Младостта мина, да живее младостта!


Сутринта, докато се гримирах, нещо необичайно проблесна в огледалото. Точно отпред, на бретона. Два бели косъма. Няма драма, като изключим съмнението в качеството на боята ми за коса. Промърморих машинално: „Хм, бели коси“, а мама, която шеташе наоколо, се сепна, остави всичко и сложи очилата: „Я?!“ Не й се вярваше.

Много лесно мога да избухна в банални разсъждения по темата за възрастта. И ще го направя с удоволствие! Защото не съм ги прочела в книгите на великите мислители, а ги живея, усещам, преминавам през тях. Какво по-хубаво от това да стигнеш сам до сърцето на щастливото клише. Особено когато то ти казва, че всяка възраст е прекрасна. Нещо повече - на всяка възраст чувстваш, че тази е по-добра от предишната.

Наскоро синът ми изстреля: „Мамо, ти не изглеждаш на 38. Годините ти личат само по това колко си висока...“ Опитах се да не мисля колко висока ще съм на 48, но се зачудих защо го казва. Да не би да изглеждам като жена, която се притеснява от годините си? Едва ли – често назовавам възрастта си и не се смущавам от никакви сравнения с по-малка от тази цифра. И по-малките цифри бяха прекрасни, но изминалите възрасти ми изглеждат като дрехи, на които им е изтекла модата. Не преследвам никакви моди, но всички знаем как звучат сега диско бретоните от 80-те и „варените дънки“ от същия период. За своето време бяха върхът на сладоледа, но кой би ги носил днес?!

Аз не се притеснявам, че вече нямам варени дънки в гардероба си. По-важното е, че все още ходя главно по дънки, продължавам да нося същия номер и нямам нито един „тоалет, който приляга на средната възраст“. Всъщност изобщо нямам „тоалети“. А годините помогнаха да се отърся от безумици в личния си стил като шноли с панделки, шарени чорапогащи, прашки, бански с банели, копринени панталони, палта тип пелерина и обувки на страховити токове.

Тоест улегнала си, проговаря дяволчето в мен, което и на 18, и на 38 все ми търси кусури. Ще ти отговоря, дяволе. Да, не съм вече бясната тийнейджърка с пола от оскъдно парче плат и коси като буря, но страстта ми за живот на пълни обороти не е повехнала изобщо. И ако на 18 тя ме отвеждаше само към разни дивотии, днес е култивирана и поизчистена от рискове. Тогава шляпах безотговорно в живота, който изглеждаше до колене, но вече внимавам, защото съм била събаряна от тежки вълни, пропадала съм в дънни ями и зная, че във водата плуват не само красиви рибки, но и коварни хищници. Хубавото е, че срещата с тях не ме е отказала да влизам в морето и да търся пасажи със златолюспести пътешественици. Младостта е прекрасна и не си давам нищо от нея, дори глупостта. Но зрелостта може да бъде младост без глупости и това харесвам най-много в годините си.

Онзи ден с моя човек решихме да тръгнем към Камен бряг късно вечерта, за да снимаме дивите божури. Пристигнахме в 3 през нощта и докато си опъвахме палатката, бяхме посетени от гранична полиция. Униформените бяха любезни и учудени. Казаха, че всякакви са идвали, но още никой не е разпъвал палатка в 3 през нощта. „Ами дойдохме да видим божурите“, обяснихме ние. Не ни повярваха, разбира се. Почувствахме се като 18-годишни хлапаци и си обещахме, че ще направим същото и на 78.

Ти май се утешаваш, защото вече не си толкова млада? Дяволчето не ми дава мира. Не бе, дяволе, казвам точно обратното – че още съм млада. Че да си млад, не е физическо, а душевно състояние, и то не е даденост. С годините е въпрос на старание и на приоритети в зоната ти на комфорт. За съжаление съществува и обратното. Има млади хора, които мислят и живеят като старци. Оставят годините да минат между телевизора, кафенето и работата. Оставят духа им да посърне преждевременно, не рискуват, не мечтаят, не се променят, забравят какво е да имаш пеперуди в корема и криле на гърба. Някои хора просто не се чувстват добре в младостта.

Тук синът ми би ме скастрил: „Ти пък, мамо, се фукаш!“ Не е вярно обаче. Само искам да кажа на всички момичета, минали възрастта, в която нямаме нищо против да ни питат на колко години сме, че такава възраст няма. И колкото по-нафукани носим годините си, толкова повече тези години ще ни дават. Няма нужда да сме смутени от своята възраст като нашите майки и баби, които бяха на по 40, когато започнаха да скъсяват косите си и да удължават роклите. Започнаха да цъкат след целуващите се младежи в трамвая и да употребяват изрази като „по наше време“ и „днешните млади“. Времето е наше, докато ние сме във времето. Младостта е в нас, докато не я пуснем, докато не даваме да ни отстъпват място в тролея, докато си носим кецовете и кожените якета, докато не затънем само в спомени, носталгия, музика от „нашето време“ и ценности пак оттогава.

Годините дълбаят бръчки около очите ни, но може да бъдат безкрайно милостиви към ума и сърцето ни. Защото ако в младостта ни е липсвала мъдрост, няма нужда в мъдростта ни да липсва младост. Стига да не позволяваме на любопитството ни да се пенсионира, има време за много младости. И те стават още по-сладки, когато усетиш, че за да бъдеш там, където си, си трупал, преодолявал, изкачвал. Всяко стъпало нагоре може да бъде началото на нова младост. И никакви оправдания с амортизация на физиката не трябва да ни спират. Щом 80-годишен японец изкачи Еверест, значи мечтите не остаряват. Напротив. Годините ти позволяват да гледаш живота все по-отвисоко, а гледката отвисоко разкрива много повече възможности и красоти.

Понякога се притеснявам да не пусна някоя година да изтече по инерция. Без да науча повече, без да създам, без да се променя, без да изживея неща. Не искам в края й да се обърна назад и да не видя нищо ярко, нищо, което да ме кара да потръпвам от благодарност, че съм минала по точно този път. И не говоря за това, че очаквам от себе си велики дела и уникални събития. Обратното. Мисля, че майсторството на живеенето е именно в анонимните малки мигове. Да се чувстваш цял и жив, докато лежиш в божурите с компания светулки, а някой, който те обича, да лежи до теб и да ти показва къде е Голямата мечка. А ти да не искаш да си никой друг, с никого другиго, никъде другаде, по никакъв различен начин. Не се притеснявам от годините си. Притеснявам се да не минат без ей тези големи малки мигове.

По този начин ми се живееше и на 18, и сега, на 38. На 18 щях да лежа в божурите с тогавашните си любими кубинки, купени с два номера по-малки, за да не изглеждат груби. На 38 познавам комфорта на удобните обувки и не бих си причинила подобна глупост. Но да лежа сред божурите в 3 през нощта и да обичам бясно – мога да бъда това момиче вечно. С други думи - младостта мина, да живее младостта!




М.И.

Писмо до сина ми


Детето ми,

Аз не съм най-добрата майка. Зная, че ти ме обичаш, защото съм единствената ти майка, но можех да бъда по-добра за теб. Когато беше бебе, не обичах да говоря с другите майки в градинката. Струваше ми се глупаво от сутрин до вечер да обсъждаме съдържанието на памперсите и бройката поникнали зъбчета. Когато излизах с приятели, не разказвах постоянно за теб, а само ако някой ме попита. Истински отдадените майки не мислят за друго освен за своите бебета. Те се търсят и сдружават, те заживяват живота на децата си. Те им говорят с бебешки гласчета и се умиляват на всяка беззъба усмивка. Те спират да се гримират, за да не ги изцапат, и забравят да се поглеждат в огледалото, защото имат очи само за децата си. Когато не четат детски приказки, те четат доктор Спок. Когато не са до детското креватче, те са на детската площадка. Не мога да си представя, че те обичат бебетата си повече, отколкото аз обичам теб, но винаги съм се чувствала виновна, че не кипя като тях в бебешките теми. Те са обсебени от въпросите на кърменето, подсичането, оригването, захранването, прохождането. Те пишат по форуми, трескаво споделят една с друга, разменят опит и бебешки такъми, четат специализирана литература, знаят повече от лекарите.

Аз изживям твоето порастване по различен начин. Не че не знам какво е „бг мама“, но не съм и „бг мамата“, която ще се похвали на целия форумен свят с първото ти зъбче или с първата ти крачка. Когато ти проходи, изпитах вина, че не бях там. Но и радост, защото до теб беше твоята баба. Тя е по-търпелива от мен и по-постоянна с теб. Сигурно някога ще бъда като нея, но с твоите деца. Надявам се! Когато ти проходи, не бях подготвена. Не бях ти купила ортопедични обувки с твърди петички и сладки бели копченца. Не направих отливка на крачето ти и дори не написах статус във Facebook. Това изживяване беше толкова интимно, че не зная дали някой въобще разбра какво изпитвам. Не че беше нужно. Мога да говоря открито за най-съкровени чувства и емоции, но има неща, които са само между мен и Силите. Такова беше твоето прохождане. Помолих се да вървиш дълго, да крачиш смело и да бъдеш закрилян. Беше Кръстовден и ти подарих сребърно кръстче. Не съм сигурна, че зная къде е кръстчето днес, извинявай. Казах ти, не съм най-добрата майка. Но пък не минава ден, без да се помоля пътят ти да бъде дълъг и благословен.

Всички казват, че си много хубав. Аз не отговарям нищо. Когато те гледам, изживявам това, което виждам, отново по много тих и личен начин. А добрите майки постоянно изтъкват достойнствата и успехите на децата си. Възпитана съм старомодно в скромност и не мога да превъзмогна симпатията си към това качество. Няма да те направя самоуверен и напет, а сигурно трябва. Казват, че добрите майки го могат.

Добрите майки са амбициозни. Техните деца ходят на английски от 3-годишни, плуват като шампиони на 5, а след първи клас посещават втори западен език, три вида спорт и лагер за скаути. Добрите майки подготвят децата си за елитни училища и ги изпращат на частни уроци още в трети клас. Те мечтаят децата им да следват в чужбина и да не се налага да се връщат в България. Аз не съм добра майка. Оставих те сам да избираш и спортовете, и езиците. Баба ти всеки ден ми повтаря, че другите майки учат с децата си. Аз уча с теб от дъжд на вятър по немски и никак не съм търпелива като учител. Но по-лошото е, че съм егоист. Не искам да учиш и живееш в чужбина, защото ще ми липсваш. И защото упорито вярвам, че бъдещето ти може да бъде хубаво и тук.

Добрите майки се навъртат в училище, познават всички учители и другите родители и всеки ден се интересуват как са се справили децата им и кога ще бъде следващото им контролно. И тук ме няма. Бих се притеснявала, ако имаш проблеми в училище, но за мен е най-важно да се прибираш жив и здрав вкъщи. Искам да си любопитен, искам да си креативен, умен, буден, можещ, но не правя нищо, за да развивам тези качества у теб. Мисля, че просто ти имам доверие. Ти си по-умен от мен, по-мъдър, по-можещ. И не го казвам, защото съм влюбена в теб, както другите майки са влюбени в своите деца. Казвам го, защото го виждам и понякога се смущавам дори от това. Смущавам се, когато ме попиташ нещо, а аз не зная отговора. Смущавам се, когато ме хванеш, че плача и ми заговориш като възрастен човек. Смущавам се от недоумението ти, че мога да съм толкова слаба. Смущавам се, че понякога сменяме ролите си. И тайно се гордея с това.

Най-голямата ми вина е, че не зная как да правя времето ни заедно забавно за теб. Аз не съм от онези супер майки, които вдигат вкъщи куклен театър, шият костюми на супергерои, искрено се забавляват от игра на нинджи и имат търпението да построят цял пясъчен дворец на плажа. Обичам да те гледам как играеш и как се забавляваш. Най-много от всичко обичам да те виждам усмихнат. Смехът ти за миг изтрива всяка умора, обезсилва всяка слабост. Смехът ти е висшата форма на смисъла. Но твоите игри не са ми интересни вече от 30 години. Лоша майка съм, нали ти казах. Вместо да играя на твоите игри, те научих на моите. Обожаваш кучета точно като мен и никога не ти се карам, когато прегръщаш уличните песове, а трябва. Обичаш като мен да се въртиш в кухнята, готвенето ти е интересно, защото вместо да правя пластелинови фигурки с теб, аз винаги съм предпочитала да ти направя сладки. Научих те да танцуваш с мен в кухнята и да си пускаш музика високо. Когато трябваше да слушаме детски песнички, аз ти показах кои са Rolling Stones и Queen. Научих те да палиш свещи, когато вечеряме и да слушаш политически интервюта. Пускам те да гледаш моите филми и говоря често с теб по моите теми. Водя те с мен на моите срещи с моите приятели и прекалено често те оставям сам с таблета ти. Все още спим в едно легло, поддавам се лесно на молбите ти, дори когато вече съм казала „не“, но как да се поправя, след като никога не си имал режим на спане дори. Откакто си се родил, спиш, когато ти се спи и ядеш, когато ти се яде. И още никой не ме е линчувал за това. А трябва.

И все пак има нещо, което харесвам в майката, която се оказах. Тя много иска да те научи да си отворен за щастието. Тя няма да те научи да бъдеш перфектен родител, но държи да те научи да бъдеш щастлив човек.

Напълно отдадената майка е свещена. Тя е чудо, тя е сигурност и благословия. Но тя често пропуска нещо, което намирам за много важно - да има своите си неща. Заета в това да бъде „майка за пример“ и „майка герой“, тя забравя да бъде щастлива жена. А щастливите родители отглеждат щастливи деца. Ако днес аз търся моето щастие, ще те науча утре ти да търсиш своето. Ако аз днес го пренебрегвам, ти също ще го пренебрегваш, когато пораснеш. Ако аз жертвам моето щастие, дори да го жертвам за теб, утре ти ще жертваш своето щастие. А това не е хубаво, защото когато жертваш своето щастие за децата си, ти не ги правиш щастливи. Ти ги учиш да жертват щастието си. И тази невъзможност да бъдем щастливи, жертвана уж в името на нещо добро, се пренася от поколение на поколение и никой не може да скъса веригата. А да си щастлив не е егоизъм...

Затова аз съм длъжна да бъда щастлива. За да бъдеш щастлив утре и ти!

Винаги ще бъда до теб. За всичко. На всяка цена. Мога да умра за теб и мога да го направя щастлива. Един ден няма да имаш нужда от обикновените майчини грижи. В неделя няма да очакваш край печката ми следващата топла палачинка и няма да ме водиш за ръка към щанда с готините маратонки. Ще си научил немски много по-добре от мен, а всичко друго ще научиш от собствените си грешки. Когато дойде този ден, искам да съм до теб с нещо много по-важно от всичко останало. Искам да съм оставила край сърчицето ти вратичка, отворена към малките радости. Искам да знаеш как да стигаш до тях, когато те не могат да стигнат до теб. Искам да познаваш значението на парченцето щастие – то настъпва като искра на ъгъла с някой много обикновен момент. То може да е радост от песента на гургулицата. От смешната шапка на случаен минувач. От спомена за наште танци в кухнята. Но е важно да не го пропускаш. Малките радости бродират рамката на цялата картина. По нея ще има фигури и сюжети, които не зависят от теб. Но умението да бъдеш щастлив човек зависи.

Запомни, че никога няма да си щастлив, ако си алчен за щастие. Очаквай го покорно и благодари за него, дори да го усетиш само на върха на дъха си. Но не очаквай то да идва самó. За щастието се работи. Всеки ден, особено в трудния. Лесно е да паднеш. Лесно е да бъдеш слаб, да бъдеш жертва, да се скриеш. Трудно е да станеш. Научи се да го правиш сам. Повечето пъти ще трябва да го правиш сам. Хората отбягват падналите долу. Те се стремят към силните горе. Но не ставай заради тях. Изправяй се заради себе си.

Най-щастлив и най-нещастен ще те правят хората, които обичаш най-силно. Когато те ранят, прости. И остани добър. Останалото ще свърши любовта.

Следвай сърцето си, мечтай решително и научи децата си, че всичко е любов. Аз не съм най-добрата майка, но вярвам, че поне на това ще те науча.




М.И.





Как мина денят ти, Любов?


Наскоро бях в дома на умиращ човек, но не за смъртта се замислих там. Озовавайки се в една стая с нея, разбрах, че искам да знам повече за живота.

И напъплиха въпроси. Може да са наивни и безсмислени, но дойдоха и си събуха обувките пред вратата ми. Влязоха неканени. Как трябва да се изживее този живот? Има ли някакво универсално правило? Някакъв премъдър съвет, който гарантира на живота смисъл? Има правила за всичко. От сутрин до вечер пребиваваме в режим „трябва“: трябва да ставаме рано, трябва да ходим пеша по много, трябва да мислим положително, трябва да заклеймим захарта, трябва да обичаме себе си, трябва да работим по връзката си, трябва, трябва, трябва. И срещу всяко трябва са изписани по няколко милиарда категорични как. Но как трябва да изживеем живота си – никой не е категоричен. Как трябва да подходим, за да го изпълним със смисъл и краят му да не е толкова тъжен? Сериозно и със страхопочитание или дръзко и с чувство за ирония? Спокойно и осигурени срещу рискове или търсещи неспирно, рискуващи след невъзможни мечти? Кой е верният път - да израснеш такъв, че да харесваш себе си, или никога да не порастваш и никога да не ти е достатъчно постигнатото? Да можеш да се справяш с всичко сам или да намериш човека, с когото ще се справите с всичко заедно? Да приемаш философски всеки провал и да преглъщаш всяка буря в сърцето или да воюваш до кръв и да крещиш до сетния си миг името на някоя кауза? Трябва ли да се примириш, ако мечтата ти остане само огънче от младостта или трябва да се бориш за нея независимо от всичко и на всяка цена? Трябва ли да си смирен и благодарен на малкото или трябва да търсиш винаги повече? Не зная. И колкото повече години минават, толкова повече отговори ми липсват.

Когато моята баба умираше, седях до нея и от болка не можех да изрека и дума. Тя разбираше какво чувствам и ми каза: „Нека не ти е мъчно за мен, бабче. Аз имах хубав живот. С дядо ти живяхме добре и ми е време да си ходя при него“. Звучеше спокойна, убедителна. Усетих го в кроткия звънтеж на думите ѝ – беше готова да си тръгне. Всъщност животът ѝ не беше лек изобщо. Беше загубила брат си млад във войната, беше загубила и първородното си дете. Беше живяла бедно, много бедно, и години наред беше ставала през нощта, за да бъде на работа в 5. Беше работила с кожи и лепила и косата ѝ беше окапала много рано. Но да, баба беше живяла в любов със своя мъж. Бяха отгледали най-доброто момиче на света, бяха му дали образование. През почивните дни правеха излети със своите приятели. Само в неделя хапваха месо, но всяка неделя им беше празнично. И много се смееха. Много.

Вероятно това е възможен отговор на въпроса как трябва да минеш по пътя: така, че като се обърнеш назад, да си кажеш: „Живях добре“. А някой след теб да открие красотата на живота в начина, по който ти си посрещнал смъртта. Сигурно друга жена на мястото на баба ми щеше да изпитва съжаление за загубите, за трудностите, за целия неопознат свят и всички неполучени възможности. Баба беше ходила само в Югославия и в ГДР. С дядо нямаха кола, живееха в кутийка и всичко в тази кутийка беше скромно. Целият им живот беше скромен. Но никога не каза, че нещо ѝ е липсвало. Напротив. Когато се беше запътила да си ходи, разбрах посланието ѝ. А то беше, че е имала всичко. Беше открила своето всичко в споделения смях. В обикновения живот. В спокойствието, че смъртта не е краят, а началото на вечността им с моя дядо. Там, до смъртното легло на баба, аз пък открих най-големия лукс, който може да имаш – доволството от живота такъв какъвто е.

Мисля, че това ми липсва, за да живея правилно днес. Мисля, че на всички ни липсва. Имаме толкова много, но все нещо не стига. Колкото повече имаме, толкова повече искаме още малко отгоре. Или парите не стигат, или времето, или нечие харесване. А защо са ни, ако накрая ще помним само споделения смях вечер вкъщи? И топлината на онова човешко същество, която бихме последвали смело и отвъд този свят. Невъзможно ли е вече да се радваме на толкова обикновен живот?

Щастието е умение. Сигурно и баба ми е имала мечти, които са останали в нищото, но тя е открила своя начин да живее в мир с това. Не зная дали аз мога да се примиря със сблъсъка с нищото. Не зная дали, ако не се примиря, мога да бъда щастлива. Не съм от ненаситните. Често казвам на тези, които имат хубави семейства, че имат всичко. Семейството в пълния му вид – единствената ми мечта. Ако някога я постигна, няма да минава и ден, без да благодаря. Но без нея... без нея не знам. Мога ли да я заменя с друга мечта? Да я заменя за това да стана писател, да осиновя дете, да отворя приют за животни, да открия лекарство за рак? Честно казано, не. Животът ми е като кула от кубчета – основата на всички кубчета е семейството. Семейството с всичките му банални съставни части – мъж и жена, деца, дом, куче и котка, шум, разхвърляни чорапи, сметки за плащане, рождени дни, Коледи, пълен багажник към морето, фотоалбуми, детски пръсти по стените, магнити по хладилника, едни и същи вечери, любов. Любов. Шум, смях и отново любов. Нещата, от които се състои земята под мен. Целият ми фундамент. Ако него го няма, ако там е дупка, не мога да подредя нищо отгоре. Понякога ме питат защо още не съм издала книга. Ами защото още нямам върху какво да я закрепя. Няма смисъл от книгата, нито от друга мечта, ако отдолу зее празнота. Ако не успея да сложа основата на моята кула, едва ли ще си тръгна спокойна като баба. Защото няма да съм сбъднала не само моята мечта, но и нейната.

Баба ми завеща едно пожелание. Заръча ми да си намеря момче, с което да се смеем. И ми подари дом, в който да съберем този смях и още много топлина. Домът ми е малък и скромен. Домът ми е кутийчицата от нейния добър живот с дядо, но мечтата ми кутийка не е. През последните години виждах в очите на хората, които имат семейства: „Е, че това ли е голямата ти мечта?! Колко му е!“. А колко е без него? Нека ви кажа – нищо.

Реших да пиша за живота, а потръгна някак тъжно. Дали ще напълня дома на баба с истински семеен смях, не зная. Но ще живея за това. Ще търся да го заслужа. И няма да се отказвам, докато не чуя сърцето ми да се смее под един покрив със сърцето на моя човек. Ще се случи в някоя обикновена вечер, когато липите навън ще цъфтят и ще напомнят за всички пролети, в които чаках тази вечер. На масата ще има салата, вино и божури, а над пламъчето от свещта ще търся знак от другите очи, че цялата тази простота им е напълно достатъчна. Детски смях от съседната стая. Куче въздиша сънливо под масата. И един и същ въпрос всяка вечер: „Как мина денят ти, Любов?“.




М.И.

Десет минути раздяла



"Ето ви един съвсем прост тест, за да разберете дали сте влюбен: ако след четири-пет часа, прекарани без вашата любовница, тя започне да ви липсва, това означава, че не сте влюбен - ако бяхте, десет минути раздяла биха били достатъчни, за да направят живота ви непоносим." Думите са на Фредерик Бегбеде, който (не) твърди, че „Любовта трае три години“.


Напоследък препрочитам Бегбеде и преоткривам колко ми е близък. Има откъси, които сякаш е откъснал от моята ненаписана книга. Като този за влюбения, животът на когото става непоносим далеч от човека му. Сигурна съм, че много хора го четат и го намират за красива литературна измислица. Симпатична фантазьорска хипербола. А може би дори им се струва лъжовно, превзето, натруфено с повече страст от възможната. Но не е.

Преди време приятелка ми хвалеше съпруга си и изтъкна като едно от неговите достойнства това, че не влиза в личното й пространство. Така и не успях да оценя „достойнството“. Звучи ми студено и далечно, единично някак си. Не търсим ли цял живот половината от себе си, за да се споделим? Кое е това „лично пространство“, което не можем да разделим с най-близкия си? Какви са онези 10 квадратни сантиметра, които са ни толкова свидни, че да имаме нужда да ги обитаваме сами? Познавам чудесно смисъла на клишетата, че всеки има нужда от време за себе си, от свое кътче и от свой простор, но когато обичам, едно-единствено клише живее с мен: всичко е любов.

Онзи ден друга приятелка ми каза как в училището на дъщеря й подменили всички чинове с единични. Съобщили на децата, че така ще имат повече „лично пространство“. Явно терминът придобива все по-голяма популярност. С приятелката ми си спомнихме колко хубаво беше да седиш до другарчето си, да четете от един учебник, да си драскате бележки по тетрадките, да си подсказвате на контролните, да се хихикате на момчето от последния чин. Днес поставят децата в положението на единаци, за да усилват конкуренцията и, простете, за да убиват приятелствата. Добре, нека отгледаме конкурентноспособни, борбени егоисти, които утре ще се справят по-добре от нас. Нека! Но защо да убиваме и нежността на душите им, способността да изпитат любовта, за която пише Бегбеде? „Да влезеш в нечие лично пространство“ - от кога и от кого осиновихме този купешки израз?! Толкова е материалистичен! Като да влезеш на някого в частната собственост. Чувала съм как се възхищават на американците, че застрелват човешки същества, без да им трепне окото, ако някой прекрачи частния им имот. Дали някой ден няма да приемат и закон срещу влизането в „лично пространство“. Натам вървят нещата.

Харесвам Айн Ранд, ценя дълбоко нейната рационална философия, но в същото време рационалният егоизъм, който тя проповядва, в личен план ми изглежда кощунствен. Един от нейните сборници се казва „Добродетелта на егоизма“ и съм сигурна, и без да съм го чела, че в него всяка дума е логически брилянтно защитена. Да критикуваме алтруизма в бизнеса обаче е едно, но да го отхвърляме от любовта е нещо съвсем различно. Не е ли най-чистата форма на любов онази, която те кара да бъдеш щастлив давайки, жертвайки, обричайки се на някого? За какво ми е да съм свободна в някакво лично пространство, когато най-красивата свобода съм изживявала в споделено пространство? Когато най-лазурната волност е била да давам на някого от любов. Да му се дам с всичкото си – и с времето, и с пространството, и с всяко нещо, белязано някога за мое. Защото няма по-голяма свобода от любовта. А любовта няма нужда от граници помежду ни. Така поне мисля аз.

В „Отклонение“ великата Блага Димитрова пише: „Да освободим свободата на света – любовта!“ Да сме свободни от гордост, егоизъм и „лични пространства“, да сме свободни да обичаме! Сигурно и това е крайно. Да, любовта е крайна. Или е абсолютна, раздаваща, сливаща и безкористна, или е нещо, различно от любов. Много пъти съм писала, че в любовта не търся надмощия, победи, конкуренция. Напротив – влюбена съм в по-силен и по-можещ от мен мъж и всеки ден полагам усилия да го заслужа. Никога не съм търсила да купувам някого с любов, нито съм предлагала себе си за продажба. Търся безвъзмездно усещане за принадлежание. Аз съм твоя, дори да не можеш да ми дадеш същото! Моите приятели са твои приятели, и нека твоите приятели бъдат мои. Аз ще се постарая да заслужа и тях. Нямам тайни, можеш да ровиш до дъното, всичко е твое. Не крия от теб нито съдържанието на чекмеджето си, нито съобщенията в телефона си, нито раните и надеждите под хастара на сърцето си. Нямам скрити желания. Напротив, знаеш ги – искам теб. Нямам нужда от време за себе си, защото ти си част от мен и когато съм с теб, аз съм с цялото себе си. Нямам нужда от половината легло, за да спя спокойно, имам нужда от тялото ти, слято с моето, за да будуваме щастливо. Нямам нужда от половината гардероб, напротив – бих прегърнала всичките си рокли с ризите ти, бих подредила блузите си под твоите, за да познаят и те как можеш да пазиш. Нямам нужда от това да притежавам време за самотата си, щом и без това времето ни заедно е толкова нечестно кратко! И без да го е написал някъде, знам, че Бегбеде би ме подкрепил.

Виждали ли сте куче, което обича от все сърце стопанина си? А виждали ли сте това куче, когато стопанинът го няма? Опашката му се влачи в калта, носът му изстива и опитите на други хора да му подхвърлят залци протичат с ненужна храна по земята. Ако обичаш, обичай така, както куче обича господаря си. Ако имаш късмет, твоят господар ще те пази, уважава и трепери за теб така, сякаш ти също имаш властта над сърцето му. Няма място за гордост в любовта, съжалявам! Ако това ви се струва прекалено, може би Бегбеде не е сред авторите на вашата книга. Айн Ранд – също, защото въпреки своя култ към „добродетелния егоизъм“ тя пише за любов, до която модерното „лично пространство“ седи като клетка за птици с ранени криле.


Послеслов

„... десет минути раздяла биха били достатъчни, за да направят живота ви непоносим.“ Познавате ли това чувство? Тази дупка във времето и пространството, която се отваря, когато вратата хлопне зад него. Всеки път, без нито едно изключение, на тръгване той се разминава с усещанията за задух и тягост, които се връщат за мен. Той си тръгва, за да настъпи принудителната ми „свобода“, облечена в тежките дрипи на самотата. Той си тръгва и с всеки сантиметър, с който тялото му се отдалечава от моето, в мен набъбва паниката. Ужасът, че изтръгват половината от съществото ми. Разкъсват света ми. Опожаряват целостта ми. И остава само едно гигантско, студено, враждебно, раняващо любовта ми лично пространство.
Когато идваше, външната врата на апартамента ми приличаше на божествени двери, по-магични от слънчево хало, където аз го чаках притихнала, малка и бяла. Когато си тръгваше, същата врата беше вече гилотина, зандан за душата ми, начало на нищото.

Десет минути само. И нито една дума не е литературна измислица.


photo@heather


Времето ми нарисува огледало


Невидим спътник е времето. И най-мъдрият живописец. Докато крачим все напред с чувството, че го оставяме да се разпилява изпод стъпките ни, то всъщност рисува картината на живота ни. Полазва те особено чувство, когато имаш възможност да поспреш и да се обърнеш с поглед далече назад. Ей така, да видиш какво е нарисувало за теб времето, докато ти си вървял по ръба му...

Наскоро ми се случи тази разходка в годините. След завършване на гимназията живях известно време във Виена. Кратко, но наситено време. Когато току-що си завършил училище, имаш чувството, че си покорил един от високите върхове на планината. 20 години по-късно съзнавам , че всъщност тогава за първи път съм прекрачвала прага на пашкула си, а планината едва се е подавала отпред. До този момент бях живяла в топлото вкъщи, на равно и сигурно, упоена от родителска грижа. Целият ми свят беше устойчив и някак лесен за катерене поради липсата на сериозен товар. За мен и приятелите ми да напуснем България и да подхванем живот от нулата в друга страна изглеждаше лесно като игра. Като час по история. Ако си си научил урока, а щом си завършил училище, си мислиш, че си взел всички важни уроци, нямаш никакви страхове да бъдеш изпитан. Не се страхуваш, понеже още не знаеш, че няма да те изпитват върху материала от учебника, а ще те накарат сам да напишеш историята си. Започвайки, ако не от нула, то поне от А и Б. Малко деца съзнават, че е по-лесно да учиш от написан учебник, отколкото да напишеш учебника сам. И ние, понеже на 19 бяхме още деца, си мислехме, че само ще напишем нещата, за които мечтаем, а те ще ни бъдат сервирани като домашно сладко от бели череши. Като виенски шницел с пържени картофки. Вярвахме, че единствената спънка към безметежното ни съществуване е страната, в която сме родени, която по онова време се тресеше в най-тежката си икономическа и морална криза, в най-лепкавата си несигурност. Вярвахме, че веднъж получим ли визи в паспортите си, ще можем да прекосим всяка порта, която е била затворена за нас до този момент. Разбира се, не се оказа така. Нито животът в чуждата страна беше лекокрила история за написване, нито България беше единственото препятствие към сбъдването на мечтите ни. Борихме се с какво ли не – с езиковата бариера, с пренебрежението към емигрантите, с озлоблението от българите към българи, с неочакваната носталгия. Имаше горчиви битки, но имаше и сладки победи. Създадохме приятелства. Подредихме първите си самостоятелни домове. Търсихме първите си работи, а после се борихме да ги задържим. Оправяхме се с първите си сметки, с първите проблеми с институции, с първите препятствия за възрастни. Беше една година, но толкова наситена, че ни накара да пораснем неотложно бързо.

След тази година с момчетата, с които скочих в авантюрата, взехме решение да се върнем. Защо и как няма значение. Избрахме не по-лесното, а онова, в което имаше повече перспективи. Днес най-вярно мога да оценя този избор и съм благодарна, че продължихме да пишем историите си у дома, в България. Разбира се, веднага позагубихме виенските приятелства (още интернет не стигаше до всички ни), останаха бавно избледняващи спомени. Това беше преди 17 години.

Миналата седмица животът ме върна във Виена отново. Застанала на моста, който времето разгъна между онази и тази моя Виена, се опитах да оценя колко се е променило всичко.

17 години по-късно. Един и същ град – колкото познат, толкова и чужд. И същите приятели. Ама никак не сме се променили... Да бе. Всички сме се променили и всичко се е променило. Последния път, когато се видяхме, само ние с Г. имахме кола. Днес всеки дойде със законната си половинка и детето си, с комбито, с кредитната си карта и със семейната си поне 10-годишна история. В един миг ми се прииска да ги спра да разказват и да се преструват на възрастни. Можеше да зарежем цялата тази възрастност и да хукнем нанякъде с китарите, да извършим геройска студентска беля, да се смеем като подивели, да си купим евтино вино и да го изпием в парка на Schönbrunn. Как ми се щеше да прескочим куртоазията, да бием шута на суетите и да си разкажем какво наистина е боляло през тези години. Какво наистина е имало значение. А после да бъдем отново деца и да си купим продукти за бургери, които да намажем с майонеза и да напълним с консерванти. Но вместо това ние паркирахме колите си пред елегантен ресторант и зорко се заровихме в менюто му за нещо без консерванти и без щуротии. И няколко пъти си казахме: „Ама никак не сме се променили... Нали?“

Променили сме се и така е добре. Вече имаме семейства, професии, посока. И не ми липсват бургерите, нито безумията ни. Не ми липсва евтиното вино и младостта дори. Липсва ми само лекотата. Лекотата, която преди 17 години ме прекара през всичко. Тогава крачех из съвършените улици на моята Виена с пет шилинга в джоба, но изпитвах лекота, която не може да се купи с цяло състояние. Често нямахме работа, липсваше яснота какво ще се случи с университета, дали изобщо ще завършим някога, след като се налага да мислим преди всичко за прехраната си, липсваха ми много неща от дома, от детството, но никога не ми липсваше лекота. Сега имам много, но ми липсва лекота. Липсва ми усещането за устойчивост. Променила съм се в плен на знанието колко лесно се губи всяко нещо, което имаш – и мечта, и сърце, и любов. Преди лекотата беше естествено състояние, част от мен, сякаш черта на характера. А всъщност е била черта на младостта. Преди 17 години лекотата идваше естествено от съзнанието, че животът предстои и че имаш време да поправиш това, което ще сбъркаш днес. Когато сърцето е ранено на 20, то кърви, докато не заздравее. Когато сърцето е ранено на 40, по него има толкова рани, че все някоя наболява. А ние, вместо да ги чакаме да заздравеят, сме в очакване на следващата рана. А това е обратното на лекота.

Но в онази вечер, когато вечерях върху 17-годишния ми виенски мост, открих и нещо хубаво. Открих, че човекът до мен е огледало на много от промените ми. Той е резултат от способността ми да се уча и да се адаптирам в бурите. Днес той е напълно различен от човека, когото обичах преди 17 години, точно както съм аз. Аз обичам това, което бях тогава – непокорна, волна, търсеща себе си, неуверена, прикриваща го в хлапашката си дързост. Но повече харесвам това, което съм днес – търпелива, принадлежаща, устремена към най-добрия човек на света, открита в него, влюбена във всеки малък миг лекота, неприкриваща нищо. Трябваше да отида с него във Виена, трябваше да се върна с него 17 години назад, за да се срещна с новото себе си. За да се сдобря с промените.

Невидим спътник е времето. Търся се в него, а то праща погледа ми към теб. Защото и времето знае, че всеки щрих по неговата картина за мен е водел до образа, който виждам до себе си днес. И аз ще го пазя, защото съм го събирала от най-ценните си парченца време. Може би няма да му дам от младежката си лекота, но пък имам волята да му посветя огромното значение на всяко следващо утре.

Имам чисто огледало. Времето ми го нарисува.





М.И.




Дневниците във Виена

Случи се, а кой би го помечтал дори? Нашите с Краси "Дневници на безкрая" стъпиха във Виена и се покатериха по стените на българския културен институт "Дом Витгенщайн" за едномесечна изложба. А тази публикация е благодарност към хората, които написаха виенската ни приказка.

Галина Бонева, когато преди една година ме попита дали искаме да направим изложбата във Виена, ти отговорих, че си безкрайно мила, но дори не си позволих да мечтая за това. Ти и твоят прекрасен съпруг сътворихте и мечтата, и сбъдването. Благодарим ви!
Благодарим на екипа на "Дом Витгенщайн" - на директора проф. Румяна Конева, на Борислава Щерева и на Иван Заяков, които не само повярваха в безкрая ни, но ни помогнаха да го превърнем в елегантна изложба в дома им! Благодарим на двете момичета, които се вдъхновиха от нашите текстове и показаха, че приятелите не са това, което са, защото са неочаквано по-добри, и това са момичетата, които преведоха на немски думичките ни. Олга Радулова и Надя Григорова, прегръщаме ви! Самите ви преводи са вдъхновение!
Благодарим на Лора Гоцев, която с магическите си ръце извая сладкишите за изложбата и направи вечерта още по-сладка! Благодарим на Боряна Костова за тръпчивия вкус на виното и за приятелството, незагаснало и след 17 години раздяла...
Благодарим на всички светли хора, които бяха част от откриването! И най-специално на нашите приятели Росен, Петьо, Гери, Мария, Стела, които ни стоплиха и с думите си, и със способността си да видят заедно с нас безкрая...

До следващата среща, Виена! 

P.S. Ако не ви е нужно да четете немските преводи, отидете  все пак в края на публикацията :)












Liebe, ich schreibe Dir ...

(Любов, пиша ти)

Превод: Олга Радулова


Ich schreibe Dir, und so hast du mich auch auf Papier. Wenn Du möchtest kannst Du mich zu einem Flugzeug falten und mich auf einen langen Flug weit weg schicken. Du kannst aber auch zu mir ins Flugzeug steigen, damit wir gemeinsam weiter fliegen. Wir werden natürlich weit weg fliegen. Die Nähe ist nur für die Körper bestimmt.

Du kannst mich falten und mich in ein dickes Buch hineinlegen und wissen, dass ich für immer dort auf Dich warten werde. Auf das Licht, Dich, und die nächste Seite.

Du kannst auf mir auch schreiben. „Du sollst Dich lieben“- hast du mir neulich geschrieben. „Ich liebe Dich“-hast Du mir auf der Straße gemalt... Ich schreibe Dir um zu glauben, dass uns diese Liebe wirklich passiert.

Ich schreibe Dir jeden Tag, und das ist selten. Ich denke an Dich jede Sekunde, auch wenn ich etwas anderes denke oder tue. Ich schreibe Dir nicht mit meinem Herzen. Ich schreibe Dir mein Herz und schicke es zu Dir jeden Tag Stück für Stück. Tag für Tag fließt das Herz in die Worte hinein und sucht seinen Platz. Nicht genau bei Dir ... Das Herz glaubt nicht, dass bei Dir genug Platz ist. Es reist zu Dir, es sucht Dich, nur Dich, wo auch immer Du sein magst, es rennt auf dem unendlich langen Weg meiner Liebe. Wenn es in Deiner Nähe ist, verfehle es nicht. Halt es fest, wenn Du kannst. Es besteht nur aus Liebe, wird Dich nicht verletzen.

Ich schreibe Dir um es zu schützen. Ich falte es in die Seiten, um es vor gewöhnlichen, regelmäßigen und leeren Schlägen zu schützen. Ich schreibe Dir um die Ewigkeit zu bewahren. Um der Unendlichkeit mehr Zeit zu geben. Ich schreibe Dir, weil es uns eines Tages nicht mehr geben wird, diese Liebe wird jedoch in dem Geschriebenen bleiben. Jemand anders wird sie wie seine eigene erleben und weitertragen. Irgendwo, wo es unsere Welt nicht gibt, wird sie ein neues Herz finden. Und eines Tages, wenn alles ganz ruhig und klar ist, kann ihr Herz eine Erinnerung an uns finden. Eine Erinnerung daran, wie Du mit dem Licht malst und ich Dir mit meinem Herzen schreibe.

Und Du, kannst Du mir das Leben malen? Pack es, solange es noch ganz Liebe ist. Solange mein Herz jeden Tag zu Dir reist. Solange die Schatten schön sind und die Sonnen - viel mehr als eine. Mal mir den Weg auf dem wir diese Höhe erreicht haben. So weit oben, dass wir von viel mehr Feen, Engeln und Geistern umgeben sind, als wir sehen können. Mal mir das Leben, solange ich Dir jeden Tag die Unendlichkeit schreibe.

Mal mir ein Tagebuch der Unendlichkeit. Mal uns, wenn Du kannst.


-оо-


Написвам те

От сутрин те пиша и на лист, и на ум

преписвам себе си по теб.

Изпивам те

виното си

смелост от виното

непосилната му лекота.


После те сънувам

но рядко

и тежко

безплътно.


Измислям те

говорим в колата

оправяме леглото

завиваш ме.


Подреждам те

по рафтове

ъгли

небета

в диска с песни да из път.

Будувам те

това обичам да те правя


Мълча те

Когато мога да говоря

само за теб.


Вярвам те.

Наистина ли?


Слагам те

като балсам на тялото

като бахар на телешкото

като червило на устните


Губя те

което е лесно

защото те нямам.


Създавам те.

Какво ли мисли Господ за това?



Превод: Надя Григорова

Ich schreibe dich

Von früh an, auf einem Blatt Papier, im Kopf

Ich schreibe mich neu auf dich

Trinke dich

Mein Wein

Die Tapferkeit aus dem Wein

Seine unerträgliche Leichtigkeit.


Dann träume ich dich

Aber selten

und schwer

geisterfüllt.

Ich denke dich aus

wir sprechen im Auto

wir machen das Bett

du deckst mich mit der Decke zu.


Ich lege dich

ins Regale

Ecken

Himmeln

in den CD mit Musik für die Fahrt

Ich wache dich

das mag ich dich gerne machen.


Ich schweige dich

indem ich nur über dich sprechen kann.


Ich glaube dich.

Wirklich?


Ich trage dich

wie ein Balsam auf dem Körper

wie ein Piment in dem Kalbfleisch

wie ein Lipstick auf den Lippen


Ich verliere dich

was einfach ist

weil du gehörst mir nicht.


Ich erschaffe dich.

Was denkt der Gott daran?

И още няколко снимки от един приятел, който е крайно време да покани на изложба също. Росен Стоименов, снимаш със сърце, благодарим ти!















Тихо


 
понеже спиш
и уморен си,
ти пиша тук,
не искам да те будя...

знаеш ли,
на път за работа
се заслушах във света
дали е шумен
как звучи
и нямо го помолих
да скрие всички звуци

снегът да се топи
безмълвно
капките да се превръщат
в лед
да не падат
по земята
да не тропат по перваза

а сърцето си
помолих го
да шета тихо по света
да моли тихо тишината
да пази те в съня
помолих го
да спре кипежа
трепета
възбудата
и свойто безпокойство

за да утихне
за да поспиш
умората да падне

ще спра и пръстите
от писане
нека ти е тихо
там,
където и да си.

завивам те
със мисъл.



Докато единият от нас не стане слаб


Беше особена година. През цялото време катерих по нанагорното. Вместо обаче да стигна върха, пропадах надолу. Извървях целия този път с ясното съзнание, че точно такъв път ми се полага. Защото обичах когото не биваше да обичам. Защото и той не биваше да ме обича, но не можа да го спре. Защото нашето обичане раняваше други хора. Затова нямаше да е честно, ако ни беше лесно.

Признавам, през последните години най-мощна сила идваше от вярата, че ще извървим наказанието си. Че то има край! Движеше ме осезанието, че ще изкатерим всички мъчителни нанагорнища и някъде там, в края на тази година например, ще заслужим едно малко чудо за любовта си.

Минаха месеци, в които стоях като малко дете на прозореца и чаках нашето изстрадано начало, без да го виждам отникъде. Търсех го във всеки следващ сезон, в полета на птиците по траектория на светлото, в отминаването на чуждите и в завръщането всеки път на единствения. Стоях със залепен нос зад стъклото и пусках сълзите да бягат от мен, а те викаха нови. Направих си река от тях, застанах по средата й, заинатих се: „И тази река ще мине и пресъхне. Оставам отгоре й.“ Да чакаш реката да пресъхне, за да минеш отсреща, е като да чакаш времето да мине, за да не те боли сега. Сега ще боли мощно, а времето ще минава бавно, но ти трябва да минеш. През болката, през времето, през себе си. И няма как това да се случи, ако стоиш на едно място. Грабваш болката и следваш отреденото.

Затова аз покорно повървях по реката. Бях много сама насред бесовете й, но тя е от тези реки, които не търпят някой друг да излива утайка от коритото й. Мисля, че друг не може дори да я види, тя е много лична река. Няколко пъти виках за помощ, докато не разбрах, че друг вместо мен не може да плува. И никой, никой не може да премести времето.

Чаках това наше начало, вярвах, че ще сменим сезоните заедно, че ще пропътуваме глухите викове изпод реката ми и ще й намерим врата към откритото море на промяната. Минаха няколко краища и няколко начала, но реката оставаше – все по-мътна, все по-пълноводна. Накрая се уморих от прииждащите й води. И от борбата срещу подводните й изпитания. Дори спрях да виждам сушата и свикнах с постоянното усещане за давене. Уплаших се, когато разбрах, че то е станало рутина. Привикването към болката не намалява ли съпротивителните сили срещу нея? Щях ли да се примиря с чувството, че сме наказани? Зачаках отговора, смирена. Зачаках те, бъдеще. Защото понякога няма какво друго да направим, освен да чакаме времето, вървейки след него.

И отново дойде нова година. Стори ми се, че тя няма да е като никоя друга. Усетих я по различното събуждане и по светлината, която разкри крехкия ръб на всички изпитания, приети през последните години. Видях я в новороденото ми търпение, в притихналата благодарност, че все още мога да се променям. Казах си, че трябва да е достатъчно пораснала, за да подаде глава над земята, защото посях тази нова година с поклоническо прилежание. Поливах я с концентрата от уроците ми и вярвах в нея с чистотата на дете. Тя е цветето, за което се грижа от момента, в който в земята ми вирееха само едногодишни растения и самотна пръст. Не зная къде е свито коренчето й, нито дали поливам на правилното място, но верността, с която отгледах цялата градина, за да израсне точно тази година, я извярва и откърми.

Не знам дали тази година е носител на нашето ново начало, но прокарвам пръсти през всеки знак за него и усещам как то нараства под топлината на очакването ми. Докосвам го, както бременна жена докосва тялото си, в което расте любовта й. Много болки бяха утроба на създаването му. Но много повече надежди. Знам, няма да дойде изведнъж, няма да изгрее дори бавно като утрото. Ще продължа да го раждам във всеки ден, особено в трудните. А после, когато дойде, може и да не разбера. Може и да не повярвам. Понякога ще забравям, че е дошло. Ще се връщам при болката си и ще се свивам за няколко часа около нея, сякаш съм вкъщи.

...

Болката – новото ми вкъщи. Докато тази любов е жива, друг дом няма да намеря. Всичко друго е напомпана от рани и инат надежда, но колкото и мъчно да носих дотук тази надежда, различен път не ми се полага. Защото обичах когото не биваше да обичам. Защото и той не биваше да ме обича, но не можа да го спре. Защото нашето обичане раняваше други хора. Защото нямаше да е честно, ако ни беше лесно.

Ще го вървим. Ще се държим и обичаме. Ще си казваме красиви думи, ще звучат като обещания, ще бъдем гръмки, смели в избора на словоред. Ще си рисуваме криле и ще се заблуждаваме, че знаем как да ги използваме. Ще се кълнем колко сме смели. Колко сме дръзки в избора си да останем заедно. Ще вървим, надрусани от фалшивите надежди на една невъзможна любов. Ще вървим, докато единият от нас не стане толкова слаб, че да прекъсне болката. Страхувам се, че няма да съм аз. Аз свикнах с нея.




М.И.

с която изпратихме миналата година под звездите на нашия дом - Родопите 

Подаръкът ми за нова година



На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...