Великден като стил на живот




Преди десетина години спазих целите великденски пости. Тъкмо бях срещнала изумителен човек от мъжки пол, който също ме беше срещнал по онзи специален и щастлив начин. Чувствах се длъжна за всичко, което ми се случваше. Не беше нормално щастие. Чувствах, че искам да благодаря за тази среща, която с пълни дробове дишаше най-любовния си период. Самият той започна да пости и решението да го последвам дойде бистро и категорично. Бях стриктна в поста, дори когато бяхме на път, когато ми ставаше лошо и след като видях как блажат с ракия и луканка духовни служители. Постепенно натоварих поста си с още един замисъл – суеверен по характер и по тази причина греховен на теория. Не смеех да споделя с никого, но си наумих, че ако успея с този пост, ще бъде знак, че ще успея и с тази любов. Успях само с поста.

Когато в Страстната събота отидох да взема причастие, се смесих с група монахини и докато чакахме реда си за изповед, научих от тях, че всъщност не мога да взема причастие, защото се намирам в „мръсните дни” от месеца. „Постът е безсмислен без изповед и причастие” – бях чула това предупреждение няколко пъти и все се чудех какъв е проблемът да се изповядаш и да вземеш причастие, ако си стигнал дотам.
Не виждах къде е вратата на църквата, защото пелена от сълзи давеше очите ми. Не защото съм се лишавала от храна 45 дена напразно. Не чувствах да е било напразно. Съкруши ме знакът, който разчетох, за бъдещето на онази любов.

Оттогава не спазвам пости. И се пазя от суеверия. Реших, че има по-добър начин да очаквам благословия за бъдещето. Уважавам църковния устав, но щом природата взима решения, на които не мога да влияя, трябва да взимам сама останалите, така че всеки ден и без условности да вървя по личния си морален устав. Може да звучи помпозно, но това е най-доброто, което мога да дам на бъдещето си.

Не вярвам, че човек може да се променя внезапно. Не вярвам в бързооборотното изчистване и опрощение вследствие лишаване от пържоли и кратък диалог със свещеника. Намирам за лицемерни хората, които си взимат довиждане с чувството за вина, щом получат прошка от свещеник... а след това се връщат за още грехове и за още прошки. Намирам за лицемерно да не мислим върху духовния пост, да сме уверени, че телесният пост няма да ни понесе, но когато дойде ден да не се работи, да спазваме стриктно църковния правилник. Не вярвам и в еднократната саможертва – отказваш се от благини за 45 дни, а в замяна очакваш благост цял живот.
Както не вярвам в наливането на интелект с фуния, така не вярвам и в наливането на добро с фуния.
Вярвам в бавното, трудно, посято с болки и грешки, но толкова мъдро проникване на доброто у човека. Казват, че пари при пари ходят. Не знам какво значи това, но знам, че добро при добро ходи. Не можеш да станеш по-добър, ако не си добър. Вярвам още, че Великден е голям символ и най-светъл наш празник, но вярвам също, че всеки ден може да бъде велик.

Сетих се за още една история освен за тази с неполученото причастие. Миналото лято започнах да пиша книга. Нищо особено – просто по една глава за всеки човек, когото съм обичала някога. Написах някаква значителна част от нея и спрях, защото се яви проблем. Не можех да разказвам историите, сякаш са само мои. Как щяха да се чувстват някои от героите ми, които най-вероятно никога не биха се съгласили други да знаят толкова лични детайли за тях. Хората се крият, те са потайни, хората се страхуват най-вече от хора. И се обърнах към моя мил приятел Калин Терзийски: „Кайо, кажи ми, моля те, как успяваш да пишеш за реални хора и реални съдби, без да има обидени?” И той ми каза: „Ако пишеш истината за хората, пълната истина, единственият шанс да не те убият е да пишеш през любов. Ако ги обичаш, каквото и да пишеш, е добре. Нужно е да се настроиш и пишеш през любов, милост и добро чувство. Пиши за тях през любовта, тая – волевата, благородната, която ние си избираме като стил на живот.”

Та така. Последните 40 дена не спазвах пост, но през последните няколко години си избрах стил на живот. Избрах надеждата всеки следващ ден да е велик. И смирението, че това няма да е така. Избрах старанието да заслужавам идването на този следващ ден. Избрах любовта – волевата, жилавата, неизтощимата любов. И продължавам да се възпитавам в способността да празнувам еднакво и Великден, и най-обикновения миг живот.



Коментари

  1. Доброто се носи в душата и ако го има то не избира дали да се прояви към животинче или към човек или към цвете или към самия теб,то просто се случва......това е истината!

    ОтговорИзтриване
  2. Велик е денят, в който възкръсват надеждата, любовта и вярата, независимо от ежедневието, датата или каквото и да е друго...

    ОтговорИзтриване
  3. Ритуалите, храмовете и каноните са само опит на хората да облекат в измерими неща вярата. Истината е, че ако вярваш наистина, те не са ти необходими! Светъл празник и светли дни!

    ОтговорИзтриване
  4. Соня Ангътян20 май 2013 г., 9:40

    Радвам се,че ви открих,споделям всеки ред написан от вас.По-хубаво и точно не бих могла да облека мислите си.В последно време много мисля и отработвам да говоря и общувам през любовта и това е трудно само тогава когато се изправяш пред страховете си или хора,които те провокират.Обаче сте права,любовта ражда любов.

    ОтговорИзтриване
  5. Аз тази сутрин помолих Бог, Вселената, Мъдростта: за отговори, за познание - как да прекрача отвъд болката и обидата - и получих! Благодаря!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации