Необикновената Йоли: Животът е и сладък, и солен, и кисел, но никога безвкусен

 

Фотограф: Красимир Андонов 

www.krasimirandonov.com

Това беше едно от най-ценните интервюта, които някой ми е давал. Смях се, плаках и през цялото време изпитвах възхищение в титанични дози. Всъщност очаквах точно това от разговора с нея.

Срещата ни с Йоли се случва часове преди броят да влезе в печатница. Заредена съм до върха на пръстите с думите и енергията й, със силата й, със светлината й най-вече. Минути след като се разделяме, разбирам, че записът е изтрит. Късно е за нов, Йоли хукна по задачи. В първия момент изпитвам истински шок. Той прелива в яд към техническата ми тъпота. Пускам ядът да ме гризе няколко секунди, но бързичко решавам. Ще я разкажа! Ще ви разкажа тази необикновена жена. Няма място за тръшкане, продължавам към редакцията с усещането как лошото се е случило с добра цел. Йоли току-що ми беше преподала от първо лице този урок. Има уроци, които всички добре знаем, но удобно скатаваме в папка „клишета”, докато не стигнем сами до истините им. Наскоро Йоли преживя голямото лошо и днес ми каза: „Да, много ме боли, но знам, че ще дойде ден, в който ще разбера защо е трябвало да се случи така.” Надявам се да ви разкажа Йоли, макар че тя трябва да бъде усетена, да бъде вкусен не само нейният неустоим галет с патладжани, но преди всичко нейният дух и необикновената й сила.

Дори обичайните биографични щрихи не са скучни при Йоли. От 19 години Йоланта Делибозова работи като артист-оркестрант в Софийската филхармония. Музиката наистина е голямата й любов. Ето ви още нещо, което звучи като клише, но за което след срещата с нея съм от сърце убедена. От седем години Йоли има собствен кулинарен блог, който постепенно се е превърнал в едно от най-посещаваните местенца с родното web кулинарно пространство. Преди три години неин колега от филхармонията случайно попада на блога й и е изумен, че тя твори всички тези неща – от сготвянето на храната през украсата, та до снимките, направени с най-обикновен стар фотоапарат. Съпруга на този колега е Милена Будинова, която по онова време е продуцент на „Денят е прекрасен” по bTV. Ето така се случва Йоли да се сдобие с първата си телевизионна рубрика. Тя е петминутна, в миниатюрна кухничка, където може да покаже само някои студени ястия, сосове и подобни. Но нещата се получават чудесно. Предаването обаче не подновява договора си с телевизията и е време за следваща стъпка. Отново всичко се случва случайно. В България тръгва аржентинският канал „Ютилисима” и Йоли вече има не рубрика, а цяло предаване. Това е страхотен опит за нея, защото тя не е нито професионален кулинар, нито тв водещ. От телевизията майка имат строги правила за визията и посланията на предаването – то трябва да е обучаващо, да тече бавно и обяснително, облечено в много цветове, панделки и финтифлюшки. Но това не е Йоли. Който е гледал новото й предаване, вече го е разбрал. „Много съм благодарна на 24Kitchen, че ми се довериха и че позволиха да бъда себе си в това предаване. Дадоха ми пълна свобода”, казва Йоли. „Домашни рецепти с Йоли” върви от няколко месеца в ефира на кулинарния канал, а снимките са осъществени в невероятна къща в Балкана, построена от естествени материали и докосната към природата от всички страни. Когато миналоло лято екипът поема към снимките, от апартамента на Йоли тръгва цял бус, пълен с нейните лично отгледани на балкона зелени подправки и тежки гювечи с посеви. Йоли се гордее с градската си градинка. За 30 дена заснемат 30 предавания. Има дни, в които приключват работа след 22 часа, но екипът и атмосферата са толкова зареждащи, че Йоли помни този месец като великанско удоволствие.

Макар да ухажва струните на челото цял живот, при това от най-високата за целта сцена в България – тази на Софийската филхармония, Йоли става популярна именно с кулинарния си блог и предаване. И понеже зная колко скромни са заплатите на оркестрантите ни, я питам не е ли мислила да направи готвенето основно препитание. „Това няма да го направя никога! Музиката наистина е голямата ми любов! Готвенето е за оставащото време.”

Връщам се почти година назад, когато се запознах с Йоли в село Бела речка на фестивала на спомените „Козе мляко”. Тя беше там със съпруга си и с приятели-колеги, класически музиканти като двамата Делибозови. Тяхната формация „Амара +” така подпали вечерта в читалището с жарки танга, че не селото, ами целият Балкан затанцува. Познавах Йоли и от блога й, и от предаването, и я спрях, за да й кажа колко харесвам всичко, което прави. Нали знаете онези първи срещи, в които чувството, че подаваш ръка не на чужд, а на много близък човек, е странно, магично и неустоимо. Иска ти се да го прегърнеш. След месеци й писах съобщение във Facebook по някакъв работен повод, напълно убедена, че няма как да ме помни. „Разбира се, че те помня, Миленце...” Това е Йоли. Сърдечна и открита, изваяна от любов. Очите й прегръщат и преди ръцете да са успели да го направят. Най-изумителна обаче е липсата на каквато и да било преграда, на каквато и да било предпазна клетка у нея.

Днес се виждаме за втори път, тя не знае нищо за мен, но ми споделя всичко за себе си. Няма друга рецепта да можеш да преглътнеш такова топло доверие, освен да поднесеш същото. След един час приказки над две кафета тя знае за мен повече, отколкото хора, които ме срещат всеки ден. След един час интервю с нея аз знам, че в живота ми вече има още един необикновен човек, когото с благодарност мога да нарека приятел. Нека ви обясня това с приятелството, с възхищението, въобще продължавам с опита да ви разкажа Йоли.

