Това май прилича на щастие

Питат ме защо не пиша напоследък. Пиша, но само в главата си. Ако знаете каква купчина от хвърчащи листове съм заформила там. Не ги събирам, не ги озаглавявам, не ги пазя, свободни са да тичат след вятъра. Писаните думи ме товарят напоследък. Отварям стари страници от този блог и се учудвам каква тежест съм успяла да стоваря тук. Натъпкала съм това място с толкова сериозност, чак малко ме е срам. Но всяко нещо с времето си, казват. А времето зад мен беше такова. Нещата изглеждаха по-сериозни, отколкото ми се иска. Странно, защото днес помня само лекото и хубавото, сякаш друго нямаше. Единствено думите седят тук и ми напомнят за някакви болки. Забравих за болките и щом забравих за тях, ми олекна. Толкова ми олекна, че всяка по-категорична дума днес звучи фалшиво.

Затова не пиша напоследък. Твърде ми е безгрижно, за да се грижа и за думите. Наблюдавам живота и му намигам, когато и той ме погледне. Не го записвам, не гоня нищо, не искам нищо, нищо не ми липсва. Това много прилича на щастие, но не се наемам с толкова сериозни твърдения. А и щастието е ангажимент. Все едно да вървиш по тънко въже с кристална чаша върху главата си. Ако чашата падне, падаш и ти. А пък толкова трудно си закрепил тази чаша отгоре си, толкова си инвестирал за единия й блясък, че краката ти треперят от ужас колко дълго ще успееш да я задържиш. Ами да, тя е красива, ценна е, доставя ти удоволствие, дори прави ореол над главата ти. Би била перфектната спътница, ако нямаше този недостатък да пада и да се чупи лесно. И понеже на 40 знам много по-добре отколкото на 20 колко чуплив е кристалът, ми коства още по-сериозни усилия да го крепя върху главата си. Страхувам се да го имам, защото се страхувам да го загубя. А аз малко се уморих от усилия и от загуби. Иска ми се просто да се порея над нещата. Да си похвърча безотговорно над бита и над сложните въпроси. Да ходя по въжета, но и да скачам в реки, да тичам бясна и гола по плажа, да поемам в неочаквани посоки. Да се смея, ето това искам! А пък кристалната чаша, ако харесва моята компания, нека се търкаля безгрижно наоколо. Ще внимавам да не се спъна в нея. И тайничко ще я обожавам.

Толкова години пиша за любов, че сигурно се чудите как така днес искам да тичам сама. Не искам сама, но го мога. Любовта пак си е тук, тя винаги чака да ми се качи на главата. Различното е, че днес не потъвам в дълбокото й неизвестно както вчера, нито имам нужда да я вадя оттам с тежки думи. Даже, ако някой ми даде да хвърля някакви любовни зарчета, ще си я пожелая мълчалива. Ще си я пожелая тиха и просто устроена. Като врабче. Като жълт балон. Като шепа бонбони в джоба. Любовта ми днес няма нужда от думи. Всъщност тя е станала странно търпелива. Не хуква наникъде, без да я повикат. Не пише гръмки текстове и не слуша тежък джаз. Хванала е ритъма на времето и не бърза да го изпреварва. Готова е на щуротии, но вече нищо не е на всяка цена. И тя като мене се рее. Шляе й се и за първи път от години не гони никаква цел.

Ами да, годините опростяват нещата. Ако някога съм искала да докосна звездите, днес ми стига да се събудя в топло омачкан креват и, протягайки се, да докосна нещо оставено за мен – тениска, книга, чорап, изрезка от вестник. После да се изхлузя мързеливо изпод завивките и да открия, че масата в кухнята не е такава, каквато я оставих снощи. Не, не искам бележки върху хладилника, нито откраднат люляк във вазата. Не искам поезия, романтика и сладки клишета. Това не е любовта, която искам. Искам тя да се рее над мен и да не ми дава да залитам от страх по въжето. Искам да прави нещата простички. Ръце. Сутрини. Мръсни чинии. Споделена безметежност. Мъркаща котка. Детска беля. Черно-бял път. Цветни облаци. Пясък в палатката. Спукана гума. Сандвич във вестник. Късно кино. Закуска на пазара. Влак. Еднакви кецове. Ключ. Искам любовта да има ключ от дома ми. Да има своя чаша в кухнята ми. Пък нека я оставя немита. Със забравена глътка кафе. Ще стана, може да измърморя нещо, докато я мия, но няма, и ще тръгна за работа. Изпила съм само глътка кафе, но ми стига. Животът е толкова простичък.

photo@blackswandive.tumblr.com