Дълъг списък от несбъднати мечти

Неделя е. Първият от много дни насам, в който нямам никакви планове. Днес това е най-трудната работа – да нямаш никаква работа. Вече си забравил какво се прави, когато няма какво да се прави. Дните днес не са време, дните са програми. Разграфени и оалармени. Но толкова си свикнал, че когато изключиш алармата, сякаш са ти дръпнали шалтера и започваш тревожно да се оглеждаш за някакъв източник на мощност. Понякога се случва, докато се оглеждаш, да откриеш нещо друго, което в трескавото си препускане преди така и не си забелязал.

Неделя е. Нямам планове, нито програма. Имах, беше грандиозна, но дъждът провали всичко. Останах сама с детето вкъщи и изведнъж започнах да чувам различни от обичайните мисли в главата си. Изненадващи мисли - малки удавници, оцелели някак под пластове програми, проблеми и срокове, изгубени в перманентното ми бързане, в старанието ми да върша по 100 неща в час и да ги върша перфектно. Боязливи мисли, но явно жилави, щом са оживели: Къде се намирам в живота си? Къде искам да се озова? Какъв човек стана от мен? Какъв искам да бъда? Дали от цялото бързане не пропускам най-важното?.. Странно, толкова значими въпроси, а пък никога не се спираме пред тях. Или пък нарочно ги скриваме под тревоги за работата, връзката, децата, килограмите, парите, приятелите. Скриваме ги под предтекст, че ежедневието ни изяжда всичко.

Качвам се на стълбите пред тавана – там, където се криех като малка и приютявах бездомни котенца. Сядам с чаша кафе и оставям тишината да разчисти в главата ми и да пусне всички затрупани въпроси. След малко те вече препускат, напоени с новородени сили, към мен.

За какво мечтаеше, Мила, когато беше малка и се криеше тук?
Мечтаех да имам семейство и да създам уютен дом, пълен със смях и хармония. И няколко котенца, спасени от улицата.

Успя ли?
Спасих едно коте, а останалото постигнах само донякъде. Още живеем сами с детето, а семейството в пълния му състав ми липсва всеки ден. Всеки.

И какво правиш, докато чакаш това да се случи? Вървиш ли нанякъде?
Всъщност нищо не правя, наникъде на вървя. Чакам.

Защо?
Липсата ме прави слаба, лишава ме от желание за каквото и да е друго.

Мислиш ли, че имаш време да не правиш нищо?
Туше!

Чувам звука от правата линия. Онзи момент, в който не си сигурен дали сърцето ти продължава да бие или звукът от апарата сигнализира за край на жизнените ти функции. Но сигурно още бие, щом усещаш как нещо го пронизва.

А мислиш ли, че имаш време за такива слабости?
А ти защо ме нападаш? Малко ли ми е трудно и без тези въпроси?!

Откъдето и да се взе въпросът, дойде навреме. И аз зная отговора, но все отлагам да го чуя от себе си. Така е, няма време за слабости. Ако искам семейство, не мога да го чакам да се случи. Не бива да оставям живота да изтече в чакане, в липса и в слабост. Все си казвам: „Някой ден ще издам книга.“ Или: „Някой ден ще бутна стената вкъщи и ще имам голяма стая, където детето ще тича, а аз ще танцувам, докато готвя.“ „Някой ден ще се науча да правя пачуърк, да танцувам танго, да снимам по-добре, да готвя като Джейми...“ „Някой ден ще имам каравана и кафяв лабрадор отпред.“ „Някой ден ще отида до Мароко, до Индия, до остров Скопелос, ще се пусна по Амалфийското крайбрежие, ще стигна и до Куба.“ Илюзията да започнеш нещо с „някой ден“! Ти не започваш нищо с „някой ден“, защото по-скоро го приключваш с него. Как не обичам това размотаване на собствените ни надежди! Хората сме страхливи, инертни, обикновени. Мечтаем на мисли и думи и рядко излизаме от удобните си калъфи и правим първите крачки. Пълни сме с желания, но празни на дързост да опитаме. Оправдания – колкото искаш. Ретрограден Меркурий, Сатурнова дупка, валутен борд, стрес, депресия, безпаричие, „обичам неподходящия“ и любимото ми: „когато му дойде времето“. Но докато времето идва, времето си отива. Нямаме никакви гаранции, че ще имаме още време, но е сигурно, че сме оставили много време да изтече като мръсна вода в канала. Пуснали сме години от живота си ей така, в инерция, в страх и в оправдания. Пуснали сме ги в чакане „нещото“ да ни се случи. Да бъдем щастливи. Да бъдем богати. Да бъдем оценени. Да бъдем обичани! Струва ни се, че са минали само няколко незначителни дни, а всъщност са минали години в упоено съществуване. Не усещаме как всеки ден е решаващ - всеки ден е стъпка напред или стъпка назад. Малко хора имат куража всеки ден да правят по стъпка напред, а с чакане правим всеки ден по стъпка назад. Чакането е най-лесно. То не коства нищо. Всъщност коства всичко. Коства ни мечтите и това един ден животът да кънти на кухо.

...

В тази неделя нямам нищо за правене. Нямам планове за деня.

А имаш ли план за живота?
Нали знаеш кой е най-прекият път до това да разсмеем Господа? Като му разкажем за нашите планове.

Чудесно оправдание! С годините си станала много добра с оправданията.
Всъщност това е точно така. С годините се научих да си бия упойка с оправдания.

Хванаха ме! В деня, в който нямах никакви планове за живота, се хванах сама, че нямам планове и за мечтите си. Имам само дълъг списък от несбъднати мечти. Уж не съм страхливка. Мога да скачам и без парашут. Мога да действам на мига, мога да взимам бързо решения, мога да поемам рискове. Мога, а не го правя и това е престъпление към себе си. Престъпление е към детето ми, защото не го уча да бъде смел с желанията си. Да, имам си идеалното оправдание – нещо основно в живота ми липсва. Сърцето ми куца на един крак. Не виждам смисъл в нещата, ако те не са споделени.

Всъщност не виждам смисъл, защото нямам силата да изместя центъра на смисъла си днес. А центърът ми е той – мъжът, когото обичам. Не детето ми, не мечтата ми за семейство, не и останалите ми мечти. Центърът ми е той и това ме прави без център. Не искам да се затварям в самозаблуди отново. Нямам семейството, за което мечтаех като малка, защото се влюбих в мъж, който вече го имаше..

За да създам своето семейство, трябва да мина през две разбити сърца – моето и неговото. Някой ден разбиването неизбежно ще ни се случи и това е единственото „някой ден“, което искам да се забави. Чудя се колко ли мечти похабявам, за да пазя единствената, която никога няма да се сбъдне? Която никога не трябва да се сбъдва! И може ли човек, който знае, че върви в посока на финала, да има желание да гони други мечти?!

Зная, че с всеки изминат ден с него се доближаваме до края. Какво ще има отвъд нашия край не зная. Но не искам един ден, когато погледна назад, да съм най-голямото разочарование за себе си. Не зная дали до края на годината ще напиша книга, но днес ще я започна. Не зная дали ще бутна стената утре, но днес ще разпитам за майстор. Не зная дали, ако замина за Мароко, няма цял живот да свързвам Мароко с безумна самота. Но ако не замина, може никога да не видя Мароко. В моя дълъг списък с несбъднати мечти има само една, за която имам оправдание.




М.И.

photo@Daniella Rech