Когато бях малка и татко казваше, че есента е любимият му сезон, се чудех как е възможно. Премълчавах недоумението си, за да не го обидя. Един вид „аз харесвам пролетта, защото съм млада, а ти харесваш есента, понеже не си вече млад“. Е, сега съм точно толкова „немлада“ колкото него тогава и... обожавам есента. И колкото да не ми се иска да го призная, май има нещо общо с годините. Когато си млад, всичко е недвусмислено. Последните песъчинки се изсулват из пръстите на краката ни, които примирено влизат в сиви чорапи и тежки обувки и това е... раздяла. Листата падат, изнемощели и нерадостни, върху калния асфалт и това е... край. Вечерта ни затрупва, още преди да успеем да излезем от задъханото ежедневие, улиците се препълват със сърдити хора, става все по-трудно да изпиташ ентусиазъм и това е... мъка. И това е есен.
Но после порастваш и започваш да объркваш сезоните. Понякога есента идва най-неочаквано в средата на някоя година. И дори листата отвън да са млади и крехки, а пръстите на краката ти да шляпат в отворени сандали, есента покрива всички белези на другите сезони и довежда остри ветрове. Друг път, точно като сега, есента е само сезон, цифра в календара, и въпреки умиращите листа на мен ми се струва, че всичко цъфти в блажено спокойствие и щастлив подем.
Изобщо с годините времето неусетно променя значението си. Не мога да определя дали го губи, или към очевидното му значение се прибавя ново. Когато бях толкова малка, че да не виждам радостите на есента, си мислех, че тези, 40-годишните, са изпята песен. Днес съм на 41 и всяка сутрин се събуждам с чувството, че тепърва ще пея. Сякаш досега всичко беше само подготовка. Плъзгане по нотния лист с очите на начинаещ. Генерална репетиция за истинското, осъзнато живеене. Живеене с новозараждащо се вълнение. Живеене с току-що пръкнал се смисъл. Живеене като това, заради което е бил създаден Животът. 40 отново е само цифра, годишнина на тялото. Духът ми е на друга възраст.
Ама някой казал, че след 40 е късно да имаш дете. Да се влюбиш като за първи път. Да започнеш отначало. Да се държиш като хлапак. Късно е само за онези, които спъват хоризонта си на възрастта, в която не разбирах родителите си. Късно е за скованите от страх и за колекционерите на оправдания. За всички останали времето може да е препятствие, но не и знак за задънена улица. И някой казал, че времето е пари. За някои хора то е пари. За мен е любов. Времето е всичко, от което се нуждая за любов. Да бъда със съществата, които наричам „мой живот“. Да бъда по пътищата, които ме изпълват с адреналин и със възторг. Да бъда по стъпките на всяко чудо, което ме разтуптява. Да бъда будна и трансформираща се. Времето е любов, а годините са неговите стрелки. В 3 без 15 ще се науча да се гмуркам, за да покажа на детето си и на мен самата, че страховете са по-слаби от нас. В 7.25 ще издам книга, за да мога да я подаря на мама и татко. В 12 ще простя на любовта, за да имам чистото сърце да й повярвам отново. Стрелките обикалят в равномерен ритъм, а ние ту се издигаме с тях нагоре, ту се спускаме надолу. Да, понякога се уморяваме от катеренето, друг път ни боли от спускането, но докато часовникът работи, времето е наше и единствено ние решаваме като колко годишни да го живеем.
Наскоро една приятелка ми каза, че й е мъчно, че е срещнала мъжа си чак на 40, защото ще има по-малко време с него. Какво да кажат тези, които още не са срещнали мъжа си? А тези, които са го срещнали и са го загубили на 40? Никой от нас не знае с колко време разполага. Притежатели сме единствено на настоящия миг. И веднага го губим. Наивно е да се притесняваме за времето и още по-лошо – да разчитаме на него. Времето минава през нас неусетно – не докосва, не продумва, а променя всичко... Някои хора се срещат на 20 и на 40 с изненада откриват, че са изчерпали онова, което могат да си дадат. Разделят се и започват да отброяват времето от начало. Или пък живеят заедно до края като брат и сестра, като съквартиранти, а някои дори като противници. Като клетка един за друг. Заключени в изчерпаните си отношения заради децата, заради това какво ще кажат другите, заради общия кредит, навика, удобството, инертността, страха, предразсъдъците и най-често заради сгодните илюзии. Има и късметлии, които живеят заедно по половин век, изпълнени с любов и благодарност към всеки миг, в който човекът до тях вдишва. Такива, чието общуване е толкова наситено с хармония и съдържание, че не могат да пуснат ръцете си дори когато те вече треперят и са студени от времето, протекло във вените им. За съжаление тези двойки са по-рядко срещани от еднорози. Любовта е най-неустойчива на време. Повече от тялото, повече от омразата дори. Тъжно е, но има нещо по-тъжно от това – животът без любов, животът – компромис. Да, времето нанася щети. То убива хора и любови. Но това, че ще умрем, означава ли, че трябва да живеем уплашено и предпазливо? Това, че ще се разделим, означава ли, че трябва да обичаме стиснато и пресметливо?
Последния път, когато обичах, имах на разположение само четири години, но за тези четири години любовта ми изживя толкова екстаз и красота, колкото някои хора не натрупват за цял живот заедно. Пропътувахме километри и места, които някои двойки не могат дори да си представят. Правихме любов, за каквато един ден няма да повярвам на спомените си. Изживяхме колосално щастие, което трудно се побира само в една връзка. Благодарна съм! Мога дори да кажа, че времето ни беше достатъчно. И отново 4 е само цифра. Изживяното беше дълго като безкрай. Някои хора имат по 50 години заедно, други имаме безкрай.
Та така... С времето се оказа, че времето не е сезон, календар или мярка за продължителност. За някои то е чудовище, което краде от гладката структура на кожата им, за други времето е спътник, който носи техния безценен куфар със спомени. То е магистралата, по която стигаме до по-зрялото си и по-добро аз. То е книгата, в която пишем историите си и в която трупаме благодарност и благородство.
Времето ми е благородно и аз опитвам да съм благородна с него. Ставам и му благодаря, че е там... Напъхвам се във вълнен пуловер, пускам топлото и докато котката и кучето се боричкат кой да се свие, позамръзнал, в краката ми, слагам на лицето си бронзовия руж от лятото. Слагам и колието си с корабче. Леко е хладно, но отново пуска морето в гърдите ми. А после тръгвам да диря следи от детството си из квартала. Минали са години, но октомврийското слънце огрява по същия начин старите сгради. По същия начин котките протягат лапи из сънените дворове. По същия начин аз шляпам с палто и със сандали, по детски развълнувана от настъпването на един съвсем нов ден.
М.И.
photo: pinterest.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар