Ние сме това, което сме научили

Мина още един 15 септември. Откакто се помня, за мен това е денят, на който започва новата година. Начало. Старт. Пълен напред. Сгъваме отворените дрехи и се напъхваме в затворените. Градът отново се изпълва с хора, училищните дворове – с глъч, зимата се настанява по витрините. Работният ритъм се забързва, сърдечният – също. Много начала, с настъпването на които неизменно си пожелаваш нещата, които ти липсват, и промяната, от която имаш нужда. Силен и бодър си като в сочно септемврийско утро, десетки надежди изпълват ума ти и дават тласък на желанието ти на живот. Поне при мен е така. Аз съм от ранобудните чучулиги. Мен утрото ме зарежда, тогава съм най-силна. Затова обичам такива начала. Винаги съм обичала и училището, защото то ме връщаше към приятелите ми, към ежедневие, пълно с толкова шарени емоции, че те компенсираха по-неприятначата част с ученето.

И макар да обичах всички 12 години в училище, най-ценните знания, които получих, не бяха написани в учебниците, а изплуваха от самия живот. В немската гимназия имахме култов учител по география. И като казвам „култов“, не преувеличавам. Преди няколко седмици Грегъри беше уволнен и няколко поколения негови ученици се вдигнаха на бунт в негова подкрепа. Грегъри е легенда. Той имаше нереалистични изисквания към нас. Помня как очите ми се възпалиха в края на една учебна година, защото денем и нощем кълвях учебника по география и картата на България. И пак не беше достатъчно. Грегъри не беше доволен от знанията на никого. Съществуваше заплаха да те скъса, дори да си научил материала наизуст. Най-вече тогава. Да, влязох в университета с шестица по география, но това не е най-ценното, което взех от Грегъри. Помня как малко преди края на срока заплаши, че ще ме скъса. Не ме притесняваше двойката. Напротив – предпочитах я пред тройка и четворка. Притесняваше ме чувството, че не постъпват справедливо с мен. Защото бях прилежна, уроците ми бяха интересни и не заслужавах да бъда скъсана. След неговата заплаха си тръгнах от училище с премрежен от бяс поглед, стиснах зъби, за да спра унизителната влага в очите, и се зарекох, че няма да му позволя да се подиграе с мен. Седмица по-късно имах възпаление на очите и дори да исках, не можех да чета повече. Но докато крачех към училище, минути преди Грегъри да ме изпита финално, ме обвзе вселенско спокойствие. Осъзнавах, че съм направила всичко по силите си и че това е по-важно за мен от неговата оценка. Ако ме беше скъсал, неправият щеше да е той.

Грегъри ми писа шестица. Не се зарадвах, защото, както казах, вече бях получила нещо по-добро от тази шестица. Когато излязох, по-големи от мен съученици разказваха на двора, че всяка година той прави децата луди, а накрая на повечето пише шестици. Не ме беше яд, че съм учила и че съм разболяла очите си, защото бях получила удовлетворение. И урока, че когато желая нещо, трябва на първо място да го желая от себе си. Както се казваше в онази притча, всичко е в твоите ръце. Винаги ще има външни фактори, но силата да бъдем по-големи от тях е вътре в нас. Оценката на Грегъри вече нямаше голямо значение, защото измежду находищата на лигнитни въглища и районите с най-развито коневъдство научих и това, че най-благата оценка можеш да получиш от себе си. Вече не помня на каква височина се намира гара Аврамово (ако изобщо още я има), но помня лекотата, с която ме бяха изпълнили положените усилия и възпалените очи.

Моите учители са ми дали много, много повече от онова, което са ни преподавали. Уроци, различни от онези, залегнали по план в учебната програма. Когато дойде време за влизане в университет, по ред откачени причини реших да уча Икономика и да кандидатствам с география, а не с литуратура. Тогава г-жа Джалева – учителката ни по литература, ми се разсърди и каза: „Правиш грешка, но знай, че каквото и да учиш, ти един ден ще се занимаваш с писане!“ И друг път съм го разказвала, нямам нито един работен ден като икономист. Пиша и работя с думите още от втори курс в Икономическия. Джалева преподаваше литературата вдъхновено. Но най-ценното, което взех от часовете й, беше знанието, че притежавам някаква дарба и че не мога да избягам от нея, както не мога да избягам от себе си. Много пъти ме е било страх от неизвестността и от риска, чувствала съм се неуверена и слаба, но повече никога не избягах от даденото ми по пътя. Мисля, че дори да избягаш, то ще те догони. Съдба ли е, писано ли е някъде, ангелите ли го пращат, не зная. Но ако си намерил себе си в нещо – дали е дарба, чувство или желание, не го заобикаляй. На това ме научи Марта Джалева.

Мисля, че ние сме това, което сме научили. Не в учебниците. В изпитанията, в думите на хората, които уважаваме, в грешките – предимно собствените, в онези житейски промени, които са ни отвеждали към следващото голямо начало. Ученето е непрестанен процес. Докато сме деца, усвояваме мъдрост и знания механично. Затова и, когато сме малки, не вярваме на родителите си и често се заричаме, че няма да станем като тях, а когато пораснем, разбираме колко прави са били всъщност и се превръщаме в техни копия. Ученето не свършва на прага на учебните заведения. За важните знания няма тапия, а най-объркващото е, че няма никаква гаранция, че една истина днес няма да бъде съвсем различна истина утре.

Докато на този 15 септември гледах сина си как крачи след училищното знаме, потръпнах при мисълта колко много има да учи. И да искам да му помогна, уроците са процес, въпрос на време, изживявания, срещи, болки, узряване. Те не могат да бъдат прочетени, не се преподават и постоянно се променят. Надявам се синът ми да има учители, които ще му покажат истини извън учебната програма. Учители като Марта Джалева, които ще го накарат да осъзнае в какво е неговата сила и колко е важно да я пази и следва. Надявам се да срещне хора, които ще го вдъхновяват да търси доброто във всичко и да знае как да се пази от лошото. Мога да изпиша още сто реда с подобни клишета и макар да вярвам в тях, за 39 години успях да науча и този урок – наученото днес може да има друг смисъл утре. Вярвала съм безрезервно в истини, които животът след години ми разкри в друга светлина. Оттогава съм постоянно нащрек. Внимавам в какво се заричам и какво обещавам. Някои уроци съм записала с неизтриваем маркер, други – с мек молив, който утре мога да изтрия. Не вярвам в крайности, вярвам в крайности с нюанси. Не вярвам в категоричности, вярвам в способността на всяка категоричност да се изменя. Не вярвам в абсолютното добро, нито в абсолютното лошо, вярвам в стремежа към доброто и в несъгласието с лошото. Не вярвам в обещания, вярвам в действия. Не вярвам в натиска, вярвам в свободната воля на ума и на сърцето. Не вярвам в оценките, вярвам в напредъка. Не вярвам в йерархии, вярвам в любовта.

Както казах, и без да съм ученичка, чувствам 15 септември като свое начало също. Не зная каква е програмата за първия, нито за втория срок, не зная по какво ще ме изпитват и кой ще ми преподава, но съм сложила нови затворени обувки и една много по-голяма чанта от предишната година. Надявам се уроците да влязат в нея по пътя на доброто и любовта и съм готова да бъда силна, прилежна, съобразителна, истинска и вярваща, за да получа добра оценка накрая.

Коментари

  1. Благодаря за този текст. Прочетох го. Бавно. Рядко чета бавно, обкновено прескачам думи, изречения, цели пасажи. Нищо не прескочих.

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря за вдъхновението, Мила:)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации