Ще танцуваме още дълго под звуците на фадо

Имам чувството, че не съм била там. Че това ми се е случило насън или в минал живот. Като сладко-тъжна фадо песен, която сърцето тананика цял ден, а ти нямаш спомен кога си я чул, откъде, с кого си бил тогава...

Тове не е пътепис за Лисабон. Това е пътепис за една сбъдната любов. За влюбване от пръв поглед. Не, нещо повече! За влюбване преди първия поглед даже, преди да познаваш този, когото ще обичаш. Необикновено е, но не е и литературна измислица.

В самолета изживяваме най-дългия залез. Сякаш летим по пътя на залеза, крило до крило с най-красивото му оранжево. Достатъчно дълго пътуваме в залез, за да разберем, че когато слънцето се скрива, това не е въпрос на тъга, а на дълъг път, по който всеки миг раздяла със светлината е миг на любов. Не откъсваме очи от залеза, а той не отронва лъчите си от нас. Залязващата му топлина се спуска и разстила точно върху нашите две лица. Оглеждаме се по лицата на другите пътници – по тях няма залез. Той е избрал да грее в нас и изпращането е взаимно. Долитаме над Лисабон, когато вече целият град е запалил малките си нощни слънца. От високо реката е омагьосваща, дори и в тъмното.

Не е вълнение това, което изпитвам, докато кацаме. Повече прилича на завръщане у дома. На спокойствието, че тук те очакват с нещо красиво, с нещо топло, с нещо вечно. Слизаме, взимаме си багажа и поемаме. Вратите към залата с посрещащи се отварят и оттам като по команда изригва фойерверк от гласовете на десетки шумни хора. Не, макар да е вече нощ, Лисабон не спи. Добре дошли! Тук е толкова приповдигнато и шумно, колкото може да бъде само на някое вечно топло място, близо до голяма, синя вода, където на живота му е забранено да заспива.

Таксито прекосява един нощен град, който обича приглушената светлина. Град, който се плъзга нежно надолу, преди отново да се изкачи игриво нагоре. Хостелът ни се намира в най-стария квартал – Алфама. На вратата има камбана, едва долавяща полюшванията на нощния вятър в съня му. Над нея розовее храст, под който, леко приведени, влизаме в първия ни малък лисабонски дом. На следващия ден установяваме, че хостелът е дребно копие на големия дух на този град. Сгушен е на ъгъла на тясна уличка, по която жълтите и зелени трамваи изпълняват през няколко минути весела релсова песен. Небрежно поставени маси и пейки, свещници, купища цветя и гирлянди, стикери със сардини. Тук дори изкуствените цветя, боднати насред целия калейдоскоп от цветове и форми, изглеждат живи. Обитателите на това място усмихнато се разминават в малката му кухня, където сутрин се пържат един безброй палачинки, а нощем се отварят охладени бутилки с пенливо вино.

Лисабон е повече от това, което могат да разкажат думите за него и което описват фотографиите. Той не е град за карта, нито за организирана екскурзия. Тук липсва усещането, че трябва да бързаш, за да наваксаш със списъка забележителности. В Лисабон трябва да се загубиш. Да се загубиш от начертаното някога, от поставеното в книги и върху табели. Тук можеш да се загубиш и от себе си, за да се намериш нов и неочакван. Затова е толкова трудно да побереш в думи или в рамки този град. Как се пъха в описание моментът, в който трамвай №28 се показва иззад ъгъла, а звуците от тромавото му движение отекват в края на португалска песен, доловена случайно на улицата. Да, в Лисабон можеш да видиш как на тротоара пред малък ресторант излиза певица в зелена рокля и запява не с гласа си, а със сърцето – гнездо на тъжни фадо звуци. В Лисабон можеш да докоснеш пъстротата на хората, добрата им усмивка. Никой тук не е чужд на никого. Можеш да се доближиш до всеки човек и това изглежда естествено. Когато го усетиш, ти се иска да го правиш постоянно. Топлината създава нова топлина. Олющените къщи, мързеливите котки по праговете, смехът на местните баби, фенерите, окичените с гирлянди улици и огради – от всеки къшей Лисабон може да се роди незабравима песен. 

Влизаме в магазинче в Алфама – на тясна уличка, защото тук няма други. На вратата му са окачени няколко шарени сардини от плат. Това е толкова типично за града – сардините плуват навсякъде – по графити, тениски, чаши, пътеводители, балкони, велосипеди. Всяко магазинче предлага сардини върху всичко, което ти хрумне. И въпреки това в точно това магазинче има нещо различно. Докато си избирам обици (със сардини, разбира се), момичето разказва, че преди няколко години майка й първа започнала да ги шие и продава. Сардините бързо се харесали и неусетно се превърнали в един от символите на града. Момичето не го разказва с излишна гордост, нито със съжаление, че не са забогатели просто ей така, от едната добра идея. Мъничко гордост обаче лъчи от очите на една голяма сардина точно зад нея. Има нещо в магазинчето, тези сардини са по-истински – говорят с очи.

Не ни се излиза от уюта на Алфама. Отбиваме се в бистро с две малки маси, събрало по стените си купища бурканчета мед и сладко, стърчащи бутилки порто и грижливо увити в амбалажна хартия кутии със сардини. Питаме дали правят сангрия. Май разбират само думата „сангрия“. И май не правят. Но кимват приятелски и ни посочват едната си маса. След малко от вътре излиза поднос с две ледени сангрии, плодовете от които имат същия сочен цвят, какъвто имат парченцата сирене, сервирано на същия поднос с лъжичка мед. 

Храната на Лисабон! Мога да напиша роман за нея. И пак няма да успея да създам и един от всичките й вкусове. Зашеметени сме от салатата с домати, маслини и октопод. А когато до нея тръпне и студено вино верде, времето спира. И не иска да мърда на никъде. Риби, скариди, силни сирена и леки бири – в този град е пълно със завоеватели на времето!

И все пак излизаме от уюта на Алфама по посока уханието на голяма вода. Река Тежу е толкова огромна, че отсрещният бряг не се вижда, а ароматът й е повече аромат на море, отколкото на река. Тежу си има и вълни, които ту галят пръстите на краката, насядали край нея, ту се засилват и оплискват цялата си публика. Вълни от смях им отвръщат от сушата. Заразни са – и смехът, и синьото, и вълните. Става ти свободно, безкрайно. В далечината уличен музикант свири на китара.

Всъщност днес имам рожден ден. За 38 години съм успявала да го отпразнувам по всички мечтани начини – вечери със семейството, купони с всички приятели и всички техни приятели, и още приятели, на които дори не съм знаела имената. Замеряли сме се със сметанови торти, правили сме любов по полянки и мансарди, танцували сме боси, тичали сме рошави. За 37 рождени дни са ми били подарени всички възможни емоции. И сякаш всичко се е случвало, за да ме доведе тук. За да се събудя в шарения хостел с гледка, която плъзга погледа от морето червени покриви до реката със сини вълни. За да прочета картичката, поставена през нощта до възглавницата ми... За да бъда тази, която съм днес в Лисабон и да мога да обичам ТАКА. Всяка раздяла до тук е имала смисъл, за да дойде този момент, в който ще запаля две свещички – 3 и 8, върху парче португалски сладкиш на брега на река Тежу. И да бъда обичана. Точно тук. Точно на тази възраст. Точно от този човек. Когато вкъщи погледнах снимките си от пътуването, установих, че моят Лисабон е любовта, която запали свещичките 3 и 8 в онази нощ. Няма описание за това. Има само едно дълбоко и вечно синьо чувство, че Лисабон ни подари още красота и запечата нашата заедност с още една вечност. Ще танцуваме още дълго под звуците на фадо и ще си спомняме как в града на сардините и жълтите трамваи сме били влюбени в този свят, който ни срещна – него, мен и Лишбоа.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Валя

Валя

И тази нощ валя

като неоправна капка върху покрива

като преобразена вълна от тъмна въздишка

като края на очакването

Валя

за да не превали

още една незапомнена нощ

Валя

за да ме има

за да падна,

вместо да не бъда,

за да изчистя

пътя

към някой следващ

светъл ден

Валя

за да помня

как ме валя

photo@pinterest.com

малките неща, които правят нещата големи

 

- Само още малко. Не тръгвай, остани още само миг.

Който е изричал тези думи със спряло в очакване сърце – на ръба между надеждата и безсилието, той знае значението на „още само миг”. Той знае колко голям може да е малкият миг. Той знае колко болезнено важен е. Той знае какво е да го нямаш.

...

Преди време попаднах на тази снимка: дървена маса, върху която се държат едни мъжки и едни женски ръце, а между тях - салата, франзела, две чаши, две чинии и свещ. Нищо особено, а всъщност толкова много. Когато погледна назад, виждам точно такива моменти. Обикновени миниатюри от живота. Другите, големите случвания, не се побират в късчета от спомени. Малките неща обаче идеално пасват и на паметта, и на сърцето, което не може да изтласква големи количества наведнъж. Сърцето работи с малки парченца безкрай. Малки като тази празна маса, отрупана със заедност. Малки като събуждането в стая с три посоки: отпред – море, отгоре – небе, до теб – две очи, които обичаш. Малки като чаша кафе, споделена с някого в тишина. Малки като тишината, която казва всичко, от което се нуждаеш. Малки като малките пръстчета на сина ми, които внимателно повдигат клепачите на очите ми... просто да се убедят, че спя. Малки като баницата и доматите, оставени от мама и от татко да ни чакат вкъщи, щом се връщаме от път и хладилникът е празен. Малки като: „Мамо, мамо, спиш ли?” Малки като аромата на книга. Като дърво сред рапично поле. Като звук на хлопки из Родопите. Като чинийка с толумби в сладкарница от детството. Като капчици от манго по брадичката. Като всяко ново утро, което се протяга иззад морените на Черни връх. Като малките символи, разбираеми само за двама. Малки като знака за безкрай.

Защото малките неща правят нещата големи.

Една приятелка веднъж ми каза: „Аз рядко изпитвам щастие, макар всичко да ми е наред.“ Била в командировка във Виена наскоро и имала малко свободно време. Решила да си вземе колело и да покара край Дунава. И сама не разбрала как, но изненадващо се почувствала щастлива. Там, сама, във Виена. Тя и реката. И едно колело под наем.

Разказа ми го и замълчахме. Какво да кажеш за щастието? То се случва на върха на мига, то е светкавица, бързо променяща се светлина в дъното на съзнанието. То често се явява там, където изглежда тясно за него – между две минути, между две ръце.

Бъркам на дъното, където е чекмеджето ми със спомени, и търся още нещо за него. Спомените, оказва се, са пълни с малки етюди на щастие. И така, етюд по етюд, се пише цялата пиеса...

Етюд №1

Със сина ми поемаме към фестивала на кукерите в Перник. Февруари е. Зимата е мека, но ние сме се скрили в шапките и пухкавите си палта като в иглута, шити по нас. Напълнили сме термос с липов чай и лудата майка, тоест аз, е направила кексчета, овесени сладки и два вида сандвичи, да не вземе детето да поиска от вредния захарен памук или кебапчетата на площада. Поснимали сме, посмяли сме се, посочили сме с пръст: „я, я виж!“ всички смайващи кукери, закупили сме шарени пернишки сувенири, и няколко часа по-късно взимаме пътя наобратно. Адел се опитва да натежи на хубавото ни настроение, затова прогонваме кахърните й мисли и избираме само радостните песни. Започва да вали сняг. Неусетно пътят се превръща в бяла поляна, покрита с чиста, пухкава радост. Снежинки в идеални форми кацат на предното стъкло, докато пелената от сняг се сгъстява и доближава цялото небе до земята. Това е някаква снежна приказка. Дори Адел не може да го скрие. Гласът й става кадифен като на разказвач, като калпачетата, които се натрупват по камъните край пътя. „Мамо, хубаво ми е. А на теб?” Приказка в едно изречение - разказва за щастие.

Етюд №2
Последна вечер на къмпинг „Градина” с приятели. Краят на лятото е. Сгънали сме палатките, изсушили сме банските, кожата лепне от соления въздух и лятната жар. Направили сме дълга разходка по брега, изпратили сме слънцето и тихо се сбогуваме с Голямото синьо. На другия край на плажа има хубав бял ресторант. Докато събираме няколко маси, ни застига ароматът на калмари, розови домати и песто. Предвкусваме и студеното розе. Децата хвърчат боси по пясъка. Нощта е близо и само няколко руси главици разхвърлят тъмното на брега. Обръщам се и я виждам – надвесила се е върху носа на Созопол като сочен оранжев пъпеш. Аха и ще влезе за едно нощно къпане в морето. Пълна със сокове от насъбралото се лято, пълна с обещание, че красотата не свършва тази нощ и на това море. Че ме чака у дома. Луната – един оранжев миг щастие.

Етюд №3
Созопол по никое време. Пролет е, извън сезона, няма хора. Над брега нетърпеливо сноват чайките, а лодките на пристанището се полюшват още сънени. Аз и той – като че ли сме сами в целия град. Никога преди „пусто” не е означавало толкова хубаво. Сами сме и в старата къща над скалите. Сутрин е и аз се обличам, докато той е в малката кухня до стаята ни. Той не пие кафе и не знае как да го направи. От кухнята ме достига звук, който най-малко очаквам. Лъжичка тропа по стените на порцеланова чаша. Звук, пълен със старание. Той прави кафе за мен. Топла чаша любов между неговите две ръце. Щастие на върха на лъжичката.

...

- Не мога да остана. Но знай, че няма по-голямо обичане от твоето.
Който е чувал тези думи, той знае значението и на липсващото щастие. Защото Голямото обичане е в малките неща. Да молиш за още един миг и дори да го нямаш, да обичаш този малък миг толкова, колкото обичаш и безкрая.

Текстът е част от книгата "Хартиена лодка в открито море" на Мила Иванова, изд. "Будлея". 

За да доплава до Вашия дом, може да поръчате книгата тук.

Къде отиват думите?

Любов,

Знаеш ли къде отиват думите? Пращам ти думи всеки ден, те спират за малко при теб, а после поемат някъде. Дали ще прецъфтят като лалетата? Дали ще станат есен като пролетта? Дали ще се върнат при нас и какво ще ни кажат след пътя си? Имат ли думите живот след обръщането на страницата? Ще имаш ли нужда от тях и утре, когато те вече ще бъдат прочетени?

Може би думите ми търсят дом – дом, в който да ни скрият от тъгите. Може би избират къща, в която влиза само слънце и винаги е само утро, и никой не задава въпроси за утре, и всеки живее с това, което имаме днес. Ще намерят ли думите улица, на която е написан адресът им? Ще открият ли ключ, който да отвори вратата на тяхното вкъщи? Ще има ли къде да разопаковат големия си уморен куфар? Ще намерят ли място, където няма непотърсено ехо, а само безкрайно домашно безвремие... и малко копнеж? Ще си намерят ли думите дом или ще отлетят към някое място без бряг?

