И смехът ни събира на топка от любов...

40... Четиридесет. Четиресет. Четирийсет. Дори не знам как се пише, а ги навършвам след няколко дни. Спомням си, че в последния ден, преди да навърша 30, ме налази паника: „Никога повече няма да съм на двайсет-и... Никога повече, дори и за малко.“ Този път паника няма. По-скоро има нетърпение. Някаква смела надежда, че на четиресет-и най-после ще се успокоя. Че ще заглуша писъците на малките липси. Че ще видя сметката на постоянното безпокойство. Че ще започна да махам нехайно с ръка за неща, които нямат значение. А повечето неща нямат значение. Изобщо иска ми се малко нехайство. Да видя какво е непукизъм. Лукса да не се тревожа за онова, което не зависи от мен.

Иска ми се, но знам, че няма да стане. Твърде много мисля, наблюдавам, допускам, попивам, отразявам. Любопитна съм. Чувствам. Енергоцентрала от чувства съм. Ако замерят нивата на емоции в мен, сигурно ще ме заградят с оранжеви конуси и знаци „Високо напрежение. Опасно за живота!“ и ще забранят достъпа до мен. И за мен! Мен обаче заграждения не ме спират и макар да съм се пържила неведнъж, се случва отново и отново да се ровя във високото напрежение. За 40 години така и не се научих да се пазя. Дори не успях да харесам предпазливостта. Същото диване съм, каквото бях и на 10 – с вечно ожулени колене, и на 20, и на 30 – с вечно ожулено сърце. Мънички неща жулят... не са ме мъчили някакви грандиозни драми, слава Богу! Всяка неравност жули, когато нямаш броня. Като се добави лудостта ми, не виждам как мога да се лиша от тревогата. Няма как с тази емоционална турбина в мен да легна по гръб върху живота и да го оставя да ме носи по течението си, а аз да бъда просто... във ваканция.

Предполагам, че равносметката е задължителното клише на 40. А пък и на 40 вече не се пазя от клишета. Ако бях уникална, клишетата сами щяха да се пазят от мен. Ама аз съм най-обикновена и те ме намират, но на 40 това вече не ме притеснява.

На 40 не се притеснявам и от нищо във външността си. Прекрасно е да се чувстваш добре в кожата си, но самочувствието не се крепи върху дълги крака и стегнати гърди. То е в степента на осъзнаване на важните неща, в тежестта на опита, в способността ми да проявявам благородство и търпение, да се променям, да вниквам, да прощавам, да се забавлявам, да творя и да обичам.

Въобще на 40 външните белези не значат нищо. Обичах няколко много красиви момчета, но след първоначалното вълнение от техните осанки, които се носеха почти божествено над всичко и всички, винаги оставаше да ме вълнува само онова, което те носеха вътре. И днес се влюбвам директно в онова, което е вътре. Ако моето „вътре“ и нечие друго „вътре“ са добре заедно, ако им е неразделно и вълнуващо, губя представа за всички глупави детайли.

На 40 миналото няма същото значение както преди. Не пазя самолетни билети, празни бутилки, касови бележки, пожълтели бижута, избелели писма. Не хербаризирам цветя и усещания. Не вдигам цели музеи на отминали истории. На 40 носталгията е овладяна. Музеите са затворени. Миналото не е дупка, която ме дърпа назад, а основа, от която виждам по-добре напред.

На 40 все още умея да уча. Колкото повече научавам, толкова повече празноти откривам в „образванието“ си, затова продължавам с ученето. Всеки ден. На 40 знам, че добрият учител не е задължително по-голям или по-знаещ от мен. На 40 всеки може да бъде учител.

На 40 прекомерното старание ми се струва нездраво. Не драпам както преди и твърде малко неща искам на всяка цена. Услужливо ме застигна клишето, че истински важното се случва спокойно и че само животът може да бъде на живот и на смърт. Защото на 40 вярвам в съдбата. Все още не разбирам защо създава някои бъркотии, но поне вярвам, че тя си знае. Имам й доверие. И си давам по-малко зор да се бъркам в делата й.

На 40 не се сърдя като преди, по-трудно се обиждам и почти не се учудвам. На 40 все още се бунтувам, но мъдро. Ясно е, че хората не сме перфектни, а светът е шарен и непредвидим. Затова и планове не правя както преди. Нито строя пиедестали. Чакам, наблюдавам, адаптирам се, приемам.

На 40 интуицията е страховита сила. Играчката, без която не мога. Понякога си сменяме ролите и аз ставам нейната играчка, но играта трябва да е забавна, нали? На 40 ми е важно да се забавлявам. Не в онзи олигофренски смисъл на гулай и бездействие. Мога да се забавлявам, докато боядисвам стените вкъщи, докато пазарувам картофи, докато седя сама със себе си, а ми се иска да съм с някой друг... Чувството за хумор е мощно обезболяващо, затова гледам да имам винаги по една доза подръка.

На 40 вече не вярвам в старостта. Тя може да надхитри тялото, но не и духа.

40 е само цифра. Отдавна не броя годините, калориите, връзките. Бях и дадох каквото можах, без да го броя и преброявам. Растях, обичах, надявах се, вярвах, раздавах, приемах, учих се, плаках, смях се, променях се и пак обичах. Експериментирах и флиртувах с промяната непрестанно. Понякога тя беше лошичка към мен, но отдавна вече не броя и болките. 40 е само цифра. Не зная на колко съм. Днес например съм на 9.

Някакви екзистенциални терзания се опитват да ме накарат да сбръчкам чело от време на време, но кремът ми за лице е прекалено скъп, за да им позволя да ми образуват бръчки. Не че се плаша от бръчки – бръчките от смях са украшение! С бръчки от смях жената остарява като катедрала, а не като барака. Няма да ревна и при вида на поредния бял косъм. Нося същите дрехи като преди 20 години, но съм се лишила от излишните суети. Все още танцувам боса в кухнята и пея високо в колата, но вече не се притеснявам, че някой може да ме види и да ми се смее. Мнението на другите вече не е толкова важно, но пък се научих да чувам по-добре мнението на важните.

Някъде прочетох, че на 40 жената си знаела цената. Ами не, аз не си знам цената. Всъщност нямам цена. Безплатна съм за важните ми хора, а за останалите съм ненужна. И на 20 си нямах цена, и на 40 нямам. Липсва инфлация, а също и промоция. Може да съм старомодна, но не се продавам. Затова пък мога да принадлежа. Мога да разменя „аз“ срещу два пъти по-ценното „ние“. Мога да се слея, мога да се разтворя, мога да се конструирам по нов начин в него. Мога да се трансформирам в половината от едно по-добро цяло. Не защото не съм цяла и сама, а защото, когато обичам, ставам по-добрата версия на себе си. На 40 мога да се смея с глас и в собствената си компания, но все още си представям, че някой е с мен. И смехът ни събира на топка от любов.

На 40 съм топка от любов. И нямам търпение да стана безотговорно щастлива жена на 40. Скандално влюбена. Гръмогласно смееща се. Жена без възраст. Чувстваща, пулсираща, по-жива от всякога.

М.И.

photo@philchester.com