Докато чакаме светът да отвори отново



Днес със сина ми минахме по „Витошка“, за да купим от аптеката лекарства. Живеем в една от преките на пешеходния булевард, но обикновено го избягваме заради навалицата. Аз обожавам „Витошка“ в ранна утрин, когато е тиха и дишаща и само около кошчетата за боклук се търкаля някой и друг хедонистичен символ на живота от снощи. Андрея пък изобщо не обича да минава оттам.

Днес беше разлино. Минахме по „Витошка“ заради аптеката, а негласно – заради така необходимата илюзия, че всичко е наред и ние просто си вървим из квартала. От кипежа на стария булевард беше останало само слънцето. Слънцето, което заради навалицата явно също сме пропускали преди.

Преди.

Преди беше само преди няколко дни.

Вторник, 10 март... бяха пуснали дезинфектанти. Купих 4. Те пак ще пуснат.

Сряда, 11 март... разбрах, че баща ми е излизал с градския транспорт и се ядосах. Не разбират ли колко е важно да си останат вкъщи?

Четвъртък, 12 март... взех белина за редакцията. Колегите ще кажат, че се филмирам.

Петък, 13 март... адът слезе на земята. Тревожни, потъмнели хора се блъскат за пакет паста в магазина, касиерката плаче, че й се налага да работи без маска. Хаосът ескалира – системата на дебитните карти се е счупила. В аптеката е по-лошо. Рафтовете не са празни, те са разграбени. Хората не са тревожни, те се мразят. Голяма табела на вратата: „Маски няма. Ръкавици няма. Спирт няма.“ Разбрахме, спасение няма.

Събота, 14 март... светът затвори.

Днес. Мия си ръцете за 12-и път, слагам ръкавици и започвам да увивам тубичките с дезинфектант в отделни, съвършено чисти пликчета, за да ги занеса на майка ми и баща ми. Те са си вкъщи, ще ги оставя пред вратата. Само не знам откъде да им намеря белина, още снощи беше изчерпана. Но пък изчаках пред аптеката, взех им витамини, както и валидол за моя приятелка, която не може да се върне в момента в България. Даваха само по две опаковки.

Днес светът чака на опашка пред аптеката. Тихо, покорно, на дистанция.

Разбрахме, спасение няма. И започнахме да се молим за него.

Имам моменти на пропадане в тъмното, да. Не толкова заради общата психоза. Наречете ме откачена, но общата психоза ме успокоява. Тя ми говори, че хората ще бъдат внимателни и че заедно ще се изправим срещу задаващата се вълна. Друго ме дърпа към тъмни мисли понякога. Усещането за вина. Усещането, че толкова сме сгафили пред нашата Земя, че това изкупление е заслужено.

През последните години Земята беше заприличала на детска площадка, на която вършеехме тумба подивели, оставени на самотек и много разглезени хлапета. Всеки играеше своята игра и никой не даваше играчката си на другия. Бутахме се кой да се качи на най-високата катерушка и бяхме изпотъпкали тревата. Бяхме превърнали площадката в кочина и много се биехме. Не пускахме в играта различните, подритвахме малките. И много бързахме, бяха френетични. Съвсем по детски не ни пукаше колко е мръсно наоколо, но все се гледахме в марките на обувките.

Бяхме алчни. За марки, за играчки, за лайкове, за последователи, за престиж, за имане.

Бяхме алчни за живот, различен от дадения. Все не ни стигаше онова обикновено, кротко живеене. Все се намираше някой, който да ни дразни, че живее по-добре и че има повече. Лесно се потискахме от ритъма на живот на другите, от печатите в паспортите им, от слънчевия им тен, от тяхната духовитост и най-вече от непукизма им.

Беше респектиращо да си непукист. И много от нас наистина бяха. Не ни пукаше за въздуха, за животните, за болните, за лудите, за старите, за другите. Не ни пукаше от болести, понеже вярвахме, че владеем здрвословните начини на живот до съвършенство. Не ни пукаше, че постоянно се разделяме с някого, защото беше лесно да излезем и да намерим някой друг. Вече нямаше нужда дори да излизаме. Tinder направи възможно по всяко време да се чувстваме важни, желани и никога самотни.

Всъщност бяхме самотни, но трудно си го признавахме. Криехме самотата в придобивки, духовитост или егоцентризъм. Върховна цел на човека беше „да обича себе си“, „да бъде себе си“, „да бъде самодостатъчен“.

Днес целият свят повтаря в един глас на всички възможни езици: Останете си вкъщи! Спасете живот! Сякаш изведнъж целият свят осъзна, че няма разделение в любовта и всички сме свързани. Не може да обичаш само себе си, защото пъпната ти връв минава през 7 милиарда други. Онова, което преди няколко седмици беше просто новина от Китай, днес е реалност в Европа. Вчерашните зомбита с маски из опустелите китайски улици днес са хората у дома. Вчера бяха в Ухан, днес са в Рим, Париж, Мадрид и София. Знаем имената им, можем да ги чуем и пипнем. Те станаха ние. Ние, най-близкото до аз.

Но преди няколко седмици те бяха те, а ние мислехме, че сме недосегаеми. Все още бяхме в капсулата на илюзията, че държим контрола. Все още бяхме на вълните на Стария свят... алчни за новости, темпо и лъскавина. В Стария свят давахме повече пари за козметика отколкото за здравна профилактика. Направихме най-богати пластичните хирурзи, а другите наричахме скъперници. Минавахме покрай протестите на медицинските сестри и вдигахме рамене. Минавахме покрай майките пред Парламента и вдигахме рамене. Минавахме покрай инвалидната количка на здравната ни система и вдигахме рамене. Бягахме от проблемите и оставахме духовити и недосегаеми. Дори стените си рядко „зацапвахме“ с призиви за помощ. А оправдания – колкото щеш. Защото не сме глупави, само се бяхме оплели в илюзии и егоизъм.

Бяхме изоставили бабите и дядовците си по селата. Изоставихме ги и в сърцата си, защото модерната мантра беше „гледай напред“. Днес ги поглеждаме отново, защото много бързо осъзнахме, че няма дърво без корени и няма успех без някого, който сърцато да ти се зарадва за него.

Бяхме забравили храната, която расте край нас, и се правехме на важни със засукани манджи, на които е трудно да произнесеш името. Наблъскахме градовете си със заведения за бързо хранене, омирисахме се на прескъпи бургери и обидно евтини имитации на картофи. Днес сме се събрали всички у дома и си спомняме колко вкусни са бобът и лещата и как лечебна е дядовата ракия. Днес не хвърляме храна и сме благодарни за всичко, което се произвежда наоколо.

Бяхме забравили силата на уважението. Спряхме да вярваме на учителите, а лекарите и фармацевтите обявихме за меркантилни. Днес им ръкопляскаме от балконите и молим за решения. Днес разчитаме, че едните ще преведат децата ни по-знаещи в утрешния ден, а другите ще намерят изход, така че утрешният ден да настъпи.

Подритвахме чувствителните и хората със страхове. Онези, които си седяха вкъщи, бяха аутсайдери. Онези, които имаха носталгия – застаряващи. Бяхме надменни към тревожните и вечно поучавахме деликатните. Днес всички си седим вкъщи. Наобикалят ни тревожности, а носталгията направо ни яде. Внезапно станахме чупливи... И това е нормално, защото всички носим душѝ. А силата на човека не е в това да не изпитва страх, а в това да превърне този страх в порастване.

Ние не живеехме, за да порастваме. Ние живеехме, за да бързаме. Постоянно бързахме. С аларми, списъци, планове, срокове. Драпахме за бързи телефони, бързи компютри, бързи кредити и бързи автомобили. Бързо се хранехме, бързо обичахме, бързо ни омръзваше всичко.

Бяхме изнесли производствата в страните с евтина работна ръка, за да печелим повече, за да имаме повече. Бяхме свикнали, че можем да си набавим всичко и от другия край на света с един клик, с една кредитна карта, ей така, докато обитаваме безсмъртието.

Бяхме си въобразили, че сме надцакали живота. Слагахме си нови лица с филтри, купувахме си щастие с йога и самолетни билети, срещахме любовта директно в телефоните си.

Бяхме едни умни и напреднали, но самозабравили се хлапета. Имахме кариери, амбиции, лични пространства и бърнаут. Днес всички сме си вкъщи. За никъде не бързаме, нищо не изпускаме и нямаме планове. Радваме се на родното производство и ни се иска да беше по-развито. Отворихме личните си пространства, изгорихме бърнаута, а с тези маски няма смисъл от филтри на снимките.

Учудващо, но точно когато всички сложихме маски, много маски паднаха. Едни продължиха да рият в тъмнилото, да търсят световната конспирация под руло тоалетна хартия и да раздават правосъдие от комфорта на фотьойла си. А други (и те са много!), запретнаха ръкави и започнаха да копаят нагоре, към светлото. Станаха доброволци или просто дариха. Потърсиха надежда или просто я измайсториха. За няколко дена се събуди толкова човещина, че успя да задвижи първата спасителна турбина. Много бързо хората осъзнахме, че спасението няма да дойде от друга планета, от някоя държава или от някое приложение в телефона. Спасението сме ние. И всеки е важна брънка в него. От всекиго зависи. Защото ни свързва една пъпна връв и за да ни има утре, трябва да не я прекъсваме. А утре ще има и отново ще има бързане, шопингтерапия и проблеми в здравеопазването. Дано поне сме научили кое е най-ценното и дано сме станали повече хора!

... 

Днес е тихо. Някой е въдворил ред на детската площадка. Хлапетата сме си по къщите, безукорно измити. Въздухът най-после се диша, тревата расте. Ако някой от нас измисли играчка... или ваксина, тя ще е за всички ни. Защото днес няма малки и големи, нормални и различни. Всички сме свързани. Всички заедно очакваме светът да отвори отново.

И отново децата ще изпълнят училищните дворове и ще тичат на ята по посока на звънците. Бабите ще щъкат по пазарите, а привечер от чушкопеците ще се носи аромат на лято, детство, на любов върху филия хляб. Ще насядат дядовците по пейките, ще отворят таблите и пак ще си припомнят младежките подвизи. Ще се напълнят театрите с глъч и лачени обувки, със старание и аплодисменти. Ще прегърнем родителите си и отново ще се съберем заедно около великденската трапеза. И пак ще търсим най-здравото на яйцата и най-сочното на доматите. Внучето ще седне на коленете на бабата, а дядото ще пъхне петаче в джобчето му.
И отново ще се срещаме и вдишваме по двама цъфналите вишни. Отново ще се влюбваме и оглупяваме от пролет и любов. Ще стягаме куфари, ще се будим по росни пътища, ще се търкаляме в поляни с полски цветя и ще пускаме хартиени лодки в морето. Ще празнуваме свободата. Ще разбираме повече другите. Ще се родят новите хора и ще прогледнат в Нов свят на преродена чистота. А със сина ми отново ще излезем по „Витошка“ и ще се порадваме на навалицата, докато слънцето безгласно огрява най-обикновения ден.


Да останем вкъщи! Да се събудим в утрешния ден здрави и по-добри! 
А докато сте у дома, може да поръчате ето ТУК моята книга "Хартиена лодка в открито море" с безплатна доставка от издателство "Будлея".
Бъдете здрави!

Ваша Мила

Няма коментари:

Публикуване на коментар

На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...