Избори Из сърцето



Последните седмици ежедневието ми заприлича на културен афиш – няколко порции Явор Гърдев в Народния и една в Младежкия, няколко порции Максим Ешкенази в зала „България”, няколко премиери на книги, между които и на Кайо Терзийски - светлината в тунела на моята клавиатура, изложба на фотографа, който пък прави светлината мое вътрешно състояние – Краси Андонов, и не на последно място концерт на момчетата от Джърси. Момчетата, с които бутахме щастливо годините – онези сладки и диви безотговорни години, в които най-тежкият избор, който се очакваше от нас, бе в кого да се влюбим. Стоейки в центъра на стадиона, пресмятайки шанса земята под нас да се нагъне от талазите любов, в каквито се бяхме превърнали като публика на Jovi, се зароди такава мисъл. Тези там, на сцената, какво ли виждат долу, в краката си? Какво е да бъдеш емоционалният център на десетки хиляди накуп? Не е ли публиката всъщност море от избори? Не е ли успехът придошла река от възможности? И как една рокзвезда прави своите избори при толкова много възможности? Не че има опасност някога да имам нужда от подобно ноу-хау, но в дадени моменти всеки от нас се чувства като своята лична рок звезда и психологията на избора нашумява като тема. Или не ви се е случвало да си казвате: „Имам това, но не заслужавам ли нещо по-добро?” Аз не крия, поддавала съм се на такива дилеми. Будувала съм ги, макар да не съм от хората, които избират трудно. Казват, че е хубаво да имаш избор. Но изборът невинаги е форма на щастие. Най-щастлива съм била тогава, когато съм правила избор без избори – без да броя, без да сравнявам и без да предвиждам резултати. Когато избирам единствената очевидна за сърцето ми възможност. И досега най-добрите ми избори са направени по чувство, а не по критерий.

Мислех, че ще израста този дефект, но се оказа, че ми е вроден. И че си го харесвам. „Зрелите” хора обичат да критикуват този мой стереотип, но досега не съм виждала сред тях безгрешници. Всъщност не съм виждала хора, по-щастливи от разумния избор, отколкото от сърдечния. Защото с разума ние избираме последствията. Мислим си, че с трезвост и разсъдък можем да подредим бъдещето. А можем ли? Има ли нещо по-нелепо от човек, който е уверен, че има контрол над бъдещето си? Не агитирам за безразсъдство. Само казвам, че сърцето и интуицията не са опозиция на разума, а негови добри коалиционни партньори.

Години наред мислех, че ще уча в НАТФИЗ. Виждах начин да проговоря на езика на Бертолучи, Кончаловски и Саура и нямах търпение да разбера дали виждам добре, или съм се побъркала. По сърдечна линия ми се казваше да опитам. В това време разумът на други край мен казваше, че режисурата не е за жени, че няма кино в България, че театрите мизерстват. Ето, че от днешна гледна точка те не са били прави.

Дойде време да се взимат конкретни решения. Беше лятната ваканция преди 11-и клас и с родителите ми срещнахме техен колега и дъщеря му. „Как сте, какво правите?”, попита майка ми. „О, супер сме! Дъщерята току-що влезе МИО и много се гордеем!” Нашите погледнаха таткото със завист, а дъщерята с възхищение и такъв копнеж се изписа по лицата им, че някаква безгрижна част от мен задълго ме напусна. Това беше първата брънка от колата, която ме отведе по нов, неочакван за вече взетото решение път. Останалата част бе сглобена от любовни факти. Момчето, което ми отвя главата през следващите месеци, също щеше да следва МИО. Така един сърдечен избор бе сменен с друг. НАТФИЗ бе сменен с Икономическия. Режисурата ми - с международни икономически отношения. Повечето разумни създания правят подобни избори при съвсем други подбуди. Но както аз не съдя техните подбуди, така нямам нужда да ми казват, че любовта не е достатъчен аргумент да учиш нещо, от което нямаш нито понятие, нито интерес. Така или иначе не намирам този избор за неправилен. Макар да избутах с досада следването, макар да започнах да работя като журналист още във втори курс, макар да нямам нито един ден стаж по своята специалност и ни най-малка представа какво е акомодационна политика или дисконтиране на парични потоци, онзи избор беше правилен. Първо, защото подбудите за него бяха свестни, добронамерени, и второ, защото постигна целта си – имах щастливи родители и щастлива връзка (между лекциите). Може би мъничко съжалявам, че не опитах с Кончаловски, но впоследствие срещнах толкова хора на изкуството, а с част от тях споделям живота всекидневно, че не знам къде точно да пъхна това съжаление. Още в студентските години последваха други сърдечни избори и всеки от тях ме доведе тук, където от зала „България” тичам в Народния, а след това избирам коя от всички емоции, събрани из залите, да вкарам в текст и да дам на публика. Кой може да ми каже, че това не е бил най-точният избор за мен?! Кой знае за мен по-добре от сърцето ми?

Очаквам сърцето да помогне и в друг важен избор. Оставила съм го да се рее из потока от хора наоколо. Знам, че един от тях ще бъде моят емоционален център, и дори да го срещна в море от възможности, той ще бъде ясен като деня, като това да си жив, като единствения верен отговор. Той ще е причината да нямам нужда от интегрална бюлетина, избирателна комисия, паралелно преброяване, протоколи и програма. Той ще бъде мажоритарен победител - аз и сърцето ми ще го изберем в коалиция. Вероятно така правят и рок звездите, и режисьорите, и писателите, и фотографите, и диригентите, и всеки, който има късмета да носи доверено сърце.


Photo@http://browndresswithwhitedots.tumblr.com/

Коментари

  1. Чудесна публикация, изчетох я на един дъх. Като се замисля, ще се окаже, че истински важните избори са правени без избор: има случаи, когато просто знаеш (без аргументи, рационални доводи, пресмятания и т.н.)

    www.styleinspiratrice.com

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря! Не зная защо чак сега виждам коментара, почти година по-късно :)
      Пожелавам ситуации на щастие без избор!

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации