Не зная много за любовта


Поканиха ме да говоря за любов. Каква ирония! Колко знае за любовта една жена, която на 40 години е сама? Не че не съм обичала, но колкото повече обичах, толкова по-малко разбирах любовта. Последния път й дадох всичко, а тя едва не ме уби. Може би я разсмя моята увереност, че я познавам, и реши да ме приземи, като първо ме поразхвърли от едната крайност до другата. От великанското щастие до всемирната тъга. От скута на Бога до юмрука на Дявола. От Ние до Безтеб.

Ще отида и ще разкажа на тези хора защо не знам нищо за любовта.

Когато бях малко момиченце, изглеждаше ясно и просто. Мислех, че знам всичко – любовта ми се привиждаше съвършена, бъдещето - също. Срещам го, среща ме и вече не сме аз и той, а сме ние. Перфектната форма – ние. В добро и в лошо, преди и след като смъртта ни раздели. Вярвах във всички „ние“ клишета. Вярвах безконтролно. Клишето „ние завинаги“ беше двигател. Машина за най-изящните илюзии.

Срещнах момчета, които приличаха на моето „ние завинаги“. Обичах красиво, получих и красиво обичане, както и камара спомени, за които понякога дори сама си завиждам. Вероятно можех да спра до някого от тях и да се потрудя да създам с него моето ние. Можех, но не исках компромис, не исках ние менте. Знаех, че когато моето ние се появи, няма да остави никакво съмнение, че е то. Ще бъде като изгряването на сочна, нова луна в замрялата утайка на нощта. Ще застане над всичко мрачно и непостоянно, ще освети пътя, ще застели с мъдро спокойствие.

Така и се случи... като изключим спокойствието. Беше по това време на годината. Появи се първо той, после и ние. Беше по-ясно и мощно от всичко, което съм очаквала. Беше красиво отвъд познатото. Бях виждала този мъж един път и нямаше причина да го видя отново. В първия момент не разбрах, че е любов, но бях сигурна, че не искам да го губя. Изпитах необяснимо желание един непознат да бъде щастлив, а аз да мога винаги да го виждам отнякъде. Може би е била любовта, но не я познах веднага, защото този човек беше невъзможен за моето ние. Любовта ни беше забранена. Не съм истеричен моралист, но не намирам забранената любов за по-вълнуваща и по-романтична. Чувствах се недосегаема за забранената любов, която и преди ме беше пробвала. Ето че и тази увереност беше разбита, когато срещнах моето ние.

Трябваше да бягам. Той трябваше да бяга също. И ние бягахме, но нашето ние ни застигна. Връзката ни беше забранена, но нищо не можеше да забрани на ние да се роди и да бъде по-силно и от волята, и от разума. Дори ние двамата не успяхме. Вече нямаше аз и той, имаше единствено ние. Въпреки забраната на обстоятелствата, въпреки морала, въпреки здравата мисъл, въпреки всички приятели, които се опитаха да ни спрат, въпреки неприятелите, които опитаха същото. Въпреки опустошителната болка, която в началото само загатваше какво ни очаква. Роди се от нас, които цял живот сме били чужди на срама. Роди се! Край. Начало. И двете бяха верни. Роди се ние, роди се ново всичко. Светът се обърна с хастара навън и заплака със силата на всичките си бездънни морета. Изгубиха се сезоните, настъпи безвремие, окапаха звездите, на небето изгряха нови сълзи. Синьото стана зелено, самолетите – хора с криле. Настана хаос в целия всемирен ред и вече нищо не можеше да бъде същото.

Да, хаос, невъобразим, апокалиптичен хаос и в същото време... грандиозна утеха. Сякаш най-после всичко си дойде на мястото. Аз - в ръцете му, той - в мислите ми, ние – толкова еднакви, в ангелски синхрон. Треперещи от влюбеност, объркани, но по-живи отвсякога. И вечността се сгуши в шепата ни, пълна с боровинкови сълзи.

Не зная много за любовта. Помня, че има странното свойство да придава и отнема смисъла. Прави го само с една дума, с един жест, с един знак в телефона. Любовта може всичко. Така си мислех. Но не стана така.
От самото начало знаех, че няма да е никак лесно, но не притежавах власт над събитията. А и това, което се случваше, беше твърде висок калибър, за да мисля, че мога да го контролирам. Доверих се на любовта да ме прекара през тежкото и да осмисли раните. Доверих се на всички невидими сили, които сочеха, че ми е дадено нещо свръхзначимо и нямам право да бъда страхливка.

