И така е добре

 
Простите неща. Обладана съм от идеята за простите неща. Мисля, че тя изкристализира с възрастта. Когато бях ученичка, стаята ми преливаше от постери, снимки, изрезки, надписи, картини и всякакви висулки по стените. При последния ремонт преди няколко години боядисах стените в кайсиево и малиново и се простих с куп ненужни мебели и вещи. Въпреки това оставих по стените три напълно непрактични рафтчета, два висящи ангела, няколко закачалки за бижута, картини, снимки от тук и там... Сега мечтая за бели стени с малко черно-бели фотографии, едно кътче, в което да пиша и да нижа мъниста, и меко легло.

Малко по малко започнах да правя и други ремонти в живота си. Изчистих се от някои сложни взаимоотношения. Хора мрачни и трудни за мен, натруфени със сложни характери. Много пъти съм се питала защо съм била в един живот с тях толкова години, щом ми е тежало, и още не съм намерила отговора. Предполагам, че грешките са задължителна част от порастването. В този смисъл не би трябвало дори да са грешки. А и да съжаляваш за миналото, е сложна работа, обременява. Както казах, пó харесвам простото живеене. Прощаваш. Забравяш. Продължаваш.

Изчистих се и от някои илюзии. Сигурно на тяхно място съм си посяла нови, времето ще покаже. Опитвам се да мисля простичко, затова спрях да мисля за времето в бъдеще време. Спрях да планирам, но и спрях да се тревожа. Не съм изоставила мечтите си, напротив. Мечтите са моето днес. Всеки ден правя трудните, но сладки крачки към тях. Ако оставя мечтите за утре, те винаги ще останат там. Ние никога не крачим в утре. Има само днес и това е най-простото нещо, на което се научих. Най-простото и най-трудното. Живот без планове, без фантазии, без удобни заблуди. Ден за ден. Днес ще пиша този текст и ще майсторя картички за Коледа. Утре ще опитам новата рецепта на Джейми и ще науча кучето да дава лапа. Уикенда... Той е твърде далеч. Дали ще бъда щастлива? Зависи най-вече от мен.

Уморих се да драпам за щастие. Уморих се да го чакам под формата на някой, който ме обича. Уморих се да се надявам, че заслужавам повече от това, което имам. Уморих се да се питам защо нямам това, което нямам. Не е лесно да се отърва от тези терзания, но все по-често успявам. Започнах да живея по-просто. Без очаквания.

Изчистих се и от ненужното старание. Открих, че старанието е първата, но сигурна крачка към маниакалността. А страдах от всякакви ненужни старания - не можех да изляза от вкъщи, ако всичко не е чисто и подредено по конец, имах нездравословната нужда да бъда харесвана от всички и още по-абсурдната - да угодя на всички. Открих, че никога няма да харесам дома си, ако харесвам само неговата изрядност. Открих, че същото важи и за хората – никой не е идеален, най-малкото аз, и никога не може да се угоди на всички. Приех го и с това приех и нехаресването. Постепенно спрях да виждам чашата от кафе в мивката и разхвърляното бюро на сина ми. Спря да ми пука какво мислят за мен всички. И започнах да харесвам повече нашия дом. И себе си между другото.

Откривам, че на почти 40 години ми е по-приятно да живея, отколкото ми е било на 30 или 20. Не че животът стана по-прост, напротив. Просто аз се уморих да го живея сложно. Уморих се да живея сложно и важното, и маловажното. В онези години не можех да изляза без грим. Дори имах тригодишна връзка с момче, което никога не ме видя без грим. Старанието ми да бъда перфектна за него стигаше дотам, че нощем се будех и нагласях косата си по няколко пъти върху възглавницата така, че да бъде красива на сутринта. Днес ми харесва да бъда без грим и го правя именно пред мъжа, когото обичам. Усещането да съм желана с рошава, сънлива коса и гурели в очите е по-истинско от онези детински опити да бъда перфектна. Не искам да бъда перфектна, искам да бъда обикновено момиче, което се буди рошаво до своето момче. Помня как веднъж той се беше взрял в мен и аз изпитах силно притеснение. Попитах го: „Гледаш ми бритона ли? Недей, моля те, постригах го накриво” и смутено заоправях кривия бритон. А той ми отговори: „Изобщо не съм го забелязал. Гледам ти очите, красивите...”

Мисля, че някои хора бъркат простото живеене със страхливото и удобно живеене. Без да съм капацитет в живота, знам – двете неща са напълно различни. Обикновено най-простото решение е най-смелото. Най-простият отговор е най-храбрият. Често те вади от зоната ти на комфорт, докато удобството те кара да затъваш в него. То е постоянно очакване да не ти се налага да полагаш усилия. За да живееш просто, се налага обратното – да положиш определени усилия. Да се разделиш с очаквания, да пуснеш дори някои надежди, да теглиш чертата на една камара страхове, да се простиш с наивността от детството и да я родиш отново в себе си – мъдра, чиста, всепрощаваща. А след това да започнеш да градиш тухла по тухла живота според повелята на сърцето си.

За мен простото живеене е доверие към сърцето ми. Това невинаги е сгодно, нито пък практично. Да послушаш сърцето си и просто да крачиш след него, колкото и трудни да са някои крачки. Продължаваш без колебания, без съмнения, без страх. Ще те критикуват, че не си реалист, че не си разумен, че летиш в облаците. Спрях да им обръщам внимание. Щом правя нещо по заръка на сърцето си, то е правилно. Толкова е просто. Не карам никого да ме следва. Но ще бъда щастлива, ако някой, следвайки сърцето си, се озове до мен.

Да живееш просто е доброта. Дълго бърках добротата с угодия за всички. Не, добротата е да бъдеш чист, открит, съзерцателен, разбиращ, даващ, благодарен, деликатен, щедър. Добротата е всичко, което не ранява умишлено другите. Добротата е всичко, което ги прави по-добри, по-силни. Добротата е мъдрост. Вяра. Любов. Да живееш просто е да живееш по силно изстрадалите правила на добротата си. Единствено по тях.

Всъщност да живееш просто е лукс. А не е ли?! Лукс е да бъдеш този, който искаш да бъдеш. Да правиш нещата, които обичаш да правиш. Да следваш пътя, който ти сочи сърцето. На теория простичкото живеене е нищо работа. На практика обаче... мисля, че на практика е само за силните и мъдрите. Или просто за уморените.

До преди няколко месеца се ужасявах от това, че може да не стигна до най-голямата си мечта. А най-голямата ми мечта е по-простичка от всяка ваша – аз искам семейство. Силно, здраво, засмяно семейство. Струва ви се лесно, обикновено? Такова е, но само ако го имаш.

Всяка вечер, докато наливах вино само в една чаша, чувствах празнина и се бунтувах срещу нея. Бунтувах се с болка, а понякога и със самосъжаление. Но мина време. Болката роди нова сила в мен. Силата да умея да приемам простичко нещата. Такива каквито са. И днес наливам в едничката чаша без мисъл за празнина, без болка от самотност. Напротив – наливам и си мисля за гроздето. За онзи момент от неговия живот, когато то е достатъчно зряло, за да се превърне в нещо повече от плод между земята, водата и слънцето. За онзи момент, когато оживява плътно и живо в моята зима. За онзи момент, в който мога да му се насладя, без липсата на вгорчава вкуса му.

Уморих се да живея сложно. Уморих се да мисля сложно. Уморих се да предвиждам, да се старая, да чакам по-доброто. Уморих се дори от умората. И започнах да живея просто.

Стените на стаята ми още са кайсиево-малинени, но имат четири ъгли. Цели четири ъгли, в които мога да се сгуша с чаша вино и с очакването на нищо. Не се вслушвам вече в звънеца на вратата, нито в чудото на утрешния ден. Не че не вярвам в него, напротив. Но по-силно вярвам в чудото на този момент – чудото на приемането, на простичкото приемане, че и така е добре. Че това ми стига.

Стига за днес. Утре – повече.


