Ние сме това, което сме научили

Мина още един 15 септември. Откакто се помня, за мен това е денят, на който започва новата година. Начало. Старт. Пълен напред. Сгъваме отворените дрехи и се напъхваме в затворените. Градът отново се изпълва с хора, училищните дворове – с глъч, зимата се настанява по витрините. Работният ритъм се забързва, сърдечният – също. Много начала, с настъпването на които неизменно си пожелаваш нещата, които ти липсват, и промяната, от която имаш нужда. Силен и бодър си като сочно септемврийско утро, десетки надежди изпълват ума ти и дават тласък на желанието ти на живот.

Винаги съм обичала училището, защото то ме връщаше към приятелите ми, към ежедневие, пълно с толкова шарени емоции, че частта с ученето беше само леко неудобство. И макар да обичах всички 12 години в училище, най-ценните знания, които получих, не бяха написани в учебниците, а изплуваха от самия живот. В немската гимназия имахме култов учител по география. Преди няколко седмици Грегъри беше уволнен и няколко поколения негови ученици се вдигнаха на бунт в негова подкрепа. Грегъри е легенда. Той имаше нереалистични изисквания към нас. Още помня болката от възпалените ми очи в края на една учебна година, когато денем и нощем кълвях учебника по география и картата на България. За Грегъри и това не беше достатъчно. Той не беше доволен от знанията на никого. Съществуваше заплаха да те скъса, дори да си научил материала наизуст. Най-вече тогава. Да, влязох в университета с шестица по география, но това не е най-ценното, което взех от Грегъри.

Малко преди края на срока в девети клас той заплаши, че ще ме скъса. Не ме притесняваше двойката. Напротив – предпочитах я пред тройка и четворка. Притесняваше ме чувството, че не постъпват справедливо с мен. Защото бях прилежна и не заслужавах да бъда скъсана. След неговата заплаха си тръгнах от училище с премрежен от бяс поглед, стиснах зъби, за да спра унизителната влага върху лицето си, и се зарекох, че няма да му позволя да се подиграе с мен. Седмица по-късно имах възпаление на очите и дори да исках, не можех да чета повече. Но докато крачех към училище, минути преди Грегъри да ме изпита финално, ме обвзе вселенско спокойствие. Осъзнавах, че съм направила всичко по силите си и че това е по-важно за мен от неговата оценка. Ако ме беше скъсал, неправият щеше да е той.

Грегъри ми писа шестица. Не се зарадвах, защото, както казах, вече бях получила нещо по-добро от тази шестица. Когато излязох, по-големи от нас ученици разказваха на двора, че всяка година той прави децата луди, а накрая на всички пише високи оценки. Не ме беше яд, че съм учила и че съм разболяла очите си, защото бях получила удовлетворение. И урока, че когато желая нещо, трябва да го желая от себе си. Винаги ще има външни фактори, но силата да бъдем по-големи от тях е вътре в нас. Оценката на Грегъри вече нямаше голямо значение, защото измежду находищата на лигнитни въглища и районите с най-развито коневъдство научих и това, че най-благата оценка може да получиш от себе си. Вече не помня на каква височина се намира гара Аврамово (ако изобщо още я има), но помня лекотата, с която ме бяха изпълнили положените усилия и възпалените очи.

Моите учители са ми дали много, много повече от онова, което са ни преподавали. Уроци, различни от онези, залегнали по план в учебната програма. Когато дойде време за влизане в университет, по ред откачени причини реших да уча Икономика. Тогава г-жа Джалева – учителката ни по литература, ми се разсърди: „Правиш грешка, но знай, че каквото и да учиш, ти един ден ще се занимаваш с писане!“ Тогава не я разбрах, но е факт, че нямам нито един работен ден като икономист. Пиша и работя с думите още от втори курс в Икономическия. Джалева преподаваше литературата вдъхновено. Но най-ценното, което взех от часовете й, беше знанието, че не мога да избягам от себе си и от онова, което ми е дадено. Много пъти ме е било страх от неизвестността и от риска, чувствала съм се неуверена и слаба, но повече никога не избягах от даденото ми по пътя. Мисля, че дори да избягаш, то ще те догони. Съдба ли е, писано ли е някъде, ангелите ли го пращат, не зная. Но ако си намерил себе си в нещо – дали е дарба, чувство или желание, не го заобикаляй. На това ме научи Марта Джалева.

Ние се променяме, учим и се явяваме на изпити всеки ден. Докато сме деца, усвояваме мъдрост и знания механично. Затова и не вярваме на родителите си и често се заричаме, че няма да станем като тях, а когато пораснем, разбираме колко прави са били и се превръщаме в техни копия. Ученето не свършва на прага на учебните стаи и далеч не свършва на изхода от детството. Именно там влизаме в истинското училище и минаваме през най-важните си уроци. За тези дисциплини никой няма тапия, а най-объркващото е, че няма план, правила, подточки, формули и ясно разграфени карти. Всеки търси и доказва своите собствени истини. Всеки чертае сам своята карта със спирките, върховете и местата с най-добри находища на ценности. Често се губим в тези търсения, в десетки въпроси без отговори. Губим се и падаме, и искаме да избягаме от училище, да се скрием поне за малко на някоя най-обикновена детска площадка, но когато свърши училището, вече е невъзможно да избягаш от училище. Докато не пораснем достатъчно, че да започнем да се наслаждаваме на изпитите. И да превръщаме онези, на които ни късат, в най-мощните си двигатели. Ние сме това, което сме научили и онова, което сме готови да научим още. Ние пораснахме не с учебниците, а с изживяванията, с опита, с обичта на учителите и родителите, които разбраха и битките, и паданията ни. Пораснахме под строгата показалка на провалите си и в нежния скут на всички моменти, когато не се отказвахме.

Докато на този 15 септември гледах сина си как крачи след училищното знаме, потръпнах при мисълта колко много има да учи. И да искам да му помогна, уроците са процес, въпрос на време, пътувания, срещи, болки, опити и лична воля. Те не може да бъдат прочетени, не се преподават и постоянно се променят. Надявам се синът ми да има учители, които ще му покажат истини извън учебната програма. Учители като Марта Джалева, които ще го накарат да осъзнае в какво е неговата сила и колко е важно да я пази и следва. Надявам се да срещне хора, които ще го вдъхновяват да търси доброто във всичко и да знае как да се пази от лошото. Защото на това го уча, откакто се е родил. Ще се опитам да му разкажа и нещо, което разбрах чак на прага на своите 40 – материалът от днес може да има съвсем друг смисъл утре. Вярвала съм безрезервно в истини, които животът след години ми разкри в друга светлина. Оттогава съм постоянно нащрек. Внимавам в какво се заричам и какво обещавам. Някои уроци съм записала с неизтриваем маркер, други – с мек молив, който утре мога да изтрия. Не вярвам в крайности, вярвам в крайности с нюанси. Не вярвам в категоричности, вярвам в способността на всяка категоричност да се изменя. Не вярвам в абсолютното добро, нито в абсолютното лошо, вярвам в стремежа към доброто и в несъгласието с лошото. Не вярвам в обещания, вярвам в действия. Не вярвам в натиска, вярвам в свободната воля на ума и на сърцето. Не вярвам в оценките, вярвам в напредъка. Не вярвам в йерархии, вярвам в любовта. Но вярвам, че за тези истини моето дете трябва да мине поне през няколко изпита.

... 

Мина още един 15 септември. Винаги съм го чувствала като ново начало. Не зная каква е програмата за първия, нито за втория срок, не зная по какво ще ме изпитват и кой ще ми преподава, но съм сложила нови затворени обувки и една много по-голяма чанта от предишната година. Надявам се уроците да влязат в нея по пътя на доброто и любовта и съм готова да бъда силна, прилежна, съобразителна и вярваща, за да заслужа добра оценка накрая.




М.И.

Коментари

  1. Благодаря за този текст. Прочетох го. Бавно. Рядко чета бавно, обкновено прескачам думи, изречения, цели пасажи. Нищо не прескочих.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. С доста голямо закъснение (доста по-бавно от най-бавното въможно четене :) благодаря от сърце за хубавите думи! :)

      Изтриване

Публикуване на коментар