Младостта мина, да живее младостта!

Сутринта, докато се гримирах, нещо необичайно проблесна в огледалото. Точно отпред, на бретона. Два бели косъма. Няма драма, като изключим съмнението в качеството на боята ми за коса. Промърморих машинално: „Хм, бели коси“, а мама, която шеташе наоколо, се сепна, остави всичко и сложи очилата: „Я?!“ Не й се вярваше.

Много лесно мога да избухна в банални разсъждения по темата за възрастта. И ще го направя с удоволствие! Защото не съм ги прочела в книгите на великите мислители, а ги живея, усещам, преминавам през тях. Какво по-хубаво от това да стигнеш сам до сърцето на щастливото клише. Особено когато то ти казва, че всяка възраст е прекрасна. Нещо повече - на всяка възраст чувстваш, че тази е по-добра от предишната.

Наскоро синът ми изстреля: „Мамо, ти не изглеждаш на 38. Годините ти личат само по това колко си висока...“ Опитах се да не мисля колко висока ще съм на 48, но се зачудих защо го казва. Да не би да изглеждам като жена, която се притеснява от годините си? Едва ли – често назовавам възрастта си и не се смущавам от никакви сравнения с по-малка от тази цифра. И по-малките цифри бяха прекрасни, но изминалите възрасти ми изглеждат като дрехи, на които им е изтекла модата. Не преследвам никакви моди, но всички знаем как звучат сега диско бретоните от 80-те и „варените дънки“ от същия период. За своето време бяха върхът на сладоледа, но кой би ги носил днес?!

Аз не се притеснявам, че вече нямам варени дънки в гардероба си. По-важното е, че все още ходя главно по дънки, продължавам да нося същия номер и нямам нито един „тоалет, който приляга на средната възраст“. Всъщност изобщо нямам „тоалети“. А годините помогнаха да се отърся от безумици в личния си стил като шноли с панделки, шарени чорапогащи, прашки, бански с банели, копринени панталони, палта тип пелерина и обувки на страховити токове.

Тоест улегнала си, проговаря дяволчето в мен, което и на 18, и на 38 все ми търси кусури. Ще ти отговоря, дяволе. Да, не съм вече бясната тийнейджърка с пола от оскъдно парче плат и коси като буря, но страстта ми за живот на пълни обороти не е повехнала изобщо. И ако на 18 тя ме отвеждаше само към разни дивотии, днес е култивирана и поизчистена от рискове. Тогава шляпах безотговорно в живота, който изглеждаше до колене, но вече внимавам, защото съм била събаряна от тежки вълни, пропадала съм в дънни ями и зная, че във водата плуват не само красиви рибки, но и коварни хищници. Хубавото е, че срещата с тях не ме е отказала да влизам в морето и да търся пасажи със златолюспести пътешественици. Младостта е прекрасна и не си давам нищо от нея, дори глупостта. Но зрелостта може да бъде младост без глупости и това харесвам най-много в годините си.

Онзи ден с моя човек решихме да тръгнем към Камен бряг късно вечерта, за да снимаме дивите божури. Пристигнахме в 3 през нощта и докато си опъвахме палатката, бяхме посетени от гранична полиция. Униформените бяха любезни и учудени. Казаха, че всякакви са идвали, но още никой не е разпъвал палатка в 3 през нощта. „Ами дойдохме да видим божурите“, обяснихме ние. Не ни повярваха, разбира се. Почувствахме се като 18-годишни хлапаци и си обещахме, че ще направим същото и на 78.

Ти май се утешаваш, защото вече не си толкова млада? Дяволчето не ми дава мира. Не бе, дяволе, казвам точно обратното – че още съм млада. Че да си млад, не е физическо, а душевно състояние, и то не е даденост. С годините е въпрос на старание и на приоритети в зоната ти на комфорт. За съжаление съществува и обратното. Има млади хора, които мислят и живеят като старци. Оставят годините да минат между телевизора, кафенето и работата. Оставят духа им да посърне преждевременно, не рискуват, не мечтаят, не се променят, забравят какво е да имаш пеперуди в корема и криле на гърба. Някои хора просто не се чувстват добре в младостта.

Тук синът ми би ме скастрил: „Ти пък, мамо, се фукаш!“ Не е вярно обаче. Само искам да кажа на всички момичета, минали възрастта, в която нямаме нищо против да ни питат на колко години сме, че такава възраст няма. И колкото по-нафукани носим годините си, толкова повече тези години ще ни дават. Няма нужда да сме смутени от своята възраст като нашите майки и баби, които бяха на по 40, когато започнаха да скъсяват косите си и да удължават роклите. Започнаха да цъкат след целуващите се младежи в трамвая и да употребяват изрази като „по наше време“ и „днешните млади“. Времето е наше, докато ние сме във времето. Младостта е в нас, докато не я пуснем, докато не даваме да ни отстъпват място в тролея, докато си носим кецовете и кожените якета, докато не затънем само в спомени, носталгия, музика от „нашето време“ и ценности пак оттогава.

Годините дълбаят бръчки около очите ни, но може да бъдат безкрайно милостиви към ума и сърцето ни. Защото ако в младостта ни е липсвала мъдрост, няма нужда в мъдростта ни да липсва младост. Стига да не позволяваме на любопитството ни да се пенсионира, има време за много младости. И те стават още по-сладки, когато усетиш, че за да бъдеш там, където си, си трупал, преодолявал, изкачвал. Всяко стъпало нагоре може да бъде началото на нова младост. И никакви оправдания с амортизация на физиката не трябва да ни спират. Щом 80-годишен японец изкачи Еверест, значи мечтите не остаряват. Напротив. Годините ти позволяват да гледаш живота все по-отвисоко, а гледката отвисоко разкрива много повече възможности и красоти.

Понякога се притеснявам да не пусна някоя година да изтече по инерция. Без да науча повече, без да създам, без да се променя, без да изживея неща. Не искам в края й да се обърна назад и да не видя нищо ярко, нищо, което да ме кара да потръпвам от благодарност, че съм минала по точно този път. И не говоря за това, че очаквам от себе си велики дела и уникални събития. Обратното. Мисля, че майсторството на живеенето е именно в анонимните малки мигове. Да се чувстваш цял и жив, докато лежиш в божурите с компания светулки, а някой, който те обича, да лежи до теб и да ти показва къде е Голямата мечка. А ти да не искаш да си никой друг, с никого другиго, никъде другаде, по никакъв различен начин. Не се притеснявам от годините си. Притеснявам се да не минат без ей тези големи малки мигове.

По този начин ми се живееше и на 18, и сега, на 38. На 18 щях да лежа в божурите с тогавашните си любими кубинки, купени с два номера по-малки, за да не изглеждат груби. На 38 познавам комфорта на удобните обувки и не бих си причинила подобна глупост. Но да лежа сред божурите в 3 през нощта и да обичам бясно – мога да бъда това момиче вечно. С други думи - младостта мина, да живее младостта!




М.И.