Диалози от 1 до 12

Пикник в парка. Аз и синът ми. Дребният е на 5. До нас сядат ученици, може би цял клас. Хора с шумно хоби – да крещят числата от 1 до 12. Правят го вдъхновено, със старание и го повтарят по три пъти за минута. А петгодишните искат да знаят всичко:

„Мамо, защо броят?”
„Завършват училище и броят до 12, защото са учили цели 12 години и са горди от това.”
„Ама защо крещят?”
„За да ги чуят всички.”
„Мога ли и аз да крещя?”
„Не, не можеш.”
„Ама защо?!”
„Защото не е възпитано!”
„Значи тези каки и батковци не са възпитани?”
„Не. Просто каките и батковците имат много специален повод.”
„Какво значи специален повод?”
„Това означава, че нещо ти се случва един път в живота и то е много радостно за теб.”
„Те на какво се радват?”
„Че са изкласили.”
„Какво значи изкласили?”
„Значи, че за 12 години са научили много полезни неща.”
„Полезни за зъбките ли?”
„Не само. Полезни за тях – за да станат големи хора, да могат да преследват мечтите си и да правят хубави неща за себе си и за всички останали.”
„Значи тези каки и батковци са големи хора?”
„Да, не виждаш ли колко са големи?”
„Не.”
„Е как не виждаш колко са големи?!”
„Ако бяха големи, баткото нямаше да качва каката на конче. На конче се качват само малките деца.”
„Не само малките...”
„И големите ли?”
„И големите.”
„Защо не съм те виждал на конче тогава?”
„Защото не си ме познавал, когато съм била на 18 години.”
„И ти ли крещеше тогава?”
„Май да.”
„Защо не си спомняш? Вече си стара ли?”
„Да ти приличам на стара?!”
„Не. Но тогава защо не помниш? Било е много, много отдавна ли?”
„Не чак толкова. Преди 15 години.”
„Колко е 15?”
„И много, и малко.”
„Можеш ли да изгледаш едно филмче за толкова много малко време?”
„Ами аз видях няколко филма за 15 години.”
„За какво се разказваха?”
„За мен и други хора. А после главно за теб.”
„За мен ли? Ама аз преди 15 години ли съм роден?”
„Не, преди пет. Преди 15 години аз спрях да викам от 1 до 12 и да ходя на конче.”
„Защо спря?”
„И аз не знам. Сигурно защото ме хвана срам.”
„Искаш ли да покрещим сега двамата?”
„Не, благодаря.”
„Тогава може ли само аз да крещя?”
„Не, защото нямаш за какво да крещиш.”
„Не е вярно. Аз мога да броя до 20, а те само до 12!”
„Отсега си ми хитрец. Какъв ли ще бъдеш на 18?”
„Сигурно ще бъда Супермен.”
„Сигурно ще си мислиш, че си Супермен.”
„Те мислят ли си, че са Супермен?”
„Те сигурно се мислят за други герои.”
„Ти за кой герой се мислеше?”
„Аз не исках да съм герой. Исках само роклята на Джулия Робъртс за бала.”
„И тя даде ли ти я?”
„Не, но дядо ти ми я купи.”
„Значи си била послушна.”
„Не много.”
„Тогава защо дядо ти е купил нещо, което си искала?”
„Защото балът е много специален за всички в семейството. Аз обещах после да слушам повече.”
„А на бала слуша ли?”
„Не бих го нарекла послушание.”
„А как?”
„Малък си, за да ти разказвам тези неща.”
„Нали на бала и ти си била малка! Защо си ги правила тогава?!”
„Ти много питаш.”
„Ами питай и ти де.”
„Искаш ли сладолед?”
„Искам! А после мога ли да покрещя?”
„Добре! Добре! Може!”
„Защо крещиш?”
„Не крещя.”
„Не. Крещиш.”
„Хайде, ставай! Хайде де! Броя до 3 и...”
„Можеш само до 3?!”
„Отиваме за сладолед.”
„А може ли на конче?”

Искам да съм малка

Искам да съм малка.
За да ме пускат във ваканция, а не да си пускам отпуска.

Искам да съм малка.
За да слагам тайно обувките на мама, а не да се състезавам с ЧЕЗ, за да мога да сложа нови обувки.

Искам да съм малка.
За да ме хващат как крада джанки и вишни, а не как карам без винетка.

Искам да съм малка.
За да пея в хόра, а не когато няма хора вкъщи.

Искам да съм малка.
За да съм оцапана със сладкото на баба, а не с червилото на Барби.

Искам да съм малка.
За да лепнат пръстите ми от пластелин, а не от кόла маска.

Искам да съм малка.
За да се преструвам, че вярвам в Дядо Коледа, а не да се преструвам на него.

Искам да съм малка.
За да откривам вкуса на нещата, а не само консервантите в тях.

Искам да съм малка.
За да тичам из двор, а не по бягаща пътека.

Искам да съм малка.
За да си броя стотинките, а не дълговете към кредитните карти.

