Бабо, нали няма нищо страшно?


Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова силна и тази метафора ще е толкова вярна. Нито можех да си представя, че е възможно всички лодки да попаднем едновременно в окото на бурята. За броени дни епидемията, която вилнееше в едно далечно море, запали останалите морета и всички разбрахме колко сме свързани. Колко еднакво малки сме пред истински голямото. А светът заприлича на сгъната накриво, уплашена лодка в буря в открито море.

И макар да сме по равно уязвими в стихията, всеки реагира по своему, когато стане напрегнато. Едни отказаха да приемат, че има опасност, и си измислиха конспирация. От страх. Други притихнаха и затрепериха. От страх. Трети започнаха да нападат във всички посоки. Пак от страх. Четвърти потърсиха смисъл в бурята и откриха, че ще станем по-добри. Но и те се страхуват. Аз си останах същата. Мен винаги ме е страх.

Шегуваме се с моята Лулу, че за такива като мен няма нищо извънредно в ситуацията. Аз и преди се чувствах най-защитена у дома и знаех, че контактът с хората носи опасности, особено близкият контакт. След като преди няколко години в моята лодка се появи пробойна, започнах да се чувствам крайно несигурна в морето. И в най-слънчевия ден се страхувам, че ей сега може да го обърне на буря. И честичко съм тъжна, че някъде в люшканията съм изпуснала безгрижието си зад борда. През последните години търсих ваксина за тая тъга, но така и не намерих. Тъгата е като пандемия на малка територия – простира се върху един човешки живот и заразява наред – първо безгрижието, после наивността, твърдостта, доверието. Тъгата покоси някои здрави части и в моя живот. Тя полепна и по най-обикновените ми действия, и по най-съкровените ми мечти. Заедно със страховете тя посви крилете ми и ме промени.

Тъгата заживя у мен, а уж беше наминала за малко. Докато се свивах навътре, за да й направя място, открих, че тъгата не е дошла сама. Тя беше донесла и антидота срещу тъга. Този антидот се оказа вярата.

От малка нося вярата. Тя е толкова дълбоко в мен, че трудно излиза под формата на думи. Някой ще каже защо те е страх и си тъжна, щом вярваш? Страх ме е, защото осъзнавам колко сме малки. Колко е нищожно знанието, до което имаме достъп в този живот. И точно там, където започва страхът, там ме намира и вярата ми. Вярата, че има Някой, който притежава цялото знание. И Той го управлява за добро.

Вярата е като въздуха – и без да виждаш въздуха, ти не можеш да живееш без него. Няма нужда да говориш за въздуха, да го търсиш, да си го измисляш. Той е там винаги, дори когато казваш „нямам въздух“. В планината е най-чистият въздух, но ти дишаш и без да си в планината. Така както храмът е свято място, но ти вярваш и когато излезеш от храма. Защото ти самият си хранилище за вярата си - просто пази чисто вътре.

Вярата не се нуждае от дефиниции. Не трябва да чета Библията, за да зная какво пише вътре. Нямам нужда от проповеди, защото най-суровите проповеди звучат в мен, когато съм насаме с греховете си. Нямам нужда и от оправдания, защото интуицията ми разпознава границите на праведността с точност, която никой отвън не може да ми даде. Някои ще ме нарекат лицемерна, други – еретик и непросветена, но вярата ми е достатъчно силна, за да не изпитвам колебания каква съм.

Като малка усещах силата й най-вече в моменти на трудност. С годините избистрих погледа си. Открих, че вярата не чака в кьошето да заплача, за да ме утеши. Тя е там, където съм аз. Там, където живея тихо и обикновено. Там, където обяздвам лудостта и прелитам над разума. Вярата е там, където съм малко момиче с големи мечти, и там, където съм зряла жена с олющени надежди. Вярата е на върха на всяко важно решение – тя го превръща в стреличката, която ми сочи пътя напред. И дори то да е грешно, с такова острие всяко решение чертае именно моя път. Прави от стъпките ми съдба. От момичето – личност. Така поне вярвам.

Вярата е като въздуха – тя е цялата атмосфера и малката глътка живот. Тя е и планина, и капка в поточе. Веднъж превъзхожда очертанията на Вселената, друг път просто присяда кротко до мен... Тъкмо си налях вишновка. В малката бяла кухня, пълна с подправки и топли спомени, влиза един назъбен лъч от залеза. Кухнята, в която баба ме отгледа, а цялото ми детство имаше вкус на сладко от бели череши, днес е различна, но и същата. Как ми се иска баба да ме види – направила съм ремонт, направила съм сладко, лютеница и вишновка. Как ми се иска да я питам нещо днес... Бях малка и всяка вечер, когато загасяхме лампата, питах: „Бабо, нали няма нищо страшно?“ А тя винаги ми отговаряше: „Няма нищо страшно, бабче“. И страшното изчезваше.

Баба не е тук отдавна. Днес аз съм стопанката на малката кухня. Днес аз създавам ароматите, които един ден моето дете ще помни като детство. И сега, отпивайки от вишновката, се питам дали наистина баба си е тръгнала. Как тази кухня пази топлината й толкова години, а вишновката ми има същия тръпчиво-кадифен вкус като нейната? Понякога чувам смеха ни и усещам одобрението й като милване от кротък залез. Понякога часовникът в кухнята спира и аз не мога да стигна бонбоните на горния рафт... отново съм малка и защитена, а времето не бърза за никъде. Понякога, преди да заспя, поглеждам през прозореца, а там, насред мрачните контури на нощта, виждам синьо петно в небето. Като белег в безкрая, който тъмнината не лови. Като прогорено от светлина. Като небе, дефектирало от надежда. Виждали ли сте синята дупка в нощното небе? Сигурно си има физично обяснение, но аз нямам нужда от него, за да знам, че когато загасне лампата, някой ме пази в тъмното.

... 

Идва Великден. В Страстната седмица се замислих за това, че в старобългарския страст означава страдание. Символът е простичък – страданието, което води до възкресение. Бурята, която води до проглеждане. Тъгата, която се преражда в сила. Или поне така е за вярващите.




Светъл Великден!
Да си останем у дома!
Да се помолим в най-личния си храм! 

Ако искате да почетете от моята книга "Хартиена лодка в открито море", може да я откриете във всяка голяма книжарница и на сайта на издателство "Будлея" .

Ваша Мила

4 коментара:

  1. Нали и новите някой ден ще ги има в книжка?!

    ОтговорИзтриване
  2. Интересно! Тези мисли сякаш сте ги взели от моята глава, мисли или чувства или каквото е там? Усещането за вярата е най-точно, това за което говоря!!! И друго - "Бурята, която води до проглеждане"!!! Наистина в бурята намерих отговори които бях търсил от години, все едно намерих компас! Странно, за мен времето в момента е толкова благодатно че чак ми става съвестно когато гледам хората наоколо, все едно са ми поникнали крила?!! Само се надявам всичко това да остане с мен, дори когато бурята отмине! Приятна вечер и спорна работа ви пожелавам! :)

    ОтговорИзтриване
  3. Мила,с наслада чета всичко твое! Прекрасна си!
    Да си ни жива и здрава и много,много щастлива!

    ОтговорИзтриване

На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...