Десет минути раздяла



"Ето ви един съвсем прост тест, за да разберете дали сте влюбен: ако след четири-пет часа, прекарани без вашата любовница, тя започне да ви липсва, това означава, че не сте влюбен - ако бяхте, десет минути раздяла биха били достатъчни, за да направят живота ви непоносим." Думите са на Фредерик Бегбеде, който (не) твърди, че „Любовта трае три години“.


Напоследък препрочитам Бегбеде и преоткривам колко ми е близък. Има откъси, които сякаш е откъснал от моята ненаписана книга. Като този за влюбения, животът на когото става непоносим далеч от човека му. Сигурна съм, че много хора го четат и го намират за красива литературна измислица. Симпатична фантазьорска хипербола. А може би дори им се струва лъжовно, превзето, натруфено с повече страст от възможната. Но не е.

Преди време приятелка ми хвалеше съпруга си и изтъкна като едно от неговите достойнства това, че не влиза в личното й пространство. Така и не успях да оценя „достойнството“. Звучи ми студено и далечно, единично някак си. Не търсим ли цял живот половината от себе си, за да се споделим? Кое е това „лично пространство“, което не можем да разделим с най-близкия си? Какви са онези 10 квадратни сантиметра, които са ни толкова свидни, че да имаме нужда да ги обитаваме сами? Познавам чудесно смисъла на клишетата, че всеки има нужда от време за себе си, от свое кътче и от свой простор, но когато обичам, едно-единствено клише живее с мен: всичко е любов.

Онзи ден друга приятелка ми каза как в училището на дъщеря й подменили всички чинове с единични. Съобщили на децата, че така ще имат повече „лично пространство“. Явно терминът придобива все по-голяма популярност. С приятелката ми си спомнихме колко хубаво беше да седиш до другарчето си, да четете от един учебник, да си драскате бележки по тетрадките, да си подсказвате на контролните, да се хихикате на момчето от последния чин. Днес поставят децата в положението на единаци, за да усилват конкуренцията и, простете, за да убиват приятелствата. Добре, нека отгледаме конкурентноспособни, борбени егоисти, които утре ще се справят по-добре от нас. Нека! Но защо да убиваме и нежността на душите им, способността да изпитат любовта, за която пише Бегбеде? „Да влезеш в нечие лично пространство“ - от кога и от кого осиновихме този купешки израз?! Толкова е материалистичен! Като да влезеш на някого в частната собственост. Чувала съм как се възхищават на американците, че застрелват човешки същества, без да им трепне окото, ако някой прекрачи частния им имот. Дали някой ден няма да приемат и закон срещу влизането в „лично пространство“. Натам вървят нещата.

Харесвам Айн Ранд, ценя дълбоко нейната рационална философия, но в същото време рационалният егоизъм, който тя проповядва, в личен план ми изглежда кощунствен. Един от нейните сборници се казва „Добродетелта на егоизма“ и съм сигурна, и без да съм го чела, че в него всяка дума е логически брилянтно защитена. Да критикуваме алтруизма в бизнеса обаче е едно, но да го отхвърляме от любовта е нещо съвсем различно. Не е ли най-чистата форма на любов онази, която те кара да бъдеш щастлив давайки, жертвайки, обричайки се на някого? За какво ми е да съм свободна в някакво лично пространство, когато най-красивата свобода съм изживявала в споделено пространство? Когато най-лазурната волност е била да давам на някого от любов. Да му се дам с всичкото си – и с времето, и с пространството, и с всяко нещо, белязано някога за мое. Защото няма по-голяма свобода от любовта. А любовта няма нужда от граници помежду ни. Така поне мисля аз.

В „Отклонение“ великата Блага Димитрова пише: „Да освободим свободата на света – любовта!“ Да сме свободни от гордост, егоизъм и „лични пространства“, да сме свободни да обичаме! Сигурно и това е крайно. Да, любовта е крайна. Или е абсолютна, раздаваща, сливаща и безкористна, или е нещо, различно от любов. Много пъти съм писала, че в любовта не търся надмощия, победи, конкуренция. Напротив – влюбена съм в по-силен и по-можещ от мен мъж и всеки ден полагам усилия да го заслужа. Никога не съм търсила да купувам някого с любов, нито съм предлагала себе си за продажба. Търся безвъзмездно усещане за принадлежание. Аз съм твоя, дори да не можеш да ми дадеш същото! Моите приятели са твои приятели, и нека твоите приятели бъдат мои. Аз ще се постарая да заслужа и тях. Нямам тайни, можеш да ровиш до дъното, всичко е твое. Не крия от теб нито съдържанието на чекмеджето си, нито съобщенията в телефона си, нито раните и надеждите под хастара на сърцето си. Нямам скрити желания. Напротив, знаеш ги – искам теб. Нямам нужда от време за себе си, защото ти си част от мен и когато съм с теб, аз съм с цялото себе си. Нямам нужда от половината легло, за да спя спокойно, имам нужда от тялото ти, слято с моето, за да будуваме щастливо. Нямам нужда от половината гардероб, напротив – бих прегърнала всичките си рокли с ризите ти, бих подредила блузите си под твоите, за да познаят и те как можеш да пазиш. Нямам нужда от това да притежавам време за самотата си, щом и без това времето ни заедно е толкова нечестно кратко! И без да го е написал някъде, знам, че Бегбеде би ме подкрепил.

Виждали ли сте куче, което обича от все сърце стопанина си? А виждали ли сте това куче, когато стопанинът го няма? Опашката му се влачи в калта, носът му изстива и опитите на други хора да му подхвърлят залци протичат с ненужна храна по земята. Ако обичаш, обичай така, както куче обича господаря си. Ако имаш късмет, твоят господар ще те пази, уважава и трепери за теб така, сякаш ти също имаш властта над сърцето му. Няма място за гордост в любовта, съжалявам! Ако това ви се струва прекалено, може би Бегбеде не е сред авторите на вашата книга. Айн Ранд – също, защото въпреки своя култ към „добродетелния егоизъм“ тя пише за любов, до която модерното „лично пространство“ седи като клетка за птици с ранени криле.


Послеслов

„... десет минути раздяла биха били достатъчни, за да направят живота ви непоносим.“ Познавате ли това чувство? Тази дупка във времето и пространството, която се отваря, когато вратата хлопне зад него. Всеки път, без нито едно изключение, на тръгване той се разминава с усещанията за задух и тягост, които се връщат за мен. Той си тръгва, за да настъпи принудителната ми „свобода“, облечена в тежките дрипи на самотата. Той си тръгва и с всеки сантиметър, с който тялото му се отдалечава от моето, в мен набъбва паниката. Ужасът, че изтръгват половината от съществото ми. Разкъсват света ми. Опожаряват целостта ми. И остава само едно гигантско, студено, враждебно, раняващо любовта ми лично пространство.
Когато идваше, външната врата на апартамента ми приличаше на божествени двери, по-магични от слънчево хало, където аз го чаках притихнала, малка и бяла. Когато си тръгваше, същата врата беше вече гилотина, зандан за душата ми, начало на нищото.

Десет минути само. И нито една дума не е литературна измислица.


photo@heather


Коментари

  1. T'as gobé ?
    T'as gobé ?
    Tagobétagobétagobé ?
    Qui êtes-vous ?
    Pourquoi on se parle à deux centimètres du visage ?
    Est-il exact que vous avez lu mon dernier livre ?
    Pouvez-vous me garantir que je ne RÊVE pas ?
    Est-il possible d'avoir une aussi jolie bouche de couleur rouge ?
    Est-il RAISONNABLE d'être aussi mignonne, d'avoir vingt et un ans et un tee-shirt taille XXXS ?
    Réalisezvous le risque que vous prenez en me faisant des compliments avec des yeux aussi bleus ?


    Part IV
    Howard Roark

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. За съжаление не помня точно този цитат, а и google translater не дава най-добрите предложения, особено за такива текстове :) Но се радвам, че точно ти коментираш точно този текст.
      Не държа този текст да бъде разбран. Иска ми се, ако някой усеща в себе си посланието му, да не бъде изплашен. Да, не на всеки му стиска :) Пълното посвещаване може да боли, а и не дава никакви гаранции. Но носи смисъл като нищо друго. И е необикновено.

      Изтриване
    2. Фредерик Бегбеде: Скука на летище „Роаси-Шарл-дьо-Гол“
      http://tinyurl.com/ome6tl2

      Изтриване
    3. Каква скука само, а?! :)
      Благодаря ти!

      Изтриване
  2. За какво ми е да съм свободна в някакво лично пространство, когато най-красивата свобода съм изживявала в споделено пространство..
    С този цитат повтаряш Милан Кундера,в не помня коя негова книга. Мога да разровя в паметта си, ако искаш :)
    Знам, че е случайно, но ето че има (поне) още един човек, който мисли като теб.
    И да, аз съм от несъгласните с текста ти, но въпреки това...<3

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Това е най-хубавото! На различно мнение сме, живеем и обичаме по различен начин, нуждаем се от различни неща, но в крайна сметка... <3

      Изтриване
  3. Благодаря ти за този текст :)
    Не се чувствам толкова сама вече

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации