Когато някой ти открадне лятото

Сангрия, пясъци, изгреви и залези, купони до зори, сбъднати мечти и други ала-бала... Клише до клишето. Не се ли преувеличава малко тая работа с лятото? То може да бъде и тъжен сезон, кво толкова. Изобщо не си длъжен да му се радваш, ако си сам и не ти е добре от това, ако нямаш планове с никого, ако нямаш никого с планове. Даже имаш право да си бесен на лятото, ако пак не е прочело красиво подредените желания в тайния ти дневник. И това не те прави мрънкащ депресиран лигльо. Не си длъжен да бъдеш щастлив само защото слънцето грее ниско, а вълните се разбиват красиво в почернелите ти колене. Не си виновен, че сърцето ти е в черупка от тъпа празнота, докато всички сентенции на всички Паулу-Коелювци гласят, че твоето щастие зависи само от теб. Те са прави – Паулу-Коелювците. Но щастието не може да се насилва. Лятото – също. То е такова, каквото е. Някои хващат пътя сами в изследване на света и самотните щастия, други са обмислили добре семейната почивка и сега стягат семейните куфари и качват семейните членове – усмихнати и безгрижни, в семейните коли, за да разпределят семейния бюджет от Слънчев бряг до втория ръкав на Халкидики. И както първите могат да бъдат щастливи или нещастни, така го могат и вторите. Нищо не е такова, каквото изглежда. За всекиго лятото е различно. За теб също ще бъде различно... Може би догодина. Може би още догодина няма да си сама. Или пък ще си сама, но няма да ти пука. Или пък ще си сама, но изобщо няма да си самотна. А сега ги пусни тея сълзи да размажат морскосинята ти спирала и прати Коелювците на кифлите им. Лятото не те задължава да си щастлива. То може да бъде най-красивият, но понякога е най-самотният период в годината. Както Коледа, както рожденият ти ден. Не е загуба на лято, ако не можеш да танцуваш точно сега. Може би е печелене на опит, а може би е печелене на време. А може би е нищо, но е твоето нищо. За което те черпя с още едно клише: „Единственото постоянно нещо е промяната.“

Преди няколко години се влюбих в непозволения мъж. По дяволите, но и той се влюби в мен. Никога не съм предполагала, че лятото може да понесе толкова тъга. Да си сам и необичан, може да е тъжно, но да си сам, а пък обичан, е непоносимо. Никога не съм вярвала в невъзможните любови. Тия Ромео и Жулиета ми се струваха такива лигльовци. Как така невъзможна любов бе, хора?! Любов ли е – всичко е възможно! И кой ви дава право да умирате, когато някой ви обича?!

Пораснах с още няколко години и с още няколко торби с болки и разбрах как така. Костваше ми три тъжни месеца юли и три от месец август и ето ви още едно клише, но да, благодарна съм за тези три тъжни лета. Умирах и гледах умиращ любим десетки пъти, докато накрая не се оказа, че може да се живее и така. Че има живот и след болката. Че има любов въпреки невъзможността. Че има любов и след любовта. Че има лято след лятото.

..някой ми беше откраднал лятото. По жесток и безмилостен начин ми беше дръпнал от ръцете любимия сезон, сякаш дърпа сладолед от ръцете на дете.

Затова си нарисувах лятото наново. Не вярвах, но се получи красиво. Спокойно, различно, посвоему възхитително. Пуснах и себе си в него - сама, но не и необичана. Без планове, но не и без посоки. Без никакви очаквания, но напълно убедена, че лятото ми тепърва предстои. И как само ще танцувам тогава!

photo@pinterest.com