Точно преди три месеца тя се прибира у дома и разбира, че светът й е катастрофирал. Съпругът й – нейната голяма 23-годишна любов, си е отишъл внезапно. Видях ги двамата в Бела речка. Те са от онези двойки, за които се чудиш току-що ли са се запознали и влюбили, или съдбата е била изключително щедра към тях и ги е избрала за ролята на Любовта и Хармонията. И не, няма да говоря за тях в минало време. Йоли също няма усещането, че Цанко го няма. „Сякаш е заминал на турне и всеки момент ще се върне” – с такова чувство живее в дома им тя днес. Техният син усеща присъствието на баща си по същия начин. Духът на маестро Цанко Делибозов не ги е напуснал. „Неслучайно преди 21 години кръстих и сина ни Цанко – казва ми. – Гледам го сега, същият е като баща си, носи неговите черти, неговия дух.”

Когато преди три месеца Йоли написа на страницата си във Facebook, че е загубила другарчето си, изпитах шок и тъга като за най-близки приятели. Йоли обаче не остави никого да скърби по онзи потъващ начин, на който може да ни научи само подобна загуба. С тъжната вест тя написа също: „Усмивката ми се е позагубила, но пак ще я има, защото съпругът ми не ме познаваше друга. Радваше ми се, гордееше се с мен, обичаше ме безкрайно. Ще продължа да го радвам, защото знам, че ме вижда, чува и подкрепя. Във всичко! Така, както го е правил цели 23 години.” И тя наистина продължи да се усмихва. Днес ми казва, че изживява болката в себе си, но не си позволява да падне и за миг. „За болката трябва да се говори, а не да се крие, не да се преструваме, че сме силни и че сме герои, и че не изпитваме нищо. Но трябва да се живее напред. Времето ми минава ужасно бавно. Няма го от три месеца, а сякаш са минали 30 години.” Очите й ту се насълзяват, ту се пълнят с чиста и млада любов, сякаш току-що го е срещнала, а не загубила. Разказва ми колко много са пътували, как е обичал всичко приготвено от нея, как се е гордеел с нея. Много й е мъчно, че не е успяла да се сбогува с него. Малко след като той си отива, излиза втората й кулинарна книга „Сладки ноти” (издание на „Сиела”). Тя му я посвещава и очите й отново се гмуркат в тъгата, че маестрото не е успял да я види. Но пък е опитал всичко от нея, нали? „О, да! Всичко и по много пъти”, усмихва се веднага Йоли.

След загубата тя не престана да свири, да пуска рецепти, да отговаря с усмивка на всеки, който й пишеше във Facebook. През тези месеци мислех за нея често. Дори всеки ден. Най-вече заради спомена за нея и Цанко, които видях в балканското село за няколко кратки минути. Ето ви още една красива баналност – те приличаха на две половини от една вселена, търкулнати от добра ръка да се намерят във вечността си. Не можех да си представя как тази озарена жена продължава като счупена на две вселена сега... Имаше дни, в които надничах в профила й и винаги откривах, че тя е там – не се е скрила, не се е счупила всъщност, не е потънала в мъгла от спомени и самота. Четях разговорите й с хората – много хора й пишеха. Много! И на всички всеки ден от най-тежките си месеци Йоли показваше сила и великанска борба за живот.

Признавам й, че много рядко се случва да поканим лицето за корицата и по него да измислим темата на броя. Този път беше така. Заради Йоли се роди темата „Вкус към живота”. Силата, която тя показа след голямата си загуба, беше впечатлила много хора, които следят публикациите й. И както очаквах, тази сила не е измислена, тя не е поза. Йоли си е такава. Дава ми да докосна болката й, а след миг ми дава да разбера как се бори с нея: „Има хора, които нямат и три години толкова щастие и любов, колкото аз съм имала с него в продължение на 23. Мога само да съм благодарна и да чакам да разбера защо се случи така. Всяка нещо си има причина, нали? А самотата не е следствие от обстоятелствата. Тя е състояние на духа. Аз никога няма да бъда самотна. Имам приятелите си, сина си, работата. За мен приятелството е най-важното нещо на този свят и точно в такъв момент разбираш кои са истинските хора.”

Чувала съм от наши общи приятели, че тя често готви в огромни количества за празниците на всички свои близки. Питам я какво би направила набързо, когато й дойдат неочаквани гости. Ще ми се да измъкна от нея някоя коронна и лесна рецепта. „Такива неща най-много обичам да правя – притаявам дъх. – Наричат се изпразни хладилника.” Жалко, няма рецепта. Но пък има огромни усмихнати очи, които ме уверяват, че най-хубавите ястия стават от остатъци. Наскоро например се оказала само с кисело мляко и малко нахутено брашно и набързо свила от наличните продукти ролки, които са типични за индийската кухня и се наричат Khandvi. Сладичкото обаче й е слабост, а и вярва, че кулинарно най-добре изразява твореца. Обича шоколадови неща с ядки и с повечко масло. Даже мисли, че е преродена французойка с тази страст към маслото. Йоли не е маниак на тема продукти без консерванти, биопроизводство и други али-бали. Смята, че и без това нямаме гаранции как са гледани уж здравословните продукти. И макар да знам отговора на този въпрос, я питам какво би избрала да си купи – нови обувки или нов тиган. „Хо-хо, разбира се, че тиган, даже току-що видях едни такива чудни купи...”

Чудно леко е да се говори с Йоли. А всъщност си тръгвам от срещата с чувството, че съм прочела някоя много дебела книга. Дебела, светла и мъдра книга. Дори само заради тези думи:

„Аз обичам живота, много го обичам! И не, това не се е променило, защото ми се е случило нещастие. Животът е и сладък, и солен, и лют, и кисел, но никога безвкусен. От нас зависи как ще балансираме вкусовете. В живота е като в готвенето – всъщност голямото майстроство е да балансираш вкусовете, добре е да има по малко сол в сладкото и по малко сладко в лютото.  Животът е вкусен. Никога не си поръчвам какво да ми сервира. Но винаги очаквам сервираното да е хубаво.”

вяра

бях мъничка и вярвах

сега не вярвам и съм мъничка

photo@anka zhuravleva

Откъсни си парченце от мен. Направи го от любов

 

Когато винаги пишеш за любов, дори темата да е друга, и веднъж трябва да пишеш точно по темата „От любов”, седиш половин ден пред белия монитор, а пръстите ти се държат като парализирани. Какво да напиша за любовта, което не съм писала? Кое не съм почувствала още, къде в любовта не съм била? Докато чакам пръстите да се събудят, мисля за нещата, които не съм сторила от любов все още. От любов не съм  скачала от хеликоптер. Не съм написала книга от любов. Не съм сменила името си от любов. А бих направила всичко.

Преди време направих чийзкейк от любов. После от любов не го харесах. Казаха ми, че бил прекрасен, но когато обичаш, нищо не е достатъчно прекрасно за най-прекрасния, нали? Не зная дали харесвам това чувство, или всъщност то ме вбесява. Жалката недостатъчност на човешките способности да изразят цялата ни любов. Дори не знаем колко е това „цялата”. Как се мери любов, която извира от всеки релеф на света, от всеки твой кръвоносен съд, от всяко нервно окончание, дори от мъртвите клетки на епидермиса? Тя избухва от всеки милиметър вдишване, от всяко трепване на птица в другия край на света. Как да я измериш?! Толкова е грамаданска, че вероятно ще се пръснеш, ако не я споделиш, ако не я раздадеш. Макар че, когато ти позволят да даваш любов, ти започваш да произвеждаш в пъти повече от нея. И да искаш обаче, не можеш да я извадиш на показ цялата, не можеш да я изкрещиш, защото правенето на чийзкейк или думите, които разказват за нея, не са равни на тази любов. Тя е твърде необятна, за да може да се побере в чинийка или в изречение. Тези неща не могат да я облекат и да я покажат на света вън от теб, защото са малък размер за тази любов. Всичко е малък размер за тази любов, ти самата дори.

Когато обичам, се задушавам от мъчителната ограниченост на думите, на кулинарията, на тялото, на времето и на гравитацията. Изтощителна е невъзможността да бъдеш великана, който твоят човек заслужава. Който ще пасва на твоята любов. Чувството, че си недостойно малък и немощен дори за собствената си любов, също е изумително. Сякаш тази любов не е част от теб, резултат от това колко си дал на сърцето си да порасне, колко смело си прескачал страховете си, за да можеш да изпиташ толкова титанични чувства! Гледаш любовта си като зрител, като участник, но не и като неин създател. Влюбен си в нея, дори тя да те разкъсва от болки. Влюбен си в любовта си, защото тя прави всичко да изглежда грандиозно, възможно и безкрайно. Теб дори – теб, малката. Оглеждаш се в собствената си любов и това е единственото твое отражение, което ти харесва. Само в това огледало си растяща величина – растяща с размера на нещата, които можеш да направиш от любов.

Това е може би любимото ми определение от всички определения за любов – когато обичам, аз раста с размера на онези парчета от себе си, които съм готова да откъсна и да раздам.

Вероятно това означава, че от любов съм готова на всичко. А в същото време знам, че той, ако ме обича, ще ме обича и с чийзкейк, и с препечена коричка хляб.

Любовта се радва и на малко, но не разбирам хората, които се задоволяват да дадат от любов само колкото им поискат. Хората, които нямат импулс да обърнат хастара на времето и посоката на земята, за да дадат не всичко, а повече, и да летят в любовта си не на високо, а отвъд всички безкраи. Понякога любовта спира до нас като влак без ясно разписание, без обещана максимална скорост и без гаранция за крайна цел. А някои не посмяват да прекрачат и да се качат във влака, защото ги е страх или им се струва безумие. Или просто не са си приготвили достатъчно голям куфар с кураж и вяра. Да не скочиш в любовта като за последно, е престъпление към собствения ти живот и убийство на любов. Защото влаковите релси може да останат, но никога повече влак да не спре на твоята гара. Тогава ще чакаш угнетен до сетния миг слънце и единственото, което ще пропуква непосилната ти самота, ще бъде кънтенето на куфара. Защо не го напълни по-рано с кураж и вяра? Защо остави влакът да отмине? Не видя ли неговата обида, не почувства ли желязната тъга на твоя влак? Защо го пусна, защо го пусна празен? Защо не направи от любов всичко, но навреме? Влакът вече го няма...

От любов към любовта не съм пускала влака празен никога. Няколко пъти се оказах в не моя влак, но няколко пъти бях точно в него. И макар че трябваше да сляза по своя път, за да почакам следващия влак, никога не съм съжалявала за пътешествията, и за кратките дори. Защото всяко качване на моя влак ме е превеждало напред. Признавам, докато съм пътувала, съм правила и страшни глупости от любов. Непотребни неща, далеч по-незначителни от чийзкейка и думите. Благодарна съм за всяко сторено от любов.

Бях малка, но исках да обичам едно момче като голяма. Веднъж той ми се довери да го подстрижа. Никога не бях подстригвала, но аз и не бях обичала преди него така. Затова реших, че ще се справя. Е, не се справих. Хубавото момче стана хубаво момче с кофти подстрижка. Не остана доволно момчето. И взе, че ми го показа (мисля, че то още не се беше научило как да ме обича). Толкова зле се почувствах и най-вече безсилна да поправя глупостта си. Импулсивно реших, че глупост глупост избива, и тръгнах да режа и своята коса. Докато момчето изтръгне инструмента на глупостта от ръцете ми, ножицата направи дълбока рана върху моето рамо. Пазих този белег дълго. Не съм се гордяла с него видно, само тайничко в себе си. Защото няма как да се научиш да можеш всичко от любов, ако не минеш през няколко такива глупости.

След години вече бях голяма. Обикнах друго момче като... знам ли като какво, тук пак опирам до слабостта на думите, до тяхната импотентност да бъдат на нивото на чувствата. Обикнах титанично! Бях и малка, и гигантска, и устремена, и изплашена, и пълна с вяра, и празна от най-елементарни надежди. Всичко бях, но най-вече бях готова да дам всичко на тази любов. Дори да си тръгна от нея, ако това е най-доброто, което мога да й дам. А всъщност тя даде толкова много на мен...

Разказах на момчето за белега. Един ден той пожела да го види. Потърсих белега, но белег вече нямаше. Не съм мистик, но вярвам в чудесата от любов. И мисля, че любовта на това момче излекува белега ми от предишното.

...

Празникът на Свети Валентин не буди никаква емоция у мен освен може би лека досада от прекаленото розово навсякъде. Но не съм и от тези, които ще посипят с престорена насмешка желанието на хората да си подаряват плюшени мечета и спа уикенди за така наречения празник. Всеки повод да дадеш, да празнуваш, да направиш нещо от любов е добър. Защото, погледнете назад. Ама наистина, моля ви! Бръкнете в задния джоб на изминатия дотук път. Имаше ли смисъл в нещо, което направихме без любов? Имаше ли безусловна радост от постижение, несвързано с любов? Бяхме ли способни на красиво, преди да сме способни на любов? Този път не е ли даден, за да вървим от любов, за да дишаме и издишваме с едничката цел да бъдем любов?

Така мисля. Може би защото мисля от любов.

И всяка прашинка от Вселената е празна и мъртва, ако не лети към онзи следващ миг, в който и птиците в другия край на света ще узнаят, че те обичам, и ще притихват, когато успявам да намирам и рецептите, и думите, за да го прошепна и да ме чуе целият свят. Тоест да ме чуеш ти.

Началото на безкрая

Когато работата за списанието ме срещна с Красимир Андонов, той снимаше „Съдилището” - новия филм на Стефан Командарев с Асен Блатечки в главната роля. Асен щеше да е лице на корицата ни, но все не успяваше да се измъкне до София за интервю и снимки, а сроковете ни за печат изтъняваха притеснително. Един ден го попитах дали пък някой от екипа няма да се навие да го снима за нас. „О, не си казала! Нашият оператор е страхотен!” Честно казано, мислех за някой асистент по-скоро. Чудесно съзнавах, че „Съдилището” е кинопроектът на годината – мащабна продукция със сериозни амбиции. Нямах никакво съмнение, че Командарев е събрал каймака на киногилдията, за да надмине успеха дори на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде.” Стори ми се невъзможно операторът на такъв филм да се съгласи да прави сесия на Блатечки за някакво женско списание. Снимаха в сурови условия на границата. Къде ще се вместим ние в делата на седмото изкуство?! А и като знам колко надменни са някои кинаджии... Дори да се съгласи, никога няма да можем да му платим. С тези тревоги дочаках следващото обаждане на Асен. Когато звънна, той ми продиктува телефона на Красимир Андонов и каза, че няма проблем, Краси щял да го направи.

Имам навика, когато се притеснявам в разговор по телефона, да снова в кръг напред-назад като диво животно, затворено в клетка. Христина казва, че някой ден ще изтъркам пода на редакцията. Онази вечер обаче щях да изтъркам пода в кухнята ми. Беше 13 ноември 2012 г. и аз май бях сбъркала в предварителната си преценка. Да, операторът наистина беше съгласен да снима, но не, той нямаше никакви финансови условия. Тогава нямаше как да знам, че дори няма да дойде да си вземе хонорара. Беше мил и попита какви са ни изискванията за корицата. Звучеше спокоен и, без да усетя, бях спряла да търкам пода на кухнята. Казах му, че ще му изпратя няколко наши корици, за да види как изглеждат обикновено. Даде ми имейл, от който разбрах, че има личен сайт. Когато затворихме телефоните, веднага погледнах в сайта. Тази първа среща с фотографиите му... Да кажа, че са ми харесали, ще бъде обидно слабо. Във всяка от снимките на този непознат човек откривах късчета от светлина, която до този момент мислех, че виждам само аз, тоест, че не съществува. Във всяка фотография чувах разкази от мои, макар и неизживявани, истории. Никога до този момент не бях срещала визуален артист, чиято топлина да бъде толкова осезаема и приветлива за докосване. При това от пръв поглед.

Има изумителни творци. Аз съм способна да се удивлявам и възхищавам до крайност. Но за първи път, докато разглеждах работите на този непознат, виждах реализиран света, на който винаги съм искала да принадлежа. Той беше нарисувал реални картини от една до този момент съществуваща само в илюзиите ми действителност. Чистота, светлина, крилатост и честност. Никъде не докоснах творческа страхливост, нито суета, нито дори съзнание за това, че е толкова добър. След месеци в някакъв имейл му разказах това: „Помня онази вечер, в която видях за първи път твоите фотографии. Вълнението беше непознато, а аз познавам доста вълнения. Твърде неочаквано. Сякаш скочих в друг свят, много подобен на света, в който искам да бъда. Твоите снимки ме запратиха на път шеметен и светъл като безкрая на синьото ми. Прииска ми се да пътувам по този път дълго. „Мъчително малко са” – тогава за първи път си го казах, а после се случи да го кажа и на теб веднъж, помниш ли?

Снимай. Обикаляй този свят, той явно те обича, рисувай го и го показвай. Раздавай го. Ти го правиш по-красив. Нека хората видят в колко красив свят съществуват. Така и те ще са по-красиви. Снимай и тях, нито ден не спирай! Твоите снимки и филми трябва да останат и да обикалят много, след като нас вече ни няма. Не всеки човек има шанса да остане толкова дълго по земята. Ти го имаш. Използвай крилете си и не спирай – мечта след мечта, мечта след мечта.”

Разказвам това, защото все още се чудя как година и нещо по-късно моите драсканици попаднаха до фотографии като неговите. През онази ноемврийска вечер пратих на Краси само няколко думи. Написах му, че съм видяла нещата в неговия сайт и да му показвам как правим ние корици е като да дават на Ван Гог за пример как рисуват в 8 клас. Корицата с Асен Блатечки беше една от най-добре приетите от нашите читатели и до ден днешен не сме успели да създадем по-добра.

Другото типично нещо за Красимир е неговата безобразна скромност. След като приключиха снимките на „Съдилището”, го увещавах да ми даде интервю за списанието. Ей, много трудно беше, никой не ми се е дърпал така. Защото според него нямало какво интересно да каже. Вече от година „безинтересните” неща, които ми разказа в това интервю, са сред най-четените в блога ми. Когато се разделяхме при първата ни среща, а именно след интервюто, той каза: „И, хайде, можем да измислим някакъв общ проект.” Май вече беше минавал през „Солунска 16". Почудих се какъв пък би могъл да бъде този общ проект. Как моите драсканици могат да застанат до неговите вселени. Реших, че го казва от любезност, но това не ми попречи да си пожелая да порасна толкова, че да срещна някоя и друга своя дума с неговите светлини.

Останалото са поредица от неслучайни случайности. Краси се съгласи да застане начело на един проект на „Всичко за жената”, който осъществяваме заедно с негови студенти от НАТФИЗ. Обсъждали сме и други идеи за общи начинания, но аз винаги съм знаела, че имам още път, докато мога да бъда достоен партньор на неговото изкуство. Е, да, ама се яви една чудесна Люба Христова, която съкрати този път драстично. Създателката и стопанка на SOHO преди около месец ме срещна с покана да посвети на моята „Солунска 16" една цяла вечер от поредицата Creative talk в SOHO. Знаех, че преди е канила и Краси за изложба и й разказах историята, която описвам тук. „Значи правим изложба на негови фотографии и твои текстове!” И въобще не се шегуваше, дори веднага забоде в тефтера 17 февруари - 21 март. Краси също отсече, че го правим. Нямахме концепция. Просто и тримата знаехме, че срещаме два много близки свята. Още нямам никаква представа какво ще излезе от  тази среща, но толкова събития и хора дотук я предизвикаха, че коя съм аз да им се противопоставям. Никога няма да виждам в текстовете си достатъчност, че да пътуват из света редом до тези фотографии, но може би именно затова ги изпращам да повървят заедно. Думите ми могат да научат много от неговите снимки. Могат да помъдреят и със сигурност там никога няма да им липсва светлина.

Всеки от текстовете в изложбата е писан с намерението да бъде прочетен от един човек само. Някои от тях са още по-еднолични. Текстовете в „Дневници на безкрая” са наистина извадени от лични дневници и писма и не съм предполагала, че някога ще излязат от там. Ако кажа, че лесно ще ги извадя, ще излъжа. Но ето че след три дена те ще имат вече свой живот и ще пътуват до фотографиите, които на 13 ноември ме пуснаха в нов свят. Фотографиите, за които пожелах на Краси да обикалят света и след като нас вече ни няма. Дали нашите текстове и фотографии ще срещнат своя безкрай, не зная. Няма да бъда в края на безкрая. Но се надявам да бъда в началото му. 

И ще ми простите клишето, но безкраят не се случва без хора. Нашите хора го пишат и рисуват заедно с нас и ако пропусна да благодаря на някого от тях, ще е неволно. На първо място благодаря на Краси, че намира място за моите думи в рамките на своите картини. На Люба благодаря, че ги събра под покрива на SOHO. На Христина, че се вълнува за нашия безкрай като за свой. На Капка Кънева, че постави първата красива рамка на дневниците и създаде за нас постерите и картичките. На колегите ми от „Всичко за жената” и на фотографите от „Красиво за жената”, че през последните дни хвърчат из София с тези постери и картички и правят пътя на безкрая толкова дълъг и шарен. На Боги за подаръка-изненада и за вдъхновението й всеки ден! На момчетата от Brazz ViliDJ, които ще подарят на дневниците своята музика, както и на едни други момчета, които ще разлеят вино върху вълнението ми на откриването. Благодаря на майка ми, която е винаги до мен, но незабележима – най-добрата учителка по любов! Благодаря на вас, най-честите обитатели на моята „Солунска 16"! Без вас тук ще е празно. Благодаря на моето търпеливо, умно и прегръщащо дете, което почти всяка вечер е само, защото мама пише, все пише. И въпреки това всяка нощ, преди да заспи, а аз му казвам „Обичам те”, то отговаря „Аз те обичам повече!” 

Благодаря и на една специална жена, без която нищо от това нямаше да се случи – съпругата на Краси. Маргарита, благодаря ти!

"Животът"

фотограф Красимир Андонов

Част от изложбата "Дневници на безкрая"

Всеки ден като за първи път

 

Брой първи. Като едно новородено. Като първа спирка в нов град. Хубавата година остана вчера, качихме се на следващия влак. Беше леко и крилато пътуване, а сега трябва да се качваме и пристигаме наново.

Брой номер едно. Същото като брой първи, а всъщност – точно обратното. Победителски брой. С победител на корицата. Но победата не е първа, тя е в края и е последна.

За кое ми се пише – за брой първи или за брой номер едно? Първите неща са ми толкова по-интересни от победите. Наскоро пътувахме с фотографите на „Красиво за жената” и с Георги – внука на баба Мария, за която съм разказах вече, и някъде между Средна гора и Стара планина започнахме да си четем поезия. Държа две малки стихосбирки в колата, от които всеки си избра по нещо да прочете на другите. Беше от онези малки моменти – нищо и никакви, нямат нужда от много приказки, ама сякаш по чуден начин няколко човека ги усещат еднакво. Попитах ги дали им се е случвало някой да им чете стихове, докато пътуват. Оказа се, че на всички ни е за първи път. „Знаете ли колко малко неща вече ни се случват за първи път”, казах им. Може пак да ни се случи – с други хора и по други пътища, и да е още по-хубаво, но когато и да бъде пак, ще помним, че по онзи красив български път сме чели стихове за първи път.

Казват, че има късмет на начинаещия и е вярно, изпитвала съм го особено успешно при игра на боулинг и при правене на торта Павлова. В началото има устрем, има надежда, има сила и цел. В същото време целта е толкова далече, че нищо не губиш, ако не стигнеш до нея. Друго е да си минал половината път в преследване на победата. Не се губи току така усилието за нещо, каквото и да е. На половината път надеждата става несвободна. Не е просто надежда за нещо хубаво, ами е надежда за нещо хубаво на всяка цена. Защото й тежат усилията. Надеждите хвърчат най-пъргаво в самото начало. Тогава не ангажират болезнено със себе си, тогава са най-свободни. Аз харесвам надеждата лека и млада – родена в онази начална безплътност, от която надеждите се превръщат неусетно в реалност.

Един приятел ми каза веднъж, че колкото повече си вложил в една любов, толкова по-трудно ти е да я загубиш. Сигурно психолозите ще потвърдят, но такива като мен, дето знаят друга анатомия на любовта, не вярват. Не усилията правят любовта важна. Не усилията правят нас достойни за обичане. Любовта сама по себе си е всичко. Има ли я искряща, пълнокръвна, не е за губене – нито в началото, нито след сто години усилия. Аз не искам да съм достойна за обичане. Искам да съм обичана въпреки недостойнствата си. Така се обича, ако обичаш като за първи път. И като за последен също.

Помните ли първите неща? Сигурно ви се струват далечни, а те не са, ако ги помните.

Лесно се връщат, вижте.

Първия път, когато видях своя статия отпечатана... ами литнах към вкъщи, за да покажа списанието на нашите. Още помня как бяха разпределени снимките из страниците, помня заглавието и онази сладка трапчинка, която се отвори в сърцето ми и която до днес се търкаля от кеф всеки път, когато й замирише на току-що отпечатан брой. По начина, по който изживях първата си статия, не се случи да усетя друга. Но няма брой, който да излезе, и да не се усмихне трапчинката.

Първия път, когато казах „обичам те”... това си беше детска история. Той се казваше Николай и беше от съседния клас. Дърпаше ми престилката, а аз бягах от него. Все бягах надалеч и не можех да се сетя що го правя, щом по ми се искаше да съм наблизо. Един ден Николай ме гонеше по стълбите на стара кооперация в нашия квартал. Бях много бърза и не дадох да ме стигне. Бях толкова бърза, че преди да продума, му викнах два етажа по-отгоре: „Обичам те”. Оттогава знам, че някои неща не се правят бързо, ако искаш да те стигнат. Но пък и сърцето ми като мен харесва повече устрема отколкото победата.

Първия път, когато разгледах сина си... той се роди мъничък и трябваше след раждането да се стопли в кувьоз. Бях се прокраднала вечерта да го погледам, без никой да ме види. Хем е твоето дете, най-важното същество на света, хем е ново, неизследвано. Гледаш и го изучаваш, не знаеш нищо за чертите на малкото лице – запознаваш се първо с нослето, после с брадичката. А тези ръце? Те ли думкаха от вътрешната страна на корема ти през последните месеци? Толкова са изящни, кротки и нежни, а каква дандания произвеждаха! Гледаш детето си за първи път. Хей, това се казва първи път! Сякаш гледаш живота отначало. И си нова, както нов е той. Майките разправят, че обичат бебетата още от тази първа среща. Другояче го изчувствах аз. Не знаех дали вече го обичам, но знаех, че се задава такава любов, каквато не беше имало в света от преди малко. Със сърце, в което някой беше създал нова нежна дандания, и на пръсти, за чиято ефирност не подозирах, излязох от стаята със спящите бебета. За първи път бях насаме със сина си и вече нищо не беше същото.

Брой първи. Задава се година, в която ще напишем още много броеве. Ще намираме много пъти неща, по-ценни от победата. Ще пускаме надеждите да летят пред нас и първи да достигат вярната посока. Ще четем стихове по тавани и във влакове, ще пишем, ще продължим да изучаваме децата си, ще откриваме нови трапчинки от смях.

Колкото до „обичам те”, мисля, че няма по-хубаво от това да го кажеш на последния. Всеки ден. Като за първи път.

photo@pinterest.com

Сама

Сама съм

Спокойно

Само покривите

знаят

това

photo@pinterest.com

Мария Балабанова... защото теб те немаше никъде

  

  Фотограф Михаил Георгиев 

Текст Мила Иванова 

Водещ на проекта Красимир Андонов

Историята на баба Мими, която държи снимка на любов от отвъдното

Тя е на 84, аз съм на 37. Тя живее в Челопеч, аз живея в София. Тя няма останал нито един зъб, аз се радвам на добро стоматологично здраве. Тя все казва, че нейната е свършила, аз все се надявам, че мойта тепърва предстои. Нейното лице е красиво набраздено, моето се набраздява само от тъгата, че може да нямам същия разказ за любов като нейния.

Мария Балабанова ни посреща на прага на къщата си в Челопеч и се здрависва неочаквано силно на фона на малката си слаба фигура. Хваща ръката ми и ме придърпва да ме целуне. Баба Мими е от онези малки любови от пръв поглед. При първия поглед обаче още не знам, че ще искам да се върна скоро пак. Че втория път аз ще я придърпам и аз ще я целуна. Защо ли? Защото е човек, врял цял живот в любов, нуждаещ се от хора и от близост, и това ме привлича с целия си уют неудържимо.

Влизаме в къщичката, която едно време е била също толкова голяма, но е била къща – пълна с хора, пълна със смях. Днес е къщичка – баба Мими обитава една стаичка на приземния етаж и светът й е събран в нея – малка печка, много снимки, икони, книги, прозорец към двора. Отвън наднича котката, но бабчето не я пуска вътре, прави се на строга. Започва да ми показва снимки от сватбата на Жечко и Анна. Доколкото разбирам, Жечко е неин втори внук. Разказва ми за тях, сякаш ги познавам. „Жечко и Ани се венчаха и гледай тука тая целувка – сочи снимката, - тия щеха да си изсмучат и пломби, и всичко.” По-късно разбирам защо толкова се е впечатлила бабчето от начина на целуване на младите. Георги – един от внуците й, я нарича „бабчето” и без да съм поискала позволението й, започнах да я наричам по същия начин. Заради любовта ми от пръв поглед и защото й отива да е бабче, а не баба. Но преди да е била бабче, Мария е била красива 19-годишна девойка. „Била съм много хубава навремето. Сега съм зел Кольо, дал Кольо.” Защо говориш така, бабо Мими? Ние сме тук, защото в нашето списание искаме да покажем колко хубави са жените на всяка възраст. Стига да имат сърце да са хубави и история, която да ги пази живи. „Жените, ако искат да са хубави, са хубави. От тях зависи”, отвръща ми тя. И ми разказва най-хубавата история за любов. 

Разправяли й нейните приятелки за едно момче от съседен Пирдоп – Димитър Балабанов. Всички му викали Мишо. Казвали, че Мишо е само на 21 години, а пък вече с побелели коси. Мария още е ученичка и един ден се озовава на площада в Пирдоп, докато Мишо Балабанов излиза от къщата с, точно там, на площада. И тя го вижда. „И верно, цялата му коса беше бяла.” Георги по-късно ми разказва, че всъщност косата на дядо му побеляла, когато се върнал от войната, което било девет години след тази среща. Но баба Мими така е запомнила този момент на площада. Това обаче не е важната им среща. Мария играе в театрални пиеси и един ден Мишо Балабанов е сред публиката. „Ролята ми беше такава, че трябваше да стоя в края на сцената”, спомня си. Мишо я вижда, докато тече представлението, и като скача, грабва я от сцената и вика: „Хайде, заминавай с мен!” „Как така да заминавам - дърпа се Мария, -  имам си роля!” „Ще ти намерят дубльор”, отсича решително Димитър Балабанов и я товари в колата. Казах ви, тя е от малките любови от пръв поглед. Е, в онзи ден е била от големите.

Бабо Мими, и те взе от сцената?! И беше любов от пръв поглед, вярно ли?! „Да, прегърна ме и айде в Пирдоп! Любов от пръв поглед – истина!”

Ти се влюби в него от пръв поглед, така ли? „Той се влюби!”, отсечено, категорично, с една много нейна игривост извиква баба Мими. Гледам я, усмихвам се, усещам, че иска да каже още нещо. Гласът й се връща с нова нежност: „И двамата се влюбихме заедно.”

Когато отива в Пирдоп, започват тегобите на Ромео от Пирдоп и Жулиета от Челопеч. Свекърва й не е никак доволна от избора на сина си. Съседката Ангелова даже се възмущава: „Ти какво искаш, бе, Балабанова?! Я виж каква е хубава, каква е интелигентна, на 19 години само!” А свекървата отвръща: „Да, ама е от село, със селски манталитет.” Бабчето го разказва без огорчение, защото свекървата по-късно ще си признае грешката. А свекърът? „Той беше златен човек!” Свекърът харесва снахата и даже след години иска тя да вземе цялата къща с все големия двор. А кога те прие неговата съпруга? „Един ден ми каза: „Миче, аз много съм сбъркала за теб.” И това беше. Живеехме много добре.”

Баба Мария е добра снаха, върши хубаво всичко, което се очаква от нея в къщата. След много години, когато свекърът е тежко болен на легло, казва да извикат нея, иска да я види. Когато тя взима ръката му в своята и го пита: „Татко, какво има, викал си ме”, той я поглежда с обич и тихичко си отива. Няколко пъти баба Мими описва тази случка. От 7-8 месеца има склероза и повтаря историите, забравя, че току-що ги е разказала. Смесва някои спомени и макар да звучи тъжно, защото е белег от многото изживени години, има красота в това да слушаш отново и отново моментите, в които за тази 84-годишна жена се е побрал животът й. „Свекър ми беше добър човек, златен човек – повтаря и потретя баба Мария. – Имаше един голям двор в къщата и викаше: „Миче, искам всичко да ти оставя на теб!” Наобиколили сме я ние, младите, и не можем да удържим смеха си, когато започне да описва нещо отначало, а само преди минутки сме го чули пак и пак. Тъжен смях, приятели. Днес правим купища снимки всеки ден. Ходим на толкова много места. Познаваме стотици хора. Обичаме по веднъж, по два пъти, по сто пъти. Аз бих сменила нашето днес за нейното вчера, а вие? С тези няколко истории тя е направила своите важни кадри по 84-годишния път. И сега не й остава друго, освен да ги разлиства отново и отново. С тези няколко кадъра тя дали няма повече от нас, а?

„За една целувка се дадох”, вика ми бабчето. Как така за една целувка, бе, бабо Мими? „Ами как – седна Мишо до мен и изведнъж ме целуна ей тук – сочи си дясната буза. – И край, вече бях негова. А кандидати имаше много...” Нямало като сега – целувки, целувки. Дадеш ли да те целунат веднъж, за цял живот е. Баща й също се сърди в началото: „Какво направи?! Пристана на един и си отиде...”

Ти едва ли само заради целувката си отишла, бабо Мими. Нали го харесваше? „Харесвах го, ама не исках да е така. Исках по-дълго време да ходиме. А той вика: „Тръгвай сега, ще ти намерят дубльор!” Мишо я води при обущаря да й вземе мярка и хайде в Пирдоп. И така до края. „Много ме глезеше. Де ходи в командировка, обувки ми носи.”

След време Мария започва работа в общината – дълги години е дясната ръка на кмета. Други служители няма. До малката й кухничка има друга малка стая. В еднокрило гардеробче баба Мими пази всичките си рокли. Първата, която вади, е везана от нея на младини – голяма хубост! Представям си я с везаната рокля и как сменя само обувките, донесени от влюбения съпруг. Още един тоалет държи да ми покаже – костюма, с който е изкарала цялата си служба в общината. „Виж го. Колко съм го носила, не е мръднал!” И вярно, само гъделичкащата миризма на нафталин сочи годините на елегантната дреха.

„Не съм била суетна -  казва ми и рязко сменя темата. - Ние пътувахме навсякъде. Обиколихме цяла Европа.” Така и не може да ми обясни как по ония години са им давали да пътуват, но внукът й потвърждава историята. С голям дървен куфар Мария, Мишо и двете им момчета все са на път. Носят си палатка и обикалят България. „Тук сме в Москва”, сочи баба Мими на една снимка. В Москва учи големият й син Евгени. Специалността му е енергетика, а златните медали – не един и два. „Беше дете, дето го няма второ никъде, ама си отиде рано.” Влизаме в най-тъжния момент от хубавата приказка на баба Мария. Без време си отива големият й син, но тя не говори с тъга за това. Говори за него, сякаш още е жив. Или сякаш очаква скоро да го срещне отново. „Искам да умирам, ама не се умира зорлем, не става – казва повече с яд, отколкото с тъга. – Искам да умирам, защото имам хора горе. Аз вярвам в отвъдното. Една нощ съм се унесла и сънувам дете. Стъпило с една луна на каменна плочка. Викам му: „Стани, баба, ще изстинеш.” „Нема  бабо - вика, - да изстина, щото ние сме в отвъдното.” И като се събудих, така ме беше яд, че не си досънувах съня да го видя, още да ми каже.”

Защо ти е да умираш, бе, бабче?! Я виж какви внуци имаш, как те гледат! „Внуците са златни. Ей тоя – сочи Георги, даже е сребърен!” Като каже името на Георги, бабчето става друга. Говорим си, а Жоро е излязъл за малко от стаята. Баба Мими се сеща за него, прекъсва си думата и хуква да го търси. „Що ма лъжеш, че ще идваш всяка вечер?”, хока го, ама го хока с оная бабина обич, от която медени парици капят вместо думи. „Ето, нали съм тук - смее се Жоро, -  баклава съм ти донесъл.” „Аз ще ти кажа – обръща се към мен и заговаря не като бабчето, а като дете. – Се сама съм. Друго е да имаш едно близко животно като него. Като дойде, почва да готви. Слага на мен една чиния хубава. То ми се не яде. Викам му: „Да те видя искам, не да ям!”

Жоро, брат му и баща им държат прекрасната къща за гости „Горски път” в Пирдоп и той постоянно минава да види бабчето. Тръгне ли да си ходи, тя не го пуска, ако не вземе и нея. Да е сред хора, да не е сама в къщата. И пак, и пак се сеща за дядото. Той често бил командирован из България. „За три дни го пращат някъде, а той се връща на първия ден. Не можехме да се разделяме за повече. Казваше ми: „Ние с тебе, понеже не можем да живеем един без друг, трябва да умрем заедно.” Е, да, ама той си отиде преди 15 години, а аз още се мотам...”

Този проект се казва „Красиво за жената”. Целта ни с фотографите е да покажем красотата на жената в нейната есенна възраст. Красотата, която се събира в пъстър букет от паднали зад нея малки истории. Виждам баба Мими така красива, както нейният дядо, ако беше жив, щеше да разбере. Виждам я как още подскача по сцената в очакване да изживее отново и отново онзи миг, в който Мишо ще я грабне, ще я пъхне в колата, за да я обича и от отвъдното. Виждам я как го чака от командировка и потропва в двора на свекъра с различни обувки, нетърпелива и хубава. Виждам я как чака Жоро сега, защото е свикнала да получава любов, да дава, да бъде светът й близък на този отпреди 15 години. Виждам я как чака да се качи при дядо Мишо и да бъде обичана завинаги...

Тя е на 84, аз съм на 37. Тя живее в Челопеч с котката, аз живея в София с чуденето коя от нас познава по-добре щастието. Седим на кушетката й, а сред албумите със снимки се мяркат няколко песнопойки. Да почетем, бабо Мими? „Нá, чети.” Хубави са тия стихове, дето си четем в малката кухничка, в голямата къща на Димитър и Мария. Но с друг стих ще си тръгна от Челопеч. Благодаря ти, бабче, за него:

„Отиваше мъжът ми в гората за дърва и ей го, връща се след малко. „Защо се връщаш, бе?”, го питам. А той: „Защото теб те немаше никъде.”

Блог на фотографа Михаил Георгиев: http://onefactphotography.blogspot.com

Защото обичам

морето ми,

посвещавам ти този ден

прекарах го в планините

защото обичам

обичам човека

който обича планините

все едно бях с теб

ти си ме учило

да обичам

без дъно

без бряг

при опасност от айсберг

от потъване

да обичам

без пояс

на сал и на студ

по средата на самотата

да обичам като лунна пътека

като пълнолуние

като вълнение

като днес

обичам, морето ми,

и днес видях как обичам

от високото

а високото е това

което прави ни сини

тебе и мен

а вече и него