Дълго премълчавах болката, за да не изплаша с нея нашето ние. Стисках сълзи зад клепачите и се преструвах на безгрижна. В действителност бях ужасена. Изживях любовта си някъде между Рая и Ада, между безумната надежда и банкрута на последните зрънца вяра. Дадох на тази любов смелостта си, търпението, което дори не притежавах, дадох й крилете си и цялата си нежност. Дадох й всички години на вярност към нея, единствената. Направих всичко, което тя поиска от мен и бях готова да стигна още по-далеч и да й се посветя до невъзможната крайност. Исках от нея само да изтрие срама и да ми позволи да принадлежа без забрана и без страх. Открито, не откраднато. С гордост, не със болка и със срам.

Тази любов ми даде много, само не и това. Тя ми показа какво е да си най-обичаната от всички най-обичани някога. Позволи ми да позная един необикновен мъж с мощни криле, добър човек със сърце колкото слънцето. Показа ми свят по-голям и по-красив от онзи, който обитавах без нея. Желание за живот, каквото притежават единствено лудите. Мисля дори, че ме научи на всичко, което днес мога и знам. Сякаш не съм била преди нея. Сякаш тя ме роди. Тя прекрои света за мен, натъпка ме с надежди, покатери ме високо, високо над сивото, помогна ми да вярвам, че съм птица... след което повдигна гърдите ми, извади сърцето ми и го смачка. Сякаш наказваше това сърце, че е цялото нейно. Тази любов ни предаде и двамата. Предаде цялата ми луда вяра в нея – вяра на дете в неговия Създател. Предаде наивността, с която се уповавах на силата й, и ме пусна на глупавите ми надежди да ме изядат.

Не зная много за любовта. Може би тя постъпи така с мен, за да ме научи на нещо, за да ме направи по-силна. За да ме накара да обикна първо себе си, а после нея. Не знам. Вече не говоря често с любовта.

След тази катастрофа се свих като наритано куче в тъмното. Поскимтях, поблизах рани. Полутах се между „да бъда или не“. Най-обичаната на света бързо се превърна в най-самотната. Повъргалях се в самосъжаление известно време, но разбрах, че това не е мойто и се изправих. Не зная много за любовта, но реших да й покажа, че колкото и да ме е смачкала, не би могла да промени онази част от мен, която й е посветена. Бий ме, обичам те! Лъжи ме, аз пак ще ти вярвам! Открих гориво в мисълта, че мога да бъда по-добра от самата любов. По-вярна. По-смела. По-истинска. Естествено, че не мога, но се натъпках с мантрите, разкарах сълзите и вдигнах глава към необозримото утре. Беше неочаквано лесно да отскоча от дупката и да се озова отново на пътя. Дори бях решила, че раните са се затворили и съм готова да обичам отново. Но когато външните рани се успокоиха, там някъде - в тишината на първите мигове след оцеляването, се обадиха вътрешните. И стана ясно, че те ще болят доста по-дълго, а аз ще трябва първо да ги излекувам, пък после да търся себе си отново сред птиците.

Не зная много за любовта. Все по-често откривам подаръци в болката, която тя ми донесе. Когато ми е необичайно светло на душата, си позволявам дори да вярвам, че това са подаръци за по-лекото ми утре.

През изминалите месеци бях като войник, завърнал се от тежко сражение. Като оцелял, който е бил толкова близо до края, че не може да забрави вкуса му, нито да се спаси от усещането, че нищо всъщност няма смисъл. Ветеран от войната, който пие уиски от 7 сутринта, храни се с жлъч и цинизъм и не допуска никого до себе си. Никой не може да го утеши и погали. Той не вярва на никого и най-малко вярва на нежности. Защото утре тези нежности ще бъдат нови рани.

Не зная много за любовта, но зная за себе си. Тези дни усещам, че вече не мога да подпирам сърцето си в тази инвалидна количка. Не мога да превърна трайно цинизма в начин на мислене, да се пазя от хората, да бетонирам любовта си към любовта и да кастрирам всички красиви представи за бъдещето. Сърцето може да е посчупено, но днес е като малко дете, което дори нахокано и разплакано, оставено самó в тъмното, се ослушва да разбере какво интересно следва след лошото. Не мога повече да остана тук и да си задавам въпроси за загубената битка. Трябва да си простя, че я загубих и да продължа към следващата. Има още толкова живот за живеене и толкова любов за даване! Ще отида и ще кажа на онези хора, че може да съм на 40 и да съм сама, но знам едно за любовта. Тя е в мен и дори понякога да не я разбирам, няма кой да ми я вземе. Раните още са пресни, но утре ще са мегафонът, с който ще крещя от любов. А с помощта на времето ще си върна и наивността и отново ще скоча в някой от онези грамадни, въздушни балони с илюзии, които ще ме отведат високо, високо над сивото.

Не зная много за любовта. Уж пораснах, уж ме боля, а все още вярвам в „ние завинаги“. То чака толкова дълбоко в мен, че изобщо не е било засегнато от битките. Смешно е, но ветеранът от войната губи играта от онова малко момиченце, което знае, че ще дойдеш и ще останеш. Едва ли има съвършена любов, но има любов, която не се нуждае от битки, от болки, от срам. Ще бъде просто и вечно. Ще се будим един до друг, ще разгръщаме всяка страница заедно. Ще обиколим този и още няколко само наши светове. И ще ценим... защото който е губил, знае да цени.

Винаги ще помня с хубаво онази любов. Тя ме научи колко чуплива е вечността и колко мощен мигът. Може би тя ме хвърли в бой, за да ме научи как се пази любов. Може би онази любов не можа да остане, защото по пътя се задаваш ти.




М.И.


6 коментара:

  1. Да, аз съм този, който чакаш, но не сам този, който очакваш, защото човек не може да очаква каквото и да е от бъдещето със сигурност или от някой друг със сигурност. Като в един виц. Как можеш да разсмееш Бог най-лесно? Като му кажеш плановете си. :) Просто няма как да се сбъднат. Аз съм на 42 и още не съм даже спал с жена. :) И така както ти можеш много да разкажеш за любовта, но си сама, парадокс, така и аз мога много да разкажа за парите, но съм безработен. Но мога да те направя милионерка. Просто, защото този, който е нямал много е търсил и молил и Бог дава и то много. Просто човек не трябва да е господар и да не очаква животът да се развива според плановете му. Животът на повечето хора е изненада за тях, защото плановете и очакванията им са статични. Не са живи, динамични. А най-тъпото е, че хората, на които искаш да разкажеш не искат да слушат, защото си имат свои "планове", които ще се осъществят колкото и твоите са се осъществили, както не искат да слушат и мен да им разказвам как да стават милионери, защото бързат за работа, че шефът им ще ги уволни. :) Така, че те разбирам не в смисъла на любовта, а в смисъла на това, че много знаеш за нещо и то най-вече, че то още не работи при тебе поради някаква причина. И при мен е така. Ако искаш да си размениме "играчките". Аз ще те науча как да станеш милионерка, а ти ще ме научиш на любов и ще ми родиш дете. Ако си навита пиши на forexextrasense@gmail.com или aleccs@abv.bg Естествено, като кавалер, аз ще ще започна пръв.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Много готино предложение, само че любовта не е сделка. Не можеш и не трябва да изискваш от другия нищо, ако той не е готов сам да ти го даде. Не можеш да правиш облози и да се надяваш на печалби, в любовта даваш и се раздаваш без да очакваш нищо в замяна. Любовта е просто, възвишено чувство, което го усещаш и чувстваш с душата си.

      Изтриване
  2. Много интересно, какъв филантроп - ще научи другите да са милионери!А защо си безработен? За съжаление не си чул Бог, Който споменаваш, как ти е преподал простичкия урок на птичките - мъжкия свива гнездо, пее, и женската се чувства сигурна за пиленцата си...Майстори на словото дал Господ в България и по света...Жените нямат нужа от милиони, а само от любов и грижа. Всяка жена знае, че в момента в който роди бебето ѝ се нуждае от храна, а тя е уязвима да я осигурява сама. Няма нужда от милиони, а от посвещение на любов и грижа...Иначе, чудесно боравиш с думите -те хранят душата, но ОТГОВОРНОСТТА слага храна на масата.

    ОтговорИзтриване
  3. Хубаво е .... а за ония с дългите коментари да се ориентират към авторски материали, ако имат някакво мнение! По-различно е от това да спорят с някой, който споделя собствените си чувства......

    ОтговорИзтриване
  4. Красиво е, толкова красиво, че сякаш не е писано от човешка ръка, а дихание на чиста и истинска божествена сила, думите горят, а техния шепот е достъпен единствено за скрития дълбоко в телата ни истински аз...

    ОтговорИзтриване

На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...