Беше миналата зима. Лют студ навън – от онзи, дето хапе по лицето и свива пръстите в юмрук в джоба. Въздухът е кристален, небето – аквамарин – чисто като детско обещание. Студът е лют, но и сладък, защото ме връща в детските зими. Защото ей сега ще се скрия от него и ще шурне топлината в кръвта ми. Защото топлината е най-сладка, когато идва след ей такъв студ.
Мога да разкажа много за седмицата, в която „Хартиена лодка в открито море“ се пръкна. За операцията, която беше блокирала всичките ми мисли и узорпирала всички страхове. За щастието, което изпитах, когато, едва отворила очи от упойката, доктор Ходжаджиков ми подари най-добрата новина! За грижите, с които ме занесоха в облаците синът ми Андрея, мама и татко, приятелите ми, колегите, целият екип на издателство „Будлея“. Катето ми се обаждаше всеки ден. В началото на седмицата предложи да отложим премиерата, докато се възстановя. Когато разбра, че няма да излезе на глава с мен, не спря да се обажда, но вече ме питаше дали съм щастлива. Колко човека ни се обаждат всеки ден, за да ни питат дали сме щастливи?
В онази седмица се случи много повече от щастие. Седмицата започна с операция в „Света Анна“ и завърши с операция в City Stage. Мисля, че никога досега не бях поемала любов в такива дози. До мен стигнаха нереални думи и писма, изумителна подкрепа, втрещяващо внимание. Когато в петък излязох на сцената, за да представя „Хартиената лодка“, видът на онези 300 човека, гледащи в мен с обич и светещи очи, ме шокира. Беше невъзможно цялото това да е за мен. Беше изключено да съм го заслужила. Говорех на автопилот и просто очаквах да свърши. Да се събудя и да се засрамя, че в съня си съм поискала толкова, толкова много! Така и не се събудих от тази операция. Операция от безлюбов. Тежка операция, надълбоко...
...
Винаги съм знаела, че ако един ден имам книга и я представям пред приятели, няма да чета от диванче, няма да анализирам и ще гледам много да не важнича. Затова реших, че ми остава единствено да се поизложа...
Не знам мазохизъм ли е това или кофти амбиция, но рядко изпитвам удовлетвореност, ако не съм се предизвикала с нещо извън силите ми. Само онова, което ме плаши, само то ме въодушевява. Седмица преди премиерата попитах Тино дали ще се подложи с мен на този откачен експеримент да изпеем заедно едно парче. Тино по това време не беше в София и нямаше как да се видим. Дори песен нямахме, какво остава да сме репетирали. Покрай операцията не остана време да го обмисля и набързо му предложих едно парче, чийто текст вече знаех. Тино каза, че е готино и че в петък ще го пробваме. Два часа преди саундчека в петък ми прати линк към друго парче: „А какво ще кажеш за това?“ Пуснах го и ме поряза... Това беше нашето парче! Това и никое друго! Е, не знаех текста му и имах само шепа минути да го науча, но вече беше невъзможно да се откажа от него. В това време телефонът пиукаше истерично от съобщения, мейли, пропуснати обаждания и напомняния за нещо важно преди вечерта. Нямах реч, нямах обувки, нямах маникюр и нямах време да си науча текста. Само знаех, че ще го пея! Никога не съм пяла, разбира се.
Учих го, докато вървях към саундчека в City Stage. Пеех го по улиците без всякакви задръжки и без дори да се огледам. Едва имаща дъх от целия адреналин, от страха, от вълнението, от тайничката гордост, че отново действам като хлапачка. И няма години, възраст или разум, които да ме спрат да бъда себе си. Може да не е кой знае какво, но моменти като този ми напомнят, че съм достатъчно жива, за да направя всичко. За да бъда всичко. За да изпея и най-лудото си желание.
Останалото беше взрив. От момента, в който Тино влезе с китарата си и не ме остави да се колебая нито миг повече дали да направя тази щуротия пред толкова хора до момента, в който след полунощ едва излязох през вратата на клуба заради всички цветя, подаръци и силни думи. Този взрив ме порази по най-топлия начин, който познавам. Сякаш някой беше правил луда любов с мен и сега питаше: „Е, още ли не вярваш, че те желая?!“
В тази книга затворих веднъж завинаги най-лудата си любовна история. Онази, която извади сърцето ми от орбита, разходи го из няколко нечувани съзвездия и после го хвърли в черна дупка да се кае. Вероятно много захвърлени сърца ще се открият в „Хартиената лодка“ и ще четат, упоени от спокойствието, че и други сърца са боляли.
Но тази книга е повече за издрапалите от черните дупки сърца. За онези, които въпреки времето, болките, греховете и непростените си мечти са намерили път към изцелението. Онези, които след страшните моменти са изровили от себе си достатъчно дързост и вяра, за да излязат и да бъдат хлапаци отново. Тази книга е за сърцата хлапаци. За хулиганските сърца, които няма да се задавят с няколко разочарования. Които ще излязат от най-лютата зима с нахално вдигнати глави и ще пеят с цяло гърло думите, които ги карат да се чувстват живи. Mad about you...
P.S. Изписах много, а всъщност искам да кажа само едно. Благодаря!
Заедно с Катя Антонова |
Прерасните фотографии от премиерата са на другого чудо Татяна Чохаджиева. Няколко кадъра са от близките на сърцето ми Нина и Лу. Лу (Hara Nurin) запечата и най-готините видеомоменти от онази нощ. А портретът, с който плавам и върху самата книга, е на великолепната Alex Orange Photography.
Не пропускайте сбъдването на мечтите на Тино - точно тук.
"Хартиена лодка в открито море" може да намерите в най-добрите книжарници в цялата страна или да я поръчате на сайта на издателство "Будлея".
Благодаря ви и нека плаването бъде дълго, споделено и щастливо!