Нарисувай ме, ако можеш




Един приятел навремето ми каза: „Ще ти дам единствения необходим в любовта съвет: когато бягаш, те гонят; когато гониш, ти бягат.” Не харесах съвета, никога не съм харесвала и лова. И не съм от жените, които бягат. Когато съм недостъпна, това е защото наистина не искам да бъда „хваната”. Веднъж не успях да се измъкна, хванаха ме, след което ме изпуснаха по най-болезнения начин. Чак мен ме заболя. И се научих да бягам без право на преследване. Без право на излишни болки. Да, има и смислени болки – тази от неуспех в играта на сърдечна гоненица не е такава. И като дете мразех гоненица. Чувствах се по-сигурна в позицията на гонещия. Когато гониш, можеш да се откажеш по всяко време. Когато те гонят, можеш само да се предадеш. Когато гониш и паднеш, никой няма да види болката ти. Когато те гонят и паднеш, обикновено пада и този зад теб. И всички ги боли. Когато гониш, обикновено изпитваш желание. Когато те гонят, обикновено изпитваш страх.

Сигурно помните филма „Хвани ме, ако можеш”. Един още по-хубав филм се казва „Обичай ме, ако ти стиска”. Има нещо словогенично в тези по(д)кани, тоест ако бяха на фотографии, щяха да изглеждат добре, щяха да са фотогенични. Има обещание за приключение в тях, за изкусителна недостъпност, има намек за опасност, за страст. Никога не е прекалено опасно, ако ти е страстно, нали? Да не говорим колко словогенични са и опасността, и страстта. Будят чудесни метафори, но аз лично предпочитам да изпитвам страстта, без да съм си я наловила с риск за живота си. Някои се възбуждат от идеята, че страстта им се подхвърля като плячка. И навличат хищна кожа, нарамват ловджийска пушка и поемат с бойна крачка към сърцето на някоя силно желана жертва. Да я хванат, ако могат, после да я обичат, ако им стиска. Аз обаче се съмнявам, че любовта може да се хване. Любовта не е ловен трофей. Съмнявам се, че каквато и да е игра на гоненица може да роди от нищото нещо величествено.

И още нещо за любовта. Наскоро попаднах на мисълта, че най-нетрайна е любовта към тялото. Защото й се насищаш, след като си хванал тялото и си изследвал цялата му топография. Любовта, възникнала от хармония, любовта между две душù, независима от телата, независима от нищо, което може да се докосне, от никакви ловни гонки и хитри хватки, тя е любовта с шанс и смисъл. Звучи като словогенично клише. Като извадка от лекциите на тиражни мислители. И наистина е такава. Но уцели мислите ми. Хвана ме да мисля в тази посока... за срещата си с един много талантлив художник навремето. Не го познавах, но познавах картините му. Така и не разбрах в него ли се влюбих или в картините. Но любов имаше, преди да се усетя. Без да е бягал от мен, без да съм го гонила, без да съм го виждала. Случи се на мен, която страда от синдрома на Холивуд и Братя Грим едновременно и не може да си представи да препуска на белия кон на някой по-малко красив от Райън Гослинг и по-малко принц от този на Пепеляшка. Аз се влюбих, преди да го видя - влюбих се в душата, не в тялото. Нямаше никакво значение дали е жаба или принц, дали е нисък или висок, дали е плешив, или има дълъг нос с брадавица, дали има чувство за хумор или чувства към друга, дали има къща, или рисува под някой мост, дали го има и дали той има място за мен. Изпаднах в състояние на влюбеност, каквото само душата познава. А тялото ми се влачеше отзад и недоумяваше как може приживе на душата ми да не й пука какво мисли тялото. С душа и тяло написах това писмо до художника:

„Не ме познаваш, но ме имаш. И ще съм тук, ако някога ме потърсиш. Няма да бягам, няма да ме гониш. Нарисувай ме, ако можеш. Доближи ме, ако е речено. Запознай се с моите лунички. Ще видиш как изгряват на слънце, а когато те видят, ще започнат безсрамно да флиртуват. Направи им кеф, поздрави ги с ръцете си. Запознай се и с онзи белег на рамото ми. Той остана с мен след една глупава постъпка – бях на 19. Питай го, ще ти разкаже. Пак беше от любов, но друга, детска.
Кажи ми нещо - докъде пада косата по гърба ми? Проучи ме, ще те чакам. Нарисувай ме, докато спя. Сигурно, докато спя, съм хубава, защото тогава съм с теб – рисувай ме, докато те сънувам. Вземи най-леката си четка и хвани движенията ми, докато тичам. Лесно ще ме уловиш – нали все към тебе тичам! Хвани ме, можеш. Нарисувай ме, преди да изчезна от платното ти. Преди да се забави сърцебиенето ми. Преди да свърши това писмо. Нарисувай ме, ако душата ти може.”

След като написах писмото, не му го изпратих. Не съм ловец. Вярвам в нещата, които се случват сами. Само пъхнах писмото в бутилка и го публикувах в списание.


Photo@David Bellemere

Коментари

  1. Познато - не обичам и не вярвам гоненицата.Вярвам в нещата, когато и които са или...или.Без да гоня и без да ловя. И не бягам. Май и ти така :))
    Интелектът на мъж ми е най-големият афродизиак.Ти си го нарекла душа, но за мен е едно и също. А понякога се намесва и тялото и тогава става страшно, но пък кой е казал, че трябва да си ловец за да не си страхлив.
    Харесва ми да намирам писмата ти в бутилка :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. А на мен толкова ми харесва да те намирам отново такава, че да намирам себе си през теб такава... Май от монолозите нищо не остана. Благодаря! :)

      Изтриване
  2. "Не ме познаваш, но ме имаш" - за мен е истинска радост за душата, че Ви открих!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря! И Вашият блог е много красив! :)

      Изтриване
  3. Анонимен5 юни 2013 г., 7:28

    Мила,

    Никога не спирай да пишеш! Твоите текстове са едно от най-хубавите неща, които се случват наоколо!:-)

    Наистина ме вадят от пещерата и ми показват звездите...
    Благодаря ти!

    Неви (Невена Цекова)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Неви, знаеш колко ми е скъпо това, което ми казваш. И тук ще ти го напиша - понякога искам за малко в пещерата. От звездите се пада болезнено и самотно.
      И ти благодаря! :)

      Изтриване
    2. Може би пещерата е в нас самите. Ние сами съзнателно или не се въдворяваме в или отвъд нея. Охлюва се крие в черупката, която се явява външна обвивка, а хората успяваме да го направим в нещо, което е невидимо за очите.

      Изтриване
    3. :) Благодаря, че намина и през най-ценния ми текст!

      Изтриване
  4. "Нарисувай ме, тиха в тъмнината й.
    Нарисувай ме, спокойна в тишината й.
    Огряла ме по крайчето коса,
    лъч на свобода докоснал ме едва.
    Нарисувай ме, от стъпките й по брега,
    мека в плътността, погълната вълна.
    Нарисувай ме, Луна!"

    Поздравявам те с това стихче :)

    ОтговорИзтриване
  5. Виолета Радомирска7 юни 2013 г., 22:45

    Прекрасно,просто прекрасно! Настрои ме меланхолично и толкова красиво,че някак всичко продоби смисъл в днешния ден.

    ОтговорИзтриване
  6. Мило момиче, благодаря ти че докосваш душата ми и обличаш мислите ми в красиви думи! Ти си моят личен дневник, както казваше един известен музикант за песните си. Прегръщам те,Ели

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Мила Ели, хубаво е, че точно този текст беше причината да се открием. Аз също те прегръщам и благодаря за всичко!

      Изтриване
  7. Анонимен26 юли 2013 г., 7:27

    Прекрасен текст! Направо ме преразказа. За мен афродизиак е и талантът, който струи от написаното и отразява душата на автора.
    Радвам се, че Ви открих!

    ОтговорИзтриване
  8. благодаря и не спирайте да пишете!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря! Няма спиране надявам се :) Щом ви има всички, при това такива! Не спирайте :)

      Изтриване
  9. благодаря ти , имаш невероятната дарба да изписваш по уникално красив начин нещата,. :-)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Аз благодаря. Не знам дали е дарба, просто истината :)

      Изтриване
    2. Този коментар бе премахнат от автора.

      Изтриване
    3. Точно за това е толкова стойностно - защото е истина. Когато е почувствано с пълна сетивност ще се намери и начин на изразяване. Било то с текст, рисунка, мелодия или друго. Онова което е насила изсмуквано и разкрасявано във всички случаи остава напудрено.
      Бъдете все така истинска!

      Изтриване
  10. Думи, които оставят без думи... :)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации