Когато пеперудите отлетят



В началото е гъделът. Някой те е забелязал в гъмжилото от всички други хора. Открил е, че нещо го кара да се връща на мисълта за теб, да иска да разбере как звучи гласът ти. Някой те вика да излезеш отпред, пред множеството други момичета, за да се доближи и да те подуши...

Когато най-после напускаш черупката си и леко смъкваш броните надолу, успяваш да го подушиш и ти. Приисква ти се да го прегърнеш. Eй така, без сближаване. Владееш дистанцията до съвършенство. Оцеляла си благодарение на нея. Толкова си умела в спазването на дистанция, че можеш да си позволиш едно прегръщане без последици. Така или иначе вероятно ще го докоснеш и ще се удариш или в айсберг, или в гнила земя. Хайде, готова си за още едно разочарование.

„Може ли да те прегърна?“

Той е неподготвен. Но и смел - достатъчно, че да те изненада. Придърпва те към себе си. Знае точно къде иска да те разположи. Ужас! Топло е! Този мъж е пазил в себе си топло място точно като за теб.

„Откъде се взе?!“ – питаш на глас и не можеш да повярваш на сетивата си. Подушваш го – ухае на дом, а го познаваш едва от няколко часа. Това е лудост!

Истинската лудост всъщност предстои. Първо спираш да спиш, после и да се пазиш. Спираш да можеш да мислиш, а се опитваш да мислиш през цялото време. Мислите се въртят като ротативка, но всичко е толкова неочаквано и бързо, че замижаваш пред лудостта и очакваш само нечий глас да каже по високоговорителя, че губиш и трябва да ставаш от мястото.

Вместо това гласът, който обикаля мислите ти нощем, те моли да останеш. И ти обещава, че заедно ще спечелите. Ще се получи. Този път няма да си тръгнеш сама от казиното.

Възможно ли е той да е Той?

И той започва всеки ден да ти отговаря с ДА. Влиза смело в чувствата си, търси уверено твоите, казва думи, които сам не вярва, че са измислени, и те загръща в грижа, каквато никога не си знаела.

Тогава влизат пеперудите. Не ято, нито ята. Цяла галактика от пеперуди атакува корема ти. Превзема нощта ти. Дома ти. Разума. Целия ти свят.

И след гъдела следва излитане. Хвърчете двама - без колани, без каски, сякаш без минало, но вероятно със бъдеще. Озовавате се в свят, където всяка дума е взрив, всяко докосване – изпадане в космически транс. Със силата на всички пеперуди се пренасяте над бита и материята. Майко мила, къде сте?! Кое е това място, празно на суети, тревожност, колебания, лицемерие, заетост, невъзможности, твърда земя и обикновеност?! Къде са страховете ти? Преди не даваха да направиш крачка без тях. Внезапно всичко зад теб е заличено и с лекотата на 7-годишно момиченце можеш да прерисуваш целия си живот. Да биеш шута на страховете. Да скроиш шапка на самотите. Летиш, скована единствено от невъзможност да си прозаична.

Пеперудите изглеждат трайни като политическия режим в Северна Корея. Като „Дързост и красота“. Като целулита след първата бременност. Прозаичните детайли – орнаменти от един минал живот. И така известно време... не знаеш колко, спряла си да броиш дни и факти. Спряла си да се тревожиш, че земята е кръгла и винаги се озоваваме в изходна точка.

Но земята, освен че е кръгла, е пълна с изисквания. Върти се със скорост, на която пеперудите трудно смогват. И някои започват да се отказват. Да се предават пред бита и материята, твърде мощни и шумни, за да пуснат твоите пеперуди напред.

Тогава се връща прозата. И понеже не си 7-годишно момиченце, бързо се сещаш, че тя е естественият ти хабитат. Гледаш носталгично назад към пеперудите, които все още жужат в току-що извървяното, но никой не може да върви напред, ако гледа назад. Стискаш зъби и извръщаш глава от пеперудите, за да потеглиш обратно в нормалността, заетостта, невъзможностите – обикновените неща.

Плувнала в сивотата на прозата обаче, някак все пак не си същата. В цялата тази скучна нормалност има нещо ново. Има нещо, което не го е имало преди и променя цялата картина. Някой държи ръката ти и крачи до теб. Някой, когото си виждала само в полет, сега е стъпил здраво на земята и прави пътя ти път за двама. Някой, с когото са те свързвали само пеперудите, сега свързва целия си живот с твоя. Кара те да повярваш в неща като постоянство, стабилност, мъжество, отговорност и думи, които си тежат на мястото. Понякога забравя да ти каже, че му липсваш, но ти е купил нови кукички, за да можеш да простираш на хубав, нов простор. Вече не ти изпраща музика през нощта, но бяга от работа, за да ти доведе майстори. Не крие по пътя ти бонбони в целофан, но взима сешоара и суши мокрите ти от дъжд обувки. И поръчва газирана вода, нищо че само ти я обичаш. Прави снимки на двама ви, а не му е присъщо. Оставя те да се наспиш и те чака с кафе и пресни кроасани. Чува тревогите ти и бързо взима решения как да те издърпа от тях. Започнал е да вижда ясно кусурите ти, но в края на деня казва, че те иска заедно с тях... в остатъка от живота си. Вероятно е спрял да мечтае за теб, но вместо това е започнал да гради свят, в който да мечтаете заедно.

И тогава... тогава, когато пеперудите са напуснали, тогава идват динозаврите. Не стадо, нито стада. Цяла нова популация новородени динозаври напира в съществото ти. Превземат и деня, и ума ти, и начина ти на мислене, и смелостта ти на действие. Толкова са мощни, че разместват цялата ти координационна система. На техния фон пеперудите изглеждат като прашинки от глупав строеж. Динозаврите те хващат здраво и те вдигат на няколко метра над себе си. Там, където има два начина да продължиш – или да паднеш, или да пораснеш и да станеш нещо по-силно и по-добро. Динозаврите са новите пеперуди в корема ти. Те нямат прозрачни криле, но имат железните сили да те държат здраво и на високо. Наистина високо на земята.



Вървя или тичам, носена от стадо динозаври, и се чудя колко по-високо има в нашето заедно. Дали ще падна, спрях да се страхувам. Гледам от горе, намирам те в далечината и се стремя да те настигна. Понякога се задъхвам, но нямам съмнение... някои мъже те водят при пеперудите, други те отвеждат чак при динозаврите. Ти си се запътил още по-нататък. А аз няма да изпускам ръката ти.





Ако обичаш някого, не му го казвай

                                                                         
Никога не съм празнувала Свети Валентин. Така си мислех да започна този текст, докато не се оказа, че той започва така...

Никой не ме е карал да искам да празнувам Свети Валентин. После се появи той и каза, че ще дойде да ме вземе от вкъщи на 14 февруари 2023 г. Не го познавах и само се усмихнах: „Фантазьор!“.

Наистина се оказа фантазьор. Обаче от рядка порода. Оказа се от мъжете, които няма да назоват фантазия, ако не възнамеряват да я осъществят. Нещо повече, той всеки път знае как да го направи. Всъщност той не само възнамерява и знае как, той го прави. Аз съм тази, която не знае как, а той всеки път ми казва „Няма невъзможни неща“. И точно като със Свети Валентин, това клише за първи път ми се струва уникална негова способност. Уникално вярване, в което той ме въведе. Не с думи....

Сигурно се намесиха онези, невидимите сили, но и двамата не дочакахме 2023-а, за да пробваме от фантазията. Твърде дълго бяхме живели без нея.

Само за един месец ни се случиха дълъг списък от „невъзможни“ неща. Омаломощена от това летене, вчера го последвах до върха на най-красивото пловдивско тепе по залез слънце и единственото, което имах сила да кажа, беше „....“.

Шшшшт! Тихо!

Понякога няма нужда от думи.

Само вдишваш и благодариш.

Издишваш и притихваш пред тишината.

Тя може да е по-силна от думите.

Затова този текст финално започва така...

Ако обичаш някого, не му го казвай.

Благодари за неговото съществуване и вдъхни смисъл на своето. За да може той да диша, когато е до теб. За да намира в нощите ви пълнота, а в утрините ви – хоризонти. Защото „обичам те“ е трептение на материята, което отеква и се разпада - изчезва, а той всяка нощ се нуждае от въздух и всяка сутрин търси път.

Ако обичаш някого, направи му коледна играчка за елхата. Направи му шоколадов мъфин. Сладолед. Място в гардероба си.

Ако обичаш някого, обичай това, което обича и той. Вълнувай се с него, вярвай в него, бъди до него там, където никога не е очаквал, че ще спре да бъде сам.

Ако обичаш някого, чувай го. Чувай какво ти разказва, когато ти показва черно-бели снимки на своите баба и дядо. Чувай коя песен иска да слуша. И кое море иска да преплава заедно с теб. Чувай кога се е доближил и няма търпение да те изненада. Чувай, когато просто иска да удави тъгата ти.

Ако обичаш някого, дай му мечта. Всяка мечта е повече от летливи думи. Само гледай да не даваш летливи мечти. Бъди там и ги превърни заедно с него в истински истории.

Ако обичаш някого, откажи се от мечта. Не слушай какво ти говорят „здравите разуми“. Те не знаят, че когато една мечта си отиде, друга заема нейното място. Нищо, което даваш на този, когото обичаш, не е маловажно.

Ако обичаш някого, събери мечтите му със своите. И намери касичка, в която ще пускате заедно по малко от сбъдването.

Ако обичаш някого, покажи му слабостите си. Може да боли, но е по-значимо от всяка красива лъжа.

Ако обичаш някого, бъди най-добрата версия на себе си. Стигни до там, където никой не е вярвал в теб, че ще стигнеш. Само звучи сложно. Няма нищо по-простичко от това да бъдеш по-добър, когато обичаш.

Ако обичаш някого и той ти каже, че никога няма да те пусне, повярвай му. Знам, че това е най-трудното, но няма по-верен начин за обичане.

Ако обичаш някого, затвори очи и го следвай. Ако и той те обича, няма да те нарани. А ти знаеш, че той няма да те нарани...

Ако обичаш някого, направи дълъг списък от причини да не му го казваш. И ги осъществи. Понякога няма да е лесно. Понякога ще ти се крещи „Обичам те“, но замълчи, и просто му го покажи. Само това ще остане.

Утре е 14 февруари 2022 г. Аз съм на 45 и никога не съм празнувала Свети Валентин. Утре ще разбера защо. Той малко закъсня... не, всъщност подрани, но дойде точно навреме, за да ми покаже нагледно какво означава това, че „няма невъзможни неща“. И едно от тях се оказа обичането без думи.







Ако някой ви обещае сняг и кокичета...




Събудих се предната сутрин от светлина в стаята. Още беше нощ. Той беше далеч, но беше пратил сняг... Сняг, който пробиваше тъмнината и галеше с тихи отблясъци. Изневиделица беше пратил сняг и сладко-тръпчиво очакване.

Дворът днес е повит в бяло пухено одеяло. Невероятно е, понеже само до вчера беше пролет. Нищо не предвещаваше зимата, която ще ни прибере един при друг... Само веднъж той ме попита: „Искаш ли сняг?“. Беше преди няколко дена, по време на сбърканата пролет. Нищо не предвещаваше, че той наистина знае как да изпълнява желания.

Бяхме чули, че има кокичета из двора. Снегът ги беше затрупал, за да ги пази на топло... Сега той е тук и се затичва към бараката. Гледам захласната преобразяването на света наоколо. Снежинка ме гъделичка по носа, играе си с почудата ми от новото... толкова е чисто, че потръпвам. Едно скърцащо бяло начало.

Объркана съм. Как бързо се промени всичко и потъна в надежди. Реално ли е?

Той вади метла и нежно разрива снега по поляната.

- Ето ти кокичета!

Показват се изпод ръцете му. Под неговото старание. Под мъжката му дума, че ще има сняг за нас, че ще видим и кокичета. Раждат се наново в снежното ни начало. Толкова крехки, толкова малки и едновременно уверени. Сигурни в оцеляването си днес. В това, че е писано да бъдат открити от него за мен. Вярват на ръцете му. Усещат силата му. Отдавна са влюбени в посвещението си на този момент, на това усещане за чистота, на този мъж...

Момичета, ако някога някой ви обещае сняг и кокичета и успее да ви заведе там, където всичко е възможно, дори щастието, не пускайте ръката му. За никой друг сезон. За никое друго обещание. За никой страх. Никога. Направете му лазаня и не изпускайте нито едно негово вдишване. Повярвайте ми, светът може да се прероди в неочаквани бури, в труден задух, в тишината на избраната от нас самота дори. Само оставете вратата открехната, за да влиза въздух... и малки чудеса.





 

Няма да ти обещавам нищо



Изчаках те. И те извярвах. Благодаря за всяко разочарование преди теб, за всеки неподходящ за мене мъж. Благодаря за тези, с които си омръзнахме, и за тези, с които се разминахме! Благодаря за тези, с които никога не се срещнахме! Благодаря за всяка раздяла, за всяко пропадане, за всяко ставане от тинята и за всичките трудни прохождания наново! Благодаря за всяка депресия, за хапчетата, пороците и борбата с демоните. Благодаря за всичките подгизнали от плач години, в които някой все не пасваше на моето парченце свят. Те не изглеждаха неподходящи от началото. Разбира се, че не. Няколко пъти срещах много специални момчета и дори им обещавах вечности. Те също обещаваха. Колко неща са ми обещани, ако знаеш. Имам да събирам вземания от всякакъв характер. Сърца, години, мечти, клетви. Но не ги искам. Товарът и без това ми е достатъчен.

Обичала съм. Ти също си обичал. Вричала съм се. Ти също си го правил. И съм напускала, също както теб. Като тегля чертата, платила съм каквото ми е поискано. Че и отгоре.

Днес съм чиста. Някои ръбчета са поочукани, някои вени – заплетени, някои болки – хронични, някои страхове – загнездени. Но те чаках чиста. Без големи надежди. Без свръхочаквания. Без романтични сценарии. Малко по-цинична, малко по-мнителна, но много по-емпатична. За твоите горящи вени и за твоите страхове потапящи.

Чаках те без план и без капчица сигурност. Хората трудно чакат без сигурност. Като се спуснат в мътните води, все гледат да се хванат за някое клонче. Да имат къде да се приютят, когато стане твърде тъмно и безверно. Да имат кого да прегърнат, когато тялото закрещи за друго тяло. Аз се пусках сама по течението. Горда, че светът може да се движи и за единици като мен. Еднорози на самотата. Благодарна съм, че никъде не се хванах, че на никого не разчитах, за да не се удавя. Благодарна съм, че минах през стихиите сама, защото всяка битка в откритото море ме доближаваше до теб.

Днес съм чиста. Повита и опакована прилежно като чеиз. Като отлежало вино. Като спестовна книжка от абитуриентски бал. Като златна парὰ за новородено. Като писмо в бутилка. Като капсула на времето. Като работилницата на дядо ти. Като сватбената рокля, която се предава от майка на дъщеря. И се облича веднъж в живота. В най-важния ден.

Днес съм чиста и не мога да ти обещая нищо друго. Зная, че след като пеперудите отлетят от конюшнята, прозата ще ни налази свирепо. Твоята педантичност ще ме уморява, моята променливост ще те хвърля в тих ужас. Чорапите ще са цял куп, скуката ще напомня понякога за себе си. Ще забравим за гъските, които пресякоха пътя ни, и как ме носеше през локвите, за да ми покажеш кончета...

Няма да ти обещавам нищо. Ти не си сламката, за която се хванах, нито си лодката, в която се спасих. Ти също плаваше сам и олющен. Но ме вярваше повече от всеки друг, от всичко друго. Хвана ме за ръката в тъмното и ми прошепна, че търсиш светлина. После ме покани да я търсим заедно.

Няма да ти обещавам нищо. Само ще я търся заедно с теб. Ще обичам грешките ни и ще правя любов с недостатъците ни. Ще се смея на слабостите ни и ще ги пускам на вярата ни. Ще благодаря, че макар и малко късно, ме накара да заплавам до теб. И да си спомня, че светът е всъщност за двама.



Когато пеперудите отлетят

В началото е гъделът. Някой те е забелязал в гъмжилото от всички други хора. Открил е, че нещо го кара да се връща на мисълта за теб, да иск...