2017-о, ти си!


2016-о, тръгвам си от теб. Оставям ти страха и, моля те, не ми го пробутвай в куфара, докато гледам в друга посока. Страхът ми стана космополитен през тази година и се тревожа, че ако не прережа пъпната връв между нас още днес, утре ще бъде космически. Открих, че колкото повече пораствам, толкова повече расте и страхът. Като тумор, като ядрена заплаха за душата ми. Страх ме е от тероризъм. Страх ме е от земетресения. Страх ме е от агресия. Страх ме е от самота. От неразбиране. От скука. От себе си ме е страх, от непознатата ми лудост. Страх ме е от илюзии и от всички видове лъжи. Страх ме е от времето.

Колко е красиво времето, когато се чувстваш отгоре му. Когато си го обяздил и галопирате заедно през чудни места и моменти. И колко е зловещо, когато се чувстваш отдолу, в утайката му. Когато времето заплашва да те стъпче и помете, когато започва да обезличава мечтите ти...

Пускам този страх. Оставям го на теб, за да го претопиш в смешен спомен. Смешен спомен от годината, в която навърших 40 и взех да се плаша, че оттук нагоре ще е все по-трудно. Щом имам да вървя нагоре, трябва да се разтоваря от излишното. Освен страха ти оставям и носталгията, и празните думи, и перфекционизма, и прекалената сериозност, фалшивите приятелства, както и фалшивите надежди. Самотата също е страх. И нея ти я оставям. Тя беше дълго в главата ми, така и не се помирихме. Затова ти я връщам и влизам през новата врата без мисъл за нея. Тоест влизам и започвам наново, но вече без нея..

2016-о, тръгвам си, но не и без да ти благодаря. Когато с теб се срещнахме, аз едва се влачех от скопяваща духа ми болка. Днес, когато се разделяме, тази болка е овладяна. Образовах я. Научих я да ми бъде опора, а не пропаст. Позволих й да ми бъде броня, а не да ме убива.

Благодаря ти, защото прие да разтоваря при теб някаква част от наивността си. По-тъжна съм без нея, но по-малко уязвима. Благодаря ти, че ме припозна в търпението. Крехко е единството ни, но по-добро досега не бях имала. Благодаря ти, че ме срещна с нови хора и ми даде да ги заобичам. Благодаря ти, че ме събра с други начини на светоусещане – от това светът ми рязко забогатя. Благодаря ти, че наоколо имам толкова много хора, от които не искам да се отдалечавам. С години се лутах сред хората, но сякаш точно ти ме остави край най-добрите за мен. Благодаря ти, че съхрани уюта в дома ми, хармонията в приятелствата ми и приятелството с детето ми! Благодаря ти, че светът остана интересен за мен – като подарък, който мога да разопаковам, без да ми омръзне. Благодаря ти, че докато ми отнемаше доверието в толкова неща и хора, не докосна любимото ми безумие. Благодаря ти, че открих какво наистина искам да правя. Изобщо не ме е страх, че съм в самото му начало и още сричам азбуката. То е моето и няма как да спрем.

Благодаря ти за онези моменти, които мога да назова по място и по дата и които взимам със себе си като най-красивите ти сувенири. Защото годината не беше просто добра или лоша. Годината беше няколко много конкретни щастия. Те си имат своите точни координати, своята музика, своите символи, своите улици, своите продължения вероятно.

Годината беше в тези щастия и доста работа вътре в мен. Борба с болката, нейното укротяване. И знаеш ли, 2016-о, днес се чувствам като ученик, който си е свършил добре работата. Ти мина. Заедно с щастията и уроците си. Благодарна съм, но мисля от утре да се запиша в по-горен клас. Знам повече, но и искам повече. Искам година без страхове, без колебания, без празнота. Искам страхотна година, това е! Великолепна! Невиждана! 2017-а!

P.S. Тази равносметка ме върна към разговора с приятел, с когото почти в един глас си казахме, че все за някого 2017-а ще бъде щастлива. Дали ще сме ние, никой още не знае. Това си е лотария. Все някой ще изтегли печелившия билет. Докато продължаваме да играем обаче, имаме шанс. А какво е радостта, ако не шанс и надежда?

С надеждата да си необикновено щастлива, 2017-о, заповядай, добре си дошла! Ние отдавна сме в тази игра и още плащаме за билетчета..

Нямам търпение да обикна недостатъците ти


Преди харесвах хората по подразбиране. Очаровах се от тях незабавно – например някое шарено копче ми казваше, че човекът му е с весело сърце, или пък намирах силното ръкостискане за силен харектер. Очаровах се от хората още преди да науча имената им и все още ми харесва да се очаровам от тях. Да откривам светлото им, особено когато е покрито. Да скъсявам дистанции за минути и да раздавам кредити на доверие вместо визитни картички. Емпатията не ми е чужда, напротив, свръхстарателна съм в нея. Емпатията е аванс за отношенията ми с другите и доскоро вярвах, че това е чудесен подход. Доскоро...

Доскоро бях малка и наивно доверчива. Доверието е удобна житейска позиция, не натоварва, слага красив филтър на действителността. После обаче действителността пробива филтъра, счупва мнимите прегради и ти се озоваваш гол, без илюзии, насред цялата й грозна ръбатост.

През последните години си наложих вето на очароването. Колкото и да ми е приятно, му дърпам юздите, защото достатъчно пъти катастрофирах заради кривите му огледала. И макар винаги да съм го знаела, затвърдих този урок по трудния начин: хората сме обидно несъвършени. Хората раняваме задължително. И най-добрите от нас раняват. Дори тези, които обичаме някого, и тези, които сме нечий приятел, всички раняваме. Защото всички неизменно поставяме себе си на първо място. Колкото и да се стараем в обратното, винаги идва момент, в който ставаме нечие разочарование. След като няколко човека паднаха от пиедестала на съвършенството, който им бях построила, и се превърнаха в най-обикновени разочарования за мен, а аз спрях да търся оправдания за тях, се предадох пред този урок. Той ми отне от наивността и от добротата, от комфорта да имам доверие в хората и да ги идеализирам. Той ме лиши от лукса да откривам в тях свръхестествени качества и да не виждам, че всъщност те носят само най-обикновени такива. Този урок направи света ми малко по-прозаичен, защото изчезнаха еднорозите и приказните елфи, а някои образци се смалиха до клишета.

Но без този урок щях да остана да оцветявам детските си книжки още дълго време. И щеше много да боли всеки път, щом видя, че изрядно нарисуваният от мене принц не излиза от книжката и не скача на коня си, за да ме спаси от лошите хора. И щях да умирам още безброй пъти, щом красивият принц от беличките страници на моята наивност по невнимание пререже аортата ми. А той ще го направи - пак и пак, особено докато аз се надявам, че не е способен на това. Не и той.

Приех неудобната истина, че няма съвършени хора и че ударите са задължителни. Дори от онези, които те обичат... най-вече от тях. Приех я, но не и без условие. Щом ще има разочарования, нека има смисъл от тях.

Открих, че има нещо велико в идеята за несъвършенството. То е мярка за истинност. То е единствен критерий за любов всъщност. Всеки може да обича някой перфектен, няма по-лесно от това обичане. Всеки може да се отдаде там, където никога не е получавал шамари. Всеки може да се закълне във вярност към безгрешния. Обикни разочарованията си от някого и нека тогава да започне разговорът за любов...

И ето ме тук, малко обидена, малко уплашена, но пълна с нова надежда. Трудно ще е да стигна до другия бряг на мъдростта. Трудно ще е, защото твърде дълго се кълнях в перфектния и твърде усърдно упорствах, че моето ще е различно. Ами не е и няма да бъде. Моето ще бъде като вашето. Моят човек също като вашия ще ме влудява понякога. Ще ме кара да плача, да се тръшкам, да се затварям, да бягам, да бъда несебе си. Но ако имам късмет, след всичко това ще се връщам. И ще се смея, и ще прегръщам, и ще наричам себе си или пък него „глупави“. Ще забравям. И дори няма да има нужда да прощавам. Ще обичам простичко – в днешния ден, не във вчерашния. Ще обичам реалността, а не измисления образ. Ще обичам всеядно – и кусурите, и чудесата му. Нещо повече. Преди да го обикна, ще го огледам хубаво отвсякъде. Ще си навра носа във всичките му грозни недостойнства. Ще разуча всичките му слабости и грапавини. Ще го предизвикам да ме разочарова, да ме нарани, да ме уязви и отблъсне. След като се науча да го виждам истински, ще открия дали наистина мога да го обичам.

Вече имам нужда от истината. Имам нужда от разочарованието дори. Имам нужда да знам всичко за другата половина от себе си, за да съм сигурна, че никога няма да я лиша от разбиране. И тогава ще се влюбя в цялото – в очарователната опаковка, в уязвимата същност и в тъмните ръбове. Спирам да строя пиедестали, спирам да се прекланям пред тленни олтари, спирам да вярвам в детски приказки, спирам да се възползвам от слепотата си. Моето, както и вашето, ще бъде с кусури, разочароващо, понякога болезнено, друг път съкрушаващо. Едно единствено нещо не бива да спира да бъде – да бъде любов и да бъде мощна до безумие.

Нямам търпение да обикна недостатъците ти и няма да се посвеня да ти покажа моите. Заключвам очакванията си, затварям книжките и се оглеждам за несъвършенството. За да открия теб. За да откриеш мен. За да бъде истинско.



М.И.

Когато няма любов


Когато няма любов в живота ти, може да има от всичко друго, то не е достатъчно. И е обикновено. Не че „обикновено“ е лошо, но не е и необикновено. Живееш, усмихваш се, нанякъде крачиш, нещо градиш, но животът прилича на график, а графиците са черно-бели и бедни на чудеса. За много хора подреденият, планиран живот е благословия. Аз също обичам да подреждам, но повече обичам чудесата. Моят план е как да оцелея, докато няма любов в живота ми.

Засега се справям. Мърдам все още. И по няколко пъти на ден изпитвам вина, че нещо ми липсва. Не е позволено да се започват изречения с „когато няма любов в живота ти“, нали? Такива думи те правят неблагодарник и глупак, защото не ти стига цялата останала любов, която извира отвсякъде. Как не оценявам това, което имам, а мрънкам за онова, което нямам? Кой ми дава право?! Знам ги всички клишета. Автор съм на половината. Те не позволяват да бъдем слаби, но и не запълват празнотите. Така че майната им на клишетата днес! За малко искам да звуча като себе си, не като тях.

Този текст можеше да се казва „Винаги има любов“ и пак щеше да е верен, и пак щеше да е мой. Но точно днес не искам да пълня с хелий позитивизма си. Не искам да си окачам усмивката на събирач на клишета и да виждам в сянката на пълната луна обещание за наближаваща радост. Искам да напиша текста „Когато няма любов“, а пък нека утре не е верен! Днес съм уморена да крия недостатъците на настоящето. Уморена съм да ги облекчавам със „знаци“ от бъдещето. Уморена съм да се вглеждам в добри предчувствия, летящи по две пеперудки и „о, няма случайни неща!“. Днес не вярвам в сънища, знаци, късметчета, четирилистни детелини, зодии и падащи звезди. Днес не вярвам във видения за бъдещето. Вярвам само в реални случвания. И съм малко ядосана на онова сбъдване, дето дълго кръжеше по ръба на перваза ми, но така и не посмя да влезе. Прогнозата за времето, горските феи и детелините твърдяха, че следващият циклон ще го довее в дома ми и аз седях нащрек до прозореца, смешно нагиздена с позитивна нагласа. Дадох му години от живота си ей така, защото трябва да се вярва... Когато разбрах, че това сбъдване няма намерение да влиза, затворих прозореца и се прибрах вътре.

Сега нямам нито очаквания, нито предчувствия, но поне не съм вече нащрек. Безопасно и спокойно е. Понякога сивичко, понякога омърлушено, но не е драма. Ставам и обличам което падне от гардероба, излизам и без особено вълнение избутвам някакъв ден. Въпросът е да оцелея и днес. Да оцелея, без да има любов в живота ми. Да не губя смисъл и да не губя себе си в морето от цинизъм и прагматичност, което е животът без любов.

Откакто няма любов в живота ми, станах цинична. Аз – бившата романтичка, създателката на розовите очила. Някой бил щастливо влюбен... дайте му 2-3 години, ще се оправи. Друг намирал живота за прекрасен... този е улучил антидепресантите. Трети бил искал нещо, бил имал мечта, вярвал, сънувал, усещал... млъквай! Думите не значат нищо – те са звуци без история, без бъдеще. Ако искаш нещо, направи го, не приказвай. Ако обичаш някого, дай му, не обещавай. Ако си готов за приключения, скачай, не рисувай дирижабли. Животът наистина е прекрасен, но понякога е кучка. Мечтите са работа. Вълнението е заслуга. Любовта е действие. Старание. Бачкане. Раздаване. Смелост. Вярност. Риск. Безумие. И всичко. Всичко, но не и думи. Ако си готов само на думи, ходи ги нашепвай на някой еделвайс високо в планината. На него може и да му бъдеш полезен – тук, на земята, думата ти спира да диша в края на сричката.

...а харесвах думите, влюбвах се в тях. Откакто няма любов в живота ми, думите са преоценена стока.

Откакто няма любов, няма и сияние. Как да обясня сиянието, което се явява само когато дойде любов? Виждаш го още рано сутрин в небето, по което сиянието пълзи във формата на нетърпение за всичко, което предстои. Сиянието ти прави път да си доизмислиш небето. Сиянието опакова целия свят и прави живота по-жив. Сиянието те движи, то те определя. То се промъква в начина, по който дишаш, докосваш, изговаряш обикновеното и постигаш невъзможното. То е и в човека, когото обичаш. Всяко негово действие се случва в сияние – от протягането на ръката му в тъмното до начина, по който си връзва връзките на обувките.

Липсва ми тази магия – да виждам през сиянието. И всичко да е по-красиво, и да вярвам, че е по-добро. Откакто няма любов в живота ми, се изпълних със съмнения към хората. Липсва ми чистотата им, липсва ми да им вярвам, липсва ми да се възхищавам от тях. Станала съм толкова обикновена, че чак не искам да знам. Изпълнена съм с подозрения, с мен си играят разочарования, намират ме лесно и умората, и страхът, и безразличието. Когато няма любов в живота ми, ме няма мен. Има само някаква социална единица, жестоко еднаква с цялото множество сгърчени души, които живеят прилежно лишени от вълнение. А те ме плашат. Ужасявам се от равния живот, от любовта на навика и удобството, на компромиса и премълчаването. Има хора, за които да има при кого да се приберат, е достатъчна любов. Всеки поставя сам своята летва – по-нагоре, по-надолу, по-към все-ми-е-тая. Аз моята съм я забола доста високо. Ако е гарга, да е рошава, ако е любов, да е любовище. Трудно ми е да няма на кого да давам, кого да очаквам, пред кого да треперя. И нека не хвърляме презрението си върху думата „трепет“. Това е красива дума. Може би понякога ме прави слаба, но точно в тази слабост откривам живота, който си струва.

И не че само животът в любов си струва. Мога да видя смисъла и в сбръчкан кестен, изтъркулил се насред кучешко лайно в парка. И в детския кикот, и в наивните очи на лабрадора ми, и в чашата червено вино, и в някоя песен, с която сме се намерили в метрото. Мога. Но когато ми липсва човекът, с когото да споделя тези дребни, величествени смисли, ми е бедно. Абе сакато ми е някак. Сякаш съм създадена, за да живея с два крака, с две ръце и с него, само че него го няма.

И тук слагам точка на текста „Когато няма любов“. Защото иначе няма да съм аз, а това няма да е моят текст. Сега ми е празно и бедно, но открих една мисъл, която дори новопридобитият ми цинизъм не може да спре. Мисълта, че да си сам и необичащ има едно мъничко предимство – това, че любовта тепърва предстои. Някога, не знам кога. С някого, не знам с кого. Но ще дойде ден, в който ще ме намери чисто ново вълнение и бебешки розова надежда за бъдеще. Отново ще опознавам някого, отново ще се старая, ще мога да давам, да съчинявам небета, да треперя и сияя. Един ден ще обичам отново и целият свят ще се обърне откъм хубавото. Един ден, който предстои... само когато няма любов в живота ти.




М.И.

Когато някой ти открадне лятото


Сангрия, пясъци, изгреви и залези, купони до зори, сбъднати мечти и други ала-бала... Клише до клишето. Не се ли преувеличава малко тая работа с лятото? То може да бъде и тъжен сезон, кво толкова. Изобщо не си длъжен да му се радваш, ако си сам и не ти е добре от това, ако нямаш планове с никого, ако нямаш никого с планове. Даже имаш право да си бесен на лятото, ако пак не е прочело красиво подредените желания в тайния ти дневник. И това не те прави мрънкащ депресиран лигльо. Не си длъжен да бъдеш щастлив само защото слънцето грее ниско, а вълните се разбиват красиво в почернелите ти колене. Не си виновен, че сърцето ти е в черупка от тъпа празнота, докато всички сентенции на всички Паулу-Коелювци гласят, че твоето щастие зависи само от теб. Те са прави – Паулу-Коелювците. Но щастието не може да се насилва. Лятото – също. То е такова, каквото е. Някои хващат пътя сами в изследване на света и самотните щастия, други са обмислили добре семейната почивка и сега стягат семейните куфари и качват семейните членове – усмихнати и безгрижни, в семейните коли, за да разпределят семейния бюджет от Слънчев бряг до втория ръкав на Халкидики. И както първите могат да бъдат щастливи или нещастни, така го могат и вторите. Нищо не е такова, каквото изглежда. За всекиго лятото е различно. За теб също ще бъде различно... Може би догодина. Може би още догодина няма да си сама. Или пък ще си сама, но няма да ти пука. Или пък ще си сама, но изобщо няма да си самотна. А сега ги пусни тея сълзи да размажат морскосинята ти спирала и прати Коелювците на кифлите им. Лятото не те задължава да си щастлива. То може да бъде най-красивият, но понякога е най-самотният период в годината. Както Коледа, както рожденият ти ден. Не е загуба на лято, ако не можеш да танцуваш точно сега. Може би е печелене на опит, а може би е печелене на време. А може би е нищо, но е твоето нищо. За което те черпя с още едно клише: „Единственото постоянно нещо е промяната.“

Преди няколко години се влюбих в непозволения мъж. По дяволите, но и той се влюби в мен. Никога не съм предполагала, че лятото може да понесе толкова тъга. Да си сам и необичан, може да е тъжно, но да си сам, а пък обичан, е непоносимо. Никога не съм вярвала в невъзможните любови. Тия Ромео и Жулиета ми се струваха такива лигльовци. Как така невъзможна любов бе, хора?! Любов ли е – всичко е възможно! И кой ви дава право да умирате, когато някой ви обича?!

Пораснах с още няколко години и с още няколко торби с болки и разбрах как така. Костваше ми три тъжни месеца юли и три от месец август и ето ви още едно клише, но да, благодарна съм за тези три тъжни лета. Умирах и гледах умиращ любим десетки пъти, докато накрая не се оказа, че може да се живее и така. Че има живот и след болката. Че има любов въпреки невъзможността. Че има любов и след любовта. Че има лято след лятото.

..някой ми беше откраднал лятото. По жесток и безмилостен начин ми беше дръпнал от ръцете любимия сезон, сякаш дърпа сладолед от ръцете на дете.

Затова си нарисувах лятото наново. Не вярвах, но се получи красиво. Спокойно, различно, посвоему възхитително. Пуснах и себе си в него - сама, но не и необичана. Без планове, но не и без посоки. Без никакви очаквания, но напълно убедена, че лятото ми тепърва предстои. И как само ще танцувам тогава!


И смехът ни събира на топка от любов...


40... Четиридесет. Четиресет. Четирийсет. Дори не знам как се пише, а ги навършвам след няколко дни. Спомням си, че в последния ден, преди да навърша 30, ме налази паника: „Никога повече няма да съм на двайсет-и... Никога повече, дори и за малко.“ Този път паника няма. По-скоро има нетърпение. Някаква смела надежда, че на четиресет-и най-после ще се успокоя. Че ще заглуша писъците на малките липси. Че ще видя сметката на постоянното безпокойство. Че ще започна да махам нехайно с ръка за неща, които нямат значение. А повечето неща нямат значение. Изобщо иска ми се малко нехайство. Да видя какво е непукизъм. Лукса да не се тревожа за онова, което не зависи от мен.

Иска ми се, но знам, че няма да стане. Твърде много мисля, наблюдавам, допускам, попивам, отразявам. Любопитна съм. Чувствам. Енергоцентрала от чувства съм. Ако замерят нивата на емоции в мен, сигурно ще ме заградят с оранжеви конуси и знаци „Високо напрежение. Опасно за живота!“ и ще забранят достъпа до мен. И за мен! Мен обаче заграждения не ме спират и макар да съм се пържила неведнъж, се случва отново и отново да се ровя във високото напрежение. За 40 години така и не се научих да се пазя. Дори не успях да харесам предпазливостта. Същото диване съм, каквото бях и на 10 – с вечно ожулени колене, и на 20, и на 30 – с вечно ожулено сърце. Мънички неща жулят... не са ме мъчили някакви грандиозни драми, слава Богу! Всяка неравност жули, когато нямаш броня. Като се добави лудостта ми, не виждам как мога да се лиша от тревогата. Няма как с тази емоционална турбина в мен да легна по гръб върху живота и да го оставя да ме носи по течението си, а аз да бъда просто... във ваканция.

Предполагам, че равносметката е задължителното клише на 40. А пък и на 40 вече не се пазя от клишета. Ако бях уникална, клишетата сами щяха да се пазят от мен. Ама аз съм най-обикновена и те ме намират, но на 40 това вече не ме притеснява.

На 40 не се притеснявам и от нищо във външността си. Прекрасно е да се чувстваш добре в кожата си, но самочувствието не се крепи върху дълги крака и стегнати гърди. То е в степента на осъзнаване на важните неща, в тежестта на опита, в способността ми да проявявам благородство и търпение, да се променям, да вниквам, да прощавам, да се забавлявам, да творя и да обичам.

Въобще на 40 външните белези не значат нищо. Обичах няколко много красиви момчета, но след първоначалното вълнение от техните осанки, които се носеха почти божествено над всичко и всички, винаги оставаше да ме вълнува само онова, което те носеха вътре. И днес се влюбвам директно в онова, което е вътре. Ако моето „вътре“ и нечие друго „вътре“ са добре заедно, ако им е неразделно и вълнуващо, губя представа за всички глупави детайли.

На 40 миналото няма същото значение както преди. Не пазя самолетни билети, празни бутилки, касови бележки, пожълтели бижута, избелели писма. Не хербаризирам цветя и усещания. Не вдигам цели музеи на отминали истории. На 40 носталгията е овладяна. Музеите са затворени. Миналото не е дупка, която ме дърпа назад, а основа, от която виждам по-добре напред.

На 40 все още умея да уча. Колкото повече научавам, толкова повече празноти откривам в „образванието“ си, затова продължавам с ученето. Всеки ден. На 40 знам, че добрият учител не е задължително по-голям или по-знаещ от мен. На 40 всеки може да бъде учител.

На 40 прекомерното старание ми се струва нездраво. Не драпам както преди и твърде малко неща искам на всяка цена. Услужливо ме застигна клишето, че истински важното се случва спокойно и че само животът може да бъде на живот и на смърт. Защото на 40 вярвам в съдбата. Все още не разбирам защо създава някои бъркотии, но поне вярвам, че тя си знае. Имам й доверие. И си давам по-малко зор да се бъркам в делата й.

На 40 не се сърдя като преди, по-трудно се обиждам и почти не се учудвам. На 40 все още се бунтувам, но мъдро. Ясно е, че хората не сме перфектни, а светът е шарен и непредвидим. Затова и планове не правя както преди. Нито строя пиедестали. Чакам, наблюдавам, адаптирам се, приемам.

На 40 интуицията е страховита сила. Играчката, без която не мога. Понякога си сменяме ролите и аз ставам нейната играчка, но играта трябва да е забавна, нали? На 40 ми е важно да се забавлявам. Не в онзи олигофренски смисъл на гулай и бездействие. Мога да се забавлявам, докато боядисвам стените вкъщи, докато пазарувам картофи, докато седя сама със себе си, а ми се иска да съм с някой друг... Чувството за хумор е мощно обезболяващо, затова гледам да имам винаги по една доза подръка.

На 40 вече не вярвам в старостта. Тя може да надхитри тялото, но не и духа.

40 е само цифра. Отдавна не броя годините, калориите, връзките. Бях и дадох каквото можах, без да го броя и преброявам. Растях, обичах, надявах се, вярвах, раздавах, приемах, учих се, плаках, смях се, променях се и пак обичах. Експериментирах и флиртувах с промяната непрестанно. Понякога тя беше лошичка към мен, но отдавна вече не броя и болките. 40 е само цифра. Не зная на колко съм. Днес например съм на 9.

Някакви екзистенциални терзания се опитват да ме накарат да сбръчкам чело от време на време, но кремът ми за лице е прекалено скъп, за да им позволя да ми образуват бръчки. Не че се плаша от бръчки – бръчките от смях са украшение! С бръчки от смях жената остарява като катедрала, а не като барака. Няма да ревна и при вида на поредния бял косъм. Нося същите дрехи като преди 20 години, но съм се лишила от излишните суети. Все още танцувам боса в кухнята и пея високо в колата, но вече не се притеснявам, че някой може да ме види и да ми се смее. Мнението на другите вече не е толкова важно, но пък се научих да чувам по-добре мнението на важните.

Някъде прочетох, че на 40 жената си знаела цената. Ами не, аз не си знам цената. Всъщност нямам цена. Безплатна съм за важните ми хора, а за останалите съм ненужна. И на 20 си нямах цена, и на 40 нямам. Липсва инфлация, а също и промоция. Може да съм старомодна, но не се продавам. Затова пък мога да принадлежа. Мога да разменя „аз“ срещу два пъти по-ценното „ние“. Мога да се слея, мога да се разтворя, мога да се конструирам по нов начин в него. Мога да се трансформирам в половината от едно по-добро цяло. Не защото не съм цяла и сама, а защото, когато обичам, ставам по-добрата версия на себе си. На 40 мога да се смея с глас и в собствената си компания, но все още си представям, че някой е с мен. И смехът ни събира на топка от любов.

На 40 съм топка от любов. И нямам търпение да стана безотговорно щастлива жена на 40. Скандално влюбена. Гръмогласно смееща се. Жена без възраст. Чувстваща, пулсираща, по-жива от всякога.




М.И.


Това май прилича на щастие


Питат ме защо не пиша напоследък. Пиша, но само в главата си. Ако знаете каква купчина от хвърчащи листове съм заформила там. Не ги събирам, не ги озаглавявам, не ги пазя, свободни са да тичат след вятъра. Писаните думи ме товарят напоследък. Отварям стари страници от този блог и се учудвам каква тежест съм успяла да стоваря тук. Натъпкала съм това място с толкова сериозност, чак малко ме е срам. Но всяко нещо с времето си, казват. А времето зад мен беше такова. Нещата изглеждаха по-сериозни, отколкото ми се иска. Странно, защото днес помня само лекото и хубавото, сякаш друго нямаше. Единствено думите седят тук и ми напомнят за някакви болки. Забравих за болките и щом забравих за тях, ми олекна. Толкова ми олекна, че всяка по-категорична дума днес звучи фалшиво.

Затова не пиша напоследък. Твърде ми е безгрижно, за да се грижа и за думите. Наблюдавам живота и му намигам, когато и той ме погледне. Не го записвам, не гоня нищо, не искам нищо, нищо не ми липсва. Това много прилича на щастие, но не се наемам с толкова сериозни твърдения. А и щастието е ангажимент. Все едно да вървиш по тънко въже с кристална чаша върху главата си. Ако чашата падне, падаш и ти. А пък толкова трудно си закрепил тази чаша отгоре си, толкова си инвестирал за единия й блясък, че краката ти треперят от ужас колко дълго ще успееш да я задържиш. Ами да, тя е красива, ценна е, доставя ти удоволствие, дори прави ореол над главата ти. Би била перфектната спътница, ако нямаше този недостатък да пада и да се чупи лесно. И понеже на 40 знам много по-добре отколкото на 20 колко чуплив е кристалът, ми коства още по-сериозни усилия да го крепя върху главата си. Страхувам се да го имам, защото се страхувам да го загубя. А аз малко се уморих от усилия и от загуби. Иска ми се просто да се порея над нещата. Да си похвърча безотговорно над бита и над сложните въпроси. Да ходя по въжета, но и да скачам в реки, да тичам бясна и гола по плажа, да поемам в неочаквани посоки. Да се смея, ето това искам! А пък кристалната чаша, ако харесва моята компания, нека се търкаля безгрижно наоколо. Ще внимавам да не се спъна в нея. И тайничко ще я обожавам.

Толкова години пиша за любов, че сигурно се чудите как така днес искам да тичам сама. Не искам сама, но го мога. Любовта пак си е тук, тя винаги чака да ми се качи на главата. Различното е, че днес не потъвам в дълбокото й неизвестно както вчера, нито имам нужда да я вадя оттам с тежки думи. Даже, ако някой ми даде да хвърля някакви любовни зарчета, ще си я пожелая мълчалива. Ще си я пожелая тиха и просто устроена. Като врабче. Като жълт балон. Като шепа бонбони в джоба. Любовта ми днес няма нужда от думи. Всъщност тя е станала странно търпелива. Не хуква наникъде, без да я повикат. Не пише гръмки текстове и не слуша тежък джаз. Хванала е ритъма на времето и не бърза да го изпреварва. Готова е на щуротии, но вече нищо не е на всяка цена. И тя като мене се рее. Шляе й се и за първи път от години не гони никаква цел.

Ами да, годините опростяват нещата. Ако някога съм искала да докосна звездите, днес ми стига да се събудя в топло омачкан креват и, протягайки се, да докосна нещо оставено за мен – тениска, книга, чорап, изрезка от вестник. После да се изхлузя мързеливо изпод завивките и да открия, че масата в кухнята не е такава, каквато я оставих снощи. Не, не искам бележки върху хладилника, нито откраднат люляк във вазата. Не искам поезия, романтика и сладки клишета. Това не е любовта, която искам. Искам тя да се рее над мен и да не ми дава да залитам от страх по въжето. Искам да прави нещата простички. Ръце. Сутрини. Мръсни чинии. Споделена безметежност. Мъркаща котка. Детска беля. Черно-бял път. Цветни облаци. Пясък в палатката. Спукана гума. Сандвич във вестник. Късно кино. Закуска на пазара. Влак. Еднакви кецове. Ключ. Искам любовта да има ключ от дома ми. Да има своя чаша в кухнята ми. Пък нека я оставя немита. Със забравена глътка кафе. Ще стана, може да измърморя нещо, докато я мия, но няма, и ще тръгна за работа. Изпила съм само глътка кафе, но ми стига. Животът е толкова простичък.

photo@blackswandive.tumblr.com

Ако трябва да дам само един съвет на детето си


Eдин ден синът ми, който имаше задача от театралната школа, в която играе, ме попита: „Мамо, ако трябва да ми дадеш само един съвет, какъв ще е той?“

Няма по-трудни от въпросите на децата ни. Първосигнално на майката в мен й се прииска да отговори: „Да бъдеш мъдър!“ Обаче това не е особено мъдър съвет. Мъдростта идва с опита, с раните. Мъдростта е тъжна, ако дойде още в детството. Затова се сетих за „Да бъдеш добър!“ Но достатъчно ли е да бъде добър? Голата доброта е уязвимост. Искам да е добър, но искам и да е силен, любопитен, щур, сърцат, открит, стремителен. Всъщност искам той да бъде много повече от мъдър и добър. Затова му казах: „Бъди изключителен!“

Бъди изключителен във всичко, малкият!

Бъди изключително добър! Да бъдеш добър не означава да подадеш дясната си буза, когато ти зашлевят лявата. То означава да простиш и да бъдеш достатъчно добър към себе си, за да напуснеш хората и местата, които те раняват. Напускай всяко нещо, което те провокира да не си добър. Бягай от негативни и мнителни хора. Не се увличай по конспиративни теории, не се подавай на внушения, в които доброто ти сърце не намира себе си. Не бъди близък с арогантни, с нахални, с интриганти, с хора, които лъжат и манипулират. Бягай от завистници. Не се задържай край онези, които всяват страх у теб - търси тези, които виждат и живеят в силата на светлото. Бягай от снизходителност – търси чистота. Надменните съдници са излишни в живота ти. Добрите хора знаят как да критикуват. Те го правят с внимание към чувствата ти, без да оставят у теб усещането, че си недостоен, че си дефектен. Когато се отдръпнеш от всички ненужни, остани изключително добър с останалите. Не забравяй и себе си. Нас ни учеха, че е егоистично, но то е всъщност първата стъпка към това да се научиш да обичаш.

Достоен си за всяко добро, но нито едно добро не е даденост. Всеки ден заслужавай доброто. Помни, че нищо не идва даром, а ако дойде, предай нататък. Не чакай добро за доброто ти и въпреки това го прави. Защото няма излишно добро. За да си изключителен, надигни глава и прогледни отвъд тясното кръгче около себе си. Радвай се на успеха на другия, споделяй доволството му, вдъхновявай се от таланта му, учи се от грешките му и черпи надежда от успехите му. Научи се на щастие за другите – това ще те направи по-щастлив човек от повечето други.

Бъди изключителен в малките неща, в малките моменти! Не ги пропускай, цени ги, празнувай ги. Бъди благодарен за всеки миг лекота. За всяка топла дума, за всеки жест, за всяка необикновена среща. За всяка загуба, която ще те отведе към нещо важно за теб също бъди благодарен. Вярвай! Вярвай в добрата причина за нещата и бъди изключителен в тази вяра! Ще те мислят за наивен, за глупав, не обръщай внимание. Не пропускай голямото значение на малките неща.

Понякога няма да можеш да преценяваш хората и ще раздаваш обичта и доверието си на такива, които може изневиделица да те стъпчат. Ако знаеш колко пъти ми се е случвало. Хората са слаби, затова злоупотребяват с добротата. Някои направо я ненавиждат. Ти не я напускай заради тях – не си личи, но добротата е сила. Никога не позволявай някой да те убеди в обратното. Не губи силата си, умножавай я! Ще допускаш да те раняват, защото съм те учила да бъдеш доверчив, но не се страхувай от болката! Научи се да растеш от нея и да я превръщаш в мъдрост. Болката изпълва някои хора със злоба и желание за мъст. Други – с дълбоко разочарование, подозрителност, боязливост. Като майка трябва да те науча да си предпазлив и да подхождаш със здравословен скептицизъм. Така трябва да учат майките, но аз... Аз искам да си изключителен! И когато срещнеш дявол в човешки образ, да повярваш в доброто, което носи. Ако той въпреки това те рани, усмихни се. И забрави за него! Аз мисля, че няма лоши хора, има само нещастни и самотни. Вероятно те е наранил заради собствената си слабост, затова пожелай му сила и си тръгни. Може да ти се прииска да бъдеш нечия промяна и спасение, но не жертвай и частица от добротата си за някой погубен. По-добре си тръгни, добротата ти ще послужи някъде другаде. Напускай без злоба, без омраза, напускай с прошка и с твърдост. Бъди изключителен и в лице, и в гръб към хората!

Показвай уважение дори на тези, които не го заслужават, но никога не бъди сервилен. Търси в себе си разбиране към всекиго и към всичко, бъди благосклонен и търпелив, но не бъди ненужно снизходителен. Бъди великодушен, но не бъди мекушав. Оказвай помощ и бъди покровител, но не подчинявай ничия слабост и не се опивай от ничия нужда.

Бъди изключителен във всяко нещо, с което се захващаш, и се захващай с всяко нещо, в което гориш. Не се бой от това горене, напротив – използвай го, докато трае. Надграждай и не спирай да учиш! Каквото и да постигнеш, никога не изпадай в самодоволство. Винаги може повече. Рискувай! Върви с широка крачка и с широко отворени сетива. Промяната е твой приятел, но ти я превърни в съюзник. Направи същото със случайно явилите се идеи, с неслучайно срещнатите хора. Вслушай се в случайността и дай шанс на малкото да порасне голямо. Дай шанс на себе си. За всичко, което ти хрумне. Наистина няма невъзможни неща.

Бъди водач! Не началник, не главатар. Не ти е нужна власт на документи. Заслужи авторитет и бъди вдъхновител! Не се сливай с тълпата, отличавай се от нея! Бъди новатор! Вярвай на клишета, но не ги употребявай, а измисляй нови. И да ти казват, че няма такава дума или че твоята идея е абсурдна, не слушай, а опитвай! Полагай начала! Измисляй нови думи, прокарвай нови пътища и се бори за своите идеи, особено за абсурдните. Дори да не си гениален, мисли като такъв! Не приемай теореми на готово. Допускай невъзможни гледни точки. Ничие чуждо мнение не трябва да е последното ти мнение. Попитай всички, на които вярваш, постави своето мнение до техните и позволи на интуицията си да избере кое е правилното. То е правилно за теб и това ти е достатъчно.

Бъди изключителен и когато се проваляш! Не се проваля само този, който се е страхувал да опита. Поставяй грижливо грешките под краката си – в началото няма да ти е комфортно, но ще видиш как един ден грешките ще те издигнат да виждаш от по-високо. Превърни ги в най-силното си оръжие на успеха, в най-здравия си трамплин. Падай, ставай, продължавай и никога не спирай, никога не тръгвай назад! И никога не бъди краен. Да си смел не е равносилно на това да си безумен. Дръж се за тънката линия между противоположните крайности. Играй си с тях, но не ги подценявай. Просто бъди по-добрата крайност!

Не пропилявай нито един ден от живота си в посредственост! От начина, по който пиеш кафето си, до начина, по който взимаш гиганстски решения, бъди изключителен! От събуждането сутрин до срещата със сънищата вечер бъди изключителен! За някои хора слънчевата светлина се измерва единствено с прогнозата за времето. Забрави прогнозата! Влюби се във времето! И го виждай по свой собствен начин. Никой друг няма твоите очи и твоето усещане за времето и за света. Навън може да е мрачно, сиво и тихо, но ти да видиш цяло шествие от шарени светлинки в уличните локви и един духов оркестър край шахтата. Никой друг няма твоя свят. Затова, ако искаш и твоят свят да бъде изключителен, виждай го като такъв!

Можеш например да кръщаваш времето. Аз кръстих днешното утро Мария. Днешното утро роди за мен една силна надежда и постла покривите с вяра. Днешното утро ме прегърна майчински със златната светлина в края на хоризонта и с крехката птичка върху отсрещния комин. Не ме питай защо, но днешното ми утро беше Мария. Ти сам кръсти своето. Или му наречи звук. Или го събери в рамка от нежност и безумие. Или го пропътувай с влака до Лисабон. Твоето утро е само твое. Никоя прогноза за времето и никоя дата в календара няма как да го предвидят. Бъди изключителен и то също ще бъде.

Не бъди дребнав, макар че следващите ми думи ще ти се сторят дребнави. Не излизай рошав от вкъщи. Не ходи раздърпан, омърлян, безличен. Уважавай тялото си, но не защото съдели за книгата по кориците. Уважавай го заради себе си. Обличай го с дрехите, които те изразяват, и се грижи за него. То ще те носи през годините, то ще търпи заедно с теб трудните моменти и ще трепери от вълнение пред чудесата. И да не ти пука за модата! Модата е за хора без въображение. Ако така ти харесва, облечи риза за 3 лева от секънд хенд и панталон за 200 лева от бутика на някой засукан французин. Бъди над модата, над снобите, над чуждите критерии. Бъди изключителен до копчето на вътрешния си джоб. Но най-вече внимавай с обувките си. Не питай защо, просто бъди!

Ако ти е трудно да разбереш за какво ти говорих дотук, не се тревожи. Един ден ще срещнеш Любовта и всяка дума ще придобие ясно съдържание. Целият ти живот ще се роди наново и ще вземе формата на смисъл. А ти ще вдишаш както никога преди. Пораснал и смален, силен и слаб, жив и възкръснал. Веднъж срещнал Любовта, всичко друго ще започне да изглежда незначително и в същото време възможно. И ти никога повече няма да можеш да живееш без Нея. Затова единственият възможен начин да обичаш е да обичаш като никой друг. Ти сам ще откриеш как. Запомни само, че любовта е раздаване. Не даване, синко. Ще даваш на децата си, на родителите си, на приятелите си, на изкуството, на вселената. В любовта ще се раз-да-деш! Ще се раздадеш като комат хляб и топла супа за бедните. Като подслон и одеяло за бездомните. Като кръводарител за нуждаещите се. Като спасител за давещите се. Като човешки орган за умиращите. Дай всичко на Любовта! Премини всички граници, стъпчи всички страхове, пребори всички предразсъдъци и не спирай, докато... всъщност няма докато.

Направи света по-добро място, по-красиво. Обичай като звяр, обичай като никой друг! Бъди изключителен в любовта, дори да си съвсем обикновен във всичко друго. Когато откриеш своето момиче, стисни го здраво в ръцете си и никога не го пускай. Пуснеш ли го, не си чул нито една дума от това, което имах да ти кажа. Не бъди обикновен, бъди изключителен!




М.И.

Нарисувай края, ако можеш


Любов,

Пиша ти, за да ме имаш и върху хартия. Ако искаш, можеш да ме сгънеш и да направиш от мен самолетче. Можеш да ме изпратиш надалеч или да се качиш до мен и да продължим заедно. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Можеш да ме сгънеш и да ме пъхнеш в някоя дебела книга. И да знаеш, че винаги ще чакам там. Светлината, теб, следващата страница. Можеш и да пишеш върху мен. „Обичай се”, написа ми скоро. „Обичам те”, нарисува ми на улицата... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случва.

Пиша ти всеки ден, а това е рядко. Мисля за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мисля за нещо друго. Пиша ти не със сърцето си. Пиша ти самото сърце и всеки ден ти го пращам на части. Ден след ден сърцето изтича щастливо в думите и си търси мястото. Не точно при теб... то мисли, че при теб няма достатъчно място за него. Но пътува към теб, търси теб, само теб, където и да си, то тича по безкрайно дългия път на любовта ми. Когато е наблизо, не го изпускай. Хвани го, ако можеш. То е цялото любов, няма да те нарани.

Пиша ти, за да го пазя. Сгъвам го в страниците и това го пази от равно, обикновено и празно туптене. Пиша ти, за да браня вечността. За да дам още време на безвремието. Пиша ти, защото един ден няма да ни има, но тази любов ще остане в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят няма да го има, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз ти пиша сърцето си.

А ти ще ми нарисуваш ли живота? Хвани го, докато е целият любов. Докато сърцето ми пътува всеки ден към теб. Докато сенките са красиви, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай ми пътя, по който стигнахме толкова високо. Толкова високо, че около нас има повече ангели, феи и духове, отколкото можем да видим. Нарисувай ми живота, докато аз ти пиша всеки ден безкрая.

Нарисувай ми дневник на безкрая. Нарисувай ни, ако можеш.

...

Любов,

Пиша ти, за да ме имаш за последно върху хартия. Ако искаш, можеш да ме сгънеш и да направиш от мен счупено, ръждясало самолетче. Можеш да ме запратиш надалеч или да се качиш на друго самолетче и да отпрашите в посока, която ще изтрие моята диря. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Можеш да ме сгънеш и да ме пъхнеш в някоя дебела книга. Подари я на деца без обич или на старци без време. Подари я на някое тъжно място. И да знаеш, че винаги ще чакам там. Всичко друго, но не и светлината, не и теб, не и следващата страница. По-добре е да забравиш всичко с мен. „Обичай се”, написа ми някога. „Обичам те”, казах ти, когато се откъсвахме... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случи.

Пишех ти всеки ден, а това беше рядко. Мислех за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мислех за нещо друго. Днес умирам за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато се правя, че живея нещо друго. Пишех ти не със сърцето си. Пишех ти самото сърце и всеки ден ти го пращах на части. Ден след ден сърцето изтичаше щастливо в думите и си търсеше мястото. Не точно при теб... то беше право, че при теб няма място за него. И въпреки това то пътуваше към теб, търсеше теб, само теб, където и да беше. То, малкото, тичаше с надежда по безкрайно дългия път на любовта ми. Да се смеем много беше възможно. И беше наблизо, но ние го изпуснахме. Хвани следващия самолет, следващия смях, следващата любов, можеш. Всичко беше любов, а толкова ни нарани.

Пиша ти, за да запазя спомена за тази любов. Сгъвам я в страниците и със сърцето ми продължаваме в равно, обикновено и празно туптене. Пиша ти, за да се извиня, че не се преборих за вечността. Не дадох още време на безвремието. Пиша ти, защото един ден няма да ни има, но споменът за тази любов ще остане в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят няма да го има, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз погребвам сърцето си.

А ти ще нарисуваш ли живота си? Хвани го, докато е целият любов. Докато сърцето ми пътува всеки ден към вятъра и го моли да опъва платната на твоята светлина. Докато сенките са все още красиви, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай пътя, по който ще стигнеш толкова високо, колкото аз те обичам. Толкова високо, че около теб ще има повече ангели, феи и духове, отколкото аз ти показах. Нарисувай живота си и го извърви в любов и безвремие. А аз ще изчезна в безкрая.

Нарисувай ми нашето сбогом. Нарисувай ни края, ако можеш.


Когато пеперудите отлетят

В началото е гъделът. Някой те е забелязал в гъмжилото от всички други хора. Открил е, че нещо го кара да се връща на мисълта за теб, да иск...