Рисувай, докато ни има




Лю, пиша ти, за да ме имаш и върху хартия. Ако искаш, може да ме сгънеш и да направиш от мен самолетче. Може да ме изпратиш надалеч или да се качиш до мен и да продължим заедно. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Знам, не можеш да бъдеш до мен, затова по-добре ме скрий. Пъхни ме в някоя дебела книга. И да знаеш, че дълго ще ви чакам там. Светлината, теб, следващата страница. Може и да пишеш върху мен. „Обичай се”, написа ми скоро. „Обичам те”, нарисува ми на улицата... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случва. 

Пиша ти всеки ден, а това е рядко. Мисля за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мисля за нещо друго. Пиша ти не със сърцето си. Пиша ти самото сърце и всеки ден ти го пращам на части. Ден след ден сърцето изтича, обезумяло, в думите и си търси мястото. Не точно при теб... при теб няма място за него. Но пътува към теб, търси теб, само теб, където и да си, то тича по безкрайно дългия път между двама ни. Когато е наблизо, не го изпускай. Хвани го, ако можеш. Хвани го, докато е цялото твое. Имай го, докато е само любов. Почувствай го, преди да се умори. Преди да се свие. Преди да пусне тишината в твоето.

Пиша ти, за да го пазя. Сгъвам сърцето в страниците и това го пази от равно, обикновено и празно туптене. То се спуска между редовете и аз забравям, че сред тези страници има и последна. Пиша ти, за да дам още време на илюзията. Пиша ти, защото един ден нас няма да ни има и тази любов ще остане само в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят ще е минало, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз ти пиша сърцето си.

А ти? Можеш ли да ми нарисуваш този краткотраен свят? Този миг от вечността, когато всичко е любов и всичката е за нас. Чак вярваме, че може и да трае вечно... Хвани го с четката си, докато е красив за рисуване, докато пулсира от възбуда. Нарисувай света, в който сърцето ми пътува всеки ден към теб. В който и сенките са светли, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай ми пътя, по който стигнахме толкова високо. Толкова високо, че около нас има повече ангели, феи и духове, отколкото живите могат да видят. Нарисувай ми живота, докато той си струва платното и боите ти. Докато в него са ценни думите ми. Докато ни лъже безкраят му. Докато не сме го ранили. Докато не сме станали чужди. Докато не сме забравили колко красиво беше това обичане. Докато не сме смазани от тъгата на безразличието. От празнотата на следващите страници.

Нарисувай го, докато ни има, Бов. Нарисувай го, преди да се уплашим от него.




М.И.





Текстът е част от съвместния проект на Мила Иванова и фотографа Красимир Андонов "Дневници на безкрая", който на 17 февруари 2014 започна като изложба в столичното SOHO. 
Текстовете в него са реални писма и дневници, писани от Мила и фотографирани от Красимир. Още по-красноречивата част от проекта обаче са черно-белите фотографии на Красимир - страници и истории от най-безкрайния дневник - Живота. Някои от тях можете да видите и на сайта му: www.krasimirandonov.com.

Очаквайте следващата спирка на Дневниците. 
Защото безкраят няма край




8 коментара:

  1. Много е красиво! Благодаря за вдъхновението.

    www.styleinspiratrice.com

    ОтговорИзтриване
  2. хубаво е стига да е истина!!

    ОтговорИзтриване
  3. Разплаках се!!! И да, може да е истина.....и аз изписвам безкрая по нечии листи :))) Ако всеки изживяваше такава любов, светът щеше да е по-добро място..

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Пожелавам на всеки такава любов, но без болката :)

      Изтриване
  4. Много, ужасно много ме разплака...повече, отколкото е допустимо според Кортасар!

    ОтговорИзтриване

На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...