Текстът е публикуван в сп. "Всичко за жената"

Коментари

  1. Преди десетина години един приятел, с когото не се бяхме виждали много отдавна ме попита (във Фейсбук) "А щастлив ли си?" Ипонеже е американец се изпълних със съмнения и догадки и седнах да търся кога в съзнанието на света се появява Щастието. Без да твърдя с абсолютна сигурност, Джеферсън за пръв път го узаконява - хората имат право на "стремеж към щастие". Тоест - края на осемнадесети век. В старите книги (Библията) няма такава дума.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. :) Вчера един приятел ме попита: "Щастлива ли си, миличка?" Усмихнах се, отговорих, че щастието е относително, но вечерта ми стана гузно за този отговор. Беше много късно вечерта, всички вкъщи спяха, пъхах се с чаша чай и великолепна книга под завивките, бях имала динамичен, интересен ден и на няколко пъти ме навести вдъхновение - да пиша, да снимам, да подаря нещо, да пея на глас в колата, да прегърна някой непознат по улицата... "Защо му казах, че е относително", помислих си. Знам защо, но и другият отговор щеше да е верен.
      Имайте топли празници до хората, до които искате да бъдете! Това е всичко. Всичко друго е относително.

      Изтриване
  2. Мила,

    Не знам как става, но Вашите предколедни текстове винаги нацелват моите моменти. Благодаря Ви от сърце и както един известен психолог казва "щастието не е дивеч да се преследва" (перифразирам по памет). Ще се опитам и аз да направя Вашите упражнения, та дано настане най-сетне тишина и мир отвътре. Тъкмо се бях засилила да правя равносметка на годината тия дни и се чудех какво искам за следващата - май това състояние:))) и по възможност да се задържи по-дълго, а не да се клатя в крайностите.
    Желая Ви хубава 2016 година, в която сърцето Ви да е пълно и с балончета като от шампанско.

    Поздрави

    Иванова

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Я, ние сме адашки! :) Ако позволите, ще мина на "ти".
      Благодаря ти за думите и усмивките, благодаря, че мина оттук и че в твоята равносметка попаднаха и моите мисли... Благодаря за пожеланията! Събирам си ги като безценни късмети, пратени по невидимата верига...
      Желая ти в следващата равносметка да откриеш най-вече чувството за благодарност! И онова за изпълненост. Желая ти празнотата да не намери дори малко ъгълче за себе си в твоя пъзел 2016! Желая си да се срещнем с усмивка и благодарност и другата година по същото време! :)

      Изтриване
    2. Здравей Мила!

      Благодаря за пожеланията! И аз това искам. Аз съм тази, която с удоволствие "краде" твоите прекрасни текстове (бях ти изпращала съобщение от моя адрес до твоя адрес, когато списанието имаше друг вид, не знам дали си спомняш), изпраща ги като част от пожелания към приятелите за всякакви празници. Всички ги харесват до един! Имаш страхотен дар да използваш думите по най-хубавия начин и да отваряш сърцата на хората. Запази го все така непокътнат във времето!

      Поздрави

      Иванова

      Изтриване
  3. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  4. Мила, винаги се чудя за кого пишеш... Представяш ли си конкретен човек, докато пишеш или просто оставяш думите да си хвърчат, накъдето искат? Защото напоследък винаги имам чувството, че тайничко говориш на мен (хаха, параноидно?!) Поздрави и най-вълшебни пожелания :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, Зори! :)
      Не си представям, а пресъздавам. Себе си, теб, нас, тях. Толкова сме раними всички, толкова сме уязвими, че дори когато само един от нас издаде стон, другите започват да се чувстват по-несами.
      Желая ти несама! Продължавай и хвърчи, но не сама! :))

      Изтриване
  5. Удоволствие със сладко-кисел привкус беше този пост, за ума и за душата. Благодаря!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И мъничко горчиво? :)
      Добрите сладкари винаги слагат по щипка сол в най-сладкия си десерт, за да изпъкнат великолепните му аромати...
      Аз благодаря!

      Изтриване
  6. Моите мисли изказани красиво от друг. Аз съм почти на 40 и изживявам точно това. Благодаря!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации