Между вдишването и издишването

Забавна функция има Facebook да те връща към спомени от минали години, към това как си изглеждал, какво си мислил и чувствал, кои са били хората, важни за теб. Сякаш гледаш филм по собствения си живот. Хванах се, че единствените спомени, които с радост срещам всеки път, са спомените за това колко малко е било детето ми. Нищо друго не ми изглежда важно днес. Да не кажа, че всичко ми се струва смешно. Дори не мога да се позная в някои статуси и снимки от преди пет години. Откривам толкова наивност в миналото, че се плаша. Какво ми се е случило, та да нямам място за мъничко наивност днес?

Променяме се. Дори нямам нужда от Facebook, за да видя, че момичето, което бях миналата година, го няма. А дали след година момичето, което съм днес, отново ще ми изглежда наивно и непознато? Най-вероятно да. Чувствам се като фигурка от пластелин, част от грамадния пластелинен свят на някакво много игриво дете, което постоянно променя формата ми и формите на фигурите около мен. Тази седмица му харесва да сме с големи глави и обувки на цветя, следващата това му омръзва и сплесква главите ни, а обувките откъсва и прави на крилe. Сменя местата ни в играта, променя ролите ни, обръща ни с гръб едно към друго или ни събира с фигурки от друг материал и нечия друга веселба. Понякога ни оставя да чакаме ужасно дълго в ъгъла, друг път ни спуква от игра. Никой от нас не знае каква фигурка ще бъде утре. Може на детето да му хрумне да ни смачка и превърне в нещо ново – например в птица или къща. А може просто да ни направи на топче – от онези бозавите, с неопределен цвят, амалгама от вече несъществуващи цветове, и да забрави да ни върне в играта. Никой от нас не знае дали ще харесва фигурката, която ще бъде утре. Детето не е последователно с нас. То обича да внася безредие и не е ясно кое къде ще се намира след днешния ден. Само едно е сигурно - колкото повече ни мачка и променя, толкова повече истинските ни цветове се загубват.

Последния път, когато бях топче в ъгъла, наивността ми се претопи в някакви неясни цветове. Не че е лошо. Понякога да те забравят в ъгъла означава да погледнеш на всичко отстрани. И погледнах... Видях хора, които бях величала - видях ги от друг ъгъл, от моя ъгъл на объркан пластелин, и ми се сториха толкова малки и обикновени. Който ме познава, се усмихва: „Тя постоянно си намира хора, които да качи на пиедестал. Обича да се възхищава, но крайният резултат винаги е трагичен.“ Така е, обичам да се възхищавам. Обичам да гледам нагоре и там да откривам хората и нещата, а не долу, не в ниското. И сигурно понякога сама ги вдигам, за да застанат високо, без да им е там мястото. Това е моята пластелинена игра. Аз не я строя на земята, аз я качвам в облаците. Аз умея да създавам цели съзвездия и да виждам в тях нечовешки създания, лишени от недостатъци. Аз умея да създавам перфектните хора – те са винаги високо над мен, високо над всички - там където само ангелите могат да стигнат. Аз умея да поставям хората по-високо, отколкото те могат да издържат да останат. А когато се срутят и ги погледна отблизо, боли. Не тях – те са си същите. Мен ме боли, защото аз не съм същата, когато гледам надолу.

Толкова съзвездия се срутиха пред очите ми, че сега ме е страх да погледна нагоре и да изпитам възхищение. Перфектните хора се превърнаха в перфектните разочарования. Голямата любов се превърна в гигантската болка. Заради моята наивна вяра в нея тя летя, необезопасена, и падна като угасващ фойерверк. Тъжна опаковка от нещо, което е било предназначено за радост.

А всеки път, щом падне ангел и се пръсне до частите на най-обикновен смъртен, у мен угасва огънче. И днес съм поугаснала. И съм сърдита на хората и любовта за това, че не са силни и перфектни. Сърдита съм им, че не са необикновени. Че не са Дядо Коледа, който въпреки всичко съществува. Че не са конят Шарколия, който може храбро да те преведе през тъмното. Уча се да ми е добре и в такъв свят – без герои и без чудеса, но колкото повече свиквам да съжителствам с хора в ниското, толкова по-самотно ми става. Имам нужда от хора в облаците. Имам нужда от хора, които ме карат да вярвам в невъзможното. Имам нужда от хора, към които да се протягам с копнеж. Които да преоткривам и с които да раста. Крилете ми се показват, само ако трябва да летя нагоре. Това е единствената посока, в която пускам щастливата си лудост. Долу е толкова пренаселено, толкова мрачно и агресивно. Не искам да бъда мрачна и агресивна. Не искам да се конкурирам с никого за нищо. Нямам нужда от малки разговори и големи обещания. От малки приятелства и големи на теория любови. Нямам нужда от нищо дребно, от нищо половинчато, от нищо паднало.

Но понеже много пъти падах, борбата днес е между това, което искам, и това, което виждам, че е възможно. Всеки ден излизам от вкъщи с намерението да погледна трезво на света и да не ме боли от него, защото е какъвто е. И всеки ден не успявам. Излизам и виждам в локвата отражението на облаците, а в окапалите листа – обещание, че в следващата игра листата ще са зелени и ще пърхат върху дърветата. И ме боли, жестоко ме боли, когато, загледана в облаците в краката си, някой ме блъсне и наругае. И всеки ден очите ми треперят от грубостта на този свят и неговите хора. Вероятно, като прочета тези думи след пет години, ще се смея на наивността си, но не съм сигурна, че искам да се променям. Има достатъчно много хора, загледани в калта.

Да, променяме се. Да, светът е студен и враждебен. Хората са перфектно несъвършени. Единственото сигурно нещо е промяната и... това, че всеки ще те разочарова. Ти също си разочарование за всеки човек в живота си. Тежко, но факт. Тук обаче може да скъсаме с драмата. Има хора, които превръщат разочарованията в свой характер. Те са точно толкова лоши, колкото и самите разочарования. Не искам при тях! Тръгвам си... бягам... продължавам да тичам в посока на красивото. Търся невъзможното добро. Протягам се към концентрираната надежда. Аз съм друга, но и същата. Любовта е болка, но и всичко, от което имам нужда. Колкото и да се променям, на дъното ми се търкаля капсула с незнайно съдържание, която продължава да ме държи на няколко крачки над земята. Правя се, че не я забелязвам, но тя е там и не ме изоставя. Поочукана, но цяла. Смешно упорита и дяволски красива. Може би пази ДНК на онази сладка наивност, която дърпа непрестанно погледа ми към вратата, уверена, че Дядо Коледа ще дойде. Че ще дойде онази Коледа, в която ще събера цялата си чупливост и сила в една обич - неизменна и моя - без опаковка, без фойерверки и без край.

В човешкия живот състоянието на непроменливост е илюзия. Ако някой си въобразява, че нещо е същото каквото е било преди малко, то неговата сетивност е по-слаба дори от тази на изкуствения интелект на Facebook. Докато вдишаме, сме едни, когато издишваме, вече сме други. Иска ми се да мисля, че съществува невидимо моторче, което ни позволява между вдишването и издишването да се движим винаги в посока нагоре. И то е там. То е волята да търсим тази посока, куражът да не затъваме в другата. Това моторче е вярата в следващия миг. Вярата – еднакво мъдра и наивна. Вярата – въпреки разочарованията и точно поради тях. Вярата – всичко, което имам днес.




М.И.