Любов, понякога се връщам в писмата си и търся отново думите. Те са там, но сякаш писани от друго момиче. И добре, че са там, за да пазят момичето, което съм била тогава. Защото всеки ден съм нова. Думите ми до теб ме отглеждат, поливат, доказват. Думите ми до теб са коренът, от който раста днес. Ставам различна всеки път, когато думите ми до теб ме намират. Откривам се, откривам теб във себе си, търся нас утре. Всъщност думите правят всичко това. Те не са средство, аз съм средство на думите. Те са истината на този единствен момент. Те са безкраят му. Защото безкраят се случва сега, точно в този миг. Не можем да чакаме безкрая, защото той няма начало, няма и край. Безкраят е в извивката на ръката, която протягаш към мен, за да ме прибереш от вятъра. Безкраят е в мисълта ти, която пробива всички разстояния, за да ме настигне и погали. Безкраят е в душата ти, която срещам и в поле от бели теменуги, и в мистични знаци по скалите, и в светлината, с която всяка нощ оцветяваш луната само за мен. Тези моменти. Тези безбройни СЕГА. Кратки късчета безкрайност. По-силни и вечни от всеки обет, от всяка мъчителна невъзможност.

Безкраят е сега.

Пътят, който поемаме.

Утрото, в което сме еднакви.

Табелата, на която се срещаме.

Океанът, който преплувам сама, но не и без теб.

Летището, на което ми носиш цялата пролет.

Камъкът, на който лягаме.

Звукът на кавала, който идва от небето.

Картата, която рисуваме.

Полетът, който не пускаме.

Нощта, в която ни няма.

Безкраят е ти, аз, Всичко в едно. Един миг.

Сега - единствен дом на безкрая.

Писмото е част от съвместния ни проект с фотографа Красимир Андонов "Дневници на безкрая", който на 17 февруари 2014 започна като изложба в столичното SOHO, а на 13 юни намери втория си дом в чудната Къща за гости и бистро "Горски път" в Пирдоп.

Текстовете в него са реални писма и дневници, писани от мен и фотографирани от Краси. Лично моята любима част от изложбата обаче са неговите черно-бели фотографии - парченца от безкрая на неповторимото. Можете да видите някои от тях и на сайта му: www.krasimirandonov.com. 

С Краси избрахме неслучайно Пирдоп за втора спирка на безкрая. Историята на баба Мими, която вдъхнови някои от страниците на Дневниците, започва именно в балканското градче. 

Запечатвам днешното писмо в плик заедно с няколко кадри от откриването в Пирдоп - топло, домашно, вкусно, лятно, безкрайно... и с незаменимото участие на баба Мими, разбира се :)
Изложбата ще бъде в зелените ръце на Горския път до 6 юли.

Просто, спокойно и обично

Преди години вървяхме с баща ми из един от сивите столични квартали, гледахме така наречената архитектура на блоковете и си приказвахме как някои от тях са били вдигнати не само грозни, ами и криви. Попитах го как е станало така, че сме израснали сред тези сиви постройки и сред още купища сиви неща, а пък те, нашите родители, израсли в същото, са успели да възпитат у нас вкус към красивото. Ако познаваш само сиво, няма ли да се чувстваш неудобно в ярко зелено? Ако си израснал с посредствена музика, кога точно ще харесаш Чайковски? В същото време кой определя критериите за добър вкус? Да, има обективни дефиниции за красота, но по коя формула да изчисля колко по-грозен е високият блок, който гали облаците и гледа на света отдалеч, пък макар и сив, и кривичък, от едноетажното имение за милиони, което се стели по земята, като че се крие от хорските очи?

Приемам, че добрият вкус е като добрия човек – за едни e добро да нахранят бедния на улицата, а за други е да му посочат къде се търсят общи работници. Както и добрият живот за едни е животът без стрес и без цели – лежерно носене по повърхността, а за други е животът, в който всеки ден изниква ново предизвикателство, нов въпрос, нова планина за катерене – неуморно надскачане на себе си.

За мен с годините се разкри красотата на високите сиви блокове. Защото с годините започнах да виждам зад фасадата на нещата. А в един висок блок има толкова много топли кухни, дървени маси и хора, които всяка вечер се събират около тях, готвят мусака, пият греяна ракия и гледат заедно „Новините“. Зад фасадата на високия сив блок има истории, има шум, има купища живот. Мога да стоя пред него и с часове да си фантазирам сюжети и диалози, да си измислям аромати, да рисувам тапети, да виждам през панела прегръдки и да чувам смях. За някой друг животът в кривата панелка сигурно е ад. Представата за мусака и греяна ракия – нищета! Отглеждането на семейство в кутийка, облепена с тапети, без никакви велики амбиции – падение! Животът също е въпрос на вкус. Внимавам да не давам оценки на чуждия вкус, а и нямам идея по каква скала се измерва добрият живот. Ако за мен са вкусни писането, пътуването, мусаката и обичането, за друг може да са по-сладки колите, шопингът, стридите и нощните клубове. Внимавам с оценките и гледам моментално да се лишавам от осъдителните мисли, в случай че ме сполетят. Желанието ми да обикалям света с нищо не ме прави по-добра от някого, който желае да затвори дните си в имение с осем басейна. Дори да звуча саркастично, аз искрено се запитах какво означава да имаш вкус за живот...

Когато бях малка, ми бяха вкусни очевидните неща – пържени филийки и бухти, сладкиш Агнеса, дъвки „Идеал”, руски кукли, народна топка, смешни бели булонки, да кисна в морето с часове, да се крия в библиотеката по цели следобеди, да хвана погледа на сладкото момче от съседния клас, мечтаните „прани” дънки, някой постер на Патрик Суейзи, първият сняг по „Солунска”, да ме пуснат на екскурзия, да викаме духове, по-малко домашни, нови VHS-ки в кварталната видеотека – изобщо огромен асортимент от сладости! Уж в сивото сме живели, а пък гледам назад и виждам само шарено. И ми става вкусно. Става ми вкусно от начина, по който баба ме будеше всяка сутрин – точно в 7 без 10, когато по радиото започваше детското предаване. До 7 без 10 тя беше ошетала къщата, изтупала чаршафите (правеше го всяка сутрин без нито ден изключение), беше сложила закуска на масата (пет вида закуски за всеки от петте учебни дни) и ми беше приготвила дрехите за училище. Но най-вече ме беше научила да ставам в 7 без 10 и да ми е сладко от новия ден, от най-обикновената циганска баница с олио и шарена сол, от спокойствието й и от сигурността, че и утре ще е така. Не съм знаела тогава колко хубаво детство ми е сервирано. Чак сега си спомням вкуса му, защото ми липсва. Защото съм голяма и защото за нищо не съм сигурна, че ще е така и утре. Тогава не знаех, че като порасна, ще меря щастието с именно тази семплота. И че улицата, по която минавам всяка сутрин, ще е вкусът на детството, който ще остане най-дълго по небцето ми. „Солунска” ставаше красива зимна приказка, когато цялото бяло на небето се изсипваше върху дърветата й. Детските ботушки хрупаха по бялото поле под тях, а в по-палавите дни ангели оставяха следи по тротоара. Така беше вкусно това опитване на зимата на път за училище! Дори не подозирах, че този вкус ще остане с мен завинаги. И ще се превърне в мой критерий за живот. Да бъде просто, но топло, спокойно и обично. Да погледнеш назад и да си благодарен. Да погледнеш напред и да изпитваш надежда.

Детството и домът на моята баба ми зададоха координати в живота. Те възпитаха моя вкус за живот. Всичко беше скромно, но величествено в своята проста доброта. Съзнавам колко наивно звучи това днес, когато в стандартите за добър вкус са изключени циганските баници и детската наивност, но за мен те са рамка, в която винаги съм търсела своята цялост. Те са символ на най-чиста радост, синоним на съвършено съществуване. Винаги ще ги търся – дома, в който бях защитена дори от собствените си слабости, и времето, в което всяка зима беше смях и розови бузи – без тревога, без неизвестности, без самота.

А вкусът за живот – труден на дефиниции, се ражда някъде в нас, независим от кривите сиви блокове и от мястото ни на раждане, от бедността или богатството. И ако веднъж са ни били вкусни пържените филийки и бухти, може след време да се окаже, че по-питателен е бил моментът, в който сме ги яли, поднесени от ръцете на човек, който вече го няма, но който ни е научил на всичко онова, без което животът нямаше да има никакъв вкус – обичта.




М.И.

Азбуката на една любов

Божури. Камбанария. Обет. Жив. Стрък. Път. Ти. Чувствам. Скърца. Театър. Дъжд. Чедо. Сънчо. Букви. Рибка. Бръмбар. Рее се. Хвърчило. Чардак. Капчук. Простор. Благ. Обичам. Мога да продължа да се целувам с думи до безкрайност. Уж всички са еднакви, съставени от букви, а всяка сама по себе си има силата да те изпрати на пътешествие до различна дестинация. Божурите превръщат в същински аромат спомена за най-трепетната пролет. Театърът скърца с необяснимо вълнение в края на клавиатурата ми. Капчукът ме завива с родопско одеяло в дъждовна неделя. Бръмбар каца на чардака. Ято гъски се рее в простора, а децата пускат хвърчило по склона. Думи и картини се нижат благо под пръстите ми и ме пращат по път широк, обратно към... себе си. Мога да събирам думите и да правя любов с тях до дъното на значението им.

Преди няколко години един популярен психотерапевт ме нае да му направя рецензия на романа, който щеше да излиза на европейския пазар. Срещахме се няколко пъти и разговаряхме за него и за книгата. Той ми разказа, че историите в нея били измислени. След като била публикувана, започнали обаче да му се случват една по една. Силата на писменото слово - в нея вярваше той. А аз повярвах в него. И написах на една приятелка, че ще правя рецензция, за която ще получа хонорар. Бях в майчинство и парите все не стигаха, постарах се здраво. Но писаното слово до моята приятелка не помогна. Известният психотерапевт изчезна и не ми плати за труда. Аз също вярвам в силата на думите, но само на онези, които идват от сърцето. Всички други са летливи съчетания от звуци и могат да послужат за представи, лъжи и илюзии, но за да се преродят в реалност, е нужно нещо повече от думи. Защото няма по-грозни от думите, които зазвучават красиво, за да им повярваш, а след това потъват, подли, в нищото. В нечия страхливост, в нечия обърканост, в нечия сбъркана идея за истина.

Другите, които никога не лъжат и са по-красиви от всички поеми, от всички прошепнати в унес слова, са думите на действието. Аз съм човек на думите, но след като се сблъсках няколко пъти с амбулатнти търговци на думи, предпочитам да общувам на другата азбука. И със сигурност предпочитам да обичам на нея. Дали знам всичките й букви, времето ще покаже. Виждала съм хора, които сричат думите на обичането до далечна старост и други, които умеят само кратки, вели изречения. Трети никога не срещат човек, с когото да говорят думи от един език. И до края вярват, че такова говорене няма.

На мен обаче такова говорене ми се случи. Срещнах човек, с когото разговарях, преди да го видя. А той ми отвръщаше. Дълго не питаше нищо. Аз пък плачех нощем, защото не знаех какво ми казва в безсънието. Не виждах какво означават посланията му в тишината. Само усещах съществуването им. Много по-късно с усърдието на новородени аз и той събрахме буквите от нашата азбука. Дали това е цялата азбука? Едва ли, но от нея тръгнахме...

...

Обичам да чета по теб. Още сричаме и двамата, но сме залегнали с любов над ученето да се прочитаме. Обичам това обичане. Колкото повече разлистваме, толкова по-интересно и безкрайно е повествованието. Това обичане понякога се пише с малки букви, малки като нежността, с която се случва отдаването. Друг път поставя многоточие или забравя да си сложи точка. Това обичане търси бъдещи думи и не обича завършеците. Но най-често това обичане се случва с главни букви:

А като аскетът, който е тази любов. Тя няма нужда от хора, от вещи, от думи, а само от време

Б като брега, който тя едва ли ще стигне, защото не търси закотвяне. По й подхожда да разгръща платната все по-навътре в Голямото синьо

В като времето, което спира да отмерва живота, когато сме заедно, но никога не е достатъчно

Г като гъски – птиците, които ти ми нарисува, а после открихме, че тези птици остават заедно завинаги

Д като дърво. Попитах те коя е любимата ти дума. Каза „дърво”

Е като енергията, която инжектира в крилете ми твоята ръка, когато ни води. А тя води, откакто ни има

Ж като живота, който започна отначало, в топлия скут на Смисъла

З като зеленото ти – друга вселена от гори, височини и усещания, която ми е липсвала винаги, без да го зная

И като имаш ме

Й като йероглиф за Всичко

К като карта. Нашата карта с гари, спирки, океани, пътища, улици, полета, летища, безкраи

Л като лекотата, с която това обичане ни превежда през моментите, в които си мислим, че не можем повече

М като морето ни, което никога преди теб не е било в множествено число

Н като нося те у мен – виждам чрез теб, чувствам чрез теб, движа се, спирам, мога, вярвам, копнея, силна съм, защото имам тази буква

О като облак. Каза, че освен дърво искаш и облак

П като патладжан, писмо, палатка, пътеводител, пишмание, птици. П като обичаме едни и същи неща

Р като релсите на влака край Гара Бов. Изглеждат, като че никога няма да се срещнат. Само ние знаем, че това не е вярно

С като съм-повече-с-теб

Т като твоя

У като ухание на липи. И на смокини. И на борови клонки. И на тухлен таван. Събрали сме цял свят само от У-та

Ф като фар, фенер, фотоапарат, фосфор, фон, фойерверк, фитил, филм, физика, фигура, факла. Защото всичко е светлина. И всичко угасва, когато си тръгнеш

Х като неизвестното от живота – като бъдещето. Х като очакването. И надеждата. Х като изхода от липсата ти

Ц като цялост. Крехка, уязвима, потребна. Ц, която продължава с Ч

Ч като чадъра от първата ни среща. И червената врата, пред която ме Целуна

Ш като шепота, дори когато сме сами. Особено тогава

Щ като „ще дойда”, „ще бъдем”, „ще те обичам”

Ъ като рядко срещана буква. Ъ като ценност. Ъ като повече, отколкото думите могат. Изпитвам няколко Ъ-та към теб

Ю като юни, когато съставихме първите срички от нашата азбука

Я като тази азбука няма Я, защото тази азбука няма край




М.И.

Здравей, живот! Как е на Земята?

Онзи ден се роди Кай. Кай е синът на Миа – скъпа приятелка, която често наричам сестра. Няколко седмици по-рано бях с нея на преглед. Малка лекарка с небесно сини панталони и снежно бяла престилка извади метър и започна да мери корема на бъдещата майка. Обиграно постави единия край на метъра в долната част на корема и малко по-съсредоточено откри с другия край къде свършва той. После съобщи колко сантиметри е дълъг животът, който вече се случваше вътре. След това малката лекарка взе малък апарат и потърси с неговия накрайник онази част от корема на Миа, от която излизаше звук. Малката бяла стая се изпълни с отчетливо, радостно, готово за живеене: „туп-туп, туп-туп, туп-тук”. Внезапно в стаята не бяхме вече само двете с Миа и малката лекарка. Имаше още един човек – невидим, но шумен. Един чисто нов човек и една кофа сълзи под моите клепачи. Малката лекарка реагира обиграно на сълзите, като деликатно ми подаде салфетка.

Минаха няколко седмици и аз забравих как ме развълнува шумът на настъпващия живот. Докато не настъпи самият живот.

Както казах, той се казва Кай и живее на 8300 км от мен.

Здрасти, Кай! Как си?

Бях започнала да ти пиша пожелания, но се отказах. Когато те обичат, пожеланията няма нужда да излизат на думи, да гърмят високопарни. Когато те обичат, пожеланията стигат сами до високото. До там, където ще са чути.

Е, как е, харесва ли ти тук, на Земята? Може би още не си се ориентирал в обстановката, дай си време. Така или иначе дълъг път те чака, детенце! Всичко ще е интересно в началото, а след това неусетно ще започне да става трудно. Не бой се – когато вече никой не те нарича „дете” и интересното не идва самò, ти ще започнеш да го създаваш. Да правиш живота си интересен не е за страхливци, но е любимата игра на възрастните. И една от малкото, които няма да позволяват детството да ти липсва.

Докато си млад, ще ти се струва, че всичко предстои. Това ще те изпълва с увереност, че можеш да прескачаш планини и да прелиташ океани. Докато имаш тази увереност, може да постигнеш много, но може и да натвориш големи глупости. Бъди смел, но не безотговорен. Винаги се съмнявай. И винаги търси смешното. Понякога ще се уморяваш от тичане, от чакане, от търсене на смешното дори. Ще се уморяваш от усилия. Не е важно колко бързо стигаш, важно е да вървиш. Да вървиш и да раздаваш. Ама да се раздаваш, без да гледаш с преценка пред себе си. Даване заради самия акт на даване – другото са сметки.

Когато пораснеш, ще започнеш да се плашиш, че вече нищо не предстои. Тъкмо когато повярваш в това, още на следващия ъгъл ще те чака нещо ново, нещо неочаквано. Не обещавам да е лесно, просто и щастливо. Но бързичко ще те съживи. И ще ти припомни, че докато има утре, много предстои. Не разочаровай живота си, взимай от него. Дори когато прилича на безкрайно равно поле без път, без хоризонт и без знаци, вярвай му, защото след равното идва друго. Никога не е скучно. Никога не е същото. А ти винаги може да превърнеш празното поле в скица на по-богато утре.

Не се плаши да грешиш. В грешките ще откриеш всичко, което ти е необходимо – истинските приятели, любовта, която остава заради теб, а не заради мнимата ти перфектност, ще откриеш и себе си. Някой ден, ако имаш късмет, ще превърнеш някоя огромна, разрушителна грешка в урок и ще станеш учител на самия себе си. Свой създател. Тогава ще бъдеш свободен.

Няма нужда да ти казвам нищо за любовта, защото ти вече я познаваш. Тя те създаде, тя ме разплака в онзи малък лекарски кабинет, тя будува край теб нощем, тя е онова, без което ни няма. Единствената любов, за която мога да ти обещая, че никога не ще се промени, е тази на твоите родители. Ще пораснеш и ще побързаш да създадеш своя живот далеч от техния, за да си сигурен, че вече си голям. Колкото и далеч да си от тях, те единствени ще те обичат винаги и без промяна. Превърни това в своя сила, не в извор на разочарования от всички други.

За онази любов не смея много да говоря. Голяма съм и трябва да знам, но колкото по-голяма ставам, толкова по-объркана съм за нея. Тя може да е всякаква. Може да те повдигне отвъд възможното и да те пусне да дирижираш мълниите и звездите, дето падат за добро. А може да те подмами и да те хлъзне надолу, а след това да застане присмехулно над теб и да се подиграе на пропадането ти. Може да е гръмка, цветна, поривиста, непохватна, а може и да е притаена, блага, крехка и добра. Само не давай да е обикновена. Когато тя се случи, ще видиш как внезапно всичко друго ще изчезне. Ако преди това си мислел, че си здраво стъпил на земята мъж, тогава ще ти се лети и гравитацията няма да ти пречи повече. Такава любов плаши някои хора, защото често ги изпълва с болка и те мислят, че ги подчинява. Ти не се плаши - всъщност само такава любов може да те направи свободен. Свободен от всичко сиво, установено и принципно. Свободен да бъдеш повече от това, което днес ще се сетя да ти нарека. Свободен да стигнеш отвъд себе си. Свободен да възкръсваш жив. Тази любов ще те втрещи. Тя ще те разтърси. Ще те изпразни от отговори и ще те напълни с въпроси. Ще те обърне с хастара навън и ще те накара да не можеш да познаеш себе си. Ще бъдеш объркан, но не питай никого - твоето сърце ще знае всичко. Онова, мъничкото, което ме разплака в болницата скоро. Ако един ден го напълниш с такава любов, просто го остави да те води. И животът ще започне истински и отначало.

Надявам се тогава пак да поговорим.




М.И.

Разговор за безвремие

 

Когато нямат какво да си кажат, хората наистина започват да си говорят за времето. Дори когато времето ми е интересна тема, я избягвам. Всеки знае, че днес вали дъжд, а утре идва пролет. Всеки знае, че в дъжд излизат охлюви, децата джапат в локви, а влюбените правят любов под звуците на капчука. Британците прекарвали шест месеца от живота си в приказки за времето. И после някой да ми говори, че имат чувство за хумор! Какво има да се приказва за времето? Всеки знае, че през пролеттта ухае на липи, връщат се птици и се изхвърлят тъмнини. И макар и ние да посветихме броя на пролетта – тоест на времето, няма да пиша за него. Безвремието е тема, която ме вълнува повече.

Ама за безвремието няма да намериш много читатели, казва гласът на редактора в мен. Отнесена ти е темата. Така е, хората ги интересува повече как да отслабнат след зимата и кога да резервират лятната почивка с намаление. За тях е важно какво ще е времето, за да знаят дали да вземат чадър и кога да извадят летните гуми. Въобще да знаеш за времето е като да владееш времето. Да имаш контрол над живота. И да можеш да съставиш план – през пролетта ще отслабна, ще боядисам коридора и ще си купя колело. Мога също да се влюбя, но ако вали много, ще се скрия и ще почакам до следващата пролет. И хоп, готово – да знаеш за времето и кой сезон предстои те прави мениджър на килограмите, доходите и чувствата, в това число болките и други подобни неудобства. Затова всеки знае кои са Емо Чолаков и Минчо Празников. Хората обичат да държат времето под контрол. Те обичат да си мислят, че имат контрол над нещо, докато все говорят за свобода. Контрол и свобода – къде точно са възможни заедно? Какво му е свободното на това да си зависим от времето, за да отслабнеш и да се побереш в любимите си дънки? Като чуя, че някой влиза във форма за морето, виждам как майката на този някой е пазила порцелана само за гости, а бащата е подарявал зюмбюли на майката само за 8 март. Аз съм организиран човек, но не деля гардероба на летен и зимен. Най-обичам да нося къси рокли през зимата и кубинки – под дълга пола през пролетта, а в летните нощни разходки по плажа не тръгвам без жилетката си на елени. Не чакам да ми подарят цветя и си ги купувам всяка седмица, не деля порцелана на официален и за всеки ден, както не деля любовта на възможна и невъзможна. Тя не се дели. Тя е Любовта. Или обичаш, или не. Ако обичаш, летиш, ако не можеш да обичаш, дори не знаеш за какво говоря.

Времето е несвобода. Плановете са безразсъдство. Метеорологията и сезоните ограничават. Всички неща, с които се съобразяваш, за да полетиш, са решетки. Ако не можеш да излезеш импулсивен и бос с широко разперени ръце да се порадваш на дъжда, ако не можеш да обичаш, когато възможностите ограничават желанията ти, ако не можеш да отидеш на море през март и да облечеш моряшка фланелка на Коледа, значи не можеш да бъдеш свободен. Ако не умееш да бъдеш алогичен, извънсезонен, независим от времето и пространството, твърде вероятно живееш в клетка. В клетка си, ако търсиш възможната любов, удобната такава. Не виждам свобода в това да се влюбиш, когато е удобно, в когото е удобно и само ако не боли. Не виждам свобода там, където има условност.

Някога асоциацията между пролет и полет ми изглеждаше лесна и логична и приех радушно темата на броя да се скрие в тази игра на думи – ПрОЛЕТ. Но днес не изпитвам връзка между тях. Не ми трябва пролет, за да намеря надежда и да сложа начало. Нито чакам сезонът да ми продиктува посоката на полета. Летя, когато не мога да остана приклещена на ниското. Живея в пролет, когато усетя аромат на липи, а не когато те наистина цъфтят. Да, най-мощното ми влюбване се случи през пролетта, но след пролетта дойде лятото и аз се влюбвах пак и пак. После настъпиха есента и зимата, а сега се задава нова пролет и влюбването започва всеки път, в който той ме грабне и политаме. Понякога политаме с по няколко кратки думи. Друг път скачаме в звездите, рисувайки криле само. Но през всички сезони гледаме все натам – към високото, синьо-зелено, безкрайно, безусловно, свободно обичане.

Толкова за времето и пролетта. Тя пресича неусетно бързо нашата улица и докато завъртим стрелките на часовниците, пролетта е свила зад ъгъла. Капчукът е замлъкнал, липите са прецъфтели, а дъждовните капки по керемидите са били за кратко нечие красиво облаче. Не обичам да гледам как пролетта си отива. Затова гледам да не я пускам никога.

P.S.

Някой казвал ли ви е, че когато е с вас, времето спира? А вашето спира ли, когато сте със същия него? Ето това е разговор за времето, който мога да водя безкрайно. Защото всъщност е разговор за безвремието. 

photo@sweetpeapath.tumblr.com