А аз ще те целуна и ще ти обеля дъвка...


Помниш ли как се заключихме на тавана и нашите ни търсиха? Бяхме заспали и не ги чухме, че тропат. Цяла нощ обикаляли града, събудили всичките ни приятели. Май изядохме боя на сутринта, а? Не помня, защото бях толкова щастлива! Бях спала цяла нощ, загърната в твоята риза. Беше ни трудно да не се разхилим, докато ни четяха конско. Опитвахме се да изглеждаме виновни, а всъщност изобщо не съжалявахме. Ти винаги ми даваше чувството, че нищо лошо не може да ме стигне, щом си там. Не знам защо ти разказвам това, като ти дори няма да го прочетеш. След като излязох от живота ти, прекъсна всякакъв контакт. Понякога виждам някоя ваша снимка във Facebook – на теб и семейството ти. Имаш красива жена и красив живот вероятно. Надявам се да е така! Съвсем различен е от моя – изглежда подреден, с ясни очертания и здрави опори. Кой да предположи?! Аз бях „отличничката“, а ти – черната овца на училището. Аз търсех Любовта, единствената, ти сменяше момичетата като дъвки, когато ти омръзнеха. А я виж какво стана с нас днес! Ти си семейният тип, градският човек, за когото биха писали хипстърските медии, трупаш и надграждаш, имаш костюм, халка, усмивка и сигурност. А аз съм някъде между детската наивност и тъжната зрялост. Още трупам болки и влюбености, не притежавам обувки на ток, профил в Linkedin, нито бутилка от новото божоле. Още търся себе си и любовта, продължавам да нося къси панталони и кецове и вместо да се изпълвам с увереност, се сдобивам с все по-дълбока плахост.

Гледах „Дъвка за балончета“ и нямаше как да не се сетя за теб (не че за дълго те забравям). Бяхме същите като тези четири деца, но малко по-големи. Все гледахме да врътнем някоя щуротия. И като говоря за щуротии, се сещам за „онзи“ Созопол... помниш ли? На мен ми беше лошо, минахме покрай един фризер със сладолед и аз за първи път от три дена поисках да ям нещо. Не съм лигла, но не можех да помръдна от там, без да си получа сладоледа. Продавачът обаче го нямаше. Завъртяхме се, разпитахме къде е, никой не знаеше. Ти и момчетата започнахте да съчинявате наказания за него, а аз се смутих, че ви карам да чакате. Тогава на теб ти писна, застана на мястото на продавача, отвори фризера и ми подаде най-големия сладолед отвътре. Бях шокирана... Ама как така?! Крадем сладолед в центъра на Созопол! Но когато и тримата се строихте зад фризера и започнахте да продавате напълно сериозно, аз вече се търкалях по улицата от смях. Чак заформихте опашка.

Грижеше се за мен по най-милия момчешки начин. Търсила съм тази грижа много пъти след теб, но се оказа, че малко момчета я владеят. Ти толкова ме свикна на тази грижа, че до днес се случва, когато ми е тежко и самó, да викам по теб: „Нали обеща, че ще ме пазиш винаги? Къде си сега по дяволите?!“ Хаха, колко наивно! Да ти повярвам, че винаги ще си наоколо, дори да не мога да те видя. Че когато тръгна да се омъжвам за друг, ще дойдеш и ще ме „откраднеш“. Защото никое момиче не обичало като мен... Същите думи чух в „Дъвка за балончета“ - малкият Калин, влюбен в малката Биляна, фантазира: „...и после с коня те намирам, ти си вързана и те пазят. Аз им прерязвам гърлата и те спасявам!“ А тя: „После аз идвам и те целувам... Ще се ожениш ли за мен, като пораснем?“

Никога не сме си обещавали, че ще се оженим, нито че ще пораснем. Но си обещахме по-големи неща. Имахме имена за децата ни. Добре де, аз имах, но когато разпалено ти ги изброявах, ти ме гледаше с онзи най-топъл поглед, който казваше повече от всички думи. Исках да кръстим нашата дъщеря на баба ти. На жената, която ме научи да правя палачинки и да обичам, както малко хора могат. Виждах в тях с дядо ти нас с теб. Добре, че не останахме заедно, защото нямаше да понеса да се превърнем в нещо различно от тях двамата...

Казват, че първата любов не се забравя. Даже го доказаха научно. Мисля, че е заради това колко чисти, наивни и вярващи сме първия път. Сякаш току-що пробудени, родени без болка. Сякаш току-що сме влезли в първия учебен час, а на дъската пише: „Ученици, добре дошли в Рая! Тук единственото ви задължение е да бъдете щастливи!“

И ние бяхме. Но после дойде вторият срок и материалът стана по-труден. Трябваше да се научим да пускаме. А също и да вярваме, че някога, с някого ще бъде отново красиво и лудо. Че някой друг също ще се събуе и ще скача с нас в локвите, и че ще избяга, за да хванем заедно теснолинейката, и че ще ни държи здраво за ръката, когато скочим от влакчето и се затъркаляме надолу по преспите... Трябваше да се научим да вярваме, че някой отново ще измисля с нас имена на дъщерите ни и ще ни свири на китара, докато всичко наоколо се разпада... Трябваше да се научим да имаме доверие в бъдещето, при положение, че то идва само когато успеем да се разделим с детството. Моето детство са няколко преспи сняг и топлината в очите ти...

Може би те търсех във всяко момче след това и понякога дори те намирах. Така и никога не завързах здраво обувките си, за да тичам в пълна сигурност. Тичах и падах, крещях от болка, но после пак ставах и отново поемах с детинска упоритост към свободата да обичам, както аз си знам. И утре отново ще тръгна за Дома на киното, под краката ми ще хрупат спомените за най-белите ни дни, ще седна тихо в тъмния салон и ще те потърся на екрана... див и чист, топъл, закрилящ, непокорен и стихиен. И ти ще влетиш в киносалона, ще ме намериш сред всички други притихнали, пораснали деца и ще ме отвлечеш. А аз ще те целуна, ще ти обеля дъвка и ще хукнем да бягаме от всичко, което не се случи, както го очаквахме...



Трейлър на филма "Дъвка за балончета", който събуди тези и още много заспали емоции..

Коментари

Публикуване на коментар