Искам да съм малка.
За да скачам на въже и да играя на ластик, а не да прескачам часовете по йога и да си играя с кръвната си захар.

Искам да съм малка.
За да ме държат за ръка, а не на малкия си пръст.

Искам да съм малка.
За да имам помощни колелца и да не падам толкова често по пътя.

Искам да съм малка.
За да съм сигурна, че ще стана много добра в нещо, а не да се крия, понеже не съм много добра в него.

Искам да съм малка.
За да казвам каквото мисля, а не каквото повелява тактиката.

Искам да съм малка.
За да се изчервявам отново, а не да се преструвам на отворена мацка с опит и с права, но без чувства.

Искам да съм малка.
За да си намирам по-лесно обувки. №40 е кошмар!

Искам да съм малка.
За да имам касичка-прасе, а не личен консултант в банката. Прасето мълчи дори когато го чупиш, а консултантът не млъква и накрая задължително те пречупва.

Искам да съм малка.
За да закусвам с попара и да обядвам с миш-маш, а не да закусвам с Дюкан и да обядвам с упражнения по дишане.

Искам да съм малка.
За да зная, че ще „го” срещна, а не да се чудя дали съм „го” срещнала.

Искам да съм малка.
За да имам приятели, а не приятелски семейства.

Искам да съм малка.
За да имам време да уча, а не да се уча как да имам повече. И никога да нямам време за нищо.

Искам да съм малка.
За да правя топчета от сополи, а не трагедия от малко прах в къщата.

Искам да съм малка.
За да ми се радват, когато сричам или говоря глупости, а не да злорадстват.

Искам да съм малка.
За да се страхувам само от въшки и кариес, а не от рак и целулит.

Искам да съм малка.
За да се катеря по дървета, а не по социални стълбици.

Искам да съм малка.
За да се уча на белú от Пипи Дългото Чорапче, а не на правилни постъпки от Джон Кехоу и Хорхе Букай.

Искам да съм малка.
За да искам разрешение, а не да се колебая дали разрешението ми е правилно.

Искам да съм малка.
За да ми казват да обичам родината, а не да ме гонят от нея всячески.

Искам да съм малка.
За да не знам какво означават думички като „демокрация”, „инфлация”, „радиация”, „суета” и „парабени”, а не да се чудя какво да правя с тях.

Искам да съм малка.
За да имам рани по коленете и лактите, а не само вътре в мен.

Искам да съм малка.
За да чета прости неща, а не да се пъна да пиша сложни.

Човек винаги греши два пъти

...че и повече. Учели сме се били от грешките си. Глупости!

Преди две години си купихме куче. Тя беше най-сладкото бебе на света и първите дни не можех да ходя от щастие. На петия ден грешката зееше с ужасната си изплезена до лигавост муцуна срещу мен. Сладката Кара не беше просто таралеж в гащите. Тя дойде, за да ни покажe ада на земята. Ако сте гледали „Марли и аз” и опитате да се абстрахирате от веселата част, можете да си представите какво се случи у дома. Всеки ден олеквахме с по една мебел. Предметите, които падаха в жертва на малкото чудовище, бяха безчет. Не зная как го направи, но успя от всички дрехи вкъщи да унищожи най-любимите ми. Още пазя трупа на една жилетка, прилежно разбридана и олигавена. Сега обитава дъното на гардероба ми – жалък спомен за купчина рошава вълна. Но все крепя надеждата, че по останките й ще мога да убедя някой факир с куки да ми изплете същата. Кара поработи и върху стените ни. Сега живеем в нещо, което силно прилича на Дрезден след бомбардировките през 1945-а. Защо още не сме запълнили дупките ли? Ами защото палавият поглед на Кара не дава надежда, че е приключила с атентатите над стените ни. В жертва на най-сладкия лабрадор на Земята паднаха още 17 чифта обувки, 21 плюшени играчки, пет речника, колекция с класика от български автори (особено много пострадаха фейлетоните на Алеко. Кара помилва само Антон Страшимиров.), 45 хавлиени кърпи, няколко килограма козметични продукти, практически всички цветя, които опитвах да завъдя, но само един килим, както и две картини, без да броим репродукциите. Кара се дразни на списания, особено автомобилни. И никак не обича вкъщи да се задържат здрави слънчеви очила. Много пъти разбирах за покушенията й със закъснение, защото домашните ги крият от мен. При всяко аз побеснявам. Яростта ми е пращала кучето в дом за бездомни (добре, че не разбира от оксиморони), край кофите за боклук и най-често по дяволите, където и да е това.

Ако ме мислите за твърде жестока, ще добавя, че унищожителният нрав на Кара не е най-големият й недостатък. Допреди месец тя намираше за разкошно изпълнение разтоварването у дома. Казват, че виновни сме ние, нейните стопани, защото не сме я научили на обноски, но те не са виждали победоносния влажен поглед, когато жълтата течност потече от задните лапи във всички посоки. И в този момент лъсва цялото ти човешко безсилие. Нищо не можеш да направиш. Ако се развикаш, тя ще хукне да се крие, но без да спира облекчаването. Така ще си уредиш незабравимо лъскане на паркет, килим, плочки и прилежащите мебели. А шансът да не нагазиш в топлата ароматна течност е колкото вероятността Рики Мартин да е хетеро и да се ожени за Ивана.
За другата част от облекчителните навици на кучето ще спестя подробности. Само ще кажа, че в санитарния магазин са ми първи приятелки, понеже от две години купувам от тях антибактериален препарат за операционни.

Не, не, това не е всичко. Когато благоволи да остави пикочния си мехур пълен за разходката, Кара се освобождава от материала винаги по средата на най-оживената улица. Сигурно там й се вдига адреналинът и по-лесно изпуска. И понеже за разкош живеем баш в центъра на София, пейзажите, които Кара оставя като „светла” диря след себе си, са я по шикозния булевард „Витоша”, я по оживената улица „Солунска”. Кара с финес прикляква пред витрини с обувки за 2000 лв. Може би използва момента, за да разгледа моделите, знам ли. Но срамът, който ни носи модният й пиетет, вече е врязан като алена буква по челата ни.

Но и това не е всичко. Кара е любвеобилно куче и нищо не може да охлади нейната страст към минувачи, главно малки деца. Върви си жена с детенце и често се случва да се страхува от кучета повече, отколкото детенцето. Върви си Кара и често се случва да води някого от нас вместо обратното. И хоп – неизбежна е срещата между кучето и детенцето. Майките пищят, сякаш кучето ще коли детенцето, детето пищи, понеже майка му е в истерия, кучето набира скорост, понеже си мисли, че те му се радват. Кара иска само да оближе детенцето, но го прави бурно, невъздържано и само след като го е съборила любовно на земята. А когато лапите й са кални, майките ни кълнат особено ожесточено. Не ги виня.

Има и още. Тя е лакома. Не, тя е бездънен контейнер за калории. Сякаш ги е изгорила в момента, в който ги е подушила. Може да яде 24/7, като спира само за да върне недобре смлените части. Преди да ги поеме отново. Докато ги връща, с единия край на езика подхваща следващия залък. Хубавото е, че не е капризна на ядене. Яде всичко. Това също така е лошото. Яде наистина всичко. А термометърът й прилича на кокалче...

Иначе е чудесна. Гладък косъм, сладка муцуна, верен поглед, който, разбира се, е измамен, защото е твърде подкупна и може да те забрави на цената на една солета. Но пък може и нежно да ближе голата част от крака ти, докато гледаш филм или работиш на компютъра, и е толкова добра, че ако я забравиш на тъмно за цял ден, когато те види, ще маха опашка до припадък. До твоя припадък.

Много хора ни казваха да не взимаме куче. Нещо повече. Имах подобна дивачка преди, казваше се Райна и ми костваше един ремонт и много ценен наръч от нерви.
Нито първата грешка с опашка ме научи на нещо, нито втората. Намерила съм едно кучило с шоколадови лабрадорчета, родени миналата седмица, и не мога да спра да мечтая за тях. И как искам само да взема още едно торнадо вкъщи! Като се замислиш, стените и без това са на дупки, хубавите дрехи и обувки вече ги няма, а дали извеждаш едно или две, е все тая. Майките в квартала няма как да те намразят по-силно. Зная, че е грешка, но не спирам да влизам в сайта на бебетата лабрадори и не спирам да избирам име за поредната грешка.

Защо грешим с пълното съзнание за последствията? Защо избираме все приятели, които ни разочароват, и любими, които ни нараняват? Кучета, които ни опикават, и работи, които ни сдухват? Защо не си учим уроците, докато сме в училище и най-тежкото последствие от нецеломъдрието ни е двойката в бележника? Може би заради друга народна мъдрост, в която също открих грешка. Една лъжа, повторена сто пъти, ставала била истина. Да, бе! Имам една приятелка (като се замисля, не е само една), която е грозновата, но пък е влюбена в себе си и се смята за изумително творение на природата. Толкова се харесва, че тялото й е придобило един такъв маниер на движение – сякаш непрестанно прави любов със себе си. Тя много обича да казва: „Толкова ли съм хубава, че всички мъже ги е страх от мен?” И го е повторила няколко пъти по сто. Но не е станала по-хубава. И мъжете продължават да се страхуват от нея – не толкоз, защото е грозна, повече, защото е влюбена в себе си. И страховито неадекватна.

Много ме тормози това с грешките. С тези лабрадорчета се чувствам като грозната ми приятелка. Неадекватна. Чувам ропота на всички, които ще вземат отношение по поредната ми грешка. Ако открия как да подчиня бъдещите грешки на вече натрупания опит, ще напиша поговорка по повода. А дотогава никой да не ми натяква, че греша. Пак ще ида до развъдника. Народната мъдрост също греши. И повтаря грешките. Какво ще кажете за тази: „Каквото човек може да направи с приятели, с пари не може”...

Когато пеперудите отлетят

В началото е гъделът. Някой те е забелязал в гъмжилото от всички други хора. Открил е, че нещо го кара да се връща на мисълта за теб, да иск...