Колко е красиво времето, когато се чувстваш отгоре му. Когато си го обяздил и галопирате заедно през чудни места и моменти. И колко е зловещо, когато се чувстваш отдолу, в утайката му. Когато времето заплашва да те стъпче и помете, когато започва да обезличава мечтите ти...
Пускам този страх. Оставям го на теб, за да го претопиш в смешен спомен. Смешен спомен от годината, в която навърших 40 и взех да се плаша, че оттук нагоре ще е все по-трудно. Щом имам да вървя нагоре, трябва да се разтоваря от излишното. Освен страха ти оставям и носталгията, и празните думи, и перфекционизма, и прекалената сериозност, фалшивите приятелства, както и фалшивите надежди. Самотата също е страх. И нея ти я оставям. Тя беше дълго в главата ми, така и не се помирихме. Затова ти я връщам и влизам през новата врата без мисъл за нея. Тоест влизам и започвам наново, но вече без нея..
2016-о, тръгвам си, но не и без да ти благодаря. Когато с теб се срещнахме, аз едва се влачех от скопяваща духа ми болка. Днес, когато се разделяме, тази болка е овладяна. Образовах я. Научих я да ми бъде опора, а не пропаст. Позволих й да ми бъде броня, а не да ме убива.
Благодаря ти, защото прие да разтоваря при теб някаква част от наивността си. По-тъжна съм без нея, но по-малко уязвима. Благодаря ти, че ме припозна в търпението. Крехко е единството ни, но по-добро досега не бях имала. Благодаря ти, че ме срещна с нови хора и ми даде да ги заобичам. Благодаря ти, че ме събра с други начини на светоусещане – от това светът ми рязко забогатя. Благодаря ти, че наоколо имам толкова много хора, от които не искам да се отдалечавам. С години се лутах сред хората, но сякаш точно ти ме остави край най-добрите за мен. Благодаря ти, че съхрани уюта в дома ми, хармонията в приятелствата ми и приятелството с детето ми! Благодаря ти, че светът остана интересен за мен – като подарък, който мога да разопаковам, без да ми омръзне. Благодаря ти, че докато ми отнемаше доверието в толкова неща и хора, не докосна любимото ми безумие. Благодаря ти, че открих какво наистина искам да правя. Изобщо не ме е страх, че съм в самото му начало и още сричам азбуката. То е моето и няма как да спрем.
Благодаря ти за онези моменти, които мога да назова по място и по дата и които взимам със себе си като най-красивите ти сувенири. Защото годината не беше просто добра или лоша. Годината беше няколко много конкретни щастия. Те си имат своите точни координати, своята музика, своите символи, своите улици, своите продължения вероятно.
Годината беше в тези щастия и доста работа вътре в мен. Борба с болката, нейното укротяване. И знаеш ли, 2016-о, днес се чувствам като ученик, който си е свършил добре работата. Ти мина. Заедно с щастията и уроците си. Благодарна съм, но мисля от утре да се запиша в по-горен клас. Знам повече, но и искам повече. Искам година без страхове, без колебания, без празнота. Искам страхотна година, това е! Великолепна! Невиждана! 2017-а!
P.S. Тази равносметка ме върна към разговора с приятел, с когото почти в един глас си казахме, че все за някого 2017-а ще бъде щастлива. Дали ще сме ние, никой още не знае. Това си е лотария. Все някой ще изтегли печелившия билет. Докато продължаваме да играем обаче, имаме шанс. А какво е радостта, ако не шанс и надежда?
С надеждата да си необикновено щастлива, 2017-о, заповядай, добре си дошла! Ние отдавна сме в тази игра и още плащаме за билетчета..
