тази игра на думи – ПрОЛЕТ. Но днес не изпитвам връзка между тях. Не ми трябва пролет, за да намеря надежда и да сложа начало. Нито чакам сезонът да ми продиктува посоката на полета. Летя, когато не мога да остана приклещена на ниското. Живея в пролет, когато усетя аромат на липи, а не когато те наистина цъфтят. Да, най-мощното ми влюбване се случи през пролетта, но след пролетта дойде лятото и аз се влюбвах пак и пак. После настъпиха есента и зимата, а сега се задава нова пролет и влюбването започва всеки път, в който той ме грабне и политаме. Понякога политаме с по няколко кратки думи. Друг път скачаме в звездите, рисувайки криле само. Но през всички сезони гледаме все натам – към високото, синьо-зелено, безкрайно, безусловно, свободно обичане.

Толкова за времето и пролетта. Тя пресича неусетно бързо нашата улица и докато завъртим стрелките на часовниците, пролетта е свила зад ъгъла. Капчукът е замлъкнал, липите са прецъфтели, а дъждовните капки по керемидите са били за кратко нечие красиво облаче. Не обичам да гледам как пролетта си отива. Затова гледам да не я пускам никога.



P.S.
Някой казвал ли ви е, че когато е с вас, времето спира? А вашето спира ли, когато сте със същия него? Ето това е разговор за времето, който мога да водя безкрайно. Защото всъщност е разговор за безвремието. 



 


На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...