Ти си моят дневник

Ти си моят дневник. Ти си този, който съхранява всичкото ми. На теб го давам, за теб го пиша, твое е. Само ти го пазиш. Само при теб всичкото е цяло. И само при теб всичкото е нищо, само купчина страници.

Ти си този, върху когото преписвам настроенията си. Ти си този, по когото ги чета. Ти си листът, на който започвам да пиша рано сутрин, но никога не зная какво ще пише в края на деня. Ти пазиш почерка ми красив и хармоничен, ясен, безгрешен и четлив. И понякога ти изкривяваш от болка буквите. Ти ги разхвърляш от възбуда. Ти объркваш словореда ми от удивление, от възторг, от благодарност, от неочакваност. И пак ти го подреждаш, когато ми пратиш очакване. Ти ме пращаш в притихналост, ти ме вадиш от забравеност, ти ме караш да искам да си спомням всеки ден. Ти свиваш думите, когато има страх, и ти ги протягаш, когато има криле. Ти ги правиш красиви и ти ги прегръщаш в тъга понякога. Ти си истината за изживяното. Ти си моята история. Ти си поривът в началото на деня и пристанът в края му. Ти си дневникът, който е по-голям от живота. Защото дневниците разказват за животите, а ти си животът, който крия в дневник и без когото не съм способна на живот.

По теб пиша себе си. По теб се протягам да изпиша страниците си със смисъл и с любов. По теб раста всеки ден, с всеки ред. По теб разказвам живота...

Има толкова неща, които не съм ти написала. Искам да те взема и да се сгуша в ъгъла на някое безвремие, и там да ти разкажа и без думи колко са дълги нощите без теб, колко са тъмни сутрините без твоите страници, колко безкраен е езикът, на който мълча пред теб.

Има толкова неща, които не казваш. Вземи ме, прибери ме между страниците и ми прочети за всичкото. Направи ме на хартия красива, безгрешна, неочаквана, притихнала и твоя.

Ти си дневникът, който пиша. Но си повече дневникът, който пише мен.

Ти си страницата, която няма да обърна утре. Защото ти си моят дневник на безкрая.

Текстът е част от "Дневници на безкрая" - проекта ни с фотографа Красимир Андонов, който бе представен като изложба първо в София, а след това и в Пирдоп. На 1 август към нашите "Дневници" се присъединиха и ангелските "Облаци" на илюстратора Ясен Григоров. Така в Туристическия център на град Елена - града, който ще помним топло винаги, се случи изложбата "Мила, Краси, Ясен". На 22 август ще я закрием и ще го направим на висок глас. С четене на текстове от "Солунска 16" и с приятелите, които Еленският балкан запази между нашите страници.

Ще танцуваме още дълго под звуците на фадо

Имам чувството, че не съм била там. Че това ми се е случило насън или в минал живот. Като сладко-тъжна фадо песен, която сърцето тананика цял ден, а ти нямаш спомен кога си я чул, откъде, с кого си бил тогава...

Тове не е пътепис за Лисабон. Това е пътепис за една сбъдната любов. За влюбване от пръв поглед. Не, нещо повече! За влюбване преди първия поглед даже, преди да познаваш този, когото ще обичаш. Необикновено е, но не е и литературна измислица.

В самолета изживяваме най-дългия залез. Сякаш летим по пътя на залеза, крило до крило с най-красивото му оранжево. Достатъчно дълго пътуваме в залез, за да разберем, че когато слънцето се скрива, това не е въпрос на тъга, а на дълъг път, по който всеки миг раздяла със светлината е миг на любов. Не откъсваме очи от залеза, а той не отронва лъчите си от нас. Залязващата му топлина се спуска и разстила точно върху нашите две лица. Оглеждаме се по лицата на другите пътници – по тях няма залез. Той е избрал да грее в нас и изпращането е взаимно. Долитаме над Лисабон, когато вече целият град е запалил малките си нощни слънца. От високо реката е омагьосваща, дори и в тъмното.

Не е вълнение това, което изпитвам, докато кацаме. Повече прилича на завръщане у дома. На спокойствието, че тук те очакват с нещо красиво, с нещо топло, с нещо вечно. Слизаме, взимаме си багажа и поемаме. Вратите към залата с посрещащи се отварят и оттам като по команда изригва фойерверк от гласовете на десетки шумни хора. Не, макар да е вече нощ, Лисабон не спи. Добре дошли! Тук е толкова приповдигнато и шумно, колкото може да бъде само на някое вечно топло място, близо до голяма, синя вода, където на живота му е забранено да заспива.

Таксито прекосява един нощен град, който обича приглушената светлина. Град, който се плъзга нежно надолу, преди отново да се изкачи игриво нагоре. Хостелът ни се намира в най-стария квартал – Алфама. На вратата има камбана, едва долавяща полюшванията на нощния вятър в съня му. Над нея розовее храст, под който, леко приведени, влизаме в първия ни малък лисабонски дом. На следващия ден установяваме, че хостелът е дребно копие на големия дух на този град. Сгушен е на ъгъла на тясна уличка, по която жълтите и зелени трамваи изпълняват през няколко минути весела релсова песен. Небрежно поставени маси и пейки, свещници, купища цветя и гирлянди, стикери със сардини. Тук дори изкуствените цветя, боднати насред целия калейдоскоп от цветове и форми, изглеждат живи. Обитателите на това място усмихнато се разминават в малката му кухня, където сутрин се пържат един безброй палачинки, а нощем се отварят охладени бутилки с пенливо вино.

Лисабон е повече от това, което могат да разкажат думите за него и което описват фотографиите. Той не е град за карта, нито за организирана екскурзия. Тук липсва усещането, че трябва да бързаш, за да наваксаш със списъка забележителности. В Лисабон трябва да се загубиш. Да се загубиш от начертаното някога, от поставеното в книги и върху табели. Тук можеш да се загубиш и от себе си, за да се намериш нов и неочакван. Затова е толкова трудно да побереш в думи или в рамки този град. Как се пъха в описание моментът, в който трамвай №28 се показва иззад ъгъла, а звуците от тромавото му движение отекват в края на португалска песен, доловена случайно на улицата. Да, в Лисабон можеш да видиш как на тротоара пред малък ресторант излиза певица в зелена рокля и запява не с гласа си, а със сърцето – гнездо на тъжни фадо звуци. В Лисабон можеш да докоснеш пъстротата на хората, добрата им усмивка. Никой тук не е чужд на никого. Можеш да се доближиш до всеки човек и това изглежда естествено. Когато го усетиш, ти се иска да го правиш постоянно. Топлината създава нова топлина. Олющените къщи, мързеливите котки по праговете, смехът на местните баби, фенерите, окичените с гирлянди улици и огради – от всеки къшей Лисабон може да се роди незабравима песен. 

Влизаме в магазинче в Алфама – на тясна уличка, защото тук няма други. На вратата му са окачени няколко шарени сардини от плат. Това е толкова типично за града – сардините плуват навсякъде – по графити, тениски, чаши, пътеводители, балкони, велосипеди. Всяко магазинче предлага сардини върху всичко, което ти хрумне. И въпреки това в точно това магазинче има нещо различно. Докато си избирам обици (със сардини, разбира се), момичето разказва, че преди няколко години майка й първа започнала да ги шие и продава. Сардините бързо се харесали и неусетно се превърнали в един от символите на града. Момичето не го разказва с излишна гордост, нито със съжаление, че не са забогатели просто ей така, от едната добра идея. Мъничко гордост обаче лъчи от очите на една голяма сардина точно зад нея. Има нещо в магазинчето, тези сардини са по-истински – говорят с очи.

Не ни се излиза от уюта на Алфама. Отбиваме се в бистро с две малки маси, събрало по стените си купища бурканчета мед и сладко, стърчащи бутилки порто и грижливо увити в амбалажна хартия кутии със сардини. Питаме дали правят сангрия. Май разбират само думата „сангрия“. И май не правят. Но кимват приятелски и ни посочват едната си маса. След малко от вътре излиза поднос с две ледени сангрии, плодовете от които имат същия сочен цвят, какъвто имат парченцата сирене, сервирано на същия поднос с лъжичка мед. 

Храната на Лисабон! Мога да напиша роман за нея. И пак няма да успея да създам и един от всичките й вкусове. Зашеметени сме от салатата с домати, маслини и октопод. А когато до нея тръпне и студено вино верде, времето спира. И не иска да мърда на никъде. Риби, скариди, силни сирена и леки бири – в този град е пълно със завоеватели на времето!

И все пак излизаме от уюта на Алфама по посока уханието на голяма вода. Река Тежу е толкова огромна, че отсрещният бряг не се вижда, а ароматът й е повече аромат на море, отколкото на река. Тежу си има и вълни, които ту галят пръстите на краката, насядали край нея, ту се засилват и оплискват цялата си публика. Вълни от смях им отвръщат от сушата. Заразни са – и смехът, и синьото, и вълните. Става ти свободно, безкрайно. В далечината уличен музикант свири на китара.

Всъщност днес имам рожден ден. За 38 години съм успявала да го отпразнувам по всички мечтани начини – вечери със семейството, купони с всички приятели и всички техни приятели, и още приятели, на които дори не съм знаела имената. Замеряли сме се със сметанови торти, правили сме любов по полянки и мансарди, танцували сме боси, тичали сме рошави. За 37 рождени дни са ми били подарени всички възможни емоции. И сякаш всичко се е случвало, за да ме доведе тук. За да се събудя в шарения хостел с гледка, която плъзга погледа от морето червени покриви до реката със сини вълни. За да прочета картичката, поставена през нощта до възглавницата ми... За да бъда тази, която съм днес в Лисабон и да мога да обичам ТАКА. Всяка раздяла до тук е имала смисъл, за да дойде този момент, в който ще запаля две свещички – 3 и 8, върху парче португалски сладкиш на брега на река Тежу. И да бъда обичана. Точно тук. Точно на тази възраст. Точно от този човек. Когато вкъщи погледнах снимките си от пътуването, установих, че моят Лисабон е любовта, която запали свещичките 3 и 8 в онази нощ. Няма описание за това. Има само едно дълбоко и вечно синьо чувство, че Лисабон ни подари още красота и запечата нашата заедност с още една вечност. Ще танцуваме още дълго под звуците на фадо и ще си спомняме как в града на сардините и жълтите трамваи сме били влюбени в този свят, който ни срещна – него, мен и Лишбоа.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Валя

Валя

И тази нощ валя

като неоправна капка върху покрива

като преобразена вълна от тъмна въздишка

като края на очакването

Валя

за да не превали

още една незапомнена нощ

Валя

за да ме има

за да падна,

вместо да не бъда,

за да изчистя

пътя

към някой следващ

светъл ден

Валя

за да помня

как ме валя

photo@pinterest.com

малките неща, които правят нещата големи

 

- Само още малко. Не тръгвай, остани още само миг.

Който е изричал тези думи със спряло в очакване сърце – на ръба между надеждата и безсилието, той знае значението на „още само миг”. Той знае колко голям може да е малкият миг. Той знае колко болезнено важен е. Той знае какво е да го нямаш.

...

Преди време попаднах на тази снимка: дървена маса, върху която се държат едни мъжки и едни женски ръце, а между тях - салата, франзела, две чаши, две чинии и свещ. Нищо особено, а всъщност толкова много. Когато погледна назад, виждам точно такива моменти. Обикновени миниатюри от живота. Другите, големите случвания, не се побират в късчета от спомени. Малките неща обаче идеално пасват и на паметта, и на сърцето, което не може да изтласква големи количества наведнъж. Сърцето работи с малки парченца безкрай. Малки като тази празна маса, отрупана със заедност. Малки като събуждането в стая с три посоки: отпред – море, отгоре – небе, до теб – две очи, които обичаш. Малки като чаша кафе, споделена с някого в тишина. Малки като тишината, която казва всичко, от което се нуждаеш. Малки като малките пръстчета на сина ми, които внимателно повдигат клепачите на очите ми... просто да се убедят, че спя. Малки като баницата и доматите, оставени от мама и от татко да ни чакат вкъщи, щом се връщаме от път и хладилникът е празен. Малки като: „Мамо, мамо, спиш ли?” Малки като аромата на книга. Като дърво сред рапично поле. Като звук на хлопки из Родопите. Като чинийка с толумби в сладкарница от детството. Като капчици от манго по брадичката. Като всяко ново утро, което се протяга иззад морените на Черни връх. Като малките символи, разбираеми само за двама. Малки като знака за безкрай.

Защото малките неща правят нещата големи.

Една приятелка веднъж ми каза: „Аз рядко изпитвам щастие, макар всичко да ми е наред.“ Била в командировка във Виена наскоро и имала малко свободно време. Решила да си вземе колело и да покара край Дунава. И сама не разбрала как, но изненадващо се почувствала щастлива. Там, сама, във Виена. Тя и реката. И едно колело под наем.

Разказа ми го и замълчахме. Какво да кажеш за щастието? То се случва на върха на мига, то е светкавица, бързо променяща се светлина в дъното на съзнанието. То често се явява там, където изглежда тясно за него – между две минути, между две ръце.

Бъркам на дъното, където е чекмеджето ми със спомени, и търся още нещо за него. Спомените, оказва се, са пълни с малки етюди на щастие. И така, етюд по етюд, се пише цялата пиеса...

Етюд №1

Със сина ми поемаме към фестивала на кукерите в Перник. Февруари е. Зимата е мека, но ние сме се скрили в шапките и пухкавите си палта като в иглута, шити по нас. Напълнили сме термос с липов чай и лудата майка, тоест аз, е направила кексчета, овесени сладки и два вида сандвичи, да не вземе детето да поиска от вредния захарен памук или кебапчетата на площада. Поснимали сме, посмяли сме се, посочили сме с пръст: „я, я виж!“ всички смайващи кукери, закупили сме шарени пернишки сувенири, и няколко часа по-късно взимаме пътя наобратно. Адел се опитва да натежи на хубавото ни настроение, затова прогонваме кахърните й мисли и избираме само радостните песни. Започва да вали сняг. Неусетно пътят се превръща в бяла поляна, покрита с чиста, пухкава радост. Снежинки в идеални форми кацат на предното стъкло, докато пелената от сняг се сгъстява и доближава цялото небе до земята. Това е някаква снежна приказка. Дори Адел не може да го скрие. Гласът й става кадифен като на разказвач, като калпачетата, които се натрупват по камъните край пътя. „Мамо, хубаво ми е. А на теб?” Приказка в едно изречение - разказва за щастие.

Етюд №2
Последна вечер на къмпинг „Градина” с приятели. Краят на лятото е. Сгънали сме палатките, изсушили сме банските, кожата лепне от соления въздух и лятната жар. Направили сме дълга разходка по брега, изпратили сме слънцето и тихо се сбогуваме с Голямото синьо. На другия край на плажа има хубав бял ресторант. Докато събираме няколко маси, ни застига ароматът на калмари, розови домати и песто. Предвкусваме и студеното розе. Децата хвърчат боси по пясъка. Нощта е близо и само няколко руси главици разхвърлят тъмното на брега. Обръщам се и я виждам – надвесила се е върху носа на Созопол като сочен оранжев пъпеш. Аха и ще влезе за едно нощно къпане в морето. Пълна със сокове от насъбралото се лято, пълна с обещание, че красотата не свършва тази нощ и на това море. Че ме чака у дома. Луната – един оранжев миг щастие.

Етюд №3
Созопол по никое време. Пролет е, извън сезона, няма хора. Над брега нетърпеливо сноват чайките, а лодките на пристанището се полюшват още сънени. Аз и той – като че ли сме сами в целия град. Никога преди „пусто” не е означавало толкова хубаво. Сами сме и в старата къща над скалите. Сутрин е и аз се обличам, докато той е в малката кухня до стаята ни. Той не пие кафе и не знае как да го направи. От кухнята ме достига звук, който най-малко очаквам. Лъжичка тропа по стените на порцеланова чаша. Звук, пълен със старание. Той прави кафе за мен. Топла чаша любов между неговите две ръце. Щастие на върха на лъжичката.

...

- Не мога да остана. Но знай, че няма по-голямо обичане от твоето.
Който е чувал тези думи, той знае значението и на липсващото щастие. Защото Голямото обичане е в малките неща. Да молиш за още един миг и дори да го нямаш, да обичаш този малък миг толкова, колкото обичаш и безкрая.

Текстът е част от книгата "Хартиена лодка в открито море" на Мила Иванова, изд. "Будлея". 

За да доплава до Вашия дом, може да поръчате книгата тук.

Къде отиват думите?

Любов,

Знаеш ли къде отиват думите? Пращам ти думи всеки ден, те спират за малко при теб, а после поемат някъде. Дали ще прецъфтят като лалетата? Дали ще станат есен като пролетта? Дали ще се върнат при нас и какво ще ни кажат след пътя си? Имат ли думите живот след обръщането на страницата? Ще имаш ли нужда от тях и утре, когато те вече ще бъдат прочетени?

Може би думите ми търсят дом – дом, в който да ни скрият от тъгите. Може би избират къща, в която влиза само слънце и винаги е само утро, и никой не задава въпроси за утре, и всеки живее с това, което имаме днес. Ще намерят ли думите улица, на която е написан адресът им? Ще открият ли ключ, който да отвори вратата на тяхното вкъщи? Ще има ли къде да разопаковат големия си уморен куфар? Ще намерят ли място, където няма непотърсено ехо, а само безкрайно домашно безвремие... и малко копнеж? Ще си намерят ли думите дом или ще отлетят към някое място без бряг?

Любов, понякога се връщам в писмата си и търся отново думите. Те са там, но сякаш писани от друго момиче. И добре, че са там, за да пазят момичето, което съм била тогава. Защото всеки ден съм нова. Думите ми до теб ме отглеждат, поливат, доказват. Думите ми до теб са коренът, от който раста днес. Ставам различна всеки път, когато думите ми до теб ме намират. Откривам се, откривам теб във себе си, търся нас утре. Всъщност думите правят всичко това. Те не са средство, аз съм средство на думите. Те са истината на този единствен момент. Те са безкраят му. Защото безкраят се случва сега, точно в този миг. Не можем да чакаме безкрая, защото той няма начало, няма и край. Безкраят е в извивката на ръката, която протягаш към мен, за да ме прибереш от вятъра. Безкраят е в мисълта ти, която пробива всички разстояния, за да ме настигне и погали. Безкраят е в душата ти, която срещам и в поле от бели теменуги, и в мистични знаци по скалите, и в светлината, с която всяка нощ оцветяваш луната само за мен. Тези моменти. Тези безбройни СЕГА. Кратки късчета безкрайност. По-силни и вечни от всеки обет, от всяка мъчителна невъзможност.

Безкраят е сега.

Пътят, който поемаме.

Утрото, в което сме еднакви.

Табелата, на която се срещаме.

Океанът, който преплувам сама, но не и без теб.

Летището, на което ми носиш цялата пролет.

Камъкът, на който лягаме.

Звукът на кавала, който идва от небето.

Картата, която рисуваме.

Полетът, който не пускаме.

Нощта, в която ни няма.

Безкраят е ти, аз, Всичко в едно. Един миг.

Сега - единствен дом на безкрая.

Писмото е част от съвместния ни проект с фотографа Красимир Андонов "Дневници на безкрая", който на 17 февруари 2014 започна като изложба в столичното SOHO, а на 13 юни намери втория си дом в чудната Къща за гости и бистро "Горски път" в Пирдоп.

Текстовете в него са реални писма и дневници, писани от мен и фотографирани от Краси. Лично моята любима част от изложбата обаче са неговите черно-бели фотографии - парченца от безкрая на неповторимото. Можете да видите някои от тях и на сайта му: www.krasimirandonov.com. 

С Краси избрахме неслучайно Пирдоп за втора спирка на безкрая. Историята на баба Мими, която вдъхнови някои от страниците на Дневниците, започва именно в балканското градче. 

Запечатвам днешното писмо в плик заедно с няколко кадри от откриването в Пирдоп - топло, домашно, вкусно, лятно, безкрайно... и с незаменимото участие на баба Мими, разбира се :)
Изложбата ще бъде в зелените ръце на Горския път до 6 юли.

Просто, спокойно и обично

Преди години вървяхме с баща ми из един от сивите столични квартали, гледахме така наречената архитектура на блоковете и си приказвахме как някои от тях са били вдигнати не само грозни, ами и криви. Попитах го как е станало така, че сме израснали сред тези сиви постройки и сред още купища сиви неща, а пък те, нашите родители, израсли в същото, са успели да възпитат у нас вкус към красивото. Ако познаваш само сиво, няма ли да се чувстваш неудобно в ярко зелено? Ако си израснал с посредствена музика, кога точно ще харесаш Чайковски? В същото време кой определя критериите за добър вкус? Да, има обективни дефиниции за красота, но по коя формула да изчисля колко по-грозен е високият блок, който гали облаците и гледа на света отдалеч, пък макар и сив, и кривичък, от едноетажното имение за милиони, което се стели по земята, като че се крие от хорските очи?

Приемам, че добрият вкус е като добрия човек – за едни e добро да нахранят бедния на улицата, а за други е да му посочат къде се търсят общи работници. Както и добрият живот за едни е животът без стрес и без цели – лежерно носене по повърхността, а за други е животът, в който всеки ден изниква ново предизвикателство, нов въпрос, нова планина за катерене – неуморно надскачане на себе си.

За мен с годините се разкри красотата на високите сиви блокове. Защото с годините започнах да виждам зад фасадата на нещата. А в един висок блок има толкова много топли кухни, дървени маси и хора, които всяка вечер се събират около тях, готвят мусака, пият греяна ракия и гледат заедно „Новините“. Зад фасадата на високия сив блок има истории, има шум, има купища живот. Мога да стоя пред него и с часове да си фантазирам сюжети и диалози, да си измислям аромати, да рисувам тапети, да виждам през панела прегръдки и да чувам смях. За някой друг животът в кривата панелка сигурно е ад. Представата за мусака и греяна ракия – нищета! Отглеждането на семейство в кутийка, облепена с тапети, без никакви велики амбиции – падение! Животът също е въпрос на вкус. Внимавам да не давам оценки на чуждия вкус, а и нямам идея по каква скала се измерва добрият живот. Ако за мен са вкусни писането, пътуването, мусаката и обичането, за друг може да са по-сладки колите, шопингът, стридите и нощните клубове. Внимавам с оценките и гледам моментално да се лишавам от осъдителните мисли, в случай че ме сполетят. Желанието ми да обикалям света с нищо не ме прави по-добра от някого, който желае да затвори дните си в имение с осем басейна. Дори да звуча саркастично, аз искрено се запитах какво означава да имаш вкус за живот...

Когато бях малка, ми бяха вкусни очевидните неща – пържени филийки и бухти, сладкиш Агнеса, дъвки „Идеал”, руски кукли, народна топка, смешни бели булонки, да кисна в морето с часове, да се крия в библиотеката по цели следобеди, да хвана погледа на сладкото момче от съседния клас, мечтаните „прани” дънки, някой постер на Патрик Суейзи, първият сняг по „Солунска”, да ме пуснат на екскурзия, да викаме духове, по-малко домашни, нови VHS-ки в кварталната видеотека – изобщо огромен асортимент от сладости! Уж в сивото сме живели, а пък гледам назад и виждам само шарено. И ми става вкусно. Става ми вкусно от начина, по който баба ме будеше всяка сутрин – точно в 7 без 10, когато по радиото започваше детското предаване. До 7 без 10 тя беше ошетала къщата, изтупала чаршафите (правеше го всяка сутрин без нито ден изключение), беше сложила закуска на масата (пет вида закуски за всеки от петте учебни дни) и ми беше приготвила дрехите за училище. Но най-вече ме беше научила да ставам в 7 без 10 и да ми е сладко от новия ден, от най-обикновената циганска баница с олио и шарена сол, от спокойствието й и от сигурността, че и утре ще е така. Не съм знаела тогава колко хубаво детство ми е сервирано. Чак сега си спомням вкуса му, защото ми липсва. Защото съм голяма и защото за нищо не съм сигурна, че ще е така и утре. Тогава не знаех, че като порасна, ще меря щастието с именно тази семплота. И че улицата, по която минавам всяка сутрин, ще е вкусът на детството, който ще остане най-дълго по небцето ми. „Солунска” ставаше красива зимна приказка, когато цялото бяло на небето се изсипваше върху дърветата й. Детските ботушки хрупаха по бялото поле под тях, а в по-палавите дни ангели оставяха следи по тротоара. Така беше вкусно това опитване на зимата на път за училище! Дори не подозирах, че този вкус ще остане с мен завинаги. И ще се превърне в мой критерий за живот. Да бъде просто, но топло, спокойно и обично. Да погледнеш назад и да си благодарен. Да погледнеш напред и да изпитваш надежда.

Детството и домът на моята баба ми зададоха координати в живота. Те възпитаха моя вкус за живот. Всичко беше скромно, но величествено в своята проста доброта. Съзнавам колко наивно звучи това днес, когато в стандартите за добър вкус са изключени циганските баници и детската наивност, но за мен те са рамка, в която винаги съм търсела своята цялост. Те са символ на най-чиста радост, синоним на съвършено съществуване. Винаги ще ги търся – дома, в който бях защитена дори от собствените си слабости, и времето, в което всяка зима беше смях и розови бузи – без тревога, без неизвестности, без самота.

А вкусът за живот – труден на дефиниции, се ражда някъде в нас, независим от кривите сиви блокове и от мястото ни на раждане, от бедността или богатството. И ако веднъж са ни били вкусни пържените филийки и бухти, може след време да се окаже, че по-питателен е бил моментът, в който сме ги яли, поднесени от ръцете на човек, който вече го няма, но който ни е научил на всичко онова, без което животът нямаше да има никакъв вкус – обичта.




М.И.