Яж, пътувай и обичай

фотографии: Красимир Андонов за Eat Travel Loove

Имам силна чувствителност към дома. Затова и никога не съм си падала по хотели. Те са тъжни. Бих могла да открия повече привлекателност в кюшето на някой бездомник под моста, щом си е негово и обживяно, отколкото в студената хотелска стая, която никога не е била докосвана като дом. Цяло чудо е, че чак на 38 години открих кой е другият дом, който мога да обичам колкото своя – палатката ни.

Преди време попаднах в дома на една много богата и екстравагантна дама. Впечатляваща къща с огромни френски прозорци и най-просторната кухня, в която ми е стъпвал кракът. Разбира се, веднага си представих как тук бих готвила и танцувала, как мога да поканя много приятели накуп и да правя разточителни във времето следобедни партита със сангрия, тапас и репертоара на щурците. Представих си как ще издигна безкрайни кухненски рафтчета, шкафчета, витринки и етажерки и с какъв кеф ще подредя по тях многобройните си чаши, чинии, купи, бурканчета, шишенца, панери, щайги, свещници, вази, саксии, кошници, везни, готварски книги. Като се замисля, нямам представа как ги побирам в миниатюрната си кухня. Ако имах къщата на богатата дама, бих им дала простор и бих обичала тази кухня! Бих напълнила всеки неин квадратен сантиметър с живот и с аромати. Нейната стопанка видя това в очите ми и мило каза: „Пожелавам ти и ти да имаш къщата на мечтите си!“ Тогава, без да се замисля, й отговорих: „Аз вече я имам!“

И й разказах за нашата палатка. Как не излиза от колата и как прави дом за нас от всяко място, на което я опънем. Веднъж като опънеш палатката някъде, винаги се връщаш там като във вкъщи. Не знам каква е тази магия, но е виновна за това да си имаме домове в Родопите, на морето, на река Тунджа, в Тетевенския балкан, при прохода Шипка. Продължаваме да забиваме флагчета на всевъзможни самодивски места. Е, в палатката си нямаме мебели освен един мекичък дюшек и два челника, които светят вместо лампи, но пък кухнята ни отвън е по-голяма и от нейната. Родопската ни кухня е на река Боровица до една голяма каменна чешма. Мястото е необикновено, там витае някакъв различен вселенски дух. Говорят за енергийни пространства, за места с чудодейни сили. Не зная много за това, освен че науката има донякъде своите обяснения, но всеки път когато се върна от Боровица, сякаш стъпвам като пришълец от чужда планета – нося друга енергия и друго спокойствие, крача с непознати сили и с нова, мъдра смиреност. На влизане в района въздухът се изчиства от всичко излишно и тежко, а времето започва да тече по свой собствен безтегловен алгуритъм. Случвало се е да виждаме как Луната изгрява по-рано от нормалното и как през нощта сред скалите се явяват светлинки, за които денем не може да открием обяснение. Там, край Боровица, усещам нечие великанско присъствие. Енергията на гостоприемен стопанин, който ще те помилва, за да съблечеш градската си маскировка и всяко натрупано черно. А през нощта ще те приспи, за да се събудиш по-близък до земята, водата и вятъра и по-далечен на страха, слабостта и тъгата.

Обичам сутрините на Боровица. Те ухаят на палачинки ;), печени на примус, с яйца и мляко от местните хора. Те ухаят на кафе в палатката, на диня край чешмата, на чай от прясно набрана мащерка. Сутрин овцете излизат на паша, а едни много общителни крави населяват дома ни с цялата си мучаща безцеремонност. Обичам и вечерите на Боровица. На огъня се пече риба, хваната преди малко от реката, патладжани, чушки, супа, къри, наденички, греяна ракия. В онзи дом си имаме и куче. Кръстихме го Борко – на реката. Обича да отмъква хляба с опаковката, да хваща парчета наденица във въздуха, да ни бута с мокра муцуна за още, но най-обича да спи при нас в палатката. Малко хърка, малко е космат и мърляв, но е наш и е топъл и уютен. Като затръгваме, опашката на Борко започва да се влачи по земята. Той не знае, но ако и ние имахме опашки, и те щяха да правят така.

Домът ни на на Тунджа е по-малък и си няма крави, но има най-добрия хладилник за лятото. Дърветата, които растат край реката, й пазят дебела сянка, така че може и да се изкъпеш в хладилника. Или обратното - да си натопиш розето във ваната. Е, в този хладилник понякога продуктите отплават, но пък се случва да доплават отнякъде нечии чужди. И там си имаме куче. Казва се Тунджа и е нахална почти колкото Борко. Но поне е дама, яде и краде по-малко. В тунджанската ни кухня веднъж правих кростини. Казано по нашенски, сандвичи, ама с шантави комбинации: синьо сирене с орехи и малини, прошуто с розов грейпфрут и сладко от лук, козе сирене със смокини и годжи бери, ей такива щуротии. Беше късничко, когато пристигнахме, но веднъж щом вдигнахме палатката и сложихме трапезата, се опънахме така щастливо под безбройните осветителни тела на дома ни, че цялата напрегнатост, която си донесохме от града, се изниза блажено. „Добре сме си дошли вкъщи!“, излезе прошепнато едва изпод първото докосване на устните ни до чашата с вино. Пием от една чаша и тя никога не е пластмасова. Чашата е със столче, приборите са стари, посребрени, покривката е изгладена и задължително имаме цветя и свещи на масата. Един дом трябва да бъде уважаван. 

Купили сме си лодка и това лято ще я връзваме пред подвижната ни къща. Миналата година, тъкмо се бяхме прибрали в морския ни дом между две дюни, луната беше натежала като сочна праскова над водата, и по лунната пътека излязоха рибари. Тихо жужене от мотора на лодките им, шепот от разменени думи, кротко припляскване на вълни в корпуса. Пожелахме си да имаме лодка, с която да се разхождаме нощем по Луната и морето. А пожелаването е най-лесно, когато си на път. Когато си на път, никое разстояние не изглежда невъзможно. Щом Луната е толкова близо и ти чертае мечтите в морето, какво ти остава, освен да ги последваш?

Палатката е като мечтата – може да я преместиш където си поискаш. Може да е с теб навсякъде, да те скрие от вятър и облаци, от чувството за безнадеждност и от спомена за самота. Затова обичам този дом – дом под звездите, дом край реките, крайбрежен дом и дом на колела. Дом наш, дом навсякъде. Единственият ни възможен дом в момента. Дом на нашите мечти, дом на наште страхове. Дом за няколко дни, дом несигурен, дом без ключове, но свиден. Дом на пътя ни напред, където и да води той. Дом на целия ни свят. А светът ни, той е в тези думи: „яж, пътувай и обичай“.

P.S. ...а думите облякохме в нов блог, който предшества излизането на наша книга. Заповядайте, вратите пред палатката са отворени :)
Най-лесно може да следите всичко от Eat Travel Loove, ако харесате страничката ни във Facebook. Благодарим!

Децата ни ще бъдат по-добри от нас

Минаха матурите за четвърти клас и си отдъхнах. Не съм от тресящите се в амбиции майки, като едновременно харесвам тази своя черта и се чувствам виновна заради нея. Отдъхнах си не заради резултатите, а защото виждах как детето ми се тормози. Явяването на петте изпита беше изпитание за него, въпреки че нямаше никакъв натиск вкъщи. Напротив. Преди всеки изпит го карах да излизаме, да рита топка и да забрави, че на следващия ден му предстои нещо важно. Говорех му, че най-важното е минало, защото най-важно е било да положи усилия и да научи нови неща. Обяснявах му защо не трябва да гледа оценката и че само ще си помогне, като не се тревожи за нея. Той обаче не ме слушаше. Учеше до късно преди всеки изпит, сам се лишаваше от почивка и игра и дори няколко пъти се скарахме. Не съм вярвала, че може да проведем такъв разговор:

Майката: Стига си учил!
Детето: Няма, ще уча!
Майката: Няма да учиш, ти казвам!
Детето: Не, ще уча!
Майката: Всичко знаеш, няма нужда да учиш повече!
Детето: Не, искам да уча!
Майката: Играй бе, дете, весели се!
Детето: Не искам да играя, искам да уча!

Синът ми не е зубър. Когато е можел да си спести учене, го е правел. Игрите винаги са били на първо място. През последните месеци обаче настъпи промяна у него. Като че усещаше, че успехът ще му бъде приятен и сам се впрегна да го гони. Цялата работа е, че в неговото училище децата с най-добри резултати от матурите сформират така наречения „клас на отличниците“. Нищо лошо, стига това да не предизвикваше болни амбиции. А за съжаление болните амбиции бяха фон на усилията на децата през цялата година. Така и не разбрах кой внесе такава суматоха в малките глави на четвъртокласниците. Вероятно бяхме ние, родителите. Онези от нас, които измерваха собствения си успех с този на децата си. Онези, които запушваха дупки от собствените си неосъществени мечти с осъществените мечти за наследниците си. Дори не забелязах кога хлапето ми е поело от тази енергия и се е подхлъзнало по наклона на тревогата и кухата амбиция. Наистина болна амбиция, защото в деня преди най-важния и най-тежък изпит – този по немски, малкото ми момченце трепереше толкова силно, че не можеше да си обуе кецовете, и повръщаше всяка глътка вода.

Бях безмерно щастлива, когато се обади, че изпитът е минал. Дори не ме интересуваше какво е станало. Нали детето ми беше добре! Е, вечерта заспа в прегръдка с легена, защото имаше страх, че отново ще повръща, но за майчиното ми сърце учебната година беше приключила.

След няколко дена обаче разбрах, че безпокойството в училищния двор продължава. Родителите бяха настръхнали в очакване на резултатите. Напрежението се наслои с нова сила.

Чух как между хлипове и сополи едно дете споделя на сина ми, че майка му го ще го пребие, ако не е изкарал шестици по всичко. Всеки възпитава по свое усмотрение, но уви, общата нагласа се предава между децата. Сви ме жал за тях. Малки същества с големи души, които от рано се опитват да надскочат природата на възможностите си, за да удовлетворят нас и да омаловажат нашите неуспехи. Тези деца бяха твърде малки за подобен стрес. Натискът върху тях беше престъпен.

След пет-шест дена резултатите от изпитите излязоха. Бях помагала няколко пъти на сина ми по немски език, но не бях никак настоятелна, защото положението ми се струваше неспасяемо в последния момент. Падежите, словоредът и родовете си бяха заформили разкошна, завидно устойчива каша в малката глава. В същото време много от неговите съученици ходеха на частни уроци по немски и имаха далеч по-съвестни родители от мен, които ги подготвяха отдавна.

Когато разбрах, че синът ми е изкарал втория най-висок резултат по немски в класа, бях изненадана. И виновна заради тази изненада. Защо не бях вярвала в детето си?! Наистина ли бях толкова лоша да се съмнявам в него? И щом аз съм се съмнявала, какво право имам да очаквам увереност от него? Кой освен мен ще му даде самочувствието, без което самата аз знам колко е трудно да се расте?

След още няколко дена излезе и класирането. „Приети сте“, съобщи радостно баба му. Не, не сме приети, помислих си. Той е приет и аз нямам никаква заслуга за това. И въпреки съзнаването на факта, че с нищо не съм допринесла за успеха на детето си, изпитах такава гордост, че светът ми се стори тесен да я побера.

Чувала съм родители да разказват за гордост. Гордеят се с първите зъбки на хлапетата, с първите им думи, стъпки, подвизи в гърнета, гордеят се с всеки успех, че дори и с неуспехите. Гордостта ми е чуждо чувство и не съм от тези родители. Нямам никаква заслуга за това, че малкото дете е изтърпяло болка, за да му поникне ново зъбче. Нито имам заслуга за това, че без моята помощ и без моята безпрекословна вяра в него се е справило отлично с изпита по немски. И въпреки това гордостта ме изпълни, неочаквана.

Вървях към вкъщи, нарамила всичките му любими неща за ядене и една дворна люлка за подарък, и пърхах от непознато до този момент чувство. Гордост. Ха! Какво правиш при мен? Аз се отказах да помагам на сина ми по немски, защото не вярвах в него. Да не си объркала адреса? Сигурно търсиш друга майка – някоя, която е познавала детето си по-добре и му е вярвала с повече жар. Гордост, ако си тръгнеш, ще те разбера. Аз чакам по-скоро срама.

Същата нощ Андрея спа дълбоко, изцеден от умора. Дори не се беше зарадвал на резултата си. А аз не мигнах от вълнение. И от чувства за вина, че изпитвам незаслужена гордост. Както и от съмнения за собствените си качества като родител. Обичам детето си повече от всичко, възпитавам го, грижа се за него, но не му повярвах достатъчно. Подкрепях го, да, не го притисках, не изисквах от него повече от необходимото, не го товарих със свръхочаквания. Може би съм му помогнала с това, но в този момент някъде лежи будна друга майка, която си мисли: „Притисках го, изисквах от него и очаквах да е най-добрият, затова детето ми се справи“. И коя от нас ще бъде права? В онази нощ не открих отговора.

На следващата сутрин станах един час преди него, направих закуска, погрижих се за къщата, за цветята, за училищната униформа – обичайните неща. В един момент спрях, погледнах стаята – беше утринно озарена, усетих аромата на прясно изцедения сок, на топлата закуска и на млякото с канела и какао, мернах разцъфтелия си балкон и ми стана уютно. Спомних си как в моето детство се будех всяка сутрин в същата къща, но озарена и цъфтяща под ръцете на моята баба, и си помислих, че баба сигурно щеше да се гордее с мен и с дома, който съм създала.

Може би това беше отговорът на част от въпросите, които ме бяха държали будни през нощта. Когато харесваме нещо у нашите родители, прародители и учители, съзнателно и несъзнателно го следваме. Каквото и да ни казват, ние не чуваме, а само наблюдаваме и пренасяме по собствения си път примери. Иска ми се да вярвам, че взимаме най-доброто от семейството си и че поколение след поколение ставаме по-добри. Може да се съмнявам, че моето дете владее отлично немски език, но вярвам безрезервно, че то ще стане по-добър човек от мен. Виждам това всеки път, когато се разпадна, а той, вместо да се изплаши или разсърди, изважда най-голямата ми сила – тази на майка. Прави ме нужна, прави ме приятел, кара ме да се смея, а също и да се гордея. И го прави деликатно и с такт, какъвто повечето възрастни около мен не притежават. Единственото, което аз мога да му дам, е вярата ми в него и цялата ми обич.

...

Няколко часа, след като съм написала горните редове, той се обажда. С класа са на екскурзия в Черепишкия манастир. Разказва ми приповдигнато какво са видели, на какво са играли, на какво са се смяли. „И, мамо, да знаеш, похарчих паричките, които ми даде. Купих си едно дървено кръстче и две свещички. Едната запалих за класа, другата – за семейството.“

Винаги, когато сме ходили на църква, сме палили свещички само за семейството. Никога не ми е хрумвало да му предложа да се помоли и за своите приятели. Но, както казах, нашите деца ще станат по-добри от нас. А ние може да се гордеем.

Текстът е част от книгата "Хартиена лодка в открито море" на Мила Иванова (изд. "Будлея"). Може да я намерите във всички големи книжарници и на сайта на издателството.

С аромат на домашно приготвена любов

На А. и К.

Не знам дали любовта на мъжете минава през стомаха, но моята със сигурност минава през готвенето. Не съм правила дисекция на тази своя особеност, но предполагам, че не е трудна за разбиране. Готвенето е свързано с дома, с неговата най-топла част, където всички сядат на едно място. То предшества онова съкровено време от деня, когато изживяванията на хора, които се обичат, ще бъдат споделени и белязани със смях или загриженост, с разбиране, с взаимност.

Готвенето е ритуал и аз встъпвам с ритуално старание във всеки негов етап. Първо измислям меню и записвам на лист необходимите продукти. Понякога запазвам тези списъци – те са странички от дневник на щастливите моменти. И понеже най-хубави са простите рецепти с отлични продукти, не щадя пари на пазара. И не взимам продукти, в които няма любов. Когато пазарувам, търся марули, по които си играят слънчеви зайчета, картофи, които още ухаят на топлата земя в някоя малка ферма, и вино, докоснато не от търговци, а от алхимици – майстори на чистата наслада.

Когато се прибера, изсипвам всички торби в средата на кухнята, пускам музика и си наливам чаша вино. Както се казва, аз без вино не готвя. Тогава се явява вълшебството. Всеки път е там – дори да бързам, дори да мисля за нещо друго. Всеки път шумът от външния свят утихва и аз потъвам в кухнята, където времето е безкрайно, а важните неща - простички. Почти по рецепта! И се сгушвам в уюта на есенно-зимното готвене, разпилявам се във вихъра на пролетно-лятното, политам в босото, крещя с музикалното. Докато разгръщам дебелите кулинарни книги, ставам вещ алхимик, който може да разкодира древни рецепти за изцеление и любов. Докато извършвам най-баналните дейности, всеки път подхвърчам от наслада. Да потопя цветята във ваза. Да поставя хляба начело на масата. Да събера подправките, кокетни, край печката, а ягодите да извадя една по една и да положа със свръхчовешка нежност в кошницата.

И се завихря истински празник – миене, белене, рязане, мерене, сотиране, месене, печене, глазиране, украсяване. Кухнята ми е малка и понякога се тресе от всички тези ритуали. А понякога потръпва от вълнението ми. Като когато се покатеря на стола, за да сваля тажина от най-високия рафт, или когато открия забравени касероли в затънтените ъгли, или когато успея да сместя нови съдинки, купички, чашки, салфетки и такъми, защото аз постоянно нося нещо ново за кухнята вкъщи.

Музиката на готвенето! Съвършената джазова пиеса. В интродукцията зацвърчава маслото, а когато ритъмът на фразата набъбне, звукът от тапата на виното отключва волни интерпретации с най-разнообразни инструменти. Сръчното почукване на ножа върху дъската се смесва с бълбукането на лъскавия бульон в тенджерата, влиза хрупането на коричката от хляба, а пукането на ледчетата добавя закачливост на пиесата. Звуците в кухнята си акомпанират в съвършена хармония. Хармония е и когато изпод ръцете ми две неща станат едно - разтапянето на сирената в пастата, попиването на маринатата в месото, потъването на крутоните в супата, заблестяването на салатата от зехтина, загръщането на тортата в глазура. А във въздуха се надбягват аромати - весели, сънени, фриволни, срамежливи и нахални. Крият се в косата ми, полепват по пръстите ми, дразнят нетърпението ми, завиват ми спомени.

Обичам всичко, свързано с готвенето, макар че рядко ям от сготвеното. Не готвя, за да има сготвено. Просто обичам да обичам с готвенето. Някои готвят „с щипка любов“, но не харесвам тази заучена фраза. Аз не щипвам от любовта, не я варя, нито я пека и не подправям с нея. Аз я заявявам. В тенджера, в чиния, в купа, на върха на лъжичката, по острото на ножа.

Готвенето е очакване. Очакването външната врата да се отвори, малките крачета да изтопуркат любопитни в кухнята, а големите ръце да ме обгърнат с желание и грижа, отгледани в часовете на раздяла. Очакването минава и през вълнението дали ще успея навреме, дали ще им хареса, дали ще искат още. Преди да дойдат, съм свалила целия уморен ден от себе си и съм подготвена, нова, посветена. Сменила съм няколко пъти местата на свещите, десена на покривките, светлината в кухнята... За тях – нищо по-малко от перфектното очакване.

Обичам да правя всичко това за тях, моите момчета. През вкуса на нашите вечери си създаваме купища спомени. А с някои раждаме планове. Веднъж отидохме в Португалия. Тръгнахме от салата с октопод, преплувахме на вълните на вино Верде, оцапахме си пръстите с риба треска и акостирахме върху карамелени pastèis de nata. Вчера пък взехме билети за Италия – направихме спирка в Салермо със сочна Панцанела, продължихме към Равело и Соренто с домашна пица Пеперони, и стигнахме чак до края на Амалфийското крайбрежие с добре изстудено Просеко. Утре ще се пренесем на Изток. Купила съм един шкаф с азиатски подправки, нудли и водорасли, които още не зная как се готвят, но нямам търпение да им отворя вратата на Сезам. Или поне на моята мъничка печка.

Може би винаги съм обичала през готвенето. Учех се да готвя, докато се учех да обичам. Първо можех само палачинки. Научи ме една жена с голямо сърце, която беше събрала в дома си много любов. Научих се от нея и исках един ден да имам като нейната любов и като нейния пълен дом. След години започнах да се уча на повече неща, но допусках грешки постоянно. Все нещо не достигаше, за да харесам резултата. За щастие не се отказах. И накрая го срещнах – моя начин да кажа нещо чрез храната, както и момчетата, за които си струва да го правя. Днес знам, че готвенето не е само вещо забъркване на белтъчини, мазнини и въглехидрати. То е даване. Готвенето е завихряне на емоции, старание, грижа, познаване, очакване, разбиране, страст, топлина и мечти. То е изкуство и щом не мога да ти нарисувам дърво, ще ти приготвя супа. Готвенето е сливане и щом комбинацията от съставки ти харесва, вероятно ще харесаш и рецептата ми за обичане.

Готвенето е дом. А домът е там, където ухае на домашно приготвена любов.




М.И.

photo@pinterest.com

Младостта мина, да живее младостта!

Сутринта, докато се гримирах, нещо необичайно проблесна в огледалото. Точно отпред, на бретона. Два бели косъма. Няма драма, като изключим съмнението в качеството на боята ми за коса. Промърморих машинално: „Хм, бели коси“, а мама, която шеташе наоколо, се сепна, остави всичко и сложи очилата: „Я?!“ Не й се вярваше.

Много лесно мога да избухна в банални разсъждения по темата за възрастта. И ще го направя с удоволствие! Защото не съм ги прочела в книгите на великите мислители, а ги живея, усещам, преминавам през тях. Какво по-хубаво от това да стигнеш сам до сърцето на щастливото клише. Особено когато то ти казва, че всяка възраст е прекрасна. Нещо повече - на всяка възраст чувстваш, че тази е по-добра от предишната.

Наскоро синът ми изстреля: „Мамо, ти не изглеждаш на 38. Годините ти личат само по това колко си висока...“ Опитах се да не мисля колко висока ще съм на 48, но се зачудих защо го казва. Да не би да изглеждам като жена, която се притеснява от годините си? Едва ли – често назовавам възрастта си и не се смущавам от никакви сравнения с по-малка от тази цифра. И по-малките цифри бяха прекрасни, но изминалите възрасти ми изглеждат като дрехи, на които им е изтекла модата. Не преследвам никакви моди, но всички знаем как звучат сега диско бретоните от 80-те и „варените дънки“ от същия период. За своето време бяха върхът на сладоледа, но кой би ги носил днес?!

Аз не се притеснявам, че вече нямам варени дънки в гардероба си. По-важното е, че все още ходя главно по дънки, продължавам да нося същия номер и нямам нито един „тоалет, който приляга на средната възраст“. Всъщност изобщо нямам „тоалети“. А годините помогнаха да се отърся от безумици в личния си стил като шноли с панделки, шарени чорапогащи, прашки, бански с банели, копринени панталони, палта тип пелерина и обувки на страховити токове.

Тоест улегнала си, проговаря дяволчето в мен, което и на 18, и на 38 все ми търси кусури. Ще ти отговоря, дяволе. Да, не съм вече бясната тийнейджърка с пола от оскъдно парче плат и коси като буря, но страстта ми за живот на пълни обороти не е повехнала изобщо. И ако на 18 тя ме отвеждаше само към разни дивотии, днес е култивирана и поизчистена от рискове. Тогава шляпах безотговорно в живота, който изглеждаше до колене, но вече внимавам, защото съм била събаряна от тежки вълни, пропадала съм в дънни ями и зная, че във водата плуват не само красиви рибки, но и коварни хищници. Хубавото е, че срещата с тях не ме е отказала да влизам в морето и да търся пасажи със златолюспести пътешественици. Младостта е прекрасна и не си давам нищо от нея, дори глупостта. Но зрелостта може да бъде младост без глупости и това харесвам най-много в годините си.

Онзи ден с моя човек решихме да тръгнем към Камен бряг късно вечерта, за да снимаме дивите божури. Пристигнахме в 3 през нощта и докато си опъвахме палатката, бяхме посетени от гранична полиция. Униформените бяха любезни и учудени. Казаха, че всякакви са идвали, но още никой не е разпъвал палатка в 3 през нощта. „Ами дойдохме да видим божурите“, обяснихме ние. Не ни повярваха, разбира се. Почувствахме се като 18-годишни хлапаци и си обещахме, че ще направим същото и на 78.

Ти май се утешаваш, защото вече не си толкова млада? Дяволчето не ми дава мира. Не бе, дяволе, казвам точно обратното – че още съм млада. Че да си млад, не е физическо, а душевно състояние, и то не е даденост. С годините е въпрос на старание и на приоритети в зоната ти на комфорт. За съжаление съществува и обратното. Има млади хора, които мислят и живеят като старци. Оставят годините да минат между телевизора, кафенето и работата. Оставят духа им да посърне преждевременно, не рискуват, не мечтаят, не се променят, забравят какво е да имаш пеперуди в корема и криле на гърба. Някои хора просто не се чувстват добре в младостта.

Тук синът ми би ме скастрил: „Ти пък, мамо, се фукаш!“ Не е вярно обаче. Само искам да кажа на всички момичета, минали възрастта, в която нямаме нищо против да ни питат на колко години сме, че такава възраст няма. И колкото по-нафукани носим годините си, толкова повече тези години ще ни дават. Няма нужда да сме смутени от своята възраст като нашите майки и баби, които бяха на по 40, когато започнаха да скъсяват косите си и да удължават роклите. Започнаха да цъкат след целуващите се младежи в трамвая и да употребяват изрази като „по наше време“ и „днешните млади“. Времето е наше, докато ние сме във времето. Младостта е в нас, докато не я пуснем, докато не даваме да ни отстъпват място в тролея, докато си носим кецовете и кожените якета, докато не затънем само в спомени, носталгия, музика от „нашето време“ и ценности пак оттогава.

Годините дълбаят бръчки около очите ни, но може да бъдат безкрайно милостиви към ума и сърцето ни. Защото ако в младостта ни е липсвала мъдрост, няма нужда в мъдростта ни да липсва младост. Стига да не позволяваме на любопитството ни да се пенсионира, има време за много младости. И те стават още по-сладки, когато усетиш, че за да бъдеш там, където си, си трупал, преодолявал, изкачвал. Всяко стъпало нагоре може да бъде началото на нова младост. И никакви оправдания с амортизация на физиката не трябва да ни спират. Щом 80-годишен японец изкачи Еверест, значи мечтите не остаряват. Напротив. Годините ти позволяват да гледаш живота все по-отвисоко, а гледката отвисоко разкрива много повече възможности и красоти.

Понякога се притеснявам да не пусна някоя година да изтече по инерция. Без да науча повече, без да създам, без да се променя, без да изживея неща. Не искам в края й да се обърна назад и да не видя нищо ярко, нищо, което да ме кара да потръпвам от благодарност, че съм минала по точно този път. И не говоря за това, че очаквам от себе си велики дела и уникални събития. Обратното. Мисля, че майсторството на живеенето е именно в анонимните малки мигове. Да се чувстваш цял и жив, докато лежиш в божурите с компания светулки, а някой, който те обича, да лежи до теб и да ти показва къде е Голямата мечка. А ти да не искаш да си никой друг, с никого другиго, никъде другаде, по никакъв различен начин. Не се притеснявам от годините си. Притеснявам се да не минат без ей тези големи малки мигове.

По този начин ми се живееше и на 18, и сега, на 38. На 18 щях да лежа в божурите с тогавашните си любими кубинки, купени с два номера по-малки, за да не изглеждат груби. На 38 познавам комфорта на удобните обувки и не бих си причинила подобна глупост. Но да лежа сред божурите в 3 през нощта и да обичам бясно – мога да бъда това момиче вечно. С други думи - младостта мина, да живее младостта!




М.И.

Писмо до сина ми

Детето ми,

Аз не съм най-добрата майка. Зная, че ти ме обичаш, защото съм единствената ти майка, но можех да бъда по-добра за теб. Когато беше бебе, не обичах да говоря с другите майки в градинката. Струваше ми се глупаво от сутрин до вечер да обсъждаме съдържанието на памперсите и бройката поникнали зъбчета. Когато излизах с приятели, не разказвах постоянно за теб, а само ако някой ме попита. Истински отдадените майки не мислят за друго освен за своите бебета. Те се търсят и сдружават, те заживяват живота на децата си. Те им говорят с бебешки гласчета и се умиляват на всяка беззъба усмивка. Те спират да се гримират, за да не ги изцапат, и забравят да се поглеждат в огледалото, защото имат очи само за децата си. Когато не четат детски приказки, те четат доктор Спок. Когато не са до детското креватче, те са на детската площадка. Не мога да си представя, че те обичат бебетата си повече, отколкото аз обичам теб, но винаги съм се чувствала виновна, че не кипя като тях в бебешките теми. Те са обсебени от въпросите на кърменето, подсичането, оригването, захранването, прохождането. Те пишат по форуми, трескаво споделят една с друга, разменят опит и бебешки такъми, четат специализирана литература, знаят повече от лекарите.

Аз изживям твоето порастване по различен начин. Не че не знам какво е „бг мама“, но не съм и „бг мамата“, която ще се похвали на целия форумен свят с първото ти зъбче или с първата ти крачка. Когато ти проходи, изпитах вина, че не бях там. Но и радост, защото до теб беше твоята баба. Тя е по-търпелива от мен и по-постоянна с теб. Сигурно някога ще бъда като нея, но с твоите деца. Надявам се! Когато ти проходи, не бях подготвена. Не бях ти купила ортопедични обувки с твърди петички и сладки бели копченца. Не направих отливка на крачето ти и дори не написах статус във Facebook. Това изживяване беше толкова интимно, че не зная дали някой въобще разбра какво изпитвам. Не че беше нужно. Мога да говоря открито за най-съкровени чувства и емоции, но има неща, които са само между мен и Силите. Такова беше твоето прохождане. Помолих се да вървиш дълго, да крачиш смело и да бъдеш закрилян. Беше Кръстовден и ти подарих сребърно кръстче. Не съм сигурна, че зная къде е кръстчето днес, извинявай. Казах ти, не съм най-добрата майка. Но пък не минава ден, без да се помоля пътят ти да бъде дълъг и благословен.

Всички казват, че си много хубав. Аз не отговарям нищо. Когато те гледам, изживявам това, което виждам, отново по много тих и личен начин. А добрите майки постоянно изтъкват достойнствата и успехите на децата си. Възпитана съм старомодно в скромност и не мога да превъзмогна симпатията си към това качество. Няма да те направя самоуверен и напет, а сигурно трябва. Казват, че добрите майки го могат.

Добрите майки са амбициозни. Техните деца ходят на английски от 3-годишни, плуват като шампиони на 5, а след първи клас посещават втори западен език, три вида спорт и лагер за скаути. Добрите майки подготвят децата си за елитни училища и ги изпращат на частни уроци още в трети клас. Те мечтаят децата им да следват в чужбина и да не се налага да се връщат в България. Аз не съм добра майка. Оставих те сам да избираш и спортовете, и езиците. Баба ти всеки ден ми повтаря, че другите майки учат с децата си. Аз уча с теб от дъжд на вятър по немски и никак не съм търпелива като учител. Но по-лошото е, че съм егоист. Не искам да учиш и живееш в чужбина, защото ще ми липсваш. И защото упорито вярвам, че бъдещето ти може да бъде хубаво и тук.

Добрите майки се навъртат в училище, познават всички учители и другите родители и всеки ден се интересуват как са се справили децата им и кога ще бъде следващото им контролно. И тук ме няма. Бих се притеснявала, ако имаш проблеми в училище, но за мен е най-важно да се прибираш жив и здрав вкъщи. Искам да си любопитен, искам да си креативен, умен, буден, можещ, но не правя нищо, за да развивам тези качества у теб. Мисля, че просто ти имам доверие. Ти си по-умен от мен, по-мъдър, по-можещ. И не го казвам, защото съм влюбена в теб, както другите майки са влюбени в своите деца. Казвам го, защото го виждам и понякога се смущавам дори от това. Смущавам се, когато ме попиташ нещо, а аз не зная отговора. Смущавам се, когато ме хванеш, че плача и ми заговориш като възрастен човек. Смущавам се от недоумението ти, че мога да съм толкова слаба. Смущавам се, че понякога сменяме ролите си. И тайно се гордея с това.

Най-голямата ми вина е, че не зная как да правя времето ни заедно забавно за теб. Аз не съм от онези супер майки, които вдигат вкъщи куклен театър, шият костюми на супергерои, искрено се забавляват от игра на нинджи и имат търпението да построят цял пясъчен дворец на плажа. Обичам да те гледам как играеш и как се забавляваш. Най-много от всичко обичам да те виждам усмихнат. Смехът ти за миг изтрива всяка умора, обезсилва всяка слабост. Смехът ти е висшата форма на смисъла. Но твоите игри не са ми интересни вече от 30 години. Лоша майка съм, нали ти казах. Вместо да играя на твоите игри, те научих на моите. Обожаваш кучета точно като мен и никога не ти се карам, когато прегръщаш уличните песове, а трябва. Обичаш като мен да се въртиш в кухнята, готвенето ти е интересно, защото вместо да правя пластелинови фигурки с теб, аз винаги съм предпочитала да ти направя сладки. Научих те да танцуваш с мен в кухнята и да си пускаш музика високо. Когато трябваше да слушаме детски песнички, аз ти показах кои са Rolling Stones и Queen. Научих те да палиш свещи, когато вечеряме и да слушаш политически интервюта. Пускам те да гледаш моите филми и говоря често с теб по моите теми. Водя те с мен на моите срещи с моите приятели и прекалено често те оставям сам с таблета ти. Все още спим в едно легло, поддавам се лесно на молбите ти, дори когато вече съм казала „не“, но как да се поправя, след като никога не си имал режим на спане дори. Откакто си се родил, спиш, когато ти се спи и ядеш, когато ти се яде. И още никой не ме е линчувал за това. А трябва.

И все пак има нещо, което харесвам в майката, която се оказах. Тя много иска да те научи да си отворен за щастието. Тя няма да те научи да бъдеш перфектен родител, но държи да те научи да бъдеш щастлив човек.

Напълно отдадената майка е свещена. Тя е чудо, тя е сигурност и благословия. Но тя често пропуска нещо, което намирам за много важно - да има своите си неща. Заета в това да бъде „майка за пример“ и „майка герой“, тя забравя да бъде щастлива жена. А щастливите родители отглеждат щастливи деца. Ако днес аз търся моето щастие, ще те науча утре ти да търсиш своето. Ако аз днес го пренебрегвам, ти също ще го пренебрегваш, когато пораснеш. Ако аз жертвам моето щастие, дори да го жертвам за теб, утре ти ще жертваш своето щастие. А това не е хубаво, защото когато жертваш своето щастие за децата си, ти не ги правиш щастливи. Ти ги учиш да жертват щастието си. И тази невъзможност да бъдем щастливи, жертвана уж в името на нещо добро, се пренася от поколение на поколение и никой не може да скъса веригата. А да си щастлив не е егоизъм...

Затова аз съм длъжна да бъда щастлива. За да бъдеш щастлив утре и ти!

Винаги ще бъда до теб. За всичко. На всяка цена. Мога да умра за теб и мога да го направя щастлива. Един ден няма да имаш нужда от обикновените майчини грижи. В неделя няма да очакваш край печката ми следващата топла палачинка и няма да ме водиш за ръка към щанда с готините маратонки. Ще си научил немски много по-добре от мен, а всичко друго ще научиш от собствените си грешки. Когато дойде този ден, искам да съм до теб с нещо много по-важно от всичко останало. Искам да съм оставила край сърчицето ти вратичка, отворена към малките радости. Искам да знаеш как да стигаш до тях, когато те не могат да стигнат до теб. Искам да познаваш значението на парченцето щастие – то настъпва като искра на ъгъла с някой много обикновен момент. То може да е радост от песента на гургулицата. От смешната шапка на случаен минувач. От спомена за наште танци в кухнята. Но е важно да не го пропускаш. Малките радости бродират рамката на цялата картина. По нея ще има фигури и сюжети, които не зависят от теб. Но умението да бъдеш щастлив човек зависи.

Запомни, че никога няма да си щастлив, ако си алчен за щастие. Очаквай го покорно и благодари за него, дори да го усетиш само на върха на дъха си. Но не очаквай то да идва самó. За щастието се работи. Всеки ден, особено в трудния. Лесно е да паднеш. Лесно е да бъдеш слаб, да бъдеш жертва, да се скриеш. Трудно е да станеш. Научи се да го правиш сам. Повечето пъти ще трябва да го правиш сам. Хората отбягват падналите долу. Те се стремят към силните горе. Но не ставай заради тях. Изправяй се заради себе си.

Най-щастлив и най-нещастен ще те правят хората, които обичаш най-силно. Когато те ранят, прости. И остани добър. Останалото ще свърши любовта.

Следвай сърцето си, мечтай решително и научи децата си, че всичко е любов. Аз не съм най-добрата майка, но вярвам, че поне на това ще те науча.

М.И.

photo@Glen Schossow

Как мина денят ти, Любов?

Наскоро бях в дома на умиращ човек, но не за смъртта се замислих там. Озовавайки се в една стая с нея, разбрах, че искам да знам повече за живота.

И напъплиха въпроси. Може да са наивни и безсмислени, но дойдоха и си събуха обувките пред вратата ми. Влязоха неканени. Как трябва да се изживее този живот? Има ли някакво универсално правило? Някакъв премъдър съвет, който гарантира на живота смисъл? Има правила за всичко. От сутрин до вечер пребиваваме в режим „трябва“: трябва да ставаме рано, трябва да ходим пеша по много, трябва да мислим положително, трябва да заклеймим захарта, трябва да обичаме себе си, трябва да работим по връзката си, трябва, трябва, трябва. И срещу всяко трябва са изписани по няколко милиарда категорични как. Но как трябва да изживеем живота си – никой не е категоричен. Как трябва да подходим, за да го изпълним със смисъл и краят му да не е толкова тъжен? Сериозно и със страхопочитание или дръзко и с чувство за ирония? Спокойно и осигурени срещу рискове или търсещи неспирно, рискуващи след невъзможни мечти? Кой е верният път - да израснеш такъв, че да харесваш себе си, или никога да не порастваш и никога да не ти е достатъчно постигнатото? Да можеш да се справяш с всичко сам или да намериш човека, с когото ще се справите с всичко заедно? Да приемаш философски всеки провал и да преглъщаш всяка буря в сърцето или да воюваш до кръв и да крещиш до сетния си миг името на някоя кауза? Трябва ли да се примириш, ако мечтата ти остане само огънче от младостта или трябва да се бориш за нея независимо от всичко и на всяка цена? Трябва ли да си смирен и благодарен на малкото или трябва да търсиш винаги повече? Не зная. И колкото повече години минават, толкова повече отговори ми липсват.

Когато моята баба умираше, седях до нея и от болка не можех да изрека и дума. Тя разбираше какво чувствам и ми каза: „Нека не ти е мъчно за мен, бабче. Аз имах хубав живот. С дядо ти живяхме добре и ми е време да си ходя при него“. Звучеше спокойна, убедителна. Усетих го в кроткия звънтеж на думите ѝ – беше готова да си тръгне. Всъщност животът ѝ не беше лек изобщо. Беше загубила брат си млад във войната, беше загубила и първородното си дете. Беше живяла бедно, много бедно, и години наред беше ставала през нощта, за да бъде на работа в 5. Беше работила с кожи и лепила и косата ѝ беше окапала много рано. Но да, баба беше живяла в любов със своя мъж. Бяха отгледали най-доброто момиче на света, бяха му дали образование. През почивните дни правеха излети със своите приятели. Само в неделя хапваха месо, но всяка неделя им беше празнично. И много се смееха. Много.

Вероятно това е възможен отговор на въпроса как трябва да минеш по пътя: така, че като се обърнеш назад, да си кажеш: „Живях добре“. А някой след теб да открие красотата на живота в начина, по който ти си посрещнал смъртта. Сигурно друга жена на мястото на баба ми щеше да изпитва съжаление за загубите, за трудностите, за целия неопознат свят и всички неполучени възможности. Баба беше ходила само в Югославия и в ГДР. С дядо нямаха кола, живееха в кутийка и всичко в тази кутийка беше скромно. Целият им живот беше скромен. Но никога не каза, че нещо ѝ е липсвало. Напротив. Когато се беше запътила да си ходи, разбрах посланието ѝ. А то беше, че е имала всичко. Беше открила своето всичко в споделения смях. В обикновения живот. В спокойствието, че смъртта не е краят, а началото на вечността им с моя дядо. Там, до смъртното легло на баба, аз пък открих най-големия лукс, който може да имаш – доволството от живота такъв какъвто е.

Мисля, че това ми липсва, за да живея правилно днес. Мисля, че на всички ни липсва. Имаме толкова много, но все нещо не стига. Колкото повече имаме, толкова повече искаме още малко отгоре. Или парите не стигат, или времето, или нечие харесване. А защо са ни, ако накрая ще помним само споделения смях вечер вкъщи? И топлината на онова човешко същество, която бихме последвали смело и отвъд този свят. Невъзможно ли е вече да се радваме на толкова обикновен живот?

Щастието е умение. Сигурно и баба ми е имала мечти, които са останали в нищото, но тя е открила своя начин да живее в мир с това. Не зная дали аз мога да се примиря със сблъсъка с нищото. Не зная дали, ако не се примиря, мога да бъда щастлива. Не съм от ненаситните. Често казвам на тези, които имат хубави семейства, че имат всичко. Семейството в пълния му вид – единствената ми мечта. Ако някога я постигна, няма да минава и ден, без да благодаря. Но без нея... без нея не знам. Мога ли да я заменя с друга мечта? Да я заменя за това да стана писател, да осиновя дете, да отворя приют за животни, да открия лекарство за рак? Честно казано, не. Животът ми е като кула от кубчета – основата на всички кубчета е семейството. Семейството с всичките му банални съставни части – мъж и жена, деца, дом, куче и котка, шум, разхвърляни чорапи, сметки за плащане, рождени дни, Коледи, пълен багажник към морето, фотоалбуми, детски пръсти по стените, магнити по хладилника, едни и същи вечери, любов. Любов. Шум, смях и отново любов. Нещата, от които се състои земята под мен. Целият ми фундамент. Ако него го няма, ако там е дупка, не мога да подредя нищо отгоре. Понякога ме питат защо още не съм издала книга. Ами защото още нямам върху какво да я закрепя. Няма смисъл от книгата, нито от друга мечта, ако отдолу зее празнота. Ако не успея да сложа основата на моята кула, едва ли ще си тръгна спокойна като баба. Защото няма да съм сбъднала не само моята мечта, но и нейната.

Баба ми завеща едно пожелание. Заръча ми да си намеря момче, с което да се смеем. И ми подари дом, в който да съберем този смях и още много топлина. Домът ми е малък и скромен. Домът ми е кутийчицата от нейния добър живот с дядо, но мечтата ми кутийка не е. През последните години виждах в очите на хората, които имат семейства: „Е, че това ли е голямата ти мечта?! Колко му е!“. А колко е без него? Нека ви кажа – нищо.

Реших да пиша за живота, а потръгна някак тъжно. Дали ще напълня дома на баба с истински семеен смях, не зная. Но ще живея за това. Ще търся да го заслужа. И няма да се отказвам, докато не чуя сърцето ми да се смее под един покрив със сърцето на моя човек. Ще се случи в някоя обикновена вечер, когато липите навън ще цъфтят и ще напомнят за всички пролети, в които чаках тази вечер. На масата ще има салата, вино и божури, а над пламъчето от свещта ще търся знак от другите очи, че цялата тази простота им е напълно достатъчна. Детски смях от съседната стая. Куче въздиша сънливо под масата. И един и същ въпрос всяка вечер: „Как мина денят ти, Любов?“.




М.И.

Десет минути раздяла

"Ето ви един съвсем прост тест, за да разберете дали сте влюбен: ако след четири-пет часа, прекарани без вашата любовница, тя започне да ви липсва, това означава, че не сте влюбен - ако бяхте, десет минути раздяла биха били достатъчни, за да направят живота ви непоносим." Думите са на Фредерик Бегбеде, който (не) твърди, че „Любовта трае три години“.


Напоследък препрочитам Бегбеде и преоткривам колко ми е близък. Има откъси, които сякаш е откъснал от моята ненаписана книга. Като този за влюбения, животът на когото става непоносим далеч от човека му. Сигурна съм, че много хора го четат и го намират за красива литературна измислица. Симпатична фантазьорска хипербола. А може би дори им се струва лъжовно, превзето, натруфено с повече страст от възможната. Но не е.

Преди време приятелка ми хвалеше съпруга си и изтъкна като едно от неговите достойнства това, че не влиза в личното й пространство. Така и не успях да оценя „достойнството“. Звучи ми студено и далечно, единично някак си. Не търсим ли цял живот половината от себе си, за да се споделим? Кое е това „лично пространство“, което не можем да разделим с най-близкия си? Какви са онези 10 квадратни сантиметра, които са ни толкова свидни, че да имаме нужда да ги обитаваме сами? Познавам чудесно смисъла на клишетата, че всеки има нужда от време за себе си, от свое кътче и от свой простор, но когато обичам, едно-единствено клише живее с мен: всичко е любов.

Онзи ден друга приятелка ми каза как в училището на дъщеря й подменили всички чинове с единични. Съобщили на децата, че така ще имат повече „лично пространство“. Явно терминът придобива все по-голяма популярност. С приятелката ми си спомнихме колко хубаво беше да седиш до другарчето си, да четете от един учебник, да си драскате бележки по тетрадките, да си подсказвате на контролните, да се хихикате на момчето от последния чин. Днес поставят децата в положението на единаци, за да усилват конкуренцията и, простете, за да убиват приятелствата. Добре, нека отгледаме конкурентноспособни, борбени егоисти, които утре ще се справят по-добре от нас. Нека! Но защо да убиваме и нежността на душите им, способността да изпитат любовта, за която пише Бегбеде? „Да влезеш в нечие лично пространство“ - от кога и от кого осиновихме този купешки израз?! Толкова е материалистичен! Като да влезеш на някого в частната собственост. Чувала съм как се възхищават на американците, че застрелват човешки същества, без да им трепне окото, ако някой прекрачи частния им имот. Дали някой ден няма да приемат и закон срещу влизането в „лично пространство“. Натам вървят нещата.

Харесвам Айн Ранд, ценя дълбоко нейната рационална философия, но в същото време рационалният егоизъм, който тя проповядва, в личен план ми изглежда кощунствен. Един от нейните сборници се казва „Добродетелта на егоизма“ и съм сигурна, и без да съм го чела, че в него всяка дума е логически брилянтно защитена. Да критикуваме алтруизма в бизнеса обаче е едно, но да го отхвърляме от любовта е нещо съвсем различно. Не е ли най-чистата форма на любов онази, която те кара да бъдеш щастлив давайки, жертвайки, обричайки се на някого? За какво ми е да съм свободна в някакво лично пространство, когато най-красивата свобода съм изживявала в споделено пространство? Когато най-лазурната волност е била да давам на някого от любов. Да му се дам с всичкото си – и с времето, и с пространството, и с всяко нещо, белязано някога за мое. Защото няма по-голяма свобода от любовта. А любовта няма нужда от граници помежду ни. Така поне мисля аз.

В „Отклонение“ великата Блага Димитрова пише: „Да освободим свободата на света – любовта!“ Да сме свободни от гордост, егоизъм и „лични пространства“, да сме свободни да обичаме! Сигурно и това е крайно. Да, любовта е крайна. Или е абсолютна, раздаваща, сливаща и безкористна, или е нещо, различно от любов. Много пъти съм писала, че в любовта не търся надмощия, победи, конкуренция. Напротив – влюбена съм в по-силен и по-можещ от мен мъж и всеки ден полагам усилия да го заслужа. Никога не съм търсила да купувам някого с любов, нито съм предлагала себе си за продажба. Търся безвъзмездно усещане за принадлежание. Аз съм твоя, дори да не можеш да ми дадеш същото! Моите приятели са твои приятели, и нека твоите приятели бъдат мои. Аз ще се постарая да заслужа и тях. Нямам тайни, можеш да ровиш до дъното, всичко е твое. Не крия от теб нито съдържанието на чекмеджето си, нито съобщенията в телефона си, нито раните и надеждите под хастара на сърцето си. Нямам скрити желания. Напротив, знаеш ги – искам теб. Нямам нужда от време за себе си, защото ти си част от мен и когато съм с теб, аз съм с цялото себе си. Нямам нужда от половината легло, за да спя спокойно, имам нужда от тялото ти, слято с моето, за да будуваме щастливо. Нямам нужда от половината гардероб, напротив – бих прегърнала всичките си рокли с ризите ти, бих подредила блузите си под твоите, за да познаят и те как можеш да пазиш. Нямам нужда от това да притежавам време за самотата си, щом и без това времето ни заедно е толкова нечестно кратко! И без да го е написал някъде, знам, че Бегбеде би ме подкрепил.

Виждали ли сте куче, което обича от все сърце стопанина си? А виждали ли сте това куче, когато стопанинът го няма? Опашката му се влачи в калта, носът му изстива и опитите на други хора да му подхвърлят залци протичат с ненужна храна по земята. Ако обичаш, обичай така, както куче обича господаря си. Ако имаш късмет, твоят господар ще те пази, уважава и трепери за теб така, сякаш ти също имаш властта над сърцето му. Няма място за гордост в любовта, съжалявам! Ако това ви се струва прекалено, може би Бегбеде не е сред авторите на вашата книга. Айн Ранд – също, защото въпреки своя култ към „добродетелния егоизъм“ тя пише за любов, до която модерното „лично пространство“ седи като клетка за птици с ранени криле.

Послеслов

„... десет минути раздяла биха били достатъчни, за да направят живота ви непоносим.“ Познавате ли това чувство? Тази дупка във времето и пространството, която се отваря, когато вратата хлопне зад него. Всеки път, без нито едно изключение, на тръгване той се разминава с усещанията за задух и тягост, които се връщат за мен. Той си тръгва, за да настъпи принудителната ми „свобода“, облечена в тежките дрипи на самотата. Той си тръгва и с всеки сантиметър, с който тялото му се отдалечава от моето, в мен набъбва паниката. Ужасът, че изтръгват половината от съществото ми. Разкъсват света ми. Опожаряват целостта ми. И остава само едно гигантско, студено, враждебно, раняващо любовта ми лично пространство.

Когато идваше, външната врата на апартамента ми приличаше на божествени двери, по-магични от слънчево хало, където аз го чаках притихнала, малка и бяла. Когато си тръгваше, същата врата беше вече гилотина, зандан за душата ми, начало на нищото.

Десет минути само. И нито една дума не е литературна измислица.

photo@heather

Времето ми нарисува огледало

Невидим спътник е времето. И най-мъдрият живописец. Докато крачим все напред с чувството, че го оставяме да се разпилява изпод стъпките ни, то всъщност рисува картината на живота ни. Полазва те особено чувство, когато имаш възможност да поспреш и да се обърнеш с поглед далече назад. Ей така, да видиш какво е нарисувало за теб времето, докато ти си вървял по ръба му...

Наскоро ми се случи тази разходка в годините. След завършване на гимназията живях известно време във Виена. Кратко, но наситено време. Когато току-що си завършил училище, имаш чувството, че си покорил един от високите върхове на планината. 20 години по-късно съзнавам , че всъщност тогава за първи път съм прекрачвала прага на пашкула си, а планината едва се е подавала отпред. До този момент бях живяла в топлото вкъщи, на равно и сигурно, упоена от родителска грижа. Целият ми свят беше устойчив и някак лесен за катерене поради липсата на сериозен товар. За мен и приятелите ми да напуснем България и да подхванем живот от нулата в друга страна изглеждаше лесно като игра. Като час по история. Ако си си научил урока, а щом си завършил училище, си мислиш, че си взел всички важни уроци, нямаш никакви страхове да бъдеш изпитан. Не се страхуваш, понеже още не знаеш, че няма да те изпитват върху материала от учебника, а ще те накарат сам да напишеш историята си. Започвайки, ако не от нула, то поне от А и Б. Малко деца съзнават, че е по-лесно да учиш от написан учебник, отколкото да напишеш учебника сам. И ние, понеже на 19 бяхме още деца, си мислехме, че само ще напишем нещата, за които мечтаем, а те ще ни бъдат сервирани като домашно сладко от бели череши. Като виенски шницел с пържени картофки. Вярвахме, че единствената спънка към безметежното ни съществуване е страната, в която сме родени, която по онова време се тресеше в най-тежката си икономическа и морална криза, в най-лепкавата си несигурност. Вярвахме, че веднъж получим ли визи в паспортите си, ще можем да прекосим всяка порта, която е била затворена за нас до този момент. Разбира се, не се оказа така. Нито животът в чуждата страна беше лекокрила история за написване, нито България беше единственото препятствие към сбъдването на мечтите ни. Борихме се с какво ли не – с езиковата бариера, с пренебрежението към емигрантите, с озлоблението от българите към българи, с неочакваната носталгия. Имаше горчиви битки, но имаше и сладки победи. Създадохме приятелства. Подредихме първите си самостоятелни домове. Търсихме първите си работи, а после се борихме да ги задържим. Оправяхме се с първите си сметки, с първите проблеми с институции, с първите препятствия за възрастни. Беше една година, но толкова наситена, че ни накара да пораснем неотложно бързо.

След тази година с момчетата, с които скочих в авантюрата, взехме решение да се върнем. Защо и как няма значение. Избрахме не по-лесното, а онова, в което имаше повече перспективи. Днес най-вярно мога да оценя този избор и съм благодарна, че продължихме да пишем историите си у дома, в България. Разбира се, веднага позагубихме виенските приятелства (още интернет не стигаше до всички ни), останаха бавно избледняващи спомени. Това беше преди 17 години.

Миналата седмица животът ме върна във Виена отново. Застанала на моста, който времето разгъна между онази и тази моя Виена, се опитах да оценя колко се е променило всичко.

17 години по-късно. Един и същ град – колкото познат, толкова и чужд. И същите приятели. Ама никак не сме се променили... Да бе. Всички сме се променили и всичко се е променило. Последния път, когато се видяхме, само ние с Г. имахме кола. Днес всеки дойде със законната си половинка и детето си, с комбито, с кредитната си карта и със семейната си поне 10-годишна история. В един миг ми се прииска да ги спра да разказват и да се преструват на възрастни. Можеше да зарежем цялата тази възрастност и да хукнем нанякъде с китарите, да извършим геройска студентска беля, да се смеем като подивели, да си купим евтино вино и да го изпием в парка на Schönbrunn. Как ми се щеше да прескочим куртоазията, да бием шута на суетите и да си разкажем какво наистина е боляло през тези години. Какво наистина е имало значение. А после да бъдем отново деца и да си купим продукти за бургери, които да намажем с майонеза и да напълним с консерванти. Но вместо това ние паркирахме колите си пред елегантен ресторант и зорко се заровихме в менюто му за нещо без консерванти и без щуротии. И няколко пъти си казахме: „Ама никак не сме се променили... Нали?“

Променили сме се и така е добре. Вече имаме семейства, професии, посока. И не ми липсват бургерите, нито безумията ни. Не ми липсва евтиното вино и младостта дори. Липсва ми само лекотата. Лекотата, която преди 17 години ме прекара през всичко. Тогава крачех из съвършените улици на моята Виена с пет шилинга в джоба, но изпитвах лекота, която не може да се купи с цяло състояние. Често нямахме работа, липсваше яснота какво ще се случи с университета, дали изобщо ще завършим някога, след като се налага да мислим преди всичко за прехраната си, липсваха ми много неща от дома, от детството, но никога не ми липсваше лекота. Сега имам много, но ми липсва лекота. Липсва ми усещането за устойчивост. Променила съм се в плен на знанието колко лесно се губи всяко нещо, което имаш – и мечта, и сърце, и любов. Преди лекотата беше естествено състояние, част от мен, сякаш черта на характера. А всъщност е била черта на младостта. Преди 17 години лекотата идваше естествено от съзнанието, че животът предстои и че имаш време да поправиш това, което ще сбъркаш днес. Когато сърцето е ранено на 20, то кърви, докато не заздравее. Когато сърцето е ранено на 40, по него има толкова рани, че все някоя наболява. А ние, вместо да ги чакаме да заздравеят, сме в очакване на следващата рана. А това е обратното на лекота.

Но в онази вечер, когато вечерях върху 17-годишния ми виенски мост, открих и нещо хубаво. Открих, че човекът до мен е огледало на много от промените ми. Той е резултат от способността ми да се уча и да се адаптирам в бурите. Днес той е напълно различен от човека, когото обичах преди 17 години, точно както съм аз. Аз обичам това, което бях тогава – непокорна, волна, търсеща себе си, неуверена, прикриваща го в хлапашката си дързост. Но повече харесвам това, което съм днес – търпелива, принадлежаща, устремена към най-добрия човек на света, открита в него, влюбена във всеки малък миг лекота, неприкриваща нищо. Трябваше да отида с него във Виена, трябваше да се върна с него 17 години назад, за да се срещна с новото себе си. За да се сдобря с промените.

Невидим спътник е времето. Търся се в него, а то праща погледа ми към теб. Защото и времето знае, че всеки щрих по неговата картина за мен е водел до образа, който виждам до себе си днес. И аз ще го пазя, защото съм го събирала от най-ценните си парченца време. Може би няма да му дам от младежката си лекота, но пък имам волята да му посветя огромното значение на всяко следващо утре.

Имам чисто огледало. Времето ми го нарисува.